15:55
Поклон пред този велик българин!!!!
15:55
Admin
ЛЮБОПИТНО
No comments
Поклон пред този велик българин!!!!
- 8:43
- Admin
- СТАТИИ
- No comments
Поклон пред паметта му!
Историята на Индже ни връща в годините от края на 18 век. Истинското му име е Стоян, родом от селата на север от Бакърджика. Съвсем малък остава сирак, но майка му се омъжва повторно в Сливен. Едва 7-годишен Стоян е прогонен от дома на втория си баща, който го дава в школата за еничари в Цариград. Заради стройната му фигура получава прякора “Индже” (от турски "ince", "тънък"). Като човек с изключителни способности е включен във формирование за изтребване на разбойници. По пътя към България смелчагата убива турския военен ръководител и е избран за кърджалийски главатар. След време се разделя с кърджалийството. Запазил спомена за род и принадлежност, повежда конна хайдушка дружина из Странджа, Сакар и Бакаджиците. Байрактар му е Кара Кольо Омарчалията. Силен по дух и изключителен организатор Индже прави опит да организира бунт срещу турците в началото на 19 век, завършил безславно. Буйният му нрав не му дава мира и заминава за Молдова през 1806 г., където служи в гвардията на молдовските князе. По това време е наричан капитан Индже и Стоян волентир. Взема участие във въстанието в Дунавските княжества от 1821 г., където загива геройски в сражение с турците край град Скулени на река Прут.
От тогава народът ни разказва предания и и пее песни за този безстрашен поборник, закрилник и спасител на своите събратя по съдба. Светлият му образ вдъхновява разказвачи и текстописци. А една от най-вълнуващите истории ни е оставил големият Йордан Йовков - разказът му "Индже" (1926) от цикъла "Старопланински легенди", за да имаме памет за този легендарен герой, който не трябва да бъде забравен.
През 1949 г. отбивах редовната си военна служба в поделение 55120, 17-и родопски полк в Кърджали. Нашият полк охраняваше и сградата на щаба на дивизията в града, която се намираше на левия бряг на река Арда. Беше лято и в Кърджали беше много горещо. Бях караул на щаба на дивизията. В 1 ч. през нощта караулният началник ме постави на пост зад сградата на дивизията до реката.
На самия бряг някои офицери от щаба си бяха направили примитивни дървени бараки, в които си отглеждаха домашни птици. По едно време на покрива на една от тези бараки нещо валчесто се разшава. И както казвам, нощем очите на страха са големи и аз се изплаших много. Помислих си, че на покрива на бараката има горянин (нелегални младежи тогава, които се бореха против комунистическата власт). Качил се на покрива откъм реката и се готви да извърши диверсия срещу щаба на дивизията. Моментално се прикрих зад стената на сградата, свалих автомата от рамото си, опрях цевта му в стената и се приготвих да стрелям. Изчаквах само да шавне главата на горянина, за да попадне по-добре на мушката ми.
В това време на покрива на бараката една пуйка вдигна високо глава и разкърши криле. Вместо в курника легнала на покрива за по-хладно. Успокоих се, защото ако бях стрелял, в полка другарите ми щяха да ме подиграват: Ефрейтор Ангелов посред нощ от страх разстрелял една пуйка, когато бил на пост.
Ангел Ангелов, Габрово
Източник: РЕТРО
- 8:22
- Admin
- ПО СВЕТА
- No comments
Един от документите на ЦРУ е от 3 октомври 1955 г. В него се споменават до твърденията на бивш войник на име Филип Ситроен, според който Хитлер се укрил в Колумбия, а по-късно - в Аржентина. Той дори направил снимка, направена през 1954 г. в колумбийския град Тунха и разказал, че на нея е не кой да е, а именно Хитлер. В документа се твърди: "Според Ситроен германците, живеещи в Тунха, последвали този предполагаем Адолф Хитлер с идолопоклонство от нацисткото минало, като го обръщали към него с "дер Фюрер", отдавайки му нацистки поздрав. Междувременно в архива на ФБР е разсекретен документ от 21 септември 1945 г. В него очевидец описва подробно как Хитлер пристига в Аржентина с подводница няколко седмици след падането на Берлин.
