Никога няма да забравя как ставах в 6 часа сутринта и отивах да се редя на опашка за мляко, баба ми също, само че на друг магазин. Запомнила съм порциона 2 пресни и 4 кисели, после стана изведнъж по 1 прясно и 2 кисели. Но това беше всъщност Лукановата зима, не баш социализма.

Няма да забравя шоколадовите яйца в Корекома, чиято цена от 60 цента, помня до ден днешен. Няма да забравя сивотата и грозотията. Няма да забравя как баба ми все ми казваше да внимавам това, което си говорим вкъщи никога да не го чува друг, че отвсякъде ни следели и ако разберели, че вярвала в Бог, лошо ни се пишело.

Няма да забравя в 7:15 по радио Хоризонт "дела и документи".
Няма да забравя колко скучна и тъпа беше телевизията.
Абе малка съм била, то ясно, ама тия изброените са ми се набили в главата, та до ден днешен.

А.Николова

Напоследък, когато попадна на подобна тема, сякаш е модерно да се плюе и да се изтъкват негативи! Аз съм израснала и изучила по онова време, точно завършвах висше образование, когато станаха промените. Така че спомените ми са много ясни и не са от препредаване от уста на уста.
Опашките и спирането на тока бяха, да не кажа, последната една година преди промените. Тогава имахме купони и си спомням, че като студентка в София се знаеше, че днес ще пускат яйца в магазин на ул. "Иван Асен", утре ще пускат тоалетна хартия в РУМ-а на студентски град и т.н.

Студентските ми години минаха изключително хубаво и спокойно. Живяла съм в общежитие, където имаше ред и дисциплина, в следствие на което цареше спокойствие! Живели сме задружно и безпроблемно. Няма да правя сравнение със сегашните студенти!!!

Живота ми като дете е бил прекрасен. Живея в малък град, който сега върви към упадък, а е бил ГРАД, бивш околийски център и град с история и дух. Беше пълно с хора, работеха фабрики и заводи и магазините бяха пълни със стока! ДА! Бяха пълни със стока! Храната беше истинска!

ДА, имало е прослойка от семейства на партийни величия, които са се ползвали с привилегии, но те бяха много по-малко в сравнение със сегашните "величия"! Да не говорим, че в такива малки населени места тези хора не са и имали кой знае и какви привилегии!

Ходело се е на почивки - ми така беше. Вярно не е било в луксозни хотели /то тогава нямаше и чак толкова луксозни хотели/, но е било в приветливи почивни бази, пионерски лагери и т.н.
Разказвам всичко това, не с цел да влизам с някого в дебати, а защото така се живееше - простичко, семпло, но безгрижно, весело и щастливо!

И.Димова

Ако искаме положителен прираст на населението, трябва да пуснат на пазара отново българските презервативи. Така се шегуват днес зевзеците и май те са единствените, които си спомнят, че някога в страната ни е имало серийно производство на кондоми. Любителите на тънката част и до днес разказват легенди за българския презерватив, издържал на конкурентния пазар едва година-две. Те твърдят, че родният кондом бил с дебелината на вътрешната гума на „Балканче”, но често се късали и така предизивикали своеобразен бейби-бум в края на социализма.

През 1963 год. в гр. Бяла е открит завод „Латекс”, който произвежда стотици изделия от суровината, получавана от каучуковото дърво при нарязване на кората му. През годините заводът се утвърждава като лидер в производството на на латексови продукти -хирургически ръкавици, гуми за буркан, надуваеми дюшеци и др. След години работа се оказало, че в богатия асортимент от стоки, реализирани успешно в много страни от СИВ, май липсват само презервативите.

Четири държави от социалистическия лагер – СССР, Чехословакия, Полша и ГДР, от години се противопоставяли успешно на западното производство, като сами си правели гумени калпачета против зачеване и болести. В Съветския съюз отрасълът дори бил с традиции. По заповед на дясната ръка на Сталин ¬ Леврентий Берия, производството на кондоми започнало още през 30-те години на ХХ век, а по времето на зрелия социализъм в страната били построени цели три фабрики.

