На 29 май 1989 година Тодор Живков прави ход, за който ще съжалява…

„Режисьорите" на антибългарската кампания подеха въпроса за изселването като разтръбиха, че Турция е готова да приеме всички български мюсюлмани, които искат да се изселят. По този повод искам от името на българските мюсюлмани и от свое име, в качеството си на председател на Държавния съвет да се обърна най-настойчиво към съответните турски власти – Отворете границата за всички български мюсюлмани, които желаят да отидат в Турция временно, или желаят да живеят там. Времето за заигравки премина – Турция би следвало да отвори границите си за света, съгласно международните норми и договорености, така както го направи Народна република България", чете от екрана на държавната телевизия в 20.00 часа преди 28 години председателят на Държавния съвет на НРБ и генерален секретар на ЦК на БКП Тодор Живков.


От този момент нататък България няма да е същата. България попада в световните новини. Кърджали и кърджалийци също.
„ Българският народ няма да падне на колене. Дълбоко се заблуждават онези среди, които лелеят надеждата, че ще могат да върнат колелото на историята назад, към времената на Османската империя", гласят финалните думи на Тодор Живков.
Нери Терзиева, известен журналист и бивш шеф на пресцентъра на президента Петър Стоянов:
„29 май. Довечера в осем Тодор Живков ще каже, че можем да си ходим - границата от българска страна е отворена. Утре в осем заранта ще съм игла в купа сено на площада в Асеновград. Ще търся роднините си, за да им кажа да не тръгват. Няма да намеря никого. Ще съм стегната в човешкото менгеме часове до мръкване и ще плача от безсилие. Надвечер ще кажат, че спестените в ДСК пари са свършили и хората ще се разотидат. Когато се дотътря през хилядите тела до улица "Родолюбие" (!) в моята махала, москвичите ще са потеглили на юг - с по един денк багаж, без пари. Ключовете от ослепелите къщи ще са оставени у баба Златка, българката-приятел завинаги. Всички ще са си прибрали по шепичка глинена пръст от родния Баделем - за спомен вечен.

После отличниците на режима ще вземат къщите на цената на спанака. После... Боли и свършвам.
Ще минат - до днес - 28 години. И никой няма да е наказан".
Речта на Живков от 29 май вдигна бариерата на българската граница към южната ни съседка и слага началото на „Голямата екскурзия".


Няколко седмици по-рано властта в София подготвя сценария за етническото прочистване със законодателни хватки, пишат колегите от „Фактор БГ". На 10 май Народното събрание приема облекчения за пътуванията в чужбина. Така за пръв път след 1945 г. гражданите получават правото на постоянен задграничен паспорт. Законът за така наречените червени паспорти трябва реално да влезне в сила от 1 септември, но бунтовете и откритите протести сред турската общност в Джебел, Кърджалйско, Колиново, Шуменско и Езерче, Разградско налагат да бъде приложен активно още в началото на юни. Формално комунистическата власт обяснява задграничните паспорти като изискване на Хелзинкските договорености в годините на перестройката. Неофициално обаче членове на Живковата номенклатура признават, че промените са направени целенасочено, за да се проведе тайният проект „Голямата екскурзия".

В подкрепа на това е и секретна реч на Живков, произнесена на 7 юни пред актива на Централния комитет и Политбюро на БКП. Диктаторът, по който днес въздиша част от демократична България, казва:"Бунтовете в страната спряха след това изложение (от 29 май). Ние сме на прага на голяма психоза за изселване. Как трябва да оценим тази психоза? Такава психоза на нас ни е необходима, тя е добре дошла.


Аз ще кажа нещо, което пазим в тайна. Ако не изведем 200-300 хиляди души от това население, след 15 години България няма да я има. Тя ще бъде като Кипър или нещо подобно."
Преди да стартира „Голямата екскурзия", в периода между 9 и 26 май ДС енергично успява да екстрадира от България бунтарите, които създават напрежение и сеят недоверие срещу режима.
Емоционално Турция захапва пуснатата от София стръв и на 3 юни широко отваря границата на Капъ куле, без да очакват огромния керван от хора. Години по-късно, в излязлата през 2004 г. „Политическа история на Турция"изследователите край Босфора ще признаят:"През 1989 г. държавното ръководство на Република Турция допусна една от най-големите си грешки като се хвана на блъфа на Тодор Живков". Периодът и до днес се сочи като пълен провал и за турските тайни служби, които нямали и хабер какво кроят съседите им и какъв проблем ще им натресат.