В свидетелството си той казва: "Хитлер беше посрещнат от шестима висши аржентински служители, които натовариха всички запаси на конски впряг и се отправиха към подножието на Южните Анди. Привечер групата пристигна в ранчо, където Хитлер и неговите хора се укриха". За други нацисти също се смята, че успяват да избягат в Аржентина след края на войната. Сред тях са Адолф Айхман - идеологът на Холокоста, и прословутият доктор от Аушвиц Йозеф Менгеле. И все пак, наистина ли U-3523 е подводницата, с която успяват да избягат Хитлер и хората му? Според последните открития тя е потънала с всичките 58 членове на екипажа. В датския музей се пази и копие от последната телеграма, изпратена от подводницата на 5 май 1945 г. В нея не се споменават никакви ценни товари или високопоставени пътници. Нацистка Германия ще подпише първия инструмент за безусловно предаване едва два дни по-късно на 7 май 1945 г.
Източник:БЛИЦ
- 19:35
- Admin
- ПО СВЕТА, СТАТИИ
- No comments
Като младеж Маресиев решава да стане пилот, след като гледа в киносалона на гр. Камишин кинопреглед за съветските авиатори. По онова време централното правителство стимулира младежите от страната да се обединяват в клубове по парашутизъм и любителска авиация.
След като учи за стругар, перспективите да влезе веднага в армията са осуетени, защото местната организация на Комунистическата партия го избира да участва в строителството на гр. Комсомолск на Амур, в студения Далечен изток.
Алексей упорито отказва да замине. Тогава мнозина негови учители се намесват, за да го предупредят, че един отказ да изпълни партийната повеля би провалил бъдещата му кариера.
Един от учителите успява да убеди Маресиев с аргумент, който откликва на най-силните желания на младежа. "Ако отидеш и работиш при този толкова суров климат, кръвообращението ти ще се подобри и няма да имаш никакъв проблем, когато по-късно се опиташ да влезеш в авиацията". В крайна сметка Алексей се съгласява.
Началото на неговата кариера
През 1940 г., след като служи известно време като техник в подразделение на граничната авиация, през което, според думите на самия Маресиев, той нагласял опашката на самолетите в правилна позиция при паркиране, успява в крайна сметка да сбъдне мечтата си и завършва училището по военна авиация в Батайск.
Започва да лети като военен пилот през август 1941 г. и през март 1942 г. вече има свалени четири германски самолета. Само че неговия "Поликарпов И-16" – остарял модел, който не може да направи кой знае какво срещу съвременните германски военни самолети, е свален близо до Старая Руса, след като влиза в бой с две вражески машини. Територията е окупирана от войските на нацистка Германия.
Тежко ранен, той се укрива 18 дни в гъстата руска гора, преди да успее да стигне до село Плавни, измъчван от силни болки и почти влачешком. Там едно селско семейство го скрива от германските патрули и успява да поддържа живота му, без да има лекар, който да му окаже помощ.
Седмица след свалянето му спасителен самолет го прибира и го транспортира в болница. Само че лекарите не са в състояние да направян нищо друго, освен да ампутират краката му под коленете, за да спасят живота му. Точно преди операцията Маресиев прочита в един вестник историята на друг руски пилот – Александър Прокофиев-Северски, който след като губи единия си крак, успява отново да лети. Той решава, че ще направи същото.
Една година води нова битка:
Да се научи да използва протезираните си крака. И я печели. След известно време и след много терапия успява да проходи и дори да танцува. Когато военната комисия, която трябва да реши дали той ще лети или не на активна служба, вижда това, членовете ѝ не могат да кажат друго, освен "да".
Маресиев се връща в Ескадрила 63, но нейният недоверчив командир го праща два месеца на изпитателни полети над Централна Русия и едва след това – на предната линия. При един от първите си бойни полети той сваля три Фау Ве-190 на Луфтвафе.
