Бай Тошо-от каскета до бомбето в продължение на десетилетия

Живков и Брежнев – с общ шивач!
Не свършат излизащите на светло малко известни и уникални факти от биографията на Тодор Живков - човекът, управлявал България повече от три десетилетия. Често някои от тях са комични на фона на историческия контекст, но при всички случаи те допълват образа на правешкия диктатор.

Какво ще сложиш на главата?

По време на своето властване Тодор Живков сменил няколко пъти модата на обличане. Най-видни са тези метаморфози в шапките му. Първоначално, като излязъл от нелегалност след 9 септември 1944 г. бай Тошо носел небрежно кривнат каскет. Тогава партийните функционери на БКП не обръщали голямо внимание на облеклото - с това се подчертавал пролетарската същност на властта. Тато рядко обличал костюми, да не говорим за вратовръзки.
Каскетът бил общоприетата соцкапа за мъжете и Живков го носил чак до 60-те години, когато в Москва дали тон на новата мода - меката филцова шапка, покрила главите на висшите функционери на КПСС. Живков има 7-8 бомбета и ги слагал най-често, когато отивал на визити в чужбина. У нас слагал шапка, само когато се налагало да стои на церемониали навън и времето било хладно - митинги, срещи с народа или събития на летището. Бомбетата му били в класически фасон (тип “борсалино”) и в три рацветки - черно, сиво и бяло. През големите горещини на морето, в двореца “Евксиноград”, Тато слагал бяла панамена капела от изкуствена материя.

 “Както го пие другаря Живков!”

Любимият ритуал на бай Тошо бил сутрин рано около 9 часа да си пие кафето с най-близките си съветници. Това ставало в неговия кабинет на втория етаж на Партийния дом. Тато бил известен кафеджия, никога не пиел сам и повече от 2-3 кафета дневно. Обичал го шекерлия - казват, че слагал в чашката повече от 3 лъжички захар. Така се родил лафът между народа:
- С колко лъжички захар искате кафето?
- С колкото го пие другаря Живков

Вратовръзките на Първият човек

През 60-те и 70-те години, когато официалните ни делегации на най-високо равнище безспир обикаляли света, се наложило Първият човек да си попълни гардероба с нови костюми. С тази задача се заели във варненския завод за мъжка конфекция “Дружба”. Майстор-шивачът Петър Балевски и дизайнерката Веска Марешка взели мерките на Живков и му ушили няколко представителни костюма за всички случаи. За дрехите на първия секретар на ЦК на БКП се грижила личната му медицинска сестра Ани Младенова. Тя му купувала ризите и ги комбинирала с вратовръзки. Младенова го перяла и гладела. Веднъж човек от охраната на Живков й направил забележка: “От 2-3 месеца Шефът се появява на официални места все с една и съща вратовръзка…Срамота е, все пак това е държавен глава!”
Забележката била отправена и към шефа на държавния протокол д-р Борис Джибров, който бързо поправил пропуска. Джибров започвал да си записва в бележника в кой ден от седмицата Живков каква вратовръзка си слага. Понякога го карал да сменя по три пъти дневно вратовръзката си.

Леонид Илич му завидял

Веднъж, когато шефът на КПСС Леонид Илич Брежнев бил у нас, харесал много един от костюмите на бай Тошо. Хванал го за ревера и го попитал направо: “Даваш ли секрета?”
На бърза ръка извикали в резиденция “Бояна” майстора Васил Манолов, който ушил забележителния костюм на Тато. Шивачът взел мерките на Брежнев и докато траело официалното посещение у нас му ушил два тоалета. След това дори го извикали за две седмици в Москва, където облякъл още няколко важни персони в Кремъл. Манолов ушил няколко костюма и на съветския посланик у нас.
Това подразнило малко Тато и той казал на д-р Джибров:
- Ти май се грижиш повече за Брежнев, отколкото за мен,а?!    
В историята е документирано, че Тато облича фрак само два пъти в живота си - веднъж, когато е в Ню Йорк на една от сесиите на ООН и в Париж, когато генерал Де Гол дава прием в негова част в Елисейския дворец.