Телевизионната изява на Живков, поражда масова психозата в смесените райони. Километрични опашки се извиват пред пощенските станции за купуване на документи за задгранични паспорти. Такава е картината и пред управленията на народната милиция – хиляди искат да се сдобият с червени паспорти. Преименуваните турци напускат нивите, зарязват реколтата, селските цехове запустяват. Секретариатът на ЦК на БКП изпраща специална инструкция до всички окръжни комитети на партията и кметовете за провеждане на изселването. На 3 юни призори първите недоволни от комунистическата власт преминават на турска територия. Пътната артерия от Севeрна и Източна България към Свиленград е блокирана от чакащи колони с автомобили, рейсове, каруци и пешаци. Властта създава пропусквателни пунктове, които дирижират изнасянето от страната. В редиците на заминаващите неочаквано се оказват и стотици партийни секретари, кметове и номенклатурчици на БКП от турски произход. Дни преди майските събития те са рупора на възродителния процес, кълнат се в българския си родов корен и градят партийна кариера.


„Голямата екскурзия" отприщва и вълна от изнудване и спекула. И докато турците събират бохчи и опразват имоти, някои българи правят първите пачки от трагедията", разкрива „Фактор БГ".
Цените на старите лади и москвичи скачат рекордно до 40-50 хил лв, след като чисто нови в държавната „Мототехника" струват между 6 – 10 хил. лв. Един курс с такси на черно до Капъ куле се плаща по 1000 лв. Всички стоки, от храни до битови вещи, техника и лекарствата, изчезват от магазините и складовете. Продават се на заминаващите на спекулативно високи цени. Къщите и имотите на изселниците се изкупуват само от общините на държавни цени, а после властта решава на кого да ги препродаде. Месеци по-късно става ясно че служители на МВР, партийните комитети на БКП, кметове и комунистическа номенклатура, магистрати са яко забъркани в получаване на рушвети за вадене на паспорти, уреждане под тезгяха на дефицитни стоки, търговия със стари коли. Някои от тях се оказват и с по няколко апартамента и ниви, взети на безценица. Със заповеди на окръжните комитети на БКП принудително хиляди българи от администрацията са пратени на бригади по нивите да прибират изоставената селскостопанска реколтата. По-късно властта пуска в действие схемата –обираш си тютюна, получаваш паспорт за Турция. В смесените райони отряди на баретите пазят реда и спокойствието и вардят турците докато нижат тютюна. На масови събрания и срещи активистите на режима насаждат омраза към заминаващите и посяват корените на избухналия месеци по-късно, през първите дни на демокрацията площаден национализъм.


На 1 август 1989 г. в парламента за пръв път е внесена протестна декларация от Клуба за подкрепа на гласността и преустройството. Дисидентите се обявяват срещу прогонването на българските турци. На 2 и 3 август кореспондентът на „Правда" в София Леонид Жмирьов обикаля кърджалийския край и разговаря с хората. Разтърсващите му репортажи карат Държавна сигурност да изпадне в абсурдната ситуация и да арестува от реповете дори тиражите на съветската „Правда". Паника и суматоха настъпва и на турска територия. Край Одрин, Бурса и Истанбул са създадени палаткови лагери за идващите от България, има опасност от избухване на болести и зарази. Турция не е готова да поеме голямата изселническа вълна. На границата се възцарява хаос. На 21 август Анкара едностранно пуска бариерата на Капъ куле и спира изселването. По неофициална статистика в критичния промеждутък от 3 юни до 21 август 1989 г., около 360 000 етнически турци успяват да напуснат родината си. До падането на режима на Тодор Живков, на 10 ноември 1989 г. около 40 хиляди се завръщат в България, преди да е изтекъл срокът на издадените им тримесечни визи.
Източник:Родопи
Снимка:Интернет

Научете повече

7-те чудеса на социализма: Въпреки че всички крадяха — имаше за всички.....

1. Всички имаха работни места.

 
Тогава за всеки имаше работа. Излизаш от университета висшист и веднага ти се намира работа по специалността. Все пак по онова време бяхме първи в Европа по висшисти, като 30% от населението бяха такива. Такова нещо, като безработица или извратени интервюта за работа е нямало. За всеки е имало работа и мотото е било „Трудът краси човека“.

2. Въпреки че всички имаха работни места — никой не работеше.
 
Най-хубавата черта на социализма беше липсата на експлоатация. Всеки имаше работа, която най-много му отнемаше осем часа на ден да присъства на нея. От никой не се е изисквало да полага усилия и да изпълнява ежечасови или ежедневни норми.
Просто отиваш на работа и работиш, колкото искаш, а производителността на труда е била, като тази в повечето западноевропейски страни.

3. Въпреки че никой не работеше — планът се изпълняваше 100%.
 
Това е едно от големите чудеса на социализма, понеже всеки се е скатавал и не е уж работил, както трябва, но направеният план се е изпълнявал на 100%. Имало е голяма организация и качествен контрол, въпреки че никой не е работил, както трябва.

4. Въпреки че планът се изпълняваше 100% — в магазините нямаше нищо.
 