На 24 август 1943 г. асът без крака е награден със Златната звезда на Герой на Съветския съюз – най-високо военно отличие в СССР. По това време се запознава с военния кореспондент Борис Полевой, който през 1947 г. ще публикува романа "Повест за истинския човек" ("Повесть о настоящем человеке") по епопеята на Маресиев.
Алексей Маресиев е освободен като пилот през 1944 г. и става инструктор по полетите. Изпълнил е 86 бойни мисии, свалил е общо 11 вражески самолета. През 1946 г. се отказва от военната кариера и прекарва остатъка от живота си, като помага на съветски ветерани от войната. През 1956 г. става секретар на тяхното сдружение, а през 1983 г. – негов председател. Освен това е избран за член на Върховния съвет.
Случайностите на съдбата стават причина неговата история да привлече вниманието на руския композитор Сергей Прокофиев, който съзира в нея удобен случай да се отърси от обвиненията по негов адрес, отправяни му от комунистическите власти, че е "антидемократичен формалист".
Руският маестро взема повестта на Полевой, за да я превърне в опера в четири действия. Премиерата ѝ е на 3 декември 1948 г. в театър "Киров" в Санкт Петербург, а нейната публика – най-вече съветски културтрегери, които я обсипват с мрачна критика.
Творбата номер 114 на Сергей Прокофиев ще се окаже и последна. Тя е забранена и няма да види бял свят, преди да бъде показана пред публика на 7 октомври 1960 г. в Болшой театър, повече от десетилетие след смъртта на гениалния композитор.
През 1949 г. се поява филмовата версия на историята на Маресиев, дело на Мосфилм. Филмът трае 96 минути и някои го определят на "медицинска драма", тъй като голяма част от историята е посветена на възстановяването на героя във военна болница.
Режисьор на лентата е Александър Столпер, а главната роля е поверена на големия актьор Павел Кадочников (централен изпълнител и в известния филм "Иван Грозни"), който се превъплътява като Алексей Маресиев. Филмът и книгата се превръщат в еталон за героизъм и жертвоготовност за учениците в целия СССР. Един от ключовите моменти в лентата e онзи, в който "Мересиев" (да, фамилията на пилота е променена, за да се придаде повече драматизъм на лентата) танцува пред комисията от лекари, които трябва да одобрят връщането му към пилотажа. Когато го питат как може да прави това, той отговаря: "Ами аз съм съветски човек!". Маресиев не приема добре славата през остатъка от живота си и твърди: "Дразни ме фактът, че съм легенда".
На 19 май 2001 г. стотици почитатели и почитателки се събират в Централния театър на Червената армия, за да отбележат 85-ата годишнина на своя герой. Това обаче се оказва невъзможно.
Същата сутрин Маресиев е приет в московска болница с коронарни проблеми. Умира час и половина преди началото на церемонията за годишнината му. Когато новината стига до театъра, много негови другари ветерани избухват в плач, докато Оркестърът на руските въоръжени сили обявява минута мълчание за човека на истината.
През 2005 г. невероятната история на този осакатен пилот вдъхновява Евгений Гусев да създаде комикс.
Източник:bg.rbth.com
- 17:25
- Admin
- СТАТИИ
- No comments
Тази задача изглежда неизпълнима. Четата на Матов е съставена от 18 души, а най-добрите членове на милицията са в състава ѝ. Предложението да се отпусне поне една дружина от Опълчението не е прието. Още вечерта Матов напуска Радовиш, като взима със себе си още 5 души и тръгва за с. Дедино, където са и неговите четници. Рано зори на 18 юни четата тръгва към с. Демир Капия и преминава големия мост под контрола на българската армия. Преди да стигне „до самите камънаци на Демир Капия“ пред Матов се открива невероятната гледка от около 80 пленени сръбски войници, водени от бившия му четник Милан Илиев и двама селяни. Четата се разполага в близост до селото. Скоро при тях се появява запъхтян селянин, който съобщава за голям брой сръбски войници, показали се срещу една от позициите в близост до Демир Капия. Войводата веднага събира другарите си и ги разполага на позицията.
