Призрачните изоставени ЖП Гари на северозапада...

София. 22:30 часа. Централна жп гара. Обикновена делнична вечер, в която се налага да пътувам с нощен влак към родния град. Причината да направя този нечовешки избор е, че изпуснах всякакъв друг вид транспорт, защото бях на работа, но пък си обичам работата и това не ми пречи. Е, ето сега ще почивам четири дни и се прибирам във Видин.
Началото е традиционно – билет от касите. Очевидно късно вечер остават само две работещи каси, пред тях традиционно се вият опашки, а касиерките отвътре, сякаш затворени в аквариум след грандиозния ремонт на гарата, традиционно те посрещат с отношение и поглед, като че ли ти казват „и ти ли бе?!“.
Купих си билета с едва ли не чувство за вина, че съм се появил толкова късно пред „нейно величество“ Касиерката. Отивам към заветния коловоз 6-ти – запад, където е композиран влакът ми. Качвам се на ескалатора и показвайки се на перона, едва доловимо в далечината виждам нещо мръсно, ръждиво и приличащо не на влак, а на музеен експонат от преди векове. Така изглежда влакът за Видин, който да вметна, е международният влак за Будапеща, но все още известен като „мазния влак“. Е, съответно в ума ми минава пак онази мисъл „Яснооо… пак ще ходя пеша до Своге“. Влакът отново е в края на перона. Много пъти съм се чудил дали хората над 70 изобщо стигат до него, но това е друга тема.

Качвам се в последния вагон. Най-удобен след ходене почти километър със сак в едната ръка и чанта с лаптоп и техника в другата. Вътре моментално ме блъска атмосфера като от сауна, но с традиционния аромат на БДЖ. Мрак, жега и почти не е останал кислород. Пет минути в тази обстановка и човек може да колабира. Отварям всички прозорци на вагона, а отвън влиза звук от отдавна забравена ретро чалга, но акапела. Някой пее… или поне се опитва, но упорито. Така три перона на гарата получават озвучение.

И така… сядам на мястото до прозореца след стабилно проветрение, вадя слушалките и изчаквам определения по разписание 23 часа, за да замина за Видин. Не след дълго гласът на гарата надвиква музиката в ухото ми и чувам „Международният влак за Мездра, Бойчиновци, Брусарци, Видин и Будапеща ще замине с 5 минути закъснение!“. А от вагона глас отговаря „Добре, че не е с 5 часа!“.23:07 часа влакът тръгна! Мимолетна радост и успокоение, че все пак ще се прибера до Видин. Накратко ще Ви кажа, че спирахме на още три следващи гари, където изчаквахме между 5 и 10 минути, но който пътува често с БДЖ, знае за какво говоря. Пътят до Мездра почти го проспах, но на престоя в железничарското градче пуших една цигара до влака и се разсъних. Да поясня, че там преместват машината и има около 20 минути престой. От Мездра до Видин, т.е. следващите 3 часа от нощното пътуване не спах, а гледах… и то какво ли не!
Пътувам често с влак, но през деня. Този път минах същия маршрут, но в тъмната част на денонощие и всичко изглеждаше сякаш пътуваш към Ада и не само защото е нощ.


Веднага след Враца се позиционирах на прозореца и започнах „детективско“ наблюдение. Излизайки от града под Вола, влакчето ни попадна в тунел на мрака. Почти никъде нямаше светлинка, камо ли светла част. Установих, че нощно време Северозападът е сякаш декор за филм на ужасите. Сградите на гарите, повечето от тях полуразрушени, са мрачни, тъмни, с падащи мазилки, изтрити букви на имената, обрасли с всевъзможна растителност. Тук-там една едва светеща крушка, вероятно от 50 вата, дава светлинен сигнал, че има живот тук. От сградата, сякаш от скривалище, излиза „началник-гара“ за да посрещне и изпрати влака и отново влиза в полусветлата стаичка.