В магазините имаше от всеки вид колбас или млечен продукт по една марка, но те бяха качествени. Сиренето беше сирене, колбасът беше колбас и млякото беше мляко. Стандартът на качеството на храните ни беше по-висок от този на Западна Европа. Нямахме изобилие от марки на пазара, но малкото, които бяха, имаха голямо качество.

5. Въпреки че в магазините нямаше нищо — всички имаха всичко.
 
Българите по онова време бяха сити. Във всеки дом хладилниците им бяха пълни с качествени продукти, а всеки апартамент беше обзаведен, макар и еднотипно. В тези времена гладен българин нямаше, храната и облеклото бяха качествени, евтини и в голямо изобилие.

6. Въпреки че всички имаха всичко — всички крадяха.
 
Българите тогава имаха всичко, но бяха ненаситни и крадяха всичко, което можеха да скатаят

7. Въпреки че всички крадяха — имаше за всички.
 
Най-голямото чудо на социализма беше, че всички крадяха от държавата, а тя се развиваше все по-добре и всички бяха щастливи.
Източник:Марица

Научете повече

Жестоко убийство през 1974 г. разтърсва България.Млада и много красива жена е била удушена с колана на халата си, а преди това най-вероятно и отровена…

Текстът е публикуван с разрешението на newme.bg

В един горещ августовски ден на 1974 в тих апартамент на ул. „Раковски“ №161 намират полуразложеното тяло на жена…После ще видят, че жената е била удушена с колана на халата си, а преди това най-вероятно и отровена…И тъй като в разтворения на масата дневник за последно е писано на 9 юли, става ясно, че българската писателка Яна Язова цял месец е била мъртва, без никой да разбере…Но това не е всичко…

44 години преди това, в 1930, току-що приетата в Софийския университет студентка по славянска филология Люба Ганчева занася свои стихове на проф. Александър Балабанов – интелектуалец и учен, литературен критик и преводач, известна фигура в писателските и университетските среди, любимец на студентите…

Проф. Балабанов влиза в рутинната си роля на учител и заставя госпожица Ганчева да „изпипа“ стихотворенията си (едно от тях го връща за редактиране 16 пъти), и чак тогава първата стихосбирка „Язове” („яз“ значи бент) на Люба Ганчева, „прекръстена“ от него на Яна Язова, става литературен факт…Никой не може да отрече, че проф. Балабанов помага на Яна Язова да проходи в изкуството на словото, но и никой не може да отрече, че не заради него всички започват да четат в захлас шеметната поезия на „гениалното дете на българската литература”, както я наричат строгите критици…

И докато проф. Балабанов става поетичен „баща“ на Яна Язова, родният й баща Тодор Ганчев, потомък на знаменит търновски род, е доктор на философските науки, завършил в Цюрих, а майка й е дъщеря на уважавания калоферски търговец Стойчо Бешикташлиев (по името на квартала в Цариград, където е имал кантора). Прадядото на Яна Язова пък освен че е вуйчо на самия Христо Ботев, е и съратник  на Васил Левски (има го на една от седемте му запазени снимки). Неин родственик е и историкът, етнографът и библиографът акад. Никола Начов, който като дете остава сирак и е отгледан от дядо Стойко.

Срещата между Яна Язова и проф. Балабанов драматично ще промени живота им, но така е в живота – нещата се случват както (може би) трябва да се случат…Между двамата пламва скандална любов и години наред Яна Язова ще е „правописната грешка на Балабанов”, защото тя е на 18 години (между другото, тия дни се навършиха 105 г. от рождението й), а той – солиден мъж на 51, със семейство и две големи дъщери…И както обикновено, едни са шокирани, други – озадачени, трети ехидничат, четвърти злобеят или злословят, в царския дворец шушукат за скандалната връзка, а на вечерните партита се коментират вестникарски карикатури, на които красива млада дама с кожа от лисица се извисява над пълничък професор, от чиято чанта стърчат луканки и бутилка вино (Балабанов е ценял хубавата храна и доброто вино)…И макар наистина да става въпрос за любов, тя съвсем не е лесна, защото Яна Язова и проф. Балабанов се разделят и събират, взаимно се нараняват и взаимно си прощават, бранят се един и друг и един друг се нападат, срещат се в тайни квартири, крадат за любовта си по няколко дни в провинцията или чужбина и си разменят тонове любовни писма…

Каквото и да говорят за Яна Язова обаче, през 30-те и началото на 40-те години на ХХ в. тя е едно най-популярните имена в българската литература…Проф. Балабанов действително я покровителства, но Яна Язова действително се труди упорито и всеотдайно…Издава три стихосбирки, два романа и една пиеса, приети с невероятен възторг от читателите, пише детски творби, пътеписи, есета, статии, превежда чужди автори, редактор е в няколко периодични издания….Критиката се надпреварва да я хвали, пресата я търси за интервюта, непрестанно я канят на писателски срещи у нас и в чужбина, в съседна Югославия я боготворят, включват името й в световноизвестната френска енциклопедия Larousse, български художници я рисуват, скулпторът Андрей Николов вае главата й, но одумките дали Яна Язова наистина има талант, или просто е протежирана, така и не стихват…

