Истини и факти за Втората световна война (СТАТИЯ)

1: Сталин е щял първи да нападне Германия. Хитлер е бил принуден да го изпревари.

Факт: Няма никакви документи, доказващи този мит. В разсекретените документи от Генералния щаб на СССР от пролетта на 1941 г. е казано изрично, че въоръжените сили като цяло не са готови за война.

 2: Сталин и Хитлер заедно разпалили Втората световна война, сключвайки пакта “Молотов-Рибентроп”.

Факт: Пактът от 1939 г. е отговор на Мюнхенския сговор през 1938 г., сключено между Франция, Англия и Хитлер. „Договор за ненападение“ по онова време е обичайна практика в дипломацията с цел отсрочване на евентуални военни действия и печелене на време. СССР умело се е възползвал от тази дипломатическа практика.

 3: Ако немците ни бяха завзели, сега щяхме да пием баварска бира и всичко щеше да бъде цветя и рози.

Факт: Нацистите планират да оставят в СССР и завладените от тях чужди територии само 14 млн. местни жители за обслужващ персонал на немците. Над 100 милиона НЕгерманци е трябвало да бъдат унищожени и заточени. Москва и Ленинград е трябвало да бъдат изтрити от лицето на земята.

 4: Победата над Хитлер е постигната главно от западните държави.

Факт: На Западния фронт Германия е воюва с 60 дивизии, а срещу СССР – с 200. САЩ и Англия унищожават 80 пъти по-малко хитлеристи в сравнение с Червената армия на СССР.

 5: СССР е покрил немската армия с труповете на съветски войници. Съотношението на загубите е 10 към 1.

Факт: Безвъзвратните загуби на армиите на СССР и Германия са 11.5 и 8.6 милилона, съотношение . 1.3: 1.

6: Съветските войници са влизали в бой под страх от разстрел от СМЕРШ.

Факт: Героизмът на съветските войни е признат дори от немците. СМЕРШ се появява в Червената армия едва през 1942 г. От 657 000 дезертьори са разстреляни само 0.5 %.

7: ОУН-УПА не са сътрудничели с Хитлер, а са воювали срещу тях така, както срещу Съветската армия.

Факт: Батальонът на УНА “Нахтингал” влиза в състава на абвера, дивизия “Галичина” – в състава на СС. След прелома във войната част от бандеровците застават срещу Германия, но не са осъществили нито едно сражение срещу Хитлер.

 8: СССР изоставил всички свои военнопленници на хитлеристите, защото Сталин не е подписал Женевската конвенция.

Факт: Германия е подписала Женевската конвенция, в която е казано, че подписалата страна е длъжна да спазва правата на военнопленниците дори от страни, които не са я подписали.

Автор:Петя Паликрушева bgr.news-front.info

Научете повече

Цени на автомобили и битова техника през 70-те

„Москвич 408“ е струвала през 1977/1978 год. – 4500 лв.
„Лада 2105“ е струвала през 1988-1989 год. – 8000 лв.
Мотоциклет „Ява-638 350“ в СССР през 1988 год. струвал 1260 рубли = 1259 лева,
мотопед „Рига-22“ – 265 рубли през 1988 год.
(През 1983-1986 „Лада“ е струвала около 5000 – 6000 лева), по същото време в Западна Европа „Lada“ се продавала за 10.000 западно-германски марки.


Според публикуван в Държавен вестник от април 1988 год. тиражен лист на Държавната парично-предметна лотария, лек автомобил „Москвич-2140“ е струвал 6400 лева, лек автомобил „Трабант“ – 5660 лева, лек автомобил „Волга“ – 11860 лева.
За нова лека кола на цена дотирана от държавата, респективно продадена от СССР евтино по линия на СИВ, при социализма се чакало години. На пазарна цена (на която СССР продавал на западния пазар) кола можело да се купи от кореком без чакане.
В ГДР един „Wartburg 353w“ струвал 25.000 източно германски марки = 8333 лева, Lada Samara – 35.000 M = 11666 лева, „Volvo 244“ – 45.000 M = 15000 лева.

