23:18
Опаковките на цигарите бяха семпли и стилни.
Мъжете дърпаха яко и бълваха облаци дим. Тарикатите пускаха дима на кръгчета.
Спомените ми са от времето, когато цигарената промишленост вече беше национализирана и се бяха появили нови марки. Социалистически.
Умираха кръчмарски песни като:
Ти ги пушиш „Томасян”,
Аз ги пуша муфтаджан.
„Муфтаджан” идва от „муфта”. Аванта – казано на чист български.Филтърът още не беше измислен.
Цигарите бяха безбожно евтини – на цената на един хляб горе-долу.
Най-евтините бяха „Тютюнопроизводител”, мисля, че те не се пускаха официално в продажба, но можеха да се намерят на сергиите по пазарите.
По-бедните пушеха „Ударник” – по-серт, и „Бузлуджа” – по-яваш. Мисля, че бяха по 20 стотинки.
Постепенно интересът към тях намаля, но „Арда” –та пък си остана класическа народна цигара. В началото на 70-те години струваше 25 стотинки.
Биваше два вида –с бандерол и без бандерол. Без бандерол беше от по-лошокачествен тютюн, не че беше контрабанда.
Учениците пропушваха с „Малка Арда” – струваше 12 стотинки. Какво му плащаш.
От време на време пускаха малки серии кутийки с по 4 или малко повече цигари. Посветени на Международния панаир, примерно, или на друго събитие. Имаше ги само във фирмените магазини на „Булгартабак”.
Намираха се и марки, които не станаха популярни, но както се казва – за всеки влак си имаше пътници.
Имаше луксозни „Дипломат”, „Спорт” – по-дълги от обикновените, „Рила”, „Лукс”.
Че даже и „Девети септември”.
По стрелбищата класическа награда беше цигара „Фемина” – със златен станиол в единия край, доколкото си спомням.
В Пловдив май най-масовата цигара беше „Родопи”. По-късно „Слънце”.
„Слънце” – то струваше 32 стотинки.
Старшина Костов в казармата си купуваше от лавката три кутии с едно кибритче – правеше точно левче.
По-късно сложиха филтри на повечето цигари, „Родопи” се продаваха и в новия вариант, но „Арда”- та мисля, че не вървеше.
Отначало филтърът беше от нещо кат лигнин. Едни от първите ароматизирани цигари с филтър бяха „Ел Диабло” – по 55 стотинки.
Имаше и „Шипка” – ако не се лъжа.
Около 1967-а излезе модата на ароматизираните цигари в твърда кутия. Бяха три марки „Ком”, „Луна” и „Ропотамо”. Миришеха така, както си представяхме, че миришат западните цигари.
За броени дни новите цигари станаха най-търсени от младите пушачи.
Беше съвсем друго – седнеш на бара, извадиш бяло-червената кутия „Ком”, почнеш да я разопаковаш, отваряш капака, сваляш станиола, дърпаш червената лентичка…Поднесеш на останалите…Тарикатска работа.
Не след дълго се пусна мълвата, че и трите вида цигари са отровни – радиоактивни или нещо подобно. И за три дни интересът към тях секна така изведнъж, както се беше породил. Като с нож.
Лавката в казармата не можа да продаде един стек изостанала „Луна” за цяла година.
Войниците тогава пушеха „Арда” и „Слънце”. По-заможните – „БТ” от 60 стотинки.
Имаше поне три вида БТ-та – в пакет, в пакет с целофан и в кутия.
Всички твърдяха, че твърдото БТ е най-добрата българска цигара. За да се намери, трябваха връзки или късмет.
Да не забравим „Стюардесата”. Тя биваше малка и голяма. С целофан и без. Освен това имаше различни подвидове, които се познаваха по тайни знаци – примерно по цвета на филтъра.
Най-се търсеше „плевенската”.
По едно време пуснаха японски цигари. Държавата рядко отпускаше валута за покупка на вносни цигари, така че не знам каква беше причината за тази щедрост. Може би бяха плод на някакъв бартер.
Японските цигари струваха по 55 стотинки и бяха съвсем конкурентни. Бяха „Хоуп” – викахме им „Хопе”, „Хи Лайт” и – ако не се лъжа, „Чери”.
Суло и Пульо минаха на японски цигари, един ден те изчезнаха и лека-полека се забравиха.
В края на 70-те години имаше и „лицензни” цигари като „Астор”. Доста по-късно и „Марлборо”.
Когато след 10 ноември пазарът се насити с внесено кой знае откъде дълго „Боро”, познавачите въздишаха по българското късо, което си бе по-близко до оригинала от вносните.
Носеха се слухове, че още през 50-те години сме произвеждали „Честърфийлд”, но това си било истинска държавна тайна.
Цигарената ни промишленост бълваше огромни количества продукция за Съветския съюз”. За онзи необятен пазар беше предназначена марката „Ту 134”.
Работниците от пловдивската цигарен фабрика изнасяха такива цигари и ги раздаваха на близки и познати. А може би ги и продаваха.
Мисля, че имаше експортни „Опал”, но не помня дали бяха за съветския пазар.
Вносни цигари можеха да се купят най-вече от магазинчетата към хотелите и ресторантите на „Балкантурист”. Струваха 1,40, 1,60 – до два лева.
Имаше прекрасни цигари, но и тях ги развалиха. Някой преди няколко месеца ми беше пратил прекрасна и тъжна история за деградацията на старите световни марки, но не мога да я намеря – ще го моля да я изпрати отново, ако прочете тези редове, сега му е времето за допълване на цигарените спомени.
Вносни цигари имаше в изобилие и в Кореком.
През лятото на 1980-а бях семейно на море в Китен. Имахме десетина западни марки и с тях си купихме един стек „Ротманс”.
Ех, че беше хубаво. Картата 14 лева, кебапчетата и ракията – евтини, и накрая като палнеш една вносна думана – живот. Все едно, че си в Монте Карло.
Едни приятели, все още ергени, пък правеха следния номер на морето. Тръгваха с една кутия „Марлборо”, изпушваха я, след което я пълнеха с каквото попадне.
Черпеха щедро рускините, а те ахкаха от неземния аромат. Макар че той си беше от категорията „Ту 134”.
Най-шантави бяха румънците. Даваха мило и друго за „Кент”. Никаква друга марка не признаваха.
Един ден минах през Букурещ, бях си приготвил две-три кутии „Кент”, които продадох още на гарата, и с пълен джоб леи тръгнах да поразгледам града.
Открих някакво скъпо заведение надникнах вътре и какво да видя – седнали румънските пичове с понаправени мадами и на всяка маса без изключение – кутия „Кент”. Явно който няма Кент, не може да си намери мадама.
А сега – мадамите вече не се лъжат с лъскави кутии цигари. Искат сухо.
Източник:zaprehoda
