Михаил Георгиев Билалов е роден на 19 май 1965 г. в Русе в семейството на актьори, но е израснал в Бургас. През 1989 г. завършва актьорско майсторство в НАТФИЗ в класа на проф. Николай Люцканов. През 1990-а е назначен с конкурс в Театър „София“.
През 1994 г. получава „Аскеер“ за изгряваща звезда за ролята си в постановката „Мадам Бътерфлай“. През 1994-1995 г. специализира във Висшата национална консерватория по драматично изкуство в Париж. Остава във Франция и работи като продавач на картини, сервитьор, готвач. През 2001 г. завършва архитектура на ландшафта и открива собствена фирма за проектиране на паркове и градини. Завръща се на българската сцена през 2009 г. с образа на Мартин в спектакъла на Явор Гърдев „Козата, или коя е Силвия“ в Народния театър. Женен е за японка на име Санае и има две дъщери - Данае-Анна и Олга-Елена. Снима се във филма „Цинкограф“ и прави донеслата му изключителна популярност роля на Джаро в сериала „Под прикритие“. Билалов не обича да говори за личния си живот и когато го питат: „Вие сте женен за японка, нали?“, той отговаря: „Благодаря, знам.“ Има две момичета – Данае-Анна и Олга-Елена.
На въпроса какво е съотношението рай - ад във вашето сърце, Михаил Билалов отсича - 90% ад и 10 рай. Актьорът израснал в семейство на актьори и не е много чудно, че тръгва по същия път. Майка му, Ана Костова, беше драматична актриса, а баща му – Георги Билалов – комедиен актьор. Детството му минава зад сцената и в публиката. Когато представленията свършвали, той се показвал заедно с актьорите, защото много обичал да гледа как публиката ръкопляска. „Бях на пет-шест години, когато майка ми играеше партизанка в пиесата „Блокада“. Някой от колегите й трябваше да я измъчва, а аз реших, че ситуацията става доста напечена, и се хвърлих на сцената да я спасявам. В интерес на истината, по-късно, като ученик, никога не съм мечтал да ставам актьор, но пък във ВИТИЗ ми се струваше най-лесно да вляза. Понякога изборите се определят от доста прозаични неща.
И при мен стана точно така”, споделя актьорът който нашумя с ролята си на мутрата Джаро в сериала „Под прикритие”.
Днес Билалов мечтае да изиграе историческа личност от българската история – „Не знам дали мога да го изиграя, но със сигурност един от хората, които са ми били безкрайно любопитни, е Никола Гешев – началникът на отделение А на Обществена безопасност в Дирекцията на полицията преди 1944 г. Доста интересна и противоречива личност, ако се зачетете в историята му. Подобен тип характери, които не са нито черни, нито бели, са много приятни за игра. Има какво да се работи. Американците преди време направиха филм за техния Гешев – Едгар Хувър – създателя на ФБР. Леонардо Ди Каприо направи чудесна роля в него.”
Не обича да раздава съвети на младите си колеги актьори, но от опит споделя, че освен малко талант и много работа се иска и търпение. „Познавам чудесни колеги, които публиката забеляза доста късно. И не визирам само себе си. Аз съм отсъствал петнайсет години от страната. Говоря за хора, които дълго време играят на театрална сцена, но застанаха сериозно пред камера едва преди 7-8 години, за късмет на зрителите. За съжаление в нашата професия не е достатъчно само да си добър.” А какво би променил в България на момента? „Много неща, дълга тема е това”, казва Билалов – „Но да кажем, че не харесвам търпението на хората, които имат висок праг на чувствителност и понасят ужасни беззакония, дори когато им ги навират в очите. Всеки се оправя, както може, без да си дава сметка, че индивидуалното оцеляване ще унищожи държавата. От друга страна, имам няколко приятели, улици, ресторанти, както и крушата в градината ми, които предпочитам да си останат винаги същите”.
Когато преди години Билалов заминава да учи във Франция, имал трудни години на безпаричие и кошмари. „Емигрантството развива имунитет към такива неща.
Човек се научава да живее с две и с двеста, и с две хиляди. Наскоро четох едно интервю на бразилския архитект Оскар Ниймайер, преди да почине. На сто и три години той дава следната рецепта за добър живот: по една чаша хубаво вино на ден и задължителен следобеден сън. Не споменава нищо за пари обаче”.
Крехка японка отбива атаката на далеч по-мощния си противник и го сваля на татамито. Ядосаният мъж се надига тежко и с двойно по-голямо настървение се спуска към миниатюрната азиатка. Тя грациозно избягва хищно протегнатите му ръце и отново го поваля. След 2-3 поредни хватки сърцето на актьора Михаил Билалов се изпълва с любов. Той е убеден, че жена, която така лесно го размята в часовете по айкидо, ще му бъде достойна спътница в живота. „Бая бой изядох от Санае, преди да й обясня чувствата си и да получа целувка вместо удар в носа. Тя ме спечели с непримиримия си дух и с умението си да пие повече бира от мен“, разказва звездата от „Връзки“ и „Четвъртата власт” Михаил Билалов. Натрупалият известност с ролята на Джаро в „Под прикритие“ артист разказва цялата истина за своята любов към коравата японка. В жените той търси не само напълно нормалните качества като грижовност, всеотдайност, личен чар и дори бойни умения. Билалов има малко по-различни критерии за съвършена съпруга. „В една жена търся преди всичко секса.
