17:51
Какво кат става? Руснаците ще влязат и… толкоз. Шегаджията продължава: – То тъй е лесно. Стане нещо в Унгария – руснаците влизат, стане в Чехословакия – руснаците пак влязат… Ами, я си представи, старши, че някой ден стане подобно нещо в Съветския съюз. Тогава какво ще правите? Старшината Ради мига, мига, като някоя мишка, когато я изхвърлят от брашното, надига козирката на шапката си и изломоти:
В Съветския съюз никога няма да стават такива работи.
Не мина много време и срещу манифеста от две хиляди думи на чешкия писател Лудвиг Вацулик тръгнаха две хилди съветски танка. Съветските ръководители не държаха сметка, какво ще кажат комунистическите партии на Запад, а искаха да останат велика сила. Събитието даде голямо отражение. Започнаха да пристигат в затвора групи, осъдени във връзка с тези събития. Пристигна група студенти от София, начело с Едуард Генов. После – голяма замаделска група от Пловдив, сред които, Петър Попиванов от с. Куклен, Иван Керемедчиев, братя Петър и Владо Гошеви и Коста Симеонов. В началото на 1969 г. в затвора в Стара Загора докараха двама души – Петър Бояджиев, математик и Алфред Фосколо – французин, завършил международно право. Тези две личности ще се преплитат в моя разказ по-нататък и ще го съпровождат до самия му край. И двамата са с демократични възгледи.
И с двамата се сближих. И с двамата станах приятел. Една голяма част от интелигенцията, която пристигаше в затворите, ставаха членове на кулсъвета или имаше един хор – също рожба на кулсъвета – отиваха там и пееха. Наричахме ги „певците“. А някои отиваха и пееха в кабинетите на началниците. Тия двамата – Петър и Алфред не направиха така. Чувства се, че администрацията им оказва натиск – особено на Петър Бояджиев. Привикват ги, говорят им: „Вие сте интелигенти, нямате работа между тези прости хора“… Предлагат им по-лека работа, но те не приемат.
Пристигат и подкрепления. Споменах вече името на Едуард Генов. По късно пристигна Хайг Пилигян – адвокат от София (арменец). И той не отива „да пее“, и той не търси лека работа. Докараха професор Йордан Тодоров, медик. Изглежда, че администрацията не хранеше към него никаква надежда. Още като го докараха и – направо в Разряда. Започнаха да вкарват в килията му разни криминални типове, като Алеко Дундич, които го тормозеха. Ние го бренехме. В този период партийните знамена се посвиха, освободи се енергия, която се насочи срещу администрацията. Един ден ни прибират от карето. Влязохме в коридора на салона А, и чухме зад гърбовете си глас: – Пуснете ме да се прибера! Защо ме биете? Като че ли някой ни изкомандва – заковахме се на място. Обърнахме глави към вратата, през която преди малко минахме. Гледаме – старшината Тильо заключва вратата, а друг старшина държи един младеж от нашите – Георги, от Кабиле, Ямболско, и по всичко личи, че ние като се приберем, те ще го бият.
Старшината Тильо вика: – Тръгвайте!
От нас никой не се помръдва. Старшините от колелото усетиха, че ще стане нещо. Разтичаха се. Едни дойдоха при нас и уплашени питаха. какво е станало. Нашите погледи ги насочиха към вратата. Намесиха се и колегите им, отключиха вратата и младежът дойде при нас разтреперан и каза: – Благодаря ви, благодаря ви, те щяха да ме пребият. Между тия, кито стояха, като заковани, бяха Едуард Генов, Хайг Пилигян, професор Тодоров, Петър Бояджиев, Стафан Савовски. На 8 октомври 1969 г. около 21 часа започна бунтът на безумно смелите в Старозагорския затвор. Ето накратко как стана това: Затворът в Стара Загора има формата на кръст. В салон „А“ бяха настанени политически. И аз бях в този салон. В салон „Б“ бяха настанени също политически, но неработещи. В салон „В“ бяха настанени криминални затворници. В четвъртото крило е настанена администрацията. Срещу нея е порталът на затвора. В това същото крило, на втория етаж е киносалонът с прозорци към портала. Осем политически решават да се сдобият с най-святото нещо – Свободата.
Ето имената им:
Петко Чобанов, Васил Димитров, Кръстьо Атанасов, Марин Стоянов, Атанас Петров, Димитър Карамфилов, Недю Тодоров и Ганчо Димитров. Всички те са млади, на по двадесет години. Ето как са решили да избягат. Четирима от участниците не бяха завършили прогимназия (осми клас). В затвора имаше училище – една стая на последния етаж на салон „А“. Те се записват да учат. Учебните занятия продължават до 21 часа. Учителят си заминава, учениците се прибират в килиите. През това време – до 21 часа – на всички затворници е направена проверка и килиите са заключени. Участниците- бунтари се въоръжават предимно с железа. Планът им е следния: четиримата, които ходят на училище, като се връщат в 21 часа ще нападнат надзирателите, които са на колелото, ще им вземат ключовете и ще отворят килиите на другите участници. Ще отключат вратата към администрацията – там е дежурният офицер. И с него трябва да се справят. И от там – на портала. Ето какво става. Определят една вечер да бягат, но учениците бунтари, като се връщат от училище, виждат, че на колелото е старшината Господинов. Той минаваше за добър старшина и бунтарите не искат да го удрят. Отлагат бягството. Заплануват нова дата – 8 октомври. В 21 часа учителят си тръгва. Те изчакват малко в класната стая, тръгват към колелото, виждат, че учителя го няма на колелото – значи е някъде към портала.