Междувременно в 1937 проф. Балабанов успява да възпре Яна Язова, по това време на специализация в Париж, да се омъжи за българския милионер Джон Табаков, с аргумента, че ако направи това, никога повече няма да може да бъде писателка, а следващата година, когато в Созопол Яна Язова се сближава с художника Марио Жеков, Балабанов спешно пристига и потушава искрата помежду им…След години в едно писмо тя ще напише:„Ти намери единствения и най-краткия път да направиш живота ми пъкъл, а ти знаеш, че в пъкъла никой никого не обича“…И дали защото неговата опека е почнала да й тежи, дали защото с годините страстта и любовта помежду им са станали по – приглушени, дали защото Яна Язова решава, че е време да сложи в ред живота си (Балабанов така и не се развежда), но в 1943 тя се омъжва за инж. Христо Йорданов, директор в Българското радио, културен, изискан, състоятелен и предан мъж, а бракът им е наистина коректен… И независимо от това когато по време на бомбардировките Яна Язова и мъжът й са в София, а проф. Балабанов със семейството си – в провинцията, те не престават да се интересуват един от друг, макар от писмата им да лъха вече само искрена грижа и човешко приятелство…

И когато в 1944 животът главоломно се променя, с школувания си университетски ентусиазъм проф. Балабанов решава да се впише в новия пейзаж и тръгва по разни сказки из страната. Яна  Язова обаче не се съгласява да угажда на наложения примитивен литературен вкус и последствията не закъсняват – спират да я канят на литературни четения, спират да я печатат, спират да я издават, а предишните й приятели и колеги я изоставят, опасявайки се, че ако името им се свърже с нейното, ще ги сполети нейната съдба…Изолирана и отритната, освен и че един след друг умират и всичките й близки и роднини, Яна Язова остава съвсем сама, след което завинаги се затваря в апартамента на родителите си на ул. Раковски“ №161…Години наред никой не я търси за нищо, освен веднъж, когато подготвят събрани съчинения на починалия вече проф. Балабанов…Тогава Яна Язова чинно дава купища тетрадки, папки и всевъзможни материали за него, десетилетия събирани, преписвани и фотографирани от нея…После дошлите си отиват и Яна Язова пак остава сама и пак сяда да пише, фанатично да пише – ден след ден, месец след месец и година след година, без хонорар, преживявайки с пенсията на покойния си мъж…И когато се усеща съвсем притисната от живота („отстъпила“ e пенсията на някаква бедна жена), а може би когато я притискат, това никой не знае, Яна Язова продава половината си апартамент на своя съсед, някой си Димитър Алтънков, служител в УБО и личен фотограф на Тодор Живков…

В горещия августовски ден на 1974, когато полуразложеното тяло на Яна Язова е изнесено, а до последния й дом я изпращат единствено двама колеги – Тодор Боров и Елисавета Багряна, първи в апартамента й влизат писателят Николай Хайтов и някакъв юрисконсулт… В Държавния архив така и не постъпват, както е по закон, личният архив и вещите на покойната, а когато все пак нещо е занесено, липсват книгите от библиотеката й, липсва откупеният ценен архив на съратник на Левски, липсват книгите за Османската империя, нужни за писателската й работа, които мъжът й доставя от Франция и плаща за тях цена колкото за  един апартамент, липсват и ръкописите й от 1944 до 1974, липсват бижутата й и прескъпият годежен пръстен от милионера Табаков, липсват и фамилните документи – нищо няма, освен някакви чернови…И днес никой не знае всичко това къде изчезва, но се знае, че съседът, служителят в УБО и личен фотограф на Тодор Живков, някой си Алтънков, е успял да купи и „опразнената“ вече друга половина от апартамента на Яна Язова…

Няколко години по – късно, в 1982, в предаването „Всяка неделя“ Николай Хайтов ще сподели, че пише роман за Левски…И тогава ще се намеси писателят Георги Томалевски, за да каже, че в 1960 Яна Язова била предложила за издаване роман с името „Левски“ и че като рецензенти, двамата с Димитър Талев са го чели…“Левски“ обаче не вижда бял свят, защото издателството два пъти кара Яна Язова да напише стихотворение за Георги Димитров и тя два пъти отказва…Та Томалевски казва, че винаги би разпознал романа на Яна Язова, след което Хайтов нито публикува своя роман за Левски, нито днес някой знае дали изобщо е писал някога такъв роман….

