Днес са много популярни носталгични материали за соц-а, които започват с: „Помните ли…“. А помните ли колко много се спортуваше тогава? Идваха треньори по всички видове спорт в училищата за да си избират бъдещи надежди. Още в началното школо. Влизаха по време на час и започваха огледа. Понякога дори ни строяваха пред дъската. И беше много престижно да те избере някой треньор – дори да беше треньора по хандбал. Защото по онова време, да си спортист, беше голяма работа. Имаше много добре изградена и успешно функционираща структура още от основата. Подбор, спортни училища, спортни армейски школи, професионален спорт. Държавно спонсориране.

Спортът беше витрината на социализма. И малка България се радваше на невероятни спортни успехи. Шампионите, световните рекорди, победите бяха ежедневие. Върхът беше достигнат през 1988 на олимпиадата в Сеул, когато се наредихме на 6-то място в света по брой спечелени медали и отличия с 10 олимпийски титли, 12 сребърни медала и 13 бронзови! Пред нас бяха само двете суперсили  тогава СССР и САЩ, плюс двете Германии -  ГДР и ФРГ… Звучи невероятно, но е факт! Тогава се мерехме и побеждавахме по спортните арени държави като Великобритания, Франция, Япония, Китай, Бразилия, Италия…

Но златните медали от олимпиади и световни първенства, големите шампиони и световните рекорди, с които всички се гордеехме – бяха само черешката на тортата. По-важното беше, че няколко поколения български деца израснахме и бяхме откърмени с любов към спорта. А спортът възпитава, той изгражда силни характери. Спортът създава истински, честни и играещи по правилата мъже и жени, готови да се борят до край за отбора си, за каузата си, за родината си. Да, тогава всички бяхме горди, че сме българи, до голяма степен благодарение и на нашите спортни успехи.
   
Спорът изгражда позитивни навици. Спортът, колкото и банално да звучи, е здраве. В спортът няма скрито-покрито: всичко е точно и ясно, измеримо в метри, секунди, голове…  Няма и връзкари (е, само при приемите в спортните училища и спортните военни школи, задължително се пръкваха рожби на висши партийни номенклатурчици, нямаше как…) – или си достатъчно добър за да побеждаваш или… си търсиш друг спорт.

Аз и всички мои приятели по онова време тренирахме по няколко вида спорт, понякога дори едновременно. Спомням си, че имаше един такъв период, в който ходех на тренировки по баскетбол сутринта, а на футбол - следобед. Тренирах още лека атлетика, бокс…  Ако си добър, логичното продължение беше спортно училище. Големите спортни дружества по времето на соца, както в София, така и в страната, имаха собствени спортни училища, в които развиваха  всички видове спорт. Истински оазиси на спорта. Една  отлично работеща система, която впоследствие бе заимствана от редица западни страни, а ние разрушихме с лека ръка… Спортните училища бяха пансиони или полупансиони за талантливи деца от всички възрасти. Имаше двуразови тренировки, но и здраво учене. Три ядения на ден, много питателни, задължително с мръвка.

Замервахме се с шоколади в стола, при това от хубавите – от 69 ст. Спортистите, дори в юношеска възраст, бяхме от малкото късметлии по онова време, които пътувахме свободно зад „Желязната завеса“. Е, под „свободно“, разбирайте, със задължително присъствие на човек от ДС или Народната Милиция в екипа на отбора. Караха ни да подписваме декларации, че няма да бягаме. Но благодарение на тези пътувания в Западна Европа, ние знаехме  горчивата истина за това колко по-цветен и готин беше онзи, Забраненият свят.

Когато за пръв път посетих Западна Германия, Мюнхен –  бях втрещен. Втрещен от качеството и разнообразието на стоките в магазините. От това колко вида шоколад имаха и колко яки са им опаковките. От техниката и машините. От цветовете. От лукса. Всичко беше в пъти по-, по-, по-…. Друга планета…! Която впоследствие завладя нашата… Но планета „Соц“ все пак имаше някои неоспорими достижения. Едно от тях беше спортът и изградената около него система за високо спортно майсторство и успехи. Защото колкото и вида шоколад да имаха немците и французите, колкото готини и бързи да бяха колите им, ние редовно си ги спуквахме от бой по спортните терени и площадки!