Това е добре. Виждат, че на криминалните не име е направена още проверка и са извън килиите, но решават повече да не отлагат бягството. Започват. Коелото на затвора става жестока арена, но този път онеправданите имат надмощие. Надзирателите са изненадани и бързо се предават. Само един от тях – най-младият, успява да се отплесне, хуква по стълбите нагоре, но Кръстьо Атанасов – той е пък най-младият от бунтарите – прави няколко лъвски скока след него, настига го още на първия завой на стълбището, удря го с желязото по главата и го поваля. Грабва му ключа и хуква да отваря останалите четирима участници, които са в различни килии. На арената остават трима бунтари. Криминалните, както казах, са извън килиите и започват да викат. Те са страхливи и винаги са на страната на администрацията. Използват този момент, че бегълците са само трима и започват вкупом да настъпват към колелото. Но тогава Недю е отключен, изскача от килията с желязо в ръка, изръмжава срещу криминалните и ги насмита в дъното на коридора в салон „В“. Всички действат светкавично. Тази вечер дежурен офицер е Кънчо Нанев – Плондера. Чул писъците, той излиза от канцеларията и тръгва към колелото. В този момент бегълците отключват вратата към администрацията. Плондерът ги вижда, изревава и хуква по коридора. Те го настигат и го халосват. И той започва да се моли и да вика, че имал деца.
Бунтарите завладяват административната сграда. Остава само порталът – последният щурм. Но един криминален престъпник, който отговаряше за киносалона, вижда какво става на колелото, хуква към киносалона, отваря прозореца, който е към портала и вика: – политическите избиват надзирателите на колелото! Милиционерите, охраняващи портала, грабват автоматите и една лека картечница. В този момент бунтарите тръгват към портала. Виждат автоматите. В двора, между административната сграда и портала има врата, която води към дърводелната. Успяват и минават през тази врата. Изкачват се на втория етаж на дърводелната и от там виждат как от града прииждат коли и слизат въоръжени милиционери. Настъпват мъчителни минути, няма никакъв изход. Петко Чобанов се хвърля от втория етаж и загива на място.
След него скача Димитър Карамфилов, който получи нараняваня, но остава жив. Гледах към колелото – имаше кръв. Двама милиционери са на пода, плачат, третият – на стълбището, не смее да се помръдне, четвъртият обикаля, като полу-луд колелото и вика: – Не ме убивайте, имам деца! Пристига на колелото и началникът на затвора, придружен от много милиционери. Стреля няколко пъти в купола на затвора и вика: – Всички да се прибират в килиите! Тази нощ затворът не спа. Успешното бягство стана през пролетта на 1972 г. Нищо не може да съкруши стремежа на човека към свобода. Група политзатворници в Старозагорския затвор решават да прокопаят тунел, който ще мине под стените на затвора. Копаят 364 дни, изнасят пръстта в джобовете си и я разнасят по малко, на различни места. Най после – светлина! Тунелът е дълъг 18 метра, с височина половин метър и ширината е толкова. Това става на обект „Щайги“.
Там работехме около 70 човека – половината бяха българи, половината турци. Хората, които прокопаха тунела, също бяха българи и турци. Имах чувство, че само началникът на обекта и надзирателиет не знаеха. Тунелът минаваше близо до вишката. Бягащите трябва да използват момента, когато предстои часовите да се сменят. През тунела минаха Димитър Влайчев, Невзат Ниязи, Николай Радков и Орхан Орханов. Гледах, как началникът на „Щайгите“ обикаля обекта, спря се – вероятно е видял зеещата яма, издаде някакъв звук на животно и хукна към администрацията. Началници и надзиратели се мотаеха с наведени глави. Желязко Денев завеждаше „Специална служба“. На вечеря в стола не се чува никакъв глас – чуваше се само тракането на лъжиците. Всички бяха впечатлени от голямото събитие. Един младеж наруши мълчанието на нашата маса и направи безмилостна равносметка: – Нещо, шпионската мрежа на Желязко Денев не бачка. Нямам представа, как началникът е известил в София, но разбрахме, че големите специалисти пристигнали веднага с вертолет и още във въздуха взели две решения – първото, да сменята цялата управа на затвора. Направиха го. И другото решение – ако хванат бягащи, търсещи свобода, да убият на място, без съд, най-малко двама. Направиха и това. Убиха без съд Димитър Влайчев и Невзет Ниазин. Те бяха много млади. Останалите двама ги съдиха….
Използван е текст от книгата на Димитър Пенчев „Идеалната жертва“