И тогава се появява младият възторжен журналист Петър Величков, който с огромни усилия се добира до „опоскания“ архив на Яна Язова, и там го спохожда истински късмет, защото открива ръкописа на един роман – „Александър Македонски“, ръкописа на един двутомник – „Соленият залив“, истински текст „в чекмедже“, разкриващ в убийствена светлина времето от 9.IX.1944 до Народния съд, открива и сборник с афоризми, открива и драмата „Силян Щърка“…И до днес не се знае дали от 1944 до 1974 Яна Язова е писала други неща и къде са те, но Величков попада и на находката на живота си – втория машинописен екземпляр на „оня“„Левски“ на Яна Язова, след което буква по буква и дума по дума, успявайки да разчете всичките му корекции, го преписва за 3 години…Величков успява да разчете и оцелелите по случайност чернови на „Бенковски“ и „Шипка“ и 13 години след смъртта на Яна Язова публикува изумителната й трилогия „Балкани“…Който не е чел тези три книги, много е загубил…И не толкова защото са удивителни исторически романи, богати, плътни и увлекателни, а защото Яна Язова ги пише със сърцето и съвестта си, знаейки, че няма никакъв шанс някой някога да ги прочете, но прави това просто защото истинският творец не може иначе, а това само по себе си е изумително…

И макар в един горещ августовски ден на 1974 в тих апартамент на ул. „Раковски“ №161 да намират едно полуразложено тяло, намереното всъщност е само едно тяло…Месец преди това писателката Яна Язова, останала докрай вярна на себе си и своя живот, полита към небесните селения, за да продължи далеч от светската суета, от огорченията и оскърбленията, да пише своите си неща…И сега понякога тя се взира долу, защото взимайки рязко завоя на ул.„Раковски“, колите издават специфичен шум…Някога този шум е смущавал тишината в усойния й апартамент, докато тя пише, но днес всичко вече е минало, та тя вече не е там…И Яна Язова поглежда кооперацията в цвят охра, в която живее толкова години в самота, поглежда и паметната си плоча с барелеф, изработен от сина на Николай Хайтов – скулптора Александър Хайтов, после се усмихва великодушно и пак почва да пише…

Деа Манолова, Катерина Иванова
* Този текст не може да бъде препечатван и копиран в други медии без изричното разрешение на редакцията на newme.bg*

Научете повече

На 18 януари 1963 година, по време на своя последен рейс, гръцкият кораб Свети Никола засяда в скалите край Ахтопол

Екипажа бива спасен от жителите на града. Един от оцелелите намеква, че капитана може би нарочно е разбил кораба, за да получи пари от застраховката, пише socbg.com

Цяла седмица валя сняг, развяван от силния северен вятър. Натрупа преспи по улиците и заветните места по шосето за Царево и пътищата до съседните селища. Превозът по пътищата стана невъзможен дори и за верижни трактори. Авария в далекопровода лиши Ахтопол и съседните селища от електричество. Прекъснати бяха и телефонните връзки. Само военните поделения можеха да поддържат радиовръзка с Царево и Бургас. Снеговалежът спря, но вятърът продължаваше да духа. Напразни останаха усилията на трактористите да достигнат до кошарите с верижни трактори. По ръчно почистените пътеки можеше да се достигне до хлебарницата и магазина. Градът заспа в пълен мрак. Слабата мигаща светлина на фара посочваше мястото на залива.

Към три часа след полунощ няколко ракети осветиха града, издигащи се от Северния залив. От близките до брега къщи забелязаха в Северния залив силуета на голям кораб. До сутринта на 18 януари 1963 г. – ЙОРДАНОВДЕН, корабът щурмуваше с работещ двигател и спуснати котви. Вятърът постепенно затихна и вълните намаляха. Всички, които го наблюдаваха, очакваха да вдигне котва и да поеме по своя път. От кораба бяха решили друго. Като отдаваше котвените вериги, коръбът бавно започна да се приближава до скалистия бряг, докато кърмата му стигна до скалите. От един тласък на вълните кормилната перка се удари в скалите и изскочи. Отново с ход и обрани вериги корабът застана в средата на залива.

По обяд вятърът смени посоката си и задуха от изток. Лишен от кормило, корабът не можеше да продължи. Последва нова маневра. Котвените вериги потекоха в морето и корабът се приближи и заседна на скалите на Гларо петра (Чайкина скала), отдалечена от брега на четиридесет метра. Отново се подадоха сигнали за помощ. По издухания от вятъра сняг достъпът до брега беше лесен и на сушата до заседналия кораб се събраха много любопитни въпреки студа.

Да се направи връзка с кораба беше невъзможно. От него спуснаха лодка, която се напълни с вода още при допира с морето. Течението я отвлече до плитчините на Евиния плаж и там заседна. Последва спускането на железен пояс, завързан с въже. В него се настани член от екипажа и се опита да приближи брега с гребла. Само за няколко минути течението го изтласка отново на подводните скали. Салът (спасителният пояс) се обърна и нарани моряка. С много усилия момчето се добра до обърнатата спасителна лодка и остана там. Нямаше сили да доплува до брега. Хората, които наблюдаваха пострадалия моряк, умуваха как да му помогнат, но никой не се решаваше да нагази в студената вода.