Соц спортистите бяха галениците на системата, нейната витрина  пред света. Не беше лесно и даром. Скъсвахме си дупетата от тренировки. Но го правехме с желание. Бяхме целеустремени и нахъсани за успехи. Едни различни, хубави времена за българският спорт, които едва ли някога ще се повторят с такъв успех. Неоспоримо!

Авторски текст /www.bgspomen.com/


Заради Рабиндранат Тагор софиянци опустошават градините си с цветя

Краят на 1926 г. донася на софиянци голямо преживяване - в София гостува индийският писател, мъдрец, композитор, художник и общественик Рабиндранат Тагор (1861-1941). До този момент творчеството на нобелиста е вече добре познато на българите с издадените драми - “Читра” и “Жертвата”, със стихотворните сборници “Поеми на Кабир” и “Поеми на детството”, с книгите “Национализмът” и “Из шепота на душата”, с романа “На четири гласа”. 

Дни наред вестниците анонсират новината. За да се разбере какво вълнуващо събитие е това за нашенци, достатъчно е да кажем, че със заповед на министерството университетът и училищата са затворени в тези два дни, за да могат младите хора да се докоснат до този “цар на мъдростта” и “духовен княз на Индия”, както го нарича пресата. На 17 ноември българска делегация, сред която е Иван Д. Шишманов, председател на Пенклуба, Ана Каменова, Асен Златаров (като представител на Дома на печата), Димо Казасов и още един куп писатели и журналисти, отива до Драгоман, откъдето по телефона молят сръбските власти да им позволят да минат границата, за да посрещнат госта още на сръбска земя.

(Той е бил на посещение в Атина и Белград.) Позволяват им.  Те минават границата, където гостът и придружаващите го лица (съпругата и внучката му, секретарят му, също със съпругата си, и един индус, професор по физика) закусват във вагон-салона, изпратен им специално от нашата железопътна дирекция. В информациите, публикувани по-късно в нашия печат, има малки различия, но основното се повтаря: “Царствената му фигура излъчваше някаква неземна светлина, самият тембър на гласа му внушаваше свещенодействие. С бавни отмерени движения, с изпитателен поглед, който ме изповядваше, поетът изглеждаше да принадлежи на по-друг мир.

Детска наивност подслаждаше величието му и придаваше особен чар на силната му личност...”, “... сияещ, белобрад и облечен в традиционните дрехи на пророка... той изглежда толкова мъдър, че интелектуалците се съмняват дали е с ума си “Такъв човек, в когото сякаш няма нищо от обикновените смъртни...”, “с високо чело, бели, преметнати назад коси, дълга брада и кротки очи - същински Саваот от някоя икона... Неговата личност на апостол-жрец, пратеник божи, носи очаровка и струи живи вълни на духовна светлина”... Журналистът Димо Казасов го поздравява с добре дошъл и му връчва голям букет от бели хризантеми, Ана Каменова поднася такива букети и на дамите.

Оттеглят се в купе, където гостът - облечен в дълга, свободна копринена роба, препасан с тънък кожен колан, разказва за целта на своето пътуване: да сближи Изтока със Запада, като напомня за единствения начин да бъдем щастливи - чрез любовта и смирението... Асен Златаров после ще коментира: “Аз мисля за подвига, който престарелият поет върши: тръгнал из боледуваща Европа да носи своето слово и вяра и да учи затъналия в козни и корист свят на правда, човещина и общение с бога. Да учи нас, откърмените в културата на градовете - “култура на тухли и вар”, - на мъдростта на гората: религията на гората - тая, където се достига до единение на душата със света”.