За да не остане и България назад в това отношение, правителството взема решение да открие в завода в гр. Бяла, цех за производство на презервативи. Това е стока от първа необходимост и Министерство на здравеопазването без проблем издава указ, който свидетелства за нуждата от подобен продукт. Държавата не пести средства и през 1988 г., отпуска 2 100 000 дойче марки за закупуването на необходимите машини.

От Федерална Република Германия е закупена поточната линия за производство на презервативи. Технологията е западна и доста модерна за времето си. Близо 40-метровият автомат и многото апарати към него са монтирани в помещение от 5000 кв. м в цех №104 на завода. За две години работа поточната линия произвежда близо 10 милиона презерватива. Една машина извършва 20 операции. Състои се от множество апарати и стъклени макети на пенис, върху които се отмерва размера на презерватива. За да бъде достатъчно здрав презервативът, макетите се топят в латексова смес по два пъти. На този етап от производството презервативите все още са „сурови”.

Необходимо е да бъдат изпрани в друга машина с антибактериален препарат, за да не предизвикват алергии и дразнения. Следва изсушаване на презервативите, за което е нужно да отлежат две денонощия в специално пригодено помещение. След това чрез електронен тест се отстранявали спуканите бройки, а преминалите през всички изпитания презервативи се накапвали с различни ароматни благовония. Стъклените форми не позволявали да се правят кондоми с пъпки, брадавички и други съвременни глезотии, но цветовата гама била изключително богата. Един цикъл на машината до процеса на отлежаване траел 16 минути, за които се произвеждали 960 кондома.

Кондомите made in BG стават факт. И в този момент, типично по български, нещата се объркват. Разпространението на продукта се оказва много по-сложно от самото производство.
Продуктът се оказва трудно продаваем заради грозната си опаковка, а може би и заради тогавашното недоверие на българина към родното производство. Продавали са се поръсени с талк по три броя в картонена кутийка. Първоначално кутийките били от чисто бял картон и изглеждали твърде семпло на фона на пъстроцветните вносни. После в предприятието опитали с други – напечатали върху картона зодии, цветенца и други украси, но пазарът така и не потръгнал. След няколко месеца работа цехът спрял, а в протоколите на завода е записана причината ¬ „неконкурентна опаковка и необезпечена реализация”. Днес машините събират прах, а тогавашният им директор и днешен собственик тайно се надява някой ден да възобнови производството на български презервативи.

Граф е баща на гуменото калпаче

Презервативът има дълга история, но за негов създател се счита английският военен лекар граф Артър Кондом. През 1653 г. наследникът на престола Чарлз Втори му възложил да направи противозачатъчни калпачета, които да предпазят от забременяване многобройните му любовници. Графът изпълнил поръчката и скоро се явил при Чарлз с торбички от овчи черва, чиято вътрешност била намазана с краве масло. Славата на предпазителите се разнесла бързо сред аристократите, които смятали, че е въпрос на чест да ги използват. В чест на създателя им торбичките или наречени кондоми. Съществуват много исторически данни, че подобия на днешния презерватив са били използвани още в дълбока древност. Твърди се, че това била любимата вещ на фараона Тутанкамон. В по-късни години изсушени черва от крави, овце и коне вършели доста добра работа на любителите на ласки. 

По целия почти 400-километров път в неделния ден можеш да отседнеш само на четири места — ханче „Мирково“Яворовското ханче, ханче „Бяла река“ и ресторант „Петолъчката“


„Нали ти казах да ядем у кака. Колкото пъти сме опитвали, знаеш, че никога не сме успявали да се нахраним като хората по пътя. Сега ти се разправяй с децата!“

Жената, явно ядосана, се обръща и тръгва към едно бяло жигули с пловдивска регистрация. Мъжът остава внимателно да изучава доста съблазнително меню зад покритите с решетки прозорци на заведението. Около него подскачат две деца със съвсем не неочаквани за възрастта им желания: „Татко, искам сладолед!“, „Татко, кога ще ядем?“След малко той ги хваща за ръка и с доста по-оптимистичен вид от майка им ги повежда към колата, опитвайки се да утеши и себе си: „По-рано тук работеха без прекъсване… Сега ще спрем на първото следващо място, там сигурно ще е отворено. Или може би е по-добре да се върнем до мотела на магистралата за Пловдив…“