Без да проговори, Стоян Каракадиев отмести скупчените мъже, съблече шубата си, събу обущата, завърза за кръста си донесеното от някого въже и нагази във водата. Доплува до ранения моряк и с една заучена хватка го прегърна и заплува към брега. Помагаха му като го придърпваха с въжето, поеха моряка, завиха го с дебела рибарска шуба и го отведоха в най-близката къща на Кръстю Войнов. В стремежа си да помогнат на пострадалия забравиха за неговия спасител. Останал сам на брега, Стоян наметна шубата си, взе в ръце обущата и пое по отъпканата пътека към града. Студеният вятър го посрещна, крачолите на панталоните му замръзнаха и започнаха да го спъват. Чак тогава някой забеляза това и му се притекоха на помощ. Заведоха го почти премръзнал в дома му.

С помощта на довлечена от залива лодка Грозьо Янев и Атанас Пътеков се пребориха с течението и вълните и се добраха до сала, на който имаше завързано въже, свързано с кораба. Извлякоха го на брега и по тоя начин осъществиха връзка с него. Оттам подадоха дебело въже, единият край на което бе завързано здраво за съда, а другия край опънаха десетките ръце на присъстващите на брега любопитни.

От кораба пуснаха приспособена с макара седалка, на която бе седнал човек. Той трябваше да достигне сушата и да осъществи връзка с брега и кораба посредством две въжета – едното да придвижва седалката към брега, а другото към кораба. Замисълът беше добър, нo не се отчиташе фактът, че от скалите въжето се опъваше от хора с измръзнали ръце. Когато седалката стигна до средата на пътя, въжето увисна, макарата се зацепи между придържащите я страници и седалката опря вълните. Всички опити на моряка да я оправи бяха напразни. Да държат въжето изпънато се включиха всички присъстващи – мъже, жени, деца, дори и бабички, но напразно. Замръзналите ръце и отслабналите сили не можаха да удържат на тежестта и въжето, ведно с висящия на него човек, започна да доближава кипящата под него вода.

Винаги съобразителен, кметът Владимир Пасков бе изпратил тракториста на стопанството Стоян Илиев (Пушкин) да докара трактор. В най-критичния момент той пристигна. Завързаха въжето за него, опънаха го, но момчето продължаваше да виси, без да помръдне от мястото си. Всички опити да се освободи бяха напразни. Разчитайки на умението си да се катери по въже и да се придвижва на големи разстояния, увиснал на ръцете и краката си, Атанас Пътеков отново демонстрира своите способности. Съблече шубата и придвижвайки се по въжето, достигна до висящия над морето моряк. Какво е направил там, никой не разбра. Седалката с двамата на нея бавно се придвижи и достигна до брега.

Като разгледаха съоръжението, опитните капитани на аламани Георги Кадивълков (Царчето) и Тодор Томов (Дорето) решиха, че в такъв вид приспособлението няма да реши проблема с изваждането на останалия екипаж на брега. Свалиха макарата, привързаха нови въжета, поставиха две нови халки от стинга и дадоха знак на тия от кораба да притеглят седалката. Направиха няколко придвижвания с празна седалка, за да се уверят в годността на съоръжението и от кораба натовариха за изнасяне първо багажа на екипажа, след това един по един моряците слязоха на брега. Последни излязоха капитанът и помощникът му.

За да не може никой да се добере до кораба отрязаха въжето. Спасителната операция приключи успешно. Властите настаниха екипажа в малкия хотел на града и осигуриха изхранването му в ресторанта. Не разрешаваха на никого от града да контактува с моряците от съображение за сигурност, от политическа провокация и евентуално заразяване от болест. Назначиха за преводач Георги Тодоров (Ехото), верен на властите комунист, който говореше слабо гръцки, макар че в Ахтопол много хора говореха перфектно езика.

На другия ден силен северен вятър изхвърли кораба до самия бряг целия обледен. Капитанът поиска разрешение да влезе в каютата си да изнесе документи и вещи, но се оказа невъзможно. До вечерта оставеният без охрана кораб бе атакуван от предприемчиви ахтополци и много неща изчезнаха. Останалото по-ценно бе прибрано от властите.На третия ден по молба на капитана и екипажа всички активно участващи в спасителните мероприятия бяха поканени на среща с екипажа, за да им бъде оказана макар и устна благодарност. Когато Стоян и Димитриос (така се казваше спасеният от Стоян моряк) се срещнаха, прегърнаха се и в знак на побратимяване близнаха по малко кръв един от друг от леки порези по ръцете. Срещата продължи дълго. Дамаджани вино и мезета бяха донесени от домовете. Гръцките моряци не можаха да повярват, че всичко това е лична собственост. Друга представа имаха от разпространената за нас пропаганда.