На гарата в София чака търпеливо огромна тълпа, която засипва релсите и влака с последните есенни цветя от софийските дворове. Качват госта на автомобил, който  трудно си пробива път до хотел “Империал”, защото улица “Мария Луиза” също е задръстена от хора, които приветстват госта и хвърлят цветя върху колата.  Тагор ще има две беседи през тези два дни на своя престой, първата - в т.нар. “Свободен театър” (Днешният “Музикален театър”). Входът е със скъпи билети, разграбени до последното място. Отвън пред театъра също се тълпят хора. Водещият открива вечерта с думите на госта: “Европа - това е лудница, където хората танцуват върху гробовете на своите синове”.

Тагор произнася слово, което днес звучи пророческо. Той твърди, че тук, в България, той се чувства сред свои, чувства се българин. Нарича ни “млад народ, който още не е покварен от цивилизацията”, и призовава българите да не се влияят от западната култура, която е според него подчинена на материалното, на физическото; да останат близо до земята, до простите човешки преживявания и копнежи, до изконно българските традиции и морал. Тагор е на мнение, че подражаването на Запада води до фалш и затъпяване. Той казва: “Вярвам, че и вие имате голяма литература и богата народна поезия.  Уверен съм, че вие не сте още заразени от фалшивите порочни похвати на Запада и на неговите школи. Вие не сте като изкуствените цветя: наглед пресни и благоуханни, а всъщност сухи и без всякакъв аромат”.

Пресата се надпреварва да пише за него. Един вестник коментира така посещението му: “По-важното е, че прочистеният род на интелектуалците (в следдеветоюнска България) чувства посещението на Рабиндранат Тагор като особена привилегия на съдбата - като скъпоценна възможност да поднесе своята почит към “духовния княз на Индия”, който, макар да е “гордост и слава на своята страна, принадлежи на цялото човечество”. Не минава без гафове - поднасят на госта месо за обед, макар да се знае, че големият индийски писател и мислител  смята животните за по-нисши братя и сестри и никога няма да вкуси тяхната плът Поднасят му вино, а той не употребява алкохол. На този официален обяд се задоволява със сладкиши.  Дни наред след заминаването на Тагор от България българските интелектуалци продължават да се вълнуват от това посещение, а един от тях казва: “... малко поне сърцата ни са оплодени за нещо по-горно от делничните суети, омрази и злини”. И още: “Мъдростта и красотата ни бяха гостени и ни накараха да си спомним, че сме човеци”.

Автор:Петя АЛЕКСАНДРОВА www.blitz.bg

По професия съм учител, спомням си с какъв мерак и амбиция започнах кариерата си. До септември на 1957 г. бях войник. Уволних се по-рано, защото получих заповед за назначение. Селото, в което отивах на работа, дотогава не го бях и чувал – Тросково. На 7 септември пътувах за Симитли и рано сутринта слязох на гарата. Един младеж ми показа пътя към селото. Ходихме повече от час. Като стигнахме, видях училището. Привечер дойдоха няколко от новоназначените учители. Те били на обиколка по махалите – такава беше структурата на селото. Махали на по няколко километра една от друга.

На следващия ден проведохме първата сбирка и решихме – разделени на групи, да обиколим всички ученици и да ги осигурим за първия учебен ден, а те бяха повече от 140. На 15 септември всички бяха дошли.
Следващата учебна година за мен стана още по-трудна и отговорна – бях назначен за директор. С много труд и много работа успявахме не само да задържим учениците, но не допускахме и повтарящи. Преобразихме и училището, и двора. Направихме го приятно място за обучение и спортуване.

За учебната 1964/65 г. бях назначен за директор в с. Долно Осеново. Тук ги нямаше битовите трудности на Тросково, но селото беше българо-мохамеданско. Обучавахме и младежите от селото, и  родителите. Работеше се и в събота. Шестдневна работна седмица. Нямаше никакъв държавен транспорт. Принудени бяхме по-късно да си купим мотори. И така се придвижвахме до Симитли.