Има и гари, където никой не излиза. Една от тях е гара Макреш. Намираща се в дълбокия Северозапад, само на 35 километра от Видин, гарата прилича на селска вила на семейство Адамс. Там отдавна никой не слиза и никой не се качва. Влаковете спират като сираци пред паметна плоча на родителите си, за да отдадат едва ли не почит с минута престой в памет на някогашната красива, бодра и жива гара. Сега, посреднощ, само една бяла лампа виси над табелата, склонила крушка в знак на умиление.
Приближавайки Видин, установявам, че железният път на мотрисата ни е сякаш пътека към гробищницата на БДЖ. Свирещият началник, вдигащ зелената палка за пускане на влака, го няма и на гара Жеглица, не се показа и на гара Синаговци-Гурково, не излезе и на гара Слана бара. На тези места едва видях полусрутените сгради, които нямаха прозорци вече, камо ли стъкла, а на последната церемониално на вратата имаше израснало дърво, сякаш увековечило началника на пост.

Ясно е, че тези трагични картини не са от сега. Години вече е така. Но през нощта те изглеждат зловещо, но и носталгично. Карат пътника от влака да се замисли не само за живота преди, но и за живота сега и да си каже… „,Е, нема такава държава“.
Несъмнено много неща има да свърши БДЖ преди да стигне до гарите Макреш, Жеглица, Слана бара… и още много знайни и незнайни вече подобни гари в нашата малка, но красива родина. Тук възниква и въпросът има ли смисъл да се реставрират? Има ли кой да се качи от тях или да слезе по тези места? И така отваряме една нова тема за нас, българите, питаме се къде сме, защо избягахме, защо останахме…?
Извода го оставям на Вас! А аз слизам на видинската гара, защото е вече 4:20 часа сутринта. Пристигнахме по разписание. Прибирам се у дома. Умислен. До следващата среща с призрачните гари…!

Автор: Петър Антонов eurocom.bg

Научете повече

Уникална видео разходка из черноморието ни през 1981 година

Българското Черноморско крайбрежие започва от нос Сиврибурун при държавната граница с Румъния и завършва при устието на Резовска река при границата с Турция. Дължината на крайбрежието е 354 км (200.167 километра по дъгата на земния сфероид), от които 200 км (120 мили) представляват плажна ивица, покрита с пясък.Физикогеографски, зоната обхваща крайбрежието, включително и част от шелфа и сушевата ивица, която има ширина от 10 до 40 – 50 км съответно в зоната на Балкана и на Странджа.

Северното крайбрежие е завършекът на Добруджанското плато, което в северната си част е с стръмна брегова ивица. При Дуранкулак и Шабла има обширни пясъчни плажове и няколко крайбрежни езера, при Тюленово, Камен бряг и нос Калиакра брегът е стръмен, образуван от червенообагрени твърди сарматски варовици и конгломерати, които се спускат 70 метра надолу до морето. Край Балчик и Каварна, варовиковите скали се прорязват от гористи долини. Релефът на крайбрежието около курортите Албена и Златни пясъци е хълмист, с типично изразен свлачищен, стъпаловиден характер. Лонгозните гори при устието на Батова река бележат началото на Франгенското плато. На юг от Варна са характерните за северната част лонгозни гори, особено гъсти край устието на река Камчия.

Видео

Устието на Резовска река дели българското от турското Черноморие
Стара планина потъва в Черно море при нос Емине, разделяйки условно бреговата ивица на южна и северна част. Южното крайбрежие е познато с неговите широки и дълги плажове за разлика от северното, което има по-скалист релеф.