Димитриос помоли да му разрешат да гостува на Стоян в дома му, да се запознае със семейството. Поканиха една съседка, която знаеше перфектно гръцки, и дълго разговаряха. Димитриос разказа за себе си, за семейството си и защо е тръгнал да пътува. Обясни, че това е последният рейс, за който корабът е имал разрешение преди бракуването му. Намекна, че капитанът е племенник на собственика и може би нарочно е инсценирал катастрофа, за да получи полагащата се застраховка. Морякът благодари на Бога, че това се е случило тука, а не другаде.
След седмица снеговалежът спря и вятърът стихна, но пътищата останаха непроходими. За да бъде придвижен екипажът до Бургас, пристигна вертолет, който на два курса извози всички.
През месец април пристигна комисия от застрахователната компания “ЛОИД“. Прегледа вече счупения на две кораб, разпита няколко лица и си замина. Какво са решили не се разбра.
Две години след този случай, близо да брега, край Ахтопол мина кораб, на който ясно личеше написано името “АГИОС НИКОЛАОС“, изстреля три ракети, дълго звучеше корабната сирена, докато се отдалечаваше.

През месец април 2000 г. едно такси обиколи града, спря се на мястото на загиналия кораб, след това пред кметството. Възрастен човек излезе и попита за кмета Пасков и за Стоян Каракадиев и като разбра, че са починали, прекръсти се и си замина. Беше Димитриос.

Научете повече

Сподвижник на Васил Левски е бил кмет на Бургас

Иван Цанков е бил сред най-близките на Апостола

В Държавен архив-Бургас се пази оригинална снимка на Васил Левски, разказа Данка Георгиева, директор на регионалното звено на архивите и председател на Общинския комитет "Васил Левски".

"Засега са известни седем различни пози на Левски. От тях има по няколко оригинала и един от тях се намира и при нас. Той е с група участници във Втора българска легия в Белград през 1867-68 г. Снимката се съхранява в личния фонд на Иван Цанков, сподвижник на Левски и също участник във Втора българска легия", обясни тя. Цанков е бил околийски управител на Бургас. Георгиева посочи, че архивът съхранява документи и на други негови сподвижници.

"Документите от личния фонд на семейство Хъшнови са при нас. Величка Хъшнова е една от най-ревностните укривателки на Левски в Ловеч", допълни тя. Семейството на Величка Хъшнова се мести в София и след това в Бургас. Нейните наследници са предимно лекари и архитекти, които имат значимо място в развитието на града. Нейната внучка, която носи името й, предава документите през 70-те години на миналия век в Държания архив.

"Други документи са на семейство Илич, който също е сподвижник на Левски в Хасковския район. Освен това при нас се съхраняват документи, които показват как е изграден паметникът, бюстът на Левски в Морската градина", посочи още тя. По инициатива на спортен клуб "Левски", който е основан 1921 г., се образува фонд за изработване на паметник, събират се средства от клубните приходи, от дарения на членовете на клуба. Паметникът е изработен от сливенския скулптор Васил Вичев и на 28 октомври 1938 г. с тържествен молебен са осветени бюстовете на българските революционери, които се намират на една алея в Морската градина.

"Погрешно е да се казва, че Бургас не е район на Левски", смята Георгиева. "Ние нямаме писмени свидетелства за пребиваването на Левски, но имайки предвид неговите обиколки, пребиваването му в Цариград и връщането от там неизбежно Левски е бил в района, но просто няма открити писмени свидетелства", допълни тя като посочи, че се надява да бъдат открити такива.

"Сподвижник на Левски, участвал в Старозагорския революционен комитет, е Сава Хаджидечев, който става кмет на Бургас. "Дори да нямаме изричните писмени свидетелства за пребиваването на Левски в района, категорично негови сподвижници са били и са работели в тази посока", категорична е Георгиева.

Източник:Фокус

Научете повече

Духове бродят из Българския парламент! Сградата е построена върху гробище, мълви се и за тайни тунели прокопани под нея

Негативна енергия, тайни коридори и тунели крие зад стените си българският парламент. Или поне така твърдят витаещите легенди около сградата на властта. Всъщност Народното събрание наистина е построено върху гробища. Депутатите трябва да знаят, че заседават на място, където преди хиляди години римляните са полагали мъртвите, пише в. "Монитор".
Освен бродници в тоги, духове на турски престъпници също се носят из кулоарите. Под северната част на Народното събрание е било известното от времето на Османската империя „Позорно гробище”.

Негативната енергия

в сградата е пословична. За нея с особено оживление говорят служители и депутати. Не един и двама народни избраници споделят, че дори час престой в парламента ги уморява и им докарва тежко главоболие и негативни мисли. Тъмната прокоба се изтъква като една от причините избирателите да недолюбват депутатите, както и за постоянните кавги между политиците. На старите гробища се вменява и вина за честите боледувания на депутатите. Легендите за негативната енергия изплуват всеки път след нечия кончина. Факт е, че още древните прабългарски предания предупреждават: върху последния дом на мъртвите не бива да се строи, защото духовете им винаги витаят.