Това се случи на 26 април в 17 часа и 20 минути пред вратата на крайпътното заведение по шосето София-Бургас веднага след околовръстния път. В София то е известно, не знам защо. под името „При китаеца“. И е място, където човек може да се нахрани вкусно и бързо. Така че не напразно този баща беше решил, прибирайки се от София, да предложи на семейството си нещо по-различно в края на седмичната почивка. Тук той не беше успял просто поради липса на достатъчно информация.

Работното време е от 12 до 15 и от 19 до 23 часа, а почивният ден е понеделник. Така че що се отнася до спазването на работното време, всичко бе наред. Друг е въпросът какво трябва да бъде работното време на заведенията за обществено хранене през почивните дни и с кого трябва да е съобразено — с нуждите на клиентите или с удобството на работещите в тях.Целта на нашето пътуване в този неделен ден бе доста по-различна от тази на десетките хиляди хора, които с автомобилите си се прибираха от различни места в края на двудневната си седмична почивка.

За нас, от редакцията на „Отечество“, пътуването бе работа. Бяхме решили да проверим дали скептицизмът на толкова много хора относно възможността в почивните дни да разнообразят пътуването си и да се нахранят и починат някъде по пътя има основание.

Идеята за тази проверка дойде от едно пътуване от София до Банско на 5 април, когато между 9,30 и 12 часа по целия около 150-километров път нямаше нито едно отворено заведение освен ресторант „Предела“.

Смятайки, че това е някаква нещастна случайност, направих си труда в още един неделен ден да пропътувам разстоянието от Банско до София. Този път следобед. И с по-голям късмет. От всичките единадесет заведения по пътя работеха три — ресторантът на Предела, една бира-скара в Мурсалево и ханчето „Бялата чешма“.

И така сега продължаваме по подбалканския път, към Бургас. Следващата спирка е ресторантът в Саранци. Той явно работи, защото още на няколкостотин метра преди площада, където се намира, се чува музика, която обикновено свързваме с многолюдна сватба.Това не ни учудва, тъй като вече сме свикнали в съботни и неделни дни повечето ресторанти и в големи, и в малки градове да са заети с такива „мероприятия“.

17.40, Долно Камарци. Ресторантът явно е затворен поне от половин час.18.00, ханче „Мирково“. Тук картината е доста по-различна. Работи не само ханчето, но и отделен пункт за продажба на сладолед и едно кафене, в което се предлагат кафе, сокове, закуски. Самото ханче е без почивен ден и работи непрекъснато от 8 до 22 часа. Кафенето почива понеделник и вторник, работното му време е от 9 до 13 и от 14 до 18.30 часа. Пунктът за сладолед също работи целодневно, а почивният му ден е четвъртък. Комплексът се стопанисва от РПК „Пчела“ в с. Мирково, Софийски окръг. Тук и настроението е по-различно от това на семейството с бялото жигули, пловдивска регистрация. Доволни са и децата, и майките им, в известно отношение сигурно и бащите… Макар че последните все пак може би са малко притеснени от цените, но, така или иначе, в почивните дни това е нещо, на която човек не обръща голямо внимание.Ханче „Водопада“ — работи. Намираме го почти празно. Ала веднага излизаме и ние — не ни се предлага почти нищо.

Ханче „Бяла река“, преди Калофер — луксозно, с топли питки, с добре познатата скара и с пито едно свободно място.

19.50, бира-скара на разклона за Търничане — затворено.

Бира-скара на разклона за Павел баня — затворено.

Бирария на разклона за Горно Сахране — затворено. Веднага след това къмпинг с бира- скара — отворено. И нищо за ядене.

Ресторант на разклона за Шипка — работи, но няма места, около десетина души чакат пред вратата й.

20.20, кафе закуска след Казанлък — затворено.