Цени на битова техника

Вижте минимална работна заплата в България за периода от 1965 до 2017 година

В Западна Германия (ГФР), според списание „Der Spiegel“ брой 45/1988, „Mercedes 420 SE“ (на Тодор Живков колата) през 1988 год. е струвал 80.028 DM. „BMW-316i“ е струвал 25.950 DM. „Opel Omega“ и „Audi 80“ през 1988 год. са стрували почти 30.000 DM.
Най-евтината лека кола в Западна Европа през 1988 год. е „Citroen 2CV“ – 9000 западно германски марки. Mercedes-Benz S600 през 1990 год. струвал – 120.000 DM.

Научете повече

Как СДС не успя да събори паметника на Съветската армия в София (СТАТИЯ)

Съдбата на паметника на Съветската армия в София от години буди обществени полемики дебати. Разположен върху площ от 2000 кв.м в бившата Княжевска градина, монументът повече от половин век символизира освобождението на български народ от фашизма и капитализма от Съветската армия. До края на 1989 г. паметникът е едно от най-емблематичните места на столицата. След това мястото около него запустява, а паметникът е поруган.
Малцина обаче знаят, а мнозина са забравили, че през 1993 г. след продължителни обществени дебати, Столичният общински съвет гласува решение за премахване на паметника, което остава неизпълнено, въпреки че около него е монтирано скеле, а от Кремиковци е докаран специален кран, с който трябвало да бъдат демонтирани фигурите от върха на монумента.

Предисторията:

През първата половина на 90-те години част от лидерите на СДС съвсем искрено и настоятелно искат премахването на такова позорно свидетелство за статута на България като най-верен сателит на Съветите, каквото продължава да бъде капището около т.нар. „паметник на Съветската армия“. През периода 17 октомври 1990 – 20 октомври 1991 г. това няма никакъв шанс да се случи, защото кмет на София е Александър Каракачанов. Едно от първите и големи разочарования на подмяната, която СДС носи, въпреки клетвите за промяна и декомунизация. И как да е другояче, след като Александър Каракачанов е от най-червените импланти в СДС. Баща му Панайот Каракачанов е комунист от партизанската бригада „Народен юмрук“, функционираща в района на Поморие. След 9 .IX. 1944 г. достига до поста зам.министър на МВР, ген.-лейтенант, военен аташе в Румъния до 1971 г.
През 1993 г. кмет на столицата е Александър Янчулев, а в общината тече усилена преписка за демонтирането на паметника на Съветската армия. На проведено заседание на Столичния общински съвет на 18 март 1993 г. по т.2 от дневния ред е прието Решение №2, т.2 по Протокол №24/18.III.1993 г., с което е възложено на кмета на Столична голяма община в срок до 1. V.1993 г. да проведе необходимите процедури за демонтаж на скулптурните фигури и барелефи от паметника на Съветската армия. Тогавашният кмет Александър Янчулев издава Заповед №РД-09-168/7.IV.93 г., с която възлага на Христо Димов, зам.-кмет на СГО, „да ръководи и осигури извършването на всички необходими законни процедури по демонтажа, транспорта и опазването на фигурите и барелефите от паметника, в съответствие с действащата законова и подзаконова нормативна уредба, както и за подготвянето и устройването на подходящи места за тяхното съхранение на отговорно пазене. Извършените демонтажни дейности е трябвало да бъдат разплатени изцяло с дарения от юридически и физически лица, които вече са били събрани за тази цел.

Представяте ли си, през 1993 г има много български граждани, които отделят от своя залък, за да осигурят средства за демонтиране на просъветското капище насред центъра на столицата ни. Но както много често се е случвало тогава, а и днес, обществената подкрепа за една смела и последователна политика на отхвърляне на съветското „комунистическо робство“ чрез премахването на неговите символи на територията на България се сблъсква с животински страх, саботаж, нехайство и липса на ефективност.
Въпреки първоначалния устрем и плам, кметът на София от СДС Ал. Янчулев и двамата му заместници Христо Димов и инж. Стоян Груйчев, натоварени с прякото изпълнение на решението на Столичния общински съвет, не постигат нищо. На 12 април 1993 г. Димов уведомява с докладна записка общинските съветници за започването на демонтажа:
На 12 април т.г. започна изпълнението на заповедта. Създадена е организация и са взети са необходимите мерки за цивилизованото демонтиране на фигурите с оглед тяхното запазване като история на София по време на комунистическия режим.
Зам.-кметът предлага да се създаде музей на открито за паметниците на тоталитарния режим, като се възложи на главния архитект на София да определи подходящ терен за това. Започва издигане на скеле около паметника от общинска фирма „Сградостроител“.