В български териториални води се намират пет Черноморски острова:

Света Анастасия (старо име Болшевик) – площ: 0,222 км2  / 8,5 дка
Св. Иван – площ: 660 декара
Св. Петър – площ: 4 – 5 дка
Св. Кирик и Юлита (старо име: Св. Кирил) – площ: 82,589 дка
Св. Тома (известен още като Змийски остров) – площ: 3 дка  / 10 дка 

Научете повече

„Най-лошата демокрация е много за предпочитане пред най-добрата диктатура.” Руи Барбоса, „Писма от Англия”

Напоследък все по-настойчиво се говори за разпад на ценностната ни система – и то в национален, в общонароден мащаб пише bulgariaanalytica. За съжаление подобни опасения не са лишени от основание. Корупцията, лъжата, измамата не само си прокараха път в общественото битие – те и го завладяха пълномерно. Доколкото обаче всяко общество се състои от личности, всички тези пороци не биха се масовизирали, ако не бяха се превърнали в елементи и на личностното морално съзнание, и на персоналната ценностна скала на отделните граждани – общественият морал не е нищо друго, освен съвкупност от моралите на членовете на съответното общество. И когато сочим с пръст държавните си лидери с предупреждението на Плутарх, че рибата се вмирисва откъм главата, не бива да забравяме, че това е само част от истината. Другата, по-невидима част от същата истина се съдържа в обстоятелството, че пътят е и обратен: Както примерът свише е заразителен и, спуснат по вертикала от държавните върхове до масите, създава школа и печели последователи, така заразителен е порокът и в обратната посока, отдолу нагоре – неговото популяризиране сред електората подхранва лансирането му и по високите етажи. Процесът, с други думи, е диалектичен, двупосочен и реципрочен – и в порочността, и в добродетелността общество и личност, редови гражданин и лидер, принц и лакей не само си влияят, повлияват се, а и се съдържат взаимно. Тъй като и в най-демократичните общества държавническите висини са труднодостъпни за нас, простосмъртните, най-добри шансове за противодействие имаме, ако всеки, както съветва Карлос Кастанеда, тръгне от себе си. Това обаче не става на практика. Питайки се защо, един античен римски мислител с огорчение установи, че всеки от нас запретва ръкави да громи външното зло, срещу което често е безсилен, а не насочва усилията си към злото в себе си, което му е подвластно.

Така или иначе, онези многобройни мои колеги по перо, които се жалват от разпада на ценностите в ново време, имат донякъде право. От което формалнологически следва, че донякъде и нямат право. Къде и доколко имат право, е, струва ми се, видимо – корупционните скандали на всички равнища в държавния, в обществения, че и в частния сектор и господстващото по улиците не само на големите градове насилие го илюстрират ден след ден. По-невидимо, по-трудно доловимо, по-неразпознаваемо е къде и кога нямат право. Нямат право според мен тогава, когато, съзнателно или не, дума по дума превърнат разобличаването на порочността, колкото и действителна да е тя, на новото време в носталгия по старото време. Сиреч когато от критичните им тиради ни лъхне въздишката, че, видите ли, под слънцето на мира и социализма децата ставали в трамвая, за да отстъпят мястото си на възрастен пътник; добросъседството било на почит – хората, особено в малките селища, се поздравявали най-учтиво; обединени в тимуровски команди, чавдарчета и пионерчета чистели домовете и прекопавали градините на старците от квартала; от градските улици и заведения били прогонени всички хулигани и т. н., и т. н. – та чак до спретнатия външен вид на строителите на социализма.

Всички тези елементи на комунистическия морал не са мистификация – те действително съществуваха. Аз съм жив свидетел на техния триумф и ако, въпреки това, ги наричам не добродетели, а елементи на човешкото поведение, си имам своите основания, които ще споделя. Не са добродетели според мен, защото са въдворени чрез насилие и чрез насилие са поддържани и контролирани. А добродетел, наложена чрез насилие, няма. За да бъде едно качество или дори само една постъпка добродетелна, тя трябва да бъде израз на съзнателен свободен избор, на свободната воля. Това е така, защото свободата е не просто и само добродетел, а висше благо, чието върховенство легитимира всички останали духовни блага. И не само духовните – дори произведените чрез насилие материални блага не обогатяват, а оскотяват едно общество. Ето защо, доколкото насилственият труд е престъпление, за мен основоположникът на метода на социалистическия реализъм, Максим Горки, който десетилетия наред ни бе натрапван от партийната идеологическа пропаганда като литературен и граждански идеал, е знаменосец не, както ни учеха, на прогреса, а на престъпността. В такъв той го превърна, обстоятелството, че е първият автор в руската и световната литературна история, възпял (именно възпял, а не просто отразил) принудителния труд в съветските наказателни лагери.