Eто как Матов описва тактическото разположение на четата непосредствено преди съдбоносния момент: „Щом се задали отдалеко сърбите, както и бехме планирали, всеки по местата беше полегнал на големо разстояние един от друг. А сам Милан и Лазар – мои най-верни другари, тръгнали един към една страна, друг към срещуположната и започнали са да викат „отчаяни заповеди“, които заповеди отдалече, като ги слуша човек, все би се смутил. Крайните отдесно и отлево са хвърлили по една пушка за сигнал, това накарало сърбите да застанат. Настанало смущение между четниците, когато са видели големия брой на сърбите, но всеки останал на своето място, само Милан повторил да тича по рида със своята куца кобила, която току-що бехме взели от сърбите (най-вероятно става дума за предишните пленници), с издигната шашка в ръка – да вика, да не се стреля. Другарите ми беха все добри момци, отбрани стари четници, участвали по няколко пъти в сражения.
Лазар решил без много колебания да влезе с бела кърпа като парламентьор в лагера на сърбите, качен на тази куца кобила, с която представляваше себе си за кавалерист. Сръбският патрул го спрел; след малко при него дошел един капитан, запитал го от коя част е, комуто Лазар отговорил много правилно, за което бех говорил вечерта преди тръгването на всички, че всеки требва да казва от 25-и полк, I-а дружина, III-а рота, имената на ротен, взводен, полкови командири да се поменят, без да се сгреши, иначе рискът е много голем. И само Лазар беше с пълна униформа от опълчението македонско. Другите бехме полуцивилни, полувоенни.
Капитанът запитал Лазара: „Дали не е възможно да се видим с полковника, за да говорим да ни се даде път да минем за Сърбия, като дадем честна дума, че нема да се бием с българите“ и Лазар му отвърнал: „За свиждане е много лесно, заповедайте с мене, полковникът е тук на позицията, но за път – не зная, не е моя работа. Аз ида да ви предложа да се предадете. В случай на отказ или забава – стрелбата ще почне.“ Капитанът се завърнал с голема бързина, взел си коня. По него един полкови свещеник и един фелдфебел веднага тръгнали с Лазар, който ги водил и докарал при Гюрлуков (става дума за войводата Милан Гюрлуков). Учудени останали всички, когато видели Лазар да води офицерина и други.“
За да прикрие истинското състояние на нещата Гюрлуков нарежда на околните да се покрият. След като Лазар довежда тримата при него, той ги обезоръжава и сам съпровожда до станцията на Демир Капия. Отсъствието на капитана очевидно предизвиква несигурност у сърбите, като „отделни единици сръбски войници доближавали се до позицията, като са показвали бели листове и кърпи – и викали, че искат да се предават.“ Матов разпорежда да не се приемат единични молби, а единствено предаване по групи, с вдигнати ръце. Последва и триумфът на четниците:
„Не след много откъм сръбския лагер почнаха да се показват групи от 40-50 души и вървят по пътя, щом наближиха позицията, вдигат ръце и продължават. Щом навлезоха в самата позиция при нас, започнаха да викат некои, че „ние не искаме да се бием с българите, а нашите офицери ни заставят. Те требва да бъдат избити до един.“ Ние, разбира се, бехме пияни от радост, а особено моят другар Гюрлуков беше вън от себе си (из)паднал бе в екстаз. Спрехме групата в една глапка, подир нея друга се показа; неколко такива малки и големи групи и всички ги спрехме в глапката, а ние просто треперехме от радост и страх, докато се привърши тази игра.“
Ето какъв е и резултатът от тази „игра“: „Извиках да дойдат всички четници, които едвам брояхме със селяните всичко 14 души (след като Матов изпраща част от четниците си на друга позиция), а сърбите надминаваха 450 души. С една магическа бързина всички сърби бидоха заобиколени. Само селяните стояха по-далече, без да се показват съвсем, за да не забележат техните дрипи, едновременно и да не се знае числото на другарите. По пътя срещнахме отделение от 8 души изпратено от Павел Христов за подкрепа, което щом се доближи до нас и ги изпратих да придружат войниците към гарата.