В следващите дни обаче се случва нещо, което остава неизяснено и до днес. На 14 април 1993 г. кметът Янчулев уведомява с писмо премиера Любен Беров, че същия ден сутринта „въпреки съгласувания със СДВР план за навлизането на строителната техника в района на паметника, с устна заповед на министъра на вътрешните работи не е било разрешено на строителя да започне работа“. Вътрешен министър по това време е Виктор Михайлов, който провежда открита прокомунистическа реставраторска политика в МВР. Писмена заповед на министъра не е открита и досега, а мнозина от свидетелите на онези дни се съмняват, че е имало и устна заповед. Същия ден общинска фирма „Сградостроител“ получава заповед от Столична инспекция за териториално-устройствен и строителен контрол за спиране на изпълнението на всякакви работи по извършване, подготовка и демонтаж на паметника на Съветската армия.
Така един на пръв поглед лесен за реализация казус, който донякъде би измил срама ни на най-верен съветски сателит, не се случва – поради липса на кураж, последователност и умение да се постигат целите.

В статията е използаван авторски текст от книгата на Антон Тодоров „Задкулисието на прехода – Иван Костов – том 2“. Със съкращения. Издателство: „Изток-Запад“.
Източник:socbg.com

Научете повече

Убиец, чул своята смъртна присъда на 10 ноември 1989 година:Опитва да излезе на свобода

 Преживял отмяната на смъртното наказание, 28 години зад решетките сега Камен Сашев Радев е иска от съда сегашното му доживотно наказание да бъде заменено с лишаване от свобода за срок от 30 години каквато възможност е предвидена в закона.

Така Радев ще може да напусне затвора във Варна само след две години, ако магистратите уважат молбата му, пише "ТРУД" . През лятото на 1989 г. 19-годишният тогава Радев отбива военната си служба в Строителни войски. На 17 юли той убива жестоко старица в ловешкото село Горно Павликени и веднага е задържан. Затова на 10 ноември 1989 година, Военният съд в Плевен го осъжда на смърт чрез разстрел. В началото на следващата година решението е потвърдено и от Върховния съд. Настъпилите промени в България обаче спасяват живота на Радев. Точно 12 месеца след извършеното убийство е наложен мораториум върху изпълнението на вече издадените смъртни присъди. В края на 1998 г. парламентът отменя смъртното наказание в България, а вицепрезидентът Тодор Кавалджиев издава указ, с който присъдата на Радев е променена на „доживотен затвор”.

По същото време той изтърпява наказанието си в Плевен, но няколко месеца по-късно е преместен във Варна. Мотивите, които адвокатът на Радев изтъква пред Варненския окръжен съд за намаляване на наказанието му на 30 години затвор, е промяната в поведението му. През последните 8 години той не е бил наказван за агресивно поведение, а само за притежание на СИМ карта. Справката показва, че за целия си престой зад решетките убиецът е бил наказван общо 35 пъти и награждаван 11 пъти.  Според съда въпреки продължителния престой в затвора рискът от рецидив при Радев остава изключително висок и той не се е поправил. Даване на шанс за скорошно излизане на свобода би било проява на необоснован либерализъм, несъответен на личността  и поведението му.

Проявяване на милосърдие не е в компетенциите на съда, а на Президента на Република България”, се посочва в заключението на магистратите, с което отхвърлят молбата на Радев. По време на пребиваването си зад решетките убиецът завежда множество дела заради лошите условия в затворите във Варна и Плевен. Преди година той осъди България в Страсбург за обезщетение от 8 000 евро заради това, че му е било позволено да посещава тоалетна само по три пъти на ден, а през останалото време е трябвало да се облекчава в килията си в кофа.