Във вихъра на валса с шпори

Известният журналист-историк Михаил Топалов пише в своите мемоари, че не е виждал през живота си по-голям танцьор от Тодор Живков. Топалов, който в младините си е бил певец в софийските кабарета, разказва как го поканили на вечеринка в резиденцията на министър председателя Георги Димитров в Княжево. Един от главните герои на вечерта става Тодор Живков. Мишо Топалов пише:
“В един момент пристига жената на Георги Димитров, Роза Юлиева, 45-50-годишна жена, хванала я вече критическата, мераклийка и няма с кого да танцува, другарите нали смятат за партиен принцип да не се танцува. Тодор Живков там, върти той танц с Роза Юлиевна, ама той беше коце, подполковник от милицията, с шпори. Можете да си представите, с шпори, кон не е качвал. Обичаше, като танцува, да чука шпорите, особено на валсовете. А пък хубаво танцува, елегантен, фин. Така го гледаш недодялан, но голям танцьор. Хванал той Роза Юлиевна, като подминат Политбюрото, в залата я насвие и притисне, ще се изядат. Като минат пред Политбюрото - ще се отдалечи. А в другия край на залата - става каквото става…”
И други съвременници на Живков разказват, че в танците нямал равен на себе си…

Д-р Боян ЗАХОВ

Научете повече

Поетът Веселин Андреев прокле Живков:Самоубилият се автор на “Партизански песни” загубил родния си брат в сталинския ГУЛАГ

Поколението българи, които днес са над 50 години добре си спомня поета Веселин Андреев (1918-1991). Стихотворението му “Антон” се изучаваше в училище и се декламираше от учениците много често.
Веселин Андреев влезе в българската поезия след 1944 година с славата си на политкомисар в най-известното партизанско формирование – бригада “Чавдар”. По време на съпротивата той е човекът, стоящ най-близко до командира Добри Джуров.
Отстрани погледнато Веселин Андреев (истинското му име е Георги Георгиев Андреев) можеше съвсем спокойно да мине за придворен поет – толкова често хората го виждаха в първите редове на президиумите, на метри от Първия човек на държавата. Но всички, които са познавали писателя отблизо, твърдят че той запазил за цял живот идеализма си от Балкана. В някаква степен Веселин Андреев

минаваше за правоверен поет

на партийния дълг – след партизанските си стихове, се обърна към документалната проза и публицистиката. В погледа му запечатан на старите фотографии повече се чете неудовлетвореността на писател, който рано-рано е останал без музата си. В годините, когато беше още жив в писателските среди почти нямаше достоен човек, който да не уважава в някаква степен партизанския поет. Вечно наблюдавания с подозрение от тогавашната власт Валери Петров си спомняше: “След едно от кирилометодиевските или деветосептемврийските раздавания на отличия получих писмо от Веселин Андреев, който ми казваше, че се срамува от неприлично ниската степен на ордена, който ми бил даден. Един достоен акт от негова страна...”  
Голяма драма Веселин Андреев изживява още докато е в Балкана. Един ден политкомисарят на бригадата научава за смъртта на брат си Андрей Андреев, загинал при сталинските репресии в СССР. След 9 септември 1944 г. Веселин Андреев пътува до Москва, по всички възможни начини се опитва да научи нещо за брат си, но

навсякъде среща ледено мълчание.

Дори и от страна на Тодор Живков, който истински започва да се дразни от настояването на поета да се потърсят досиетата на хилядите изчезнали в Съветския съюз хора.
След 1989 г. поетът веднага стана обект на груби политически нападки. Още през зимата на 1991 г. разривът между него и Тодор Живков стигна до съдбовни измерения – един ден творецът бе намерен мъртъв в дома си в столичния квартал “Изток”. На 11 февруари Веселин Андреев сложи край на живота си, поглъщайки голямо количество медикаменти. До него се търкаля предсмъртното му писмо: “Мои скъпи близки, близки единствени, мои далечни близки? Простете ми, че така насилствено, самоубийствено тръгвам към далечното, от което връщане няма. Но аз вече друг изход нямам. Депресии са ме връхлитали и по-рано, но не с такава разрушителна сила. Ако душата може да има рани, моята сега е една цяла рана. Целият аз съм само една болка. Лекари ми дадоха лекарства, а всеки ден болката става все по-страшна.