Що се отнася до възпитаните и спретнати деца и младежи на комунистическото общество, и тяхното възпитание бе продукт на насилие – насилието, под чието господство протичаше и изтичаше безследно от пустото в празното и целият граждански живот. А иначе и днес моят син отстъпва място на възрастните и немощните в трамвая, защото така съм го учил от малък. Правя го и аз, защото и мене така са ме учили от малък мама и тате. А техните уроци са незабравими, защото са протекли не под надзора на партията-ръководителка, а под знака на любовта. Няма що: любовта е по-убедително начало от партийността, родителската загриженост теши и топли повече от партийната грижа за човека. Която има качеството да обезчовечава – отново защото е продукт на насилието. Вярно е също, че навремето от улиците бяха прогонени хулиганите, но тяхното улично насилие бе ликвидирано със силата на по-могъщото, на държавното, на тоталното насилие, удавило цялата ни страна. Става дума значи не за установяване на един правов ред, а за тотално обезправяване, за победа на крупното, централизирано общодържавно зло над по-дребните злодеи и злодейства по места. От което пък закономерно следва, че краен победител е не обществената нравственост – краен победител е безнравствеността, въдвореното по ведомствен път насилие над личността, господството на институцията над духа. Тъкмо затова всички добродетели, с които ветераните на комунизма и техните многобройни днешни последователи показно се кичат, са измамни. Една измамност, която, скрита зад завесата на ловки пропагандни постулати, често остава неразпозната. Коментирайки парадоксалността, с която англичаните усвояват римския начин на живот, Корнелий Тацит отбелязва: „Неопитни, те наричаха култура онова, което е било част от робството.” Всъщност не древните островитяни – лично днешните български носталгици по мистификациите на зловещото комунистическо минало е портретирал античният римлянин…

Автор:Димитър Бочев bulgariaanalytica

Научете повече

Помните ли Чебурашка и Крокодилът Гена ? Вижте 10 факта които не знаете за тях...(ВИДЕО)

1. За първи път Чебурашка идва на бял свят като персонаж от книга – „Крокодил Гена и его друзья” („Крокодилът Гена и неговите приятели”) на Едуард Успенски от 1966 г.  В илюстрациите към книгата Чебурашка повече прилича на мече – самият автор твърди, че е имал играчка, която не е приличала на нито едно познато животно. Името Чебурашка идва от думата „чебурахнуться” (падам, сгромолясвам се, а в речника на Дал – означава и играчка, направена от дървено кълбо, използана и като поплавък). Според спомените на Успенски, когато веднъж е бил на гости, дъщерята на домакините възкликнала по адрес на шубата, която не можела да остане в изправено положение: „Ой, опять чебурахнулась!”

2. За първи път Чебурашка се появава на екран през 1969 г. в диафилм – „Крокодил Гена и его друзья” („Крокодилът Гена и неговите приятели”) на художника Борис Степанцев. Тук Чебурашка е нарисуван с огромна катерича опашка.

3. Първият анимационен (всъщност куклен) филм от сериите за Чебурашка излиза през същата 1969 г. – „Крокодил Гена” на режисьора Роман Качанов. Следващите три епизода са: „Чебурашка” (1971), „Шапокляк” (1974) и „Чебурашка идет в школу” („Чебурашка отива на училище”) (1983). През 2005 г. при ежегодната акция „Рожденият ден на Чебурашка” – за набиране на средства за деца сираци, авторът Едуард Успенски обявил 20 август 1969 г. за рожден ден на Чебурашка.