В жалбата си, която Съдът по правата на човека уважава, той посочва още, че храната в затвора е лоша, забраняват му да работи, а в килията му има хлебарки и не влиза достатъчно свеж въздух. По друго дело Камен Радев получава 12 000 лева компенсация, защото не са му били осигурени обувки, дрехи и средства за лична хигиена. Той е съдил Министерството на правосъдието също за това, че е настанен в килия с пушачи, както и за невъзможност да спортува. Един от последните му искове беше за 25 000 лева, който обаче беше отхвърлен от съда. Този пък Радев се жалваше заради отказан безплатен преглед от стоматолог. Наложило му се плати 100 лева, от което получил психо-емоционален стрес, а човешкото му достойнство било унизено.

Научете повече

Когато Пловдив е произвеждал милиони литри бира...(СТАТИЯ)

Предполага се, пивоварна Каменица е разположена на осмото тепе на града.
След Освобождението Пловдив тръгва по пътя към модерния свят. Наред с паркове, градини, градоустройство, започва да се говори и за бирата като едно от емблематичните питиета на Европа. Първата пивоварна е създадена от швейцарците Редолф Фрик и Фридрих Сулцер – техници в Барон-Хиршовата железница.

Тя е в „Тепеалтъ” при днешния Понеделник пазар и всъщност е домашна работилница с два казана за варене на бира. През 1882 година те регистрират акционерно дружество „Хрик и Сулцер” и издигат първата сграда на своята фабрика недалеч от източния край на града в местността, наречена Каменица.

Дълги години от тук са отломявани камъни за строеж, което предполага, че там е било осмото тепе на Пловдив. Постоянно блика студена подпочвена вода, като условие за производството на вкусно пиво, защото в града все още няма построен водопровод.

През следващите години са инсталирани нови машини, прокопани са изби за лагеруване на пивото и в двора е създадена бирария с няколкостотин седящи места. В цялата страна се утвърждава марката на пловдиското пиво „Каменица”.

През 1912 година производството достига 120 000 литра, през 1920 – 320 000 литра, по-късно надминава милион. В средата на ХХ век израстват корпусите и емблематичният комин на новата модерна фабрика. За поколения българи произвежданата в Пловдив бира „Каменица е един от символите на града. Създаваната 130 години традиция остава само спомен...

Автор: Валери Стоев- trafficnews.bg

Научете повече

Бисер Киров дава последното си интервю за руския вестник "Комсомолская правда" Ето какво споделя той...

Легендарният Бисер Христов Киров, който почина на 6 ноември 2016 г. в Берлин от инсулт, е дал последното си интервю за руския вестник "Комсомолская правда". Бисер Киров е заслужил артист и на Руската федерация. Има над 4500 концерта в Европа, Америка, Азия и Африка.

Като композитор има записани над 300 свои песни на български, руски, немски, чешки, полски, испански и др. езици. Жури е на международните фестивали в Сочи, СССР, Хавана и Варадеро, Куба, Ялта-Москва - „Транзит“, Русия, „Златният шлагер“ и „Славянский базар“, Белорусия, „Бархатний сезон“, Украйна, „Гласовете на Азия“, Казахстан, Славянск, Краснодар. - Оказва се, че Русия заема важно място в живота ви. - И в душата! - В Русия пребивавате по-често, отколкото в родната България, така ли е? - Абсолютно вярно! Така се случи. Тук завърших ГИТИС (Руски институт по театрално изкуство – бел. ред.), тук беше първото ми участие на международен фестивал, това беше през 1967 г. А през 2007 г. Дмитрий Медведев издаде указ, с който провъзгласи Бисер Киров за заслужил артист на Руската федерация. Това ми даде лично самочувствие, но смятам, че е заслужено.

Аз съм българин по рождение, но вярвам, че за изкуството няма граници. - Много от вашите песни са по стихове на руски поети. Четете ги в оригинал? На руски език? - Да! Аз се изучавах тук в ГИТИС, бях длъжен да знам руската поезия не само защото имаше и такъв изпит. Завърших с пълно отличие. - Затова и отлично знаете руски... - Навярно го знам отлично, но с течение на времето хората започват да говорят с все по-свободен стил... Руският език е изключително богат, а руската поезия зашеметяваща.