Не ме осъждайте.

Не казвайте, че проявявам слабост.
Трябват ми огромни сили, за да си тръгна от вас...Преди да изляза от живота, аз излизам от Българската социалистическа партия... Проклет да е Живков! И живковистите!”
На времето смъртта на Веселин Андреев предизвика огромен шум в медиите. Особено неловко се почувстваха неговите доскорошни съпартийци. По-шумно самоубийство на публична личност в България не бе имало от времето, когато Пеньо Пенев погълна отровата в Димитровград.
Перото на Стефан Продев, главния редактор на вестник “Дума” дописа житието на на политкомисаря на бригада “Чавдар”: “Веселин влезе в живота ни чрез революцията. Днес революцията е мъртва. И той си отиде. Написа последните си писма, покани черната гостенка и каза “Сбогом!” на всичко... Така си отиват само смелите.”

Д-р Боян ЗАХОВ nabore.bg

Научете повече

Как Гец нашамарил сина на Тодор Живков за да спаси младо момиче

Легендата спасил младо момиче от набезите на пияния Владко в скъпо столично заведение.
Изхвърлиха баща ми от Народния като непотребна вещ, разкрива синът на големия актьор Иван Георгиев.

Баща ми си отиде от този свят изключително огорчен, признава Иван Георгиев - синът на големия български актьор Георги Георгиев-Гец. И до днес Гец-младши не може да си обясни безумието на ръководството на Народния театър през 1992 г., когато уволнява най-добрите си актьори  - баща му, Славка Славова, Татяна Масалитинова, Георги Черкелов, Стойчо Мазгалов... Хей така, без смислено обяснение ги изхвърлят като непотребна вещ. Един ден, малко преди поредното представление, директорът на театъра вика Гец в кабинета си и му връчва заповед за пенсиониране. Стари били, трябвало да дадат път на младите – и толкоз. „Когато се е върнал в гримьорната от директорския кабинет, заварил там майстори,

които изкъртвали името му

от вратата, разказва  Иван.
Няколко години преди да изпадне в немилост, Гец е в устата на хората със своя смела постъпка. Действието се развива преди Тодор Живков да падне от власт. В скъпарско столично заведение в шумна компания се вихрел Владимир Живков. Татовият син, пиян до козирката, започнал грубо да дърпа младо и симпатично момиче на бара. След като девойката не отговорила на мераците му за ласки, разяреният наследник на Първия безцеремонно загасил фаса си в бедрото му. Гец чул писъците на момичето, станал от масата си, завъртял два мощни шамара на Владко и го изхвърлил от заведението. Макар и унизен, Живков-младши, не посмял да се оплаче нито на баща си, нито на шефа на УБО генерал Илия Кашев. Мълвата обаче стигнала до ушите на Тодор Живков, но  и той предпочел да не предприема нищо срещу Гец, защото още повече щял да дискредитира сина си. Между другото Тато имал респект от Гец. След премиери на Народния театър ходел на коктейлите. Специално внимание обръщал на Гец и всички забелязвали уважението на Живков към звездата.

Ако беше доживял до днес

Георги Георгиев – Гец щеше на 4 октомври да навърши 88 г. Името му е сред легендите на българското кино. В периода от 1951 до 1990 г. актьорът е участвал в 70 от създадените за този период общо 300 филма – „А бяхме млади”, „С дъх на бадеми”, „Осмият”, „Най-дългата нощ”, „Селянинът с колелото”, „Зарево над Драва”, „На всеки километър”. Шест пъти е взимал награда от Варненския кинофестивал. Имало е случаи, в които е бил зает с над 20 представления в театъра, а в същото време е репетирал и се е снимал във филми.
За съжаление последните години от живота му били доста тежки. „След принудителното му пенсиониране от Народния театър, баща ми до смъртта си не е играл пред салон, който да не е пълен и с правостоящи”, разказва Иван. Спасителна ръка към безкрайно влюбения в професията си актьор подават трупата на „Барбуков” и провинциалните театри в страната. „Случваше се човекът, който цял живот е играл в Народния театър,  да гостува на неговата сцена с трупата на Кюстендил или на Пазарджик. Моята дълбока благодарност към директорите и към колегите от тези театри. И досега си спомням как, когато ходим пеша из центъра на София и пътят ни минава покрай Народния театър, той отбиваше по други улички, за да не види дори сградата му”, разказва синът на Гец. Ярък е споменът и от последното,