20.45, ресторант „Твърдица“ на 156 километра от Бургас – затворено.

21.00, ханче преди Сливен — затворено.

21.10, ханче на разклона за Глушник — работи, но всичко е свършило.

Ресторант „Петолъчката“ — отворено. Но отново няма места.

21.50, Айтос, РПК „Наркооп“ — затворено..,

И така към 22.30 часа стигаме в Бургас, където по това време човек няма къде да се нахрани.

Равносметката е проста. По целия почти 400-километров път в неделния ден можеш да отседнеш само на три места — ханче „Мирково“, ханче „Бяла река“ и ресторант „Петолъчката“. Разбира се — ако си готов да почакаш, докато се освободи маса. И ако си готов да заплатиш цени за категория „екстра“. А самите заведения, по всички показатели, са доста далеч от изискванията за тази категория (известно изключение прави само ханче „Бяла река“).Да видим менюто на ханче „Мирково“. Всъщност, както навсякъде, и тук може да получиш листа с менюто само ако си настойчив и търпелив.

Но тъй като ние пътуваме по работа, сме и търпеливи, и настоятелни. И имаме успех… Лист-менюто предлага три вида супи, четири вида салати, четири вида скара, пет вида аламинути, студени закуски.

Сервитьорът обаче предлага единствено филе на тиган с гъби и сос и карначета. Трябва, разбира се, да отчетем стремежа на персонала към все по-голямо разнообразие, тъй като филето на тиган с гъби и сос го няма в менюто — което предполага и нови затруднения за същия персонал при определяне на цената.

Сервитьорите ги преодоляват бързо, като при това подхождат творчески. На нашата маса за същото филе цената беше различна от тази, която бе поискана на съседната. Тук няма да се спирам на такива подробности като тази, че в цялото „екстра“ заведение никъде нямаше салфетки, че пържените картофи от гарнитурата бяха заменени с неколкодневка картофена салата (общо взето, гарнитурата, изглежда, се приготовлява в един ден за цялата седмица), че състоянието на тоалетните е ужасно и т. н. Иначе месото беше съвсем прясно и хлябът много вкусен.

Далеч съм от мисълта, че крайпътните заведения са единствената част от сферата на услугите, която има своите проблеми. Може би точно обратното. Всички недостатъци на pecторантите в градовете — и работното време, и обслужването, и бедното, еднообразно меню, и странностите при определяне на категорията на заведенията, а оттам и пълното несъответствие между обслужване и цени са пренесени и, бих казал, са се изострили в крайпътните заведения.

Проблемът по-скоро е в това, че докато в града човек може да обиколи на обед или вечер няколко места и накрая, малко тъжен и ядосан, да се прибере вкъщи, то на пътя той е напълно зависим от не често срещаните, но затова пък не особено уютни и с не най-ласкав персонал крайпътни гостилници, ханчета и др.

Това, което явно са забравили ръководителите на различните организации, които ги стопанисват, е, че тези „спирки“ са създадени не за да носят максимална печалба при минимални усилия, а да помагат на хората да се чувствуват по-добре и по-сигурни в почивните дни, за да могат след това и да работят по-добре.

И още нещо, което мисля, че е валидно за цялата сфера на услугите: много често там забравят, че трябва да работят тогава, когато другите почиват, така както леярят, лекарят, ватманът, журналистът, шофьорът, директорът са на своите работни места, когато пък те почиват.

А ние, клиентите, от своя страна не трябва да забравяме, че и от нас зависи заведенията да са уютни и чисти, а персоналът приветлив и учтив.

Източник: flagman

Животът в България е труден за много хора, но най-вече за много възрастни българи, които оцеляват с мизерни пенсии. Не са малко тези сред тях, които си спомнят с носталгия за годините на „развития социализъм“ у нас. Те говорят за гарантирано право на труд, добри заплати, безплатно здравеопазване и образование, сигурност и защита от страната на държавата…

Така ли беше наистина?! Много хора си спомнят за острия дефицит на стоки, за забраната на лично мнение по много въпроси – най-вече да критикуваш управлението на БКП, забраната да напускаш България без „изходна виза“, забраната да „копираш упадъчното влияние на Запада“ и т.н.