В нея има дълбочина, самият език й придава чувство, и дух, и метафора, която е много трудно да изразите на друг език. В последните 10 години у нас в България изобщо не се учи руски език, няма руски училища, три-четири са в цялата страна... Искам да не забравяте, че България е дълбоко свързана с Русия. Навремето много от вашите момичета се омъжват за наши бригадири, които ги водят в България и създават семейства. А сега през последните години близо 250 хиляди руснаци си купуват недвижимо имущество в България.

Сега полека започват да възстановяват връзката между двете страни. - Наричат ви правителствен певец... - Може и така да се каже. Често ме включваха в правителствени концерти както в България, така и в СССР. Между другото, първоначално пеех само български песни. А руските романси се появиха в концертите ми благодарение на "леката ръка" на Брежнев. Преди време аз и оркестърът ми имахме изява в курорта Слънчев бряг. Тогава във Варна пристигна Брежнев и реши да дойде на нашия концерт. Обкръжението на Леонид Илич ни препоръча да подготвим изпълнения на руски език. Знаех само четири песни : "Калинка", "Очи черные", "Эх, раз, еще раз", "Под окном черемуха колышется".

Нямахме никакво време да разучаваме нов репертоар. Нашият пианист се включи и направихме бърз подбор от най-добрите изпълнения. Така за първи път изпълнихме руската си артистична проява, и то не пред кого да е, а пред самия Брежнев. Той остана доволен. Оттогава насам този "руски букет" изпълнявахме на всеки мой концерт. - ...На банкетите Бисер обръща няколко чашки, пуска шега след шега и е весел. - Аз не съм против разпускането след концерта. Обичам вино, коняк. Но си зная мярката. Обожавам руската кухня. А за гости с удоволствие приготвям българско национално ястие - шопска салата. - Вие сте строен, предполагам пазите диети? - Моята диета - ям възможно най-малко. Ако ми се прияде сладко, ям. Такава диета реално няма. Позволявам си от всичко по малко и живея според изградения си ритъм на живот. Лягам си около 3 часа през нощта и не ставам по-рано от девет. Не обичам, когато ме будят... -

Със съпругата ви Митка отпразнувахте златна сватба. Къде и как се запознахте? - Учих в технически институт, където във втори курс към нас се присъедини красиво момиче. Сега се шегувам, че всичко, което ми остана от института, е дипломата за завършване и Митка, моята съпруга. - Успявахте ли между непрестанните ви турнета да взимате участие във възпитанието на децата? - Много е относително. Но да кажа, че цялото възпитание е било толкова на плещите на жена ми, не мога. Когато децата ми бяха малки и ги разпитваха за това какъв е баща им, те отговаряха: "Татко е строг, но справедлив". Стараех се да ги отглеждам по християнските правила, така както ни учеше и нашият баща. В България той беше пастор в Църквата на адвентистите от седмия ден.

Мама се занимаваше с нас, но по призвание беше художничка. Докато учех в института, не си и представях, че ще се кача на голямата сцена. В детството си аматьорски свирех на виола, китара, после попаднах в първата рок група в България. През 1956 година внимание ми обърна знаменитата певица Лили Иванова. Оркестър "Балкантон" си търсеше нов солист, някой ме препоръча. Така аз започнах да пея с най-известния оркестър в страната, тогава започнаха и моите турнета. - Бисер, кое ви крепи днес освен песните - старите и новите? - Честно? Миналата година на 9 май - Деня на победата, моите внучки - тогава бяха на 5 и 6 години - припяваха с мен на сцената „Алеша“.

Надявам се и тази година да мога да се докосна заедно с тях до публиката по случай великия празник... - Преди време се появи слух, че вие сте набили някакъв български журналист. Вярно ли е това? - Историята беше следната. Направих в цяла България 26 безплатни концерта за деца и безработни, които нямат пари да си купят билети - и самостоятелни, и сборни изяви с някои от най-добрите български звезди. Този журналист написа, че Бисер Киров от благотворителните си изяви събирал пари! Ако беше казал, че не мога да пея, щях да му простя. Но това беше много отдавна.