В Долно Осеново родителите не допускаха децата им да продължават обучението си в Симитли и Благоевград. Това се промени с много труд и постоянство. С момичетата беше много трудно, почти невъзможно, но след няколко години първите опити бяха направени.
Работехме много, макар че възнагражденията бяха толкова малки, че ми е неудобно да ги споменавам. Но ми е много болно, че сега тези учители получават пенсии около 200 лв.
/Йордан Костов/

Васил Михайлов в кадър от "Капитан Петко Воевода"

Актьорът легенда Васил Михайлов си брои стотинките за храна! Въпреки че е един от най-големите колоси на българското кино и театър, останал безсмъртен като Капитан Петко Войвода в едноименния сериал, той си прави старателно сметката за всеки похарчен лев.

И подобно на милиони пенсионери следи промоциите в магазините, преди да си купи каквото и да било, твърди "Уикенд". Днес 79-годишният Васил Михийлов се придвижва трудно с помощта на бастун. Носи чисти, но поовехтели от дългогодишна употреба дрехи, но е запазил гордата си осанка.

В понеделник по обяд ветеранът бе засечен от фотографите нa вестника да куцука с бастунчето си в квартала, в който живее. Като наближи махленската бакалия, актьорът се спря и се зачете в промоциите, табелите за които бяха закачени на витрината. Нищо от специалните предложения на магазина обаче не го изкуши, а вероятно и не можеше да си ги позволи с пенсията от няма и 300 лева. Затова бай Васил тръгна към близкия павилион за бързо хранене.

Витрината на този обект изобилстваше от всякакви мръвки, коя от коя по-апетитни. Капитан Петко избра най-евтиното от прясно изпечената скара. Той си поръча две сочни, още цвърчащи кюфтета и любезно помоли да му ги сложат в питка. Импровизираният набързо бургер му излезе точно 3 лева. Питката с двете кюфтета той изяде на няколко хапки. 79-годишният любимец на публиката очевидно бе доста гладен, защото похапна набързо. Вероятно за да не бъде разпознат, големия актьор бе нахлупил бейзболна шапка с козирка. Когато обядът му приключи, бай Васо се изправи и хвана пътя към дома.

Източник:Blitz.bg

В някогашните елитни ресторанти се сервираха ястия, които  днес са класика

Повечето, родени през 80-те години и по-късно, едва ли си спомнят или знаят какво беше „Балкантурист“. Освен че марката обединяваше хотели, ресторанти, туристически агенции по времето на социализма, за обикновения човек „Балкантурист“ беше символ на „гурме“ /доколкото може да се говори за соц такова/ култура. Там се предлагаха най-качествените колбаси, сирена, напитки, можеше да се опитат произведенията на най-добрите готвачи или да се насладим на „екзотични“ блюда.

Сега, разбира се, цялата тази картина ни изглежда смешна , но до 90-те години, това беше царството на празничната кухня – не минаваше служебен банкет, тържество, личен празник, без резервация в „Балкантурист“. В най-елитните ресторанти на веригата сервитьорите бяха облечени с червени или черни сака, имаха папийонки и сервираха задължително с бели ръкавици по етикета на класическото френско обслужване.

Всеки ресторант имаше „емблема“ – специалитет, който задължително се поръчваше там. В софийският ресторант „България“ с голяма популярност се ползваше тортата „Гараш”, в „Унгарския“ задължително се започваше с „Рулца по чешки“ и „Домат шмеркезе“, а в „Рубин“ не се подминаваше „Котлет по киевски“. „Бьоф Строганов“ на хотел „София“ беше почти толкова добър, колкото руския оригинал, а в заведенията по морето неизменно присъстваше „Кавърма по воденичарски“. Малцина знаят, че класиките на българската кухня като „Снежанка“ и „Шопска салата“ са създадени точно в кухните на „Балкантурист“.

Вижте още:


Най-четени👇

Популярни публикации👇

КОНТАКТИ:

Архив