Предлагаме ви спомените на една българка за годините на „развития социализъм в България“, цитирана от retro.bg „(публикуваме без редакторска намеса).

„Казвам се Елена Димитрова от Горна Оряховица, не мога да се издържам с пенсията, принудена съм да живея на стари години при сина и снахата в Асеновград. Комунистка не съм била, в Партията не съм членувала.Всеки получаваше карта за почивка и санаториум, пионерските организации възпитаваха децата да почитат старите хора

ОБРАЗОВАНИЕ. Не само децата на активните борци ходеха в престижни училища. В класовете на моите синове бяха деца на партизани, които днес са отлични хирурзи, инженери, икономисти. Синът на Милка Палаузова например беше обикновен работник в Депото. А от мои познати, които ми се оплакаха, знам, че когато отишли да помолят Първия секретар на Окръжния комитет на БКП Димитър Стоичков за препоръка за сина им за Университета, той им отказал с думите, че нищо не му е пречело да заляга над учебниците и да не посрамва родителите си, които са се борили за тази власт.МЕДИЦИНА. Помня как едно западно светило в медицината в тогавашния в. „Отечествен фронт“ беше написал, че медицината е на високо ниво и добре организирана, трябва само да се направи нещо за подобряване на заплащането на медицинските кадри. Мога да потвърдя това. На 75 години майка ми заболя от коварна болест. Девет месеца сутрин в 9 часа и след обяд в 16 часа идваше сестра с линейка да ѝ поставя болкоуспокояващи. Аз в чужда страна – в СССР, получих тромбофлебит, лекуваха ме 28 дни в болница и освен рубли за букет на лекуващата лекарка не съм заплатила стотинка. Не съм плащала за лечение в България, който казва, че е плащал – ЛЪЖЕ. Сега моя сватя почина в големи мъки и съпругът ѝ задлъжня, за да плаща по 5000 лева на седмица за лечението ѝ.

БЕЗРАБОТИЦА. В пряката си и обществена работа съм била в много колективи. Навсякъде се работеше пълноценно. Имало е и лентяи, но те биваха изключвани от колективите. Който е измислил фразата – „ние ги лъжехме, че работим, а те ни лъжеха, че ни плащат“, е един от най-големите лентяи.

РАВЕНСТВО. Много се изкривява съдържанието на тази дума от хора като този гражданин. Равенството е за равен старт – и богаташът, и беднякът да имат равен старт и да върви напред този, който е по-добър.ПОЧИВКА. Работникът или служителят още в началото на годината дава заявка кога и къде иска да почива на отговорника на колектива, в който работи. Заявките се предават за изготвяне на план-програма от ръководството на предприятието и профпредседателя. Много предприятия имаха собствени почивни станции. Които нямаха, даваха пред профсъюзите заявки за карти по направление. Много работници получаваха карти за балнеолечение също на достъпни цени. Може ли днес някой да се похвали с това. Та те балнеосанаториумите и почивните домове не съществуват или са в ръцете на лица, до които не можеш да достигнеш, ако нямаш пари.

АРМИЯ. Там със суровия живот, със строгите изисквания и най-разглезеният мамин син се каляваше като мъж. А за издевателствата се наказваше строго. А защо граничарите да пускат да се бяга от родината? Който обича отечеството си, не бяга, а се бори за добруването му.УВЕРЕНОСТ В УТРЕШНИЯ ДЕН. Да, била съм уверена в утрешния ден, защото съм живяла достойно, спазвала съм нормите и законите на страната.