Този журналист се извини пред мен, въпросът беше приключен... - Ваш приятел е бил знаменитият певец, известен борец за свобода Дийн Рийд. - Ние наистина бяхме много близки с Дийн, правихме и съвместни концерти. Той беше удивително светъл, открит човек. Веднъж на участие той ми подари за спомен своята знаменита кожена шапка. Не я носих, а старателно я пазех като талисман. Когато ми се обадиха, че с Дийн се е случило нещастие (според официалната версия той се удавя, докато се къпе в езеро – бел. ред.), за първи път сложих тази шапка на неговото погребение.

Оттогава избрах за себе си съответния имидж: на концерти и светски мероприятия се появявах винаги с шапка. Започнах да ги колекционирам. Сега имам няколко десетки. Но аз не само ги събирам, с удоволствие ги подарявам и на приятели. Помните ли, имаше дует "Вовчик и Левчик" - Владимир Винокур и Лев Лещенко? Е, тези спретнати черни шапки на мъдрите им глави са от моята колекция. Отдавна се познавам с Лев, още от времето на съвместните ни появи на международни фестивали. Е, не му беше особено приятен подаръкът, който му направих. Освен това голямата, романтична, черна шапка, с която често Алла Борисовна се появяваше пред хора, също е от колекцията "Бисер Киров".

Интервюто бе разпространено от в. България днес

Научете повече

Актьорът Филип Трифонов,една от звездите на българското кино

През 70-те и 80-те години на XX век играе главни роли в легендарните български филми "Момчето си отива" и "Оркестър без име". Репликата на неговия Ран към продавачката в сладкарницата Тинчето, брилянтно изиграна от Невена Коканова - "Една боза от 6 стотинки", стана култова за поколения наред зрители.

Роден е на 4 май 1947 година. Завършва ВИТИЗ "Кръстьо Сарафов" (1969 - 1973) в класа на Апостол Карамитев. Още докато е студент, таланта му забелязва Георги Дюлгеров. Снима новелата "Изпит" по едноименния разказ на Николай Хайтов от сборника "Диви разкази" и поверява главната роля на младия бъчвар Лию на Филип Трифонов. Актьорът сякаш играе себе си, временно се заселва в затънтеното родопско село.

Малко известен е фактът, че в средата на 60-те Трифонов е състезател по бокс. На градското първенство през 1965 година за юноши старша възраст заема първо място в категория до 67 кг.

След като завършва ВИТИЗ, играе е в Драматичен театър "Никола Й. Вапцаров" - Благоевград (1973). Следва Театър "София" (1976-1980). Съосновател е на Естествен театър "Трифоноф & Гундеров" (1992) заедно с режисьора Николай Гундеров. От есента на 2006 г. работи в Държавен сатиричен театър "Алеко Константинов".

Истинската история по която е създаден филма „Оркестър без име“ (Статия)

Има в кариерата си над 30 филма, между които "Момчето си отива" (1972), "Преброяване на дивите зайци" (1973), "Оркестър без име" (1982), "Живот до поискване" (1987), "Адио, Рио" (1989), " Селцето", "Мадам Бовари от Сливен" (1991), "Бай Ганьо тръгва из Европа" (1991), "Иван и Александра", "Защитете дребните животни", "Силна вода", "Забравете този случай" и др.

Малко след демократичните промени заминава за Германия, където 2 години се препитава с дейности, далече от киното и театъра - работи като хамалин -бодро се заема да товари, разтоварва и транспортира мебели. Издига се до шофьор на камион и пътува из цяла Германия.

30- от най-култовите и остроумни цитати от старите ленти

Радва се на задръстванията по аутобаните, защото се плаща почасово и времето прекарано в "тапа", също влизало в сметката. Искал да "извади" пари, но и да покаже на западняците, че българите не са мързеливи. Не издържа дълго гурбета. След като се връща в България пък става шофьор на такси. Клиентите често разпознават някогашната кинозвезда, той не се притеснява от това, но вижда, че на тях им става тъжно. Българското кино по това време го няма, не след дълго той се връща към театъра.