Друг особено оборотен мит

за парламента са тайните му коридори. Според архивите от Татово време е имало идея да се построи подземен коридор от НС до Софийския университет. Каква е била причината да се иска подобна свръзка, никой не знае. Факт е обаче, че сред народните избраници винаги върви приказка за тунел, свързващ бившия Партиен дом и сградата на жълтите павета. Старите служители на НС нито потвърждават, нито отричат този факт. Тайните тунели не са просто мит – част от тези около президентството са отворени в момента и за посещения.

Преди домът на законодателите да изникне, там е имало цигански катун

За това свидетелства самият Иван Вазов. „Мястото, дето днес горделиво се красува зданието на Народното събрание, тогава беше купище извън града. Няколко цигански колиби бяха разпънати там”, разказва класикът. Вазов пише още, че най-първо депутатите са се събирали в барака, служила за изнасяне на представление на амбулантна трупа. Въпросната барака се намирала на мястото на Народния театър.

Научете повече

Когато нямаше ол инклузив, а квартирите по морето бяха 3 долара

Времената, в които хотелите бяха кът, нямаше ол инклузив, а всяка къща по Черноморието беше частна квартира, не бяха толкова далеч, припомня ни нашата рубрика „Бургас преди 20 години”. Днес се връщаме през 1997 година и чрез архивите на регионалния всекидневник „Черноморски фар” откриваме интересна публикация за цените за нощувки в курортите по Южното Черноморие.

Те варират от 3 до 12 долара. Най-евтино е в Царево, а най-скъпо в Китен, маркира авторът на материала. Хазяите пък искат плащане в долари и марки, а не в несигурния към онзи момент български лев. „Долари и марки ще искат за нощувка това лято собствениците на квартири по Черноморието, са убедени кметовете на черноморските общини в Бургаска област. Цените варират между 5 и 15 долара на вечер.

Туроператорите в Несебър определят цени от 5 до 12 марки. Миналата година частните квартири варираха от 250 до 500 лева, съобщава "Флагман". Най-евтино може да се спи в Царево, там хазяите ще искат по 100 лева за нощувка, каза царевският кмет Стоян Йовнов. Той обаче се съмнява, че цената ще остане същата, когато сезонът навлезе в своя разгар. Много от наемодателите и собственици на заведения по Черноморието приемат туристи, без да са направили задължителната категоризация нв общината, алармират кметовете, а това създава проблем.

Основната конкуренция на бюрата по настаняване на туристи и туроператори през тази година ще останат предприемчивите хазяи, които дебнат за клиенти на жп гарата и по автобусите. Техните квартири понякога са два пъти по-евтини, отколкото категоризираните. Чужденците предпочитат частните квартири и малките хотелчета пред по-големите хотели, тъй като са по-уютни. Много от туристите летуват при един и същ хазяи от няколко сезона. Руснаците все по-убедително настъпват по Южното Черноморие, констатират туроператорите. Според предварително подписаните договори в Царево, Китен и Приморско се очаква да пристигнат руски, чешки, полски и украински туристи. В Несебър и Поморие разчитат основно на германци, руснаци и македонци.”

Научете повече

Преди 30 години БНТ сензационно съобщава,че млад немски пилот-любител заблуждава съветска ПВО и каца насред Червения площад в Москва (ВИДЕО)

Точно преди 30 години младият немски пилот-любител Матиас Руст кацна насред Червения площад в Москва, осъществявайки полет от Финландия над СССР, въпреки смятаната за изключително сигурна съветска ПВО. Матиас Руст излита на моноплан Cessna 172R от летище до Хелзинки, където е пристигнал предишния ден.

В полетните документи като крайна точка на маршрута е посочен Стокхолм.  В 13.10 Руст получава разрешение за излитане, вдига самолета във въздуха и поема по разрешения маршрут. 20 минути след старта той докладва на диспечера, че всичко е наред, след което изключва бордовата радиостанция, завива рязко към Финския залив и започва снижаване до височина 80–100 м. 

Така на 28 май 1987 г., 18-годишният Руст в пълно радиомълчения, на пределно ниска височина и прикрит от облаците, стига до Москва и каца на Червения площад точно на празника на граничарите.  Естествено съветската ПВО засича самолета на Матиас Руст, дори е вдигнат изтребител МиГ-23, който трябва да го принуда да кацне. Но поради закъснели доклади и мудни решения на началниците операцията търпи провал.

След този инцидент ръководството на страната наказва над 30 офицери. Авиохулиганът, търсещ слава, е арестуван от милиционерите. Впоследствие е осъден на 4 години затвор, но още идната година му е разрешено да се върне във ФРГ, припомнят руските медии днес.

Научете повече