ВЪЗПИТАНИЕ. В училище възпитаваха децата, особено в пионерските организации, да почитат старите хора, да помагат на другарчетата си, да не хулиганстват, да усвояват знания, за да станат достойни граждани. А имаше една организация – „Отечествен фронт“, която ги учеше да опазват чист квартала, да помагат на възрастни хора, да събират вторични суровини и билки, като ги възнаграждаваше за старанието им.СТОКИТЕ В МАГАЗИНИТЕ. Да, имаше недостиг на вносни стоки. Но никой не казва как се възстановяваше родното производство, икономика след войната. Трудни години бяха. Тогава можехме да се задоволяваме с родното производство, което беше чисто и истинско – чисти и пълноценни храни, дрехи от естествени влакна, обувки от естествени кожи. В Добрич беше най-добрият завод за детски обувки на Балканите. Днес има многообразни стоки за сметка на качеството. Всеки ден се изнасят данни какви боклуци ни дава Европейския съюз.

СИГУРНОСТ. И Жоро Павето е истина, имаше и единици джебчии и апаши, но те отиваха там, където им е мястото, за разлика от днес.

А чувал ли е тогава господинът деца да убиват деца, както е днес? Чувал ли е да ти продават дома за начислени безобразни лихви? Чувал ли е обикновеният трудов българин да се тревожи, че ще го изхвърлят на улицата, като влезе в пенсионна възраст? Държавата се грижеше за гражданите си.

Почти всички си строяха жилища със заеми, защото бяха сигурни, че ще са на работа и ще могат да си плащат вноските. Аз лично съм си закупила апартамент за 7840 лева през 1966 година – без връзки, като държавата ми даде заем 4000 лева, които изплащах за двадесет години по 24 лева на месец.

Елена Димитрова, Асеновград
retro.bg

Коментарите и препоръчванията на снимката растат с всяка минута. Сред изказванията присъстват и коментари на много българи, които с гордост добавят възхищението си, а един от тях гласи:

„Чудесен начин, с който да запознаем света с България. Стига само са слушали за всичко лошо, което ни се случва, нека да има и хубави искри, които да палят възхищение, а не съжаление.Бранимира Антонова е актриса, която у нас е известна повече като първата „Мис България“ 1967 г. Кариерата й е много успешна и е наситена с 20 участия в различни български игрални филми и телевизионни новели. Между тях са „Мъже в командировка“ (1969), „Бягство в Ропотамо“ (1973), „Приключенията на Авакум Захов“ (1980) и др.

Добротата в сърцето на Бранимира е също толкова голяма. Преди много години, когато е била във Франкфурт, посетила дом за възрастни хора – актьори, инженери, професори, където се е грижела за тях.

От там дошло решението да направи такъв дом и в България, за да помага на възрастните хора, които си нямат никого. Желанието й не се осъществило, тъй като тръгнали слухове, че иска да печели пари от това и целите й са всичко друго, но не и чисти.Въпреки това едно от най-истинските й разбирания за живота е това, че трябва да помага на хората, защото и на нея са й помагали.

През 70-те и 80-те години на миналия век, през юли и август, социалистическият труженик масово ходеше на море. Това ставаше обикновено с карта от предприятието, в което работи, цената беше символична, а почивката - в станция на Китен или Приморско за 14 дни. Условията на летуване не бяха кой знае какви, но пък морето беше достъпно за всички.

За управляващата върхушка обаче нещата стояха другояче. Освен построената още по царско време резиденция в „Евксиновград“, където по времето на соца почиват обикновено членовете и кандидат-членовете на Политбюро, през 70-те комунистическият елит си построява луксозни бази за отдих край курортите Златни пясъци и „Дружба“.

През 90-те години базите на елита са приватизирани от новопоявилите се, незнайно откъде, бизнесмени. Те ги придобиват буквално за жълти стотинки, а днес са превърнати в луксозни ваканционни селища.

Бляскавият днес хотел „Империал“, част от ваканционния клуб „Ривиера“, някога е бил почивна база на правителството на НРБ Дом №7. Ваканционната постройка, приютяваща най-висшия ешелон на властта, е завършен през 1976 г. Там са почивали само големците от Министерския съвет и техните семейства. До 1989 г. достъпът до него е бил забранен за простосмъртни.