фаталното заминаване на актьора

за Стара Загора. „И на жена ми, а и на майка ми, Бог да я прости и нея, им е направило впечатление, че преди да тръгне, той изключително дълго и много сърдечно се сбогува с всеки един от нас. Вероятно нещо е предчувствал”, връща лентата назад Иван.
Непоправимото пък се случило на самата сцена на Старозагорския театър, където получава инсулт. Таня Масалитинова, с която си партнират в спектакъла, разказва, че той от средата на пиесата започнал да залита и да съкращава репликите, но тя си помислила, че е решил да прави нещо ново. Издържал до края и паднал зад завесата. Не успява дори да се поклони за овациите. Откарват го в болницата в Стара Загора и чак след седмица го транспортират в София, което според сина му се оказва фатално. Сложната мозъчна операция му е направена в ИСУЛ, но твърде късно. Големият актьор умира след 6-месечна кома на 2 септември 1996 г.
Животът и на Гец-младши е свързан с киното, но от другата страна на камерата. За разлика от брат си Даниел, който успешно се реализира като композитор в Холивуд, Иван предпочита да прави кино в България. Привличат го сюжетите на документалното кино, но има и два игрални филма – „Леден сън” и „Магьосници”. Но за работата си предпочита да говори след публиката и, за да спази принципа си завърта приказката пак към именития си баща. „Просто

Господ го пазеше

имаше страшно много премеждия в много филми. Което от една страна е поради грешки на снимачния екип, но от друга, че държеше нещата на екрана да са истински”, уточнява Георгиев. Цяло чудо било оцеляването на Гец в една от сериите на „На всеки километър”, където той играе спасил се от удавяне въстаник от 1923 г. В сцената трябвало да се потопи в р. Дунав един шлеп с въстаници и само Гец успява да скочи във водите. Денят бил доста студен и актьорът, облечен с дебели шаечни дрехи, трябва да плува в ледения Дунав. „Гец, скачаш от шлепа, плуваш, колкото имаш сили, и когато се умориш, се обръщаш по гръб. Тогава ще мине моторницата да те прибере”, наредил режисьорът. „Баща ми попитал моряците, които са били с тях, колко е дълбока реката на това място, а те му отговорили: „А повече от 30 метра няма - смее се Иван. И започват снимките. Камерите работят. Гец  скача от шлепа. Плува до изнемога и по едно време се обръща по гръб. Но за негов ужас чува: „Гец, стой така, моторницата не може да запали.” В същото време течението на реката го отнася вече страшно далеч. Дрехите му подгизват и започват да го влачат надолу, а в главата му звучи: „Повече от 30 метра няма.” Слава Богу наблизо имало някакъв друг катер, който се притекъл на давещия се вече актьор. „Не знам колко време е траела тази борба в ледените води на Дунав, но такива истории има безкрайно много - и в „Осмият”, и в „А бяхме млади”, и в „Законът на морето”, където

играеше тежководолаз със 105-килограмов костюм

 – също сам, без каскадьори се потопи под водата”, реди подвизите на баща си Иван. И за да докаже, че киното не е само слава и почести разказва още един „страшен” епизод от професионалните изяви на Гец. Този път действието се развива в „А бяхме млади”, а актьорът трябва да се изплъзне от преследващите го полицаи на Колодрума в Борисовата градина. Та той тича през колодрума, подхлъзва се по стената и на виража - пада. При първото спускане си одрал гърдите и корема - превързали го и прави втори дубъл. При втория дубъл обаче гръмва един заряд изпод ръцете му и разкъсва вените. Стегнали му ръката, а режисьорката на филма Бинка Желязкова го успокоила, че са извикали линейка. „Ама тя ще се забави половин час, така че, ако искаш, да направим трети дубъл”, предложила Бинка. Така че със скъсани вени и раздран отпред направил третия дубъл, който е влязъл във  филма. В “Осмият” пък

гилза му разкъсала зеницата на окото на три места.