Представям си я каква би била в леглото, защото предварителната работа на мозъка, фантазията за предстоящото удоволствие, са много по-вълнуващи от самия акт. Търся чувствена уста, желаещи очи. Сексът е все едно да ровиш в гроб, защото жената е като гроб. С физическото удоволствие правиш опит да се спасиш от смъртта, но в любовта се крие истинското спасение“, не се притеснява да изкара наяве крайно нестандартните си разбирания за човешките отношения актьорът. „Децата са най-голямото ми богатство в живота. Данае и Олга започнаха да забравят българския, защото не прекарвам достатъчно време покрай тях във Франция. Надявам се, че скоро ще имам възможност да им осигуря всички необходими бащински грижи и цялата любов на света, която заслужават“, обещава да сложи ред в семейните си дела Билалов, който в момента живее между Франция и България. Той споделя още за странностите на японците: „От една страна, са много отворени към другите, а от друга – крайно сдържани в емоциите си.
- Това тяхно качество идва от езика. Те нямат местоимение „аз”. Ако трябва да кажат „аз ям”, те просто ще кажат „ям”. Това е минималистична култура, в която се смята, че хубавото е точно толкова, колкото е полезно, и нищо повече. В този аспект това е древна култура, ненадмината до ден днешен, но пак казвам – това няма нищо общо с жена ми. Тя прави повече излишни неща, отколкото всеки друг може да направи. Нищо общо с културата на Япония! Ние сме носители на две култури, които успяват да съжителстват в трета страна. Два характера, които по някакъв начин трябва да се синхронизират и да направят семейство. Мисля, че ние това отдавна сме го решили като проблем. Да, имало е културни проблеми и културни шокове. От неразбиране на думи до неразбиране на смисъл в дадено изречение. Японският език е крайно иносказателен, пестелив и лаконичен и от една дума нещата трябва да станат ясни. Докато европейските езици са обяснителни, с детайли. Ако на японски кажа „ям”, това едновременно би означавало ял ли съм, сега ли ям или искам да ям и става ясно какво точно е единствено от контекста на ситуацията, в която съм... Точно това е предизвиквало недоразумения между нас със съпругата ми – не само от езикова, но и от емоционална гледна точка. Японецът не изразява обстоятелствено емоции и чувства, но е безкрайно привързан към човека, с когото е, и може да умре за него. Ние много умеем да изразяваме емоциите си, но сме безкрайно бъзливи, когато ножът опре до кокала”.
„Някога нашите деди не са пили вода, използвали са я за миене. Вкъщи се е пиело вино независимо какъв ризлинг е било”, разказва актьорът. Спомня си още, че децата някога са били захранвани с попара от вино и са били добри и здрави деца. „Това е един естествен антибиотик”. “А ето какво казва за Франция – „Както някой в древността беше казал: „Закусих скромно с литър вино и малко баница.“ Тази култура е съществувала до началото на Втората световна война, до момента, в който във Франция по някаква неясна причина влизат кампарито и уискито. Но в някои села винопиенето се практикува ежедневно и ежечасно”. Разказва още каква е преобладаващата напитка в Нормандия (северозападна Франция). Това е сидерът - много леко ябълково вино, горе-долу на градуса на бирата. Обикновено се пие за обяд. Другото велико френско питие е пастис, в Южна Франция. Наричам го питие за белот. Белотът е френска игра. В типичните южни френски селца старите и някои по-млади се хващат на белот. Не може обаче всеки да играе с тях, освен ако не те поканят. Аз се самопоканих да пробвам. Съветвам ви, влизайки в кръчмата във френско градче или селце, да кажете „здравейте“ на всички. Не го ли направите, никой няма да ви обърне внимание.
В Корсика станах приятел с еврибади само защото, като влязох в кръчмата, казах: „Здравейте, аз съм Михал и сте ми много симпатични.“ Не ви понасят, ако не кажете „здравейте“, не е възпитано и не е човешки. Мен например след толкова години в България ме шашка това, че когато отворя врата на дама, тя не казва „мерси“. Това не е учтиво. Някога го е имало – да подаваш на дамите ръка, да им поднасяш стола да седнат. Това го помня от роднините ми – подаването на ръка, казването на благодаря след ядене, молитвата преди ядене. Бяха закон. Също, че към нежния пол трябва да се отнасяш безкрайно коректно. Коректно в живота и грубо в секса. Дядо ми използваше други термини, много образни. Жените това искат – да бъдеш кавалер, джентълмен във всяко едно отношение, крайно учтив, приятен човек и да бъдеш брутален там, където трябва. Навремето казваха – в оная работа”.
Наборе.бг
8:23