4. Антагонистът в епизодите – бабичката Шапокляк, дължи името си на вид сгъваеми цилиндри, наричани шапоклак (chapeau claque). Авторът на книгата Успенски твърди, че при създаването на образа на Шапокляк е имал предвид първата си жена, а художникът, създал кукления персонаж, признава, че се е вдъхновил от … тъща си.

5. Чебурашка и Гена са били доста популярни в Швеция през 70-те като Drutten och Krokodil. Но тематиката на филмчетата е различа и героите са били кукли марионетки, които живеят на лавицата с книги.

6. На Чебурашка и Гена е посветена пощенска марка, издадена в СССР през 1988 г. (като част от серията за съветската анимация).

7. Двамата герои имат и няколко паметника – първият от тях е издигнат в Раменское през 2005 г. Техни фигури има и в Кременчуг, Днепропетровск, Хабаровск. В Чебоксари планират да създадат техен паметник заради търсенето на името Чебуаршка в първото филмче  („Чебуреки, Чебоксары, Чебурашка нет…“). А в една московска детска градина е открит и музей на Чебурашка.

8. Чебурашка е телисман на руския олимпийски отбор в три поредни олимпиади – лятната през 2004 в Атина, зимната през 2006 г. в Торино и лятната през 2008 г. в Пекин. За зимната олимпиада Чебурашка е издокаран с бяла козина, а за тази в Пекин – с червена.

9. През 2003 г. японците откупват правата за филмирането на персонажите до 2023 г. и започват да пускат нови 3-минутни епизоди. За периода 2009-10 г. са създадени 26 епизода. През 2010 г. японците създават 80-минутен римейк на оригиналните  епизоди от 70-те., който беше показан и в Киномания 2011 у нас.

10. Името Чебурашка е популярно и в масовата култура – така се наричат популярните през 70-те автомобили Запорожец 968 (заради щръкналите въздухозаборници), самолетът Ан-72, големите аудиослушалки, както и двуострите брадви, използвани при ролевите игри за рекострукция на сражения.
За финал –  една от причините тези герои да са толкова популярни – песните, които видимо надживяха интереса към самите филмчета. Първата песен – „День рождения“ е всъщност от… второто филмче – „Чебурашка“, а пък втората – „Голубой вагон“ е от третото – „Шапокляк“.

Блогът на ivonikov 

Научете повече

Албум на Deep Purple - издаден от "Балкантон" през 1978 година!

„Балкантон“ е българска звукозаписна компания, създадена под това име в София през 1952 г. Монополист на българския пазар през периода на социалистическото управление на страната (1944?–1989). Приватизирана през 1999 г. при правителството на СДС.

История на звукозаписните компании в България:

В края на Втората световна война в България има четири звукозаписни компании: „Лифа рекорд“ (преименувана на „Балкан“), „Симонавия“ и бързо фалиралите „Арфа“ и „Микрофон“. През 1947 г. първите две са национализирани и обединени в Държавно индустриално предприятие „България“, което продължава да използва етикета „Орфей“, като лансира и новите „Балкан“ и „Мелодия“.

Записите вече се правят и в първото специализирано студио в България, създадено през 1945 г. от инж. Димитър Кулев. През 1950 г. към Управлението на радиото и радиоинформацията се създава предприятието за грамофонни плочи „Радиопром“. Записите вече се правят в студиата на Радио „София“, а производството е пренесено в слаботоковия завод „Ворошилов“. През 1952 г. цялата звукозаписна индустрия се обединява в комбината „Балкантон“, който е с напълно затворен цикъл на работа: запис, галванизация, матрица, преса, отпечатване на плик и т.н.

Вижте още: Емил Димитров - легендата, която не умира

Близо 40 години „Балкантон“ остава звукозаписен монополист на затворения български пазар. Натрупва огромна фонотека от изпълнения на фолклор, класика, българска и чуждестранна популярна музика, театрални постановки, поезия, документалистика и др.

Научете повече