Валерия КАЛЧЕВА impressio.dir.bg

Научете повече

Невероятната история на 23-годишната медицинска сестра Пенка Найденова:След 20-дневна кома проговаря на руски..

На 24 март 1961г. 23-годишната медицинска сестра Пенка Найденова включва в мрежата стерилизатора в дипломатическия кабинет на ИСУЛ. Уредът обаче не е заземен и 380-волтов ток я убива на място. Завеждащият кабинета д-р Радуилска вика колеги на помощ и започват процедури по спасяването й. Дежурният лекар прилага дишане уста в уста, масаж на сърцето и инжекция в сърдечния мускул, но няма ефект. Пенка не се събужда, пулсът изчезва, по тялото й избиват първите тъмни петна. „Мъртва е“, отсича лекарят и закарват мъртвата в моргата. След около 15-ина минути обаче младата жена помръдва и леко отваря очи. За неин късмет в моргата е имало персонал, който забелязва признаците на живот. Веднага я качват в операционната. Взимайки на бегом четири етажа, пристига и главният асистент д-р Аршавир Дереджан. „Разрязах гръдния й кош, отворих перикарда и си мушнах ръката. Сърцето – като парцал. Започнах масаж. Появиха се сърдечни фибрилации. След още половин час се появиха конвулсии. И жестоко кървене. Стана чудо – Пенка оживя след 15-минутна смърт! После я заших и я включихме на системи…“, спомня си известният кардиохирург.

Медицинската сестра идва в съзнание на 20-ия ден и поднася втората голяма изненада – проговаря на руски. И няма спомени какво се е случило и къде се намира. „Мозъчната кора бе страшно увредена, споделя д-р Дериджан. – Пенка нямаше елементарна координация, не можеше да се обслужва. Един ден я заварих да яде сапуна от мивката. Какво ти става, защо ядеш сапуна?, питам я изумен. Тя отвръща, че яде портокал. Наехме учител по български да я научи отново да говори и да пише. С часове я разхождах из градината и седях с нея по пейките…“. Шест месеца след инцидента Пенка е изписана от болница, а изследванията показват, че сърцето й не е увредено от тока.

74-годишният билкар от хасковското село Бодрово Запрян Георгиев има почти аналогична съдба. Като млад тракторист той се отравя след вдишване на пестицида парацион форте 605. Цял ден пръскал с химикала в полето, гол до кръста. Вятърът бил насрещен и залепил отровните капчици върху кожата му. Вечерта се прибрал, но още на двора му призляло, пил вода и паднал в несвяст на прага. Чул само гласове: „Не е още мъртъв, но до час ще умре. Отровата е влязла навътре. Горкото момче!“

Закарали го направо в моргата. И тогава започва неговата одисея към връщане в живота, за която разказва по-късно: “Уж съм умрял, а мисълта ми работи и ушите ми чуват, само тялото ми вдървено…По едно време надигам със зор глава и виждам полутъмница. Около мен лежат голи мъртви, а вратата се отваря и нещо като мъж ми вика: „Ставай, Запряне, и бягай оттука! Не е още това място за тебе! Иди в полето и търси магарешки бодил да го ядеш и пиеш от него. Ако не бягаш сега, утре ще те заровят!“ Едва се изхлузих от плочата и пълзешком като змия по пода излязох от един счупен прозорец. Колко съм пълзял, не знам, но стигнах до някаква царевична нива и се скрих в нея. Там пред очите ми магарешки бодил. С последни сили захапах каквото можах от него и дъвча и смуча. После не помня. Спал съм в тая нива поне ден и половина, ама никой не ме е намерил. Когато се събудих, имах сила. Ставам, гледам – гол съм както в моргата. Пак почнах да гриза бодил. Чакам вечерта и целият, покрит с шума, само аз си знам как съм се прибрал у дома. А там реват и като ме видяха, бегом да бягат от мен. Милицията хукнала да дири кой ми е откраднал трупа, че и всички ги разпитвали. След този случай започнах да чувам глас и виждам в мъгла онзи в бялото и лекувам, както ми нареди…“

Научете повече