Около нас в рида се слушаше по некоя селска громка заповед, да пазят уж тишина, да не се отклоняват от прицела и пр. Всичко това правеше ефект и даваше съмнение, че има сума свет в долищата. Тръгнахме. Шествието беше импозантно. Никога в живота си не сме се радвали ние, войводи и четници, както тогава. Всички бехме вън от себе си.“
В това време един от четниците дойде и ми съобщи, че Кольо – един прост като фасул четник, но здрав и силен, който вървеше напред до подполковника бил запитан от последния, който сигурно е забелязал, че това е чета, „колко души сме“. Кольо му отговорил: „Колкото ни гледаш“, а подполковникът почнал да се бие по главата със свита ръка, да плаче и да вика: „Дей гиди, Сърбие, Сърбие, ди е твоя слава…“
Офицерът незабавно е поставен на щик и е принуден през сълзи да се раздели с револвера си. В този момент яхналият на кон Милан Гюрлуков заповядва на пленените сърби да извикат: „Да живее България“, „Да живее Цар Фердинанд“. Сърбите веднага извикват „Живела Булгарска“, а някои от войниците повтарят, че офицерите им трябва да бъдат избити като „еднички виновници за братоубийствената война“.
В крайна сметка пленниците са предадени на части на 27-и пехотен полк от българската армия. Интересен e писменият акт на предаването. Сръбският командващ подполковник Сава Милоевич моли да бъдат написани имената на множество войводи за извинение пред неговото началство. Актът е преписван три пъти по настояване на Гюрлуков, за да не бъде пропуснат нито един от присъстващите войводи. С голяма тъга и нежелание Милоевич предава сабята си, но вместо да я даде в ръцете на някои от войводите, символично просто я пуска на земята, тъй като няма по-висш противников офицер, на когото да я предаде.
Известни препирни възникват, когато поручик от 27-и полк настоява четниците да предадат цялата плячка взета от офицерите, войниците и цивилните придружители. Милан Матов не скрива отношението си към това настояване поради това, че „От тона, с който искаше тези работи, разбрахме, че той счита нас за плячкаджии, като запитваше всекиго от сръбските офицери какво е взето. Ние му предадохме шашките, освен една –оная на подполковника, която я прикрихме за спомен между четниците, както и неколко от хубавите ездитни и обозни коне, за да ни се намират из пътя.“
Пленяването на сръбските войници е колкото щастлива случайност, толкова и свидетелство за хладнокръвието и изобретателността на българските четници от Македония, водили множество неравни борби през живота си и свикнали да се измъкват от ситуации, в които численото предимство не е на тяхна страна. Те се доказват не само като умели воини, но и като добри хора.
Като пленник в София подполк. Милоевич среща един от другарите на Матов Марко Иванов. По разказа на последния подполковникът „стиснал му ръката в знак на кавалерство и признателност, като добавил, че се възхищава от хубавото държание, защото дотогавашното мнение за българските комити му е било много лошо. Той очаквал голема част да бъдат безмилостно избити, особено поради настояването на некои от неговите войници пред нас.“
Източник:bulgarianhistory.org
- 11:59
- Admin
- ПО СВЕТА
- No comments
През 1967 г. заминава на специализация в САЩ, през 1968 г. е в Париж за преговори за провеждане на снимки на нов филм и остава там, заради събитията от Пражката пролет. От 1971 г. работи в САЩ и още с първия си филм печели престижния Кански фестивал. През 1975 г. Форман постига световен успех с екранизацията на „Полет над кукувиче гнездо“ и за него печели награда „Оскар“. Други известни негови филми са „Коса“ /1979 г./ и „Амадеус“ /1984 г./. Последният получава 8 награди „Оскар“ и 4 „Златни глобуса“.
ВИДЕО:
Форман работи с операторите Хаскъл Уекслър и Мирослав Ондржичек, и актьорите Джак Никълсън, Луис Флечър, Трийт Уилямс, Джон Савидж, Джеймс Кагни, Хауърд Ролинс, Брат Дуриф, Том Хълси, Ф. Мъри Ейбръхам, Анет Бенинг и други.
Източник: БЛИЦ
Абонамент за:
Публикации (Atom)