„Слънчев ден“ се намира в най-северната част на курорта „Св. св. Константин и Елена” (преди Дружба) и представлява затворен комплекс от 4 хотела (бивши почивни бази на ЦК на БКП). Най-големият от тях е „Палас“. През социализма се води Дом №6 и там са отсядали само членове на ЦК и чуждестранни гости на БКП.

Днешният хотел „Палас” в „Слънчев ден” по времето на социализма беше Дом №6, в който отсядаха само служители на ЦК на БКП

„Често чета как се отрича всичко от нашия живот преди 89-та г. и чак започва да ми се струва, че изобщо не съм живяла. Нямало ме е, не съм присъствала в миналото си. Минало, в което на всеки ъгъл са ме дебнели милиционери, за да ми сложат печат на крака, ако полата ми не е под коленете. Или да ме арестуват ако си тананикам „Бийтълс““. Това пише нашата читателка Зорница Илиева от Русе.„Искам да разкажа всичко, както си беше, защото мозъците на младото поколение в България. непрекъснато се изглаждат и манипулират от американската пропаганда на всякакви нива. Постоянно чувам и чета такива измислици, че чак започвам да се питам аз ли бях момичето с къдравата коса и късата рокличка, което отиде да кандидатства във Великотърновския университет. Аз ли бях девойчето, което си взимаше изпитите с шестици, защото учеше. А библиотеката беше пълна, защото и другите учеха.

Мизерствали сме, крали сме хляб от стола, крали сме хляб и един от друг, пребърквайки стаите си, бъркали сме каши от брашно, за да оцелеем. Това чета непрекъснато. И съм удивена! Обидена! Буквално отчаяна!

Учих там от 1976 г. до 1980 г. Не съм крала хляб, защото имаше колкото поискаш. За купон за стола давахме 30 стотинки. А от столовата (шублера) можеше да си вземеш първо, второ и трето по избор и ако ти се яде – по десет филии хляб.

Стипендият за успех беше 50 лв. на месец. При купонче от 30 ст. смятате ли, че сме гладували?! Вярвате ли, че сме крали? А родителите ни допълнително ни пращаха пари.

Освен това в ония години модата беше да получаваме колети с храна от къщи. Пристигаха варени пилета, домашни луканки, яйца, кексове, баници, сладки, буркани с лютеница и конфитюр… Който получеше колет, правеше купон в стаята си, защото това просто нямаше изяждане. А на етажа през ден някой се провикваше: „Хайде, банда, папуто пристигна!“. И след вечеря в стола, се натъпквахме до козирката с домашна храна. Загрижени татковци носеха на момчетата вино и ракия и в почивните дни купонясвахме до зори.Общежитието струваше 1.80 лв. на месец. С безплатно парно, безплатен ток. В най-страшните зими,  се разнасяхме по тениски, защото вътре беше адска жега. За да се разхладиш- отваряш прозорците. Някои момичета се опитваха да готвят, но често резултатът беше загоряла тенджера, забравена на котлона. Защото бъдещата домакиня или беше на сладки приказки в другата стая, или рецитира с гаджето си стихове в горичката.

Беше традиция веднъж седмично да ходим в ресторанта на Света гора, в заведението на мотела или в механата „Хаджи Минчо“. Мешана скара плюс салата, плюс чаша ракия и каничка видо струваше 4 лв. А оркестърът свиреше и се въртяхме по дансинга до 1 след полунощ. Чета и че по магазините нямало нищо. В Търново имаше завод за колбаси и в халите беше пълно с деликатеси и луканки.

След като свършеха изпитите задължително правехме луди купони. С ядене на корем! Салами и луканки – препълнени чинии. Туршии имезета от кварталното магазинче – пак на корем.

Крали сме хляб, за да не умрем от глад?!?

Да!

Но не тогава.

Сега съм готова да открадна, защото пенсията ми е 200 лв. по болест и понякога си мечтая за топъл нашенски хляб, истинско сирене, купонче за стола, мамините колети, а стомахът ми жално стърже при спомена.

Умираме от глад, но СЕГА!“ 

Автор: Станислава СЛАВОВА, Skandalno.net

Най-четени👇

Популярни публикации👇

КОНТАКТИ:

Архив