„Баща ми и майка ми имаха много хубаво семейство”, въздиша по някогашната семейна идилия Иван. И бързо оборва слуховете за малките прегрешения на актьора с колежките. „Майка ми правеше точно разграничение между неговите образи и животът му вкъщи. Той самият беше човек, който предпочиташе винаги да бъде със семейството си, да бъде близо до нас. И въпреки че баща ми беше обожаван и много харесван от жените, не е имала поводи за ревност”, категоричен е Иван. И плахо добява: „Най-добрият баща, който човек може да си пожелае.”

Рада ПЕТРОВА /Наборе.бг/

Научете повече

Българка с уникална носия стана най-красивата баба на планетата

Най-красивата жена-баба във Вселената е българка: Дони Василева (44 г.) получи короната на международния конкурс Сгапдта 11туег$е 2016, който се проведе преди дни. В надпреварата се включиха екзотични участнички от Филипините, Израел, Сингапур, Канарските острови, Испания, Русия, Латвия и други. Нашата претендентка отвя конкуренцията си с ефектен национален костюм, вдъхновен от визията на севастократорица Десислава от Боянската църква. Дони остави публиката без дъх и по време на своя танц с Атанас Месечков, а хореографията им беше с доста смели елементи.


Бейбилин Нюфийлд от Филипините шашна зрителите на конкурса, който се проведе в комплекс „Монтесито", с уменията си по муай тай. Елисавета Родина от Русия пък беше довела на финала своята „прабабушка", която й стискаше палци от първия ред. Конкурентката й от Испания - Ана Родригес, разходи по сцената стегнато дупе и показа, че отличната форма и възрастта не са съперници.
/С кафето/

Научете повече

Слънчев бряг,от създаването му до днес

Проектирането на Слънчев бряг започва през 1957 година.

През 1958 г. се появява и първото заведение в Слънчев бряг - стол “Оазис”.

На 1 юни 1959 г. е открит първият ресторант - “Нептун”.

През 1959 година - първият хотел - „Калина“, който на 8 юни 1959 г. посреща туристи, няколко минути след излизането на строителите от обекта. Туристическият сезон започва без официално откриване. Готовност за тържеството е имало, но то не се е състояло, тъй като трансферът е с чужди автобуси, които не влизат по главния път, а откарват гостите направо пред хотела. Веднага след настаняването си, чуждестранните туристи забързали по бански към морето.


През тази година курортът пуска още 30 работещи хотели и 4 хижи с 2 655 легла, 5 ресторанта с 4 102 стола, а преминалите туристи са 18 099. Сред тях са: хотел „Хризантема“, „Жерави“ и хотел“ Чайка“, в който на първия етаж се е намирал и внушителният апартамент на Тодор Живков.


Малко по-късно, през 70-те отваря и врати така луксозният за времето си хотел „Кубан“, чийто нощен бар е предлагал уникално вариететно шоу. Един от най-големите хотели е бил „Континентал“, който събирал 1500 легла. На Южния плаж в Слънчев бряг се е намирала емблематичната „Фрегата“, която изгаря в пожар.
Заедно със строежа на комплекса започва проектирането и на лесопарка. Негови проектанти са инженерите: Борис Георгиев, Валентина Атанасова, Венцислав Кожухаров и Йорданка Величкова. При залесяването му на територията на комплекса са пренесени 550 000 куб. м плодородна пръст, засадени са 300 000 иглолистни и широколистни едроразмерни дървета, 770 000 декоративни храсти, 100 000 рози, 200 000 дюнни треви, като инвестиците надхвърлят 150 000 000 лв.

Слънчев бряг е първият български курорт, удостоен с екоприза “Син флаг”, издигнат с ритуал на плажа пред хотел ”Европа” на 4 юли 1995 г.

Днес на територията на територията на комплекса  има разположени повече от 300 хотела, тризвездни, четиризвездни и петзвездни, както и над 100 атракционни заведения, между които и най-големият воден парк на Балканския полуостров – “Аква Парк”. 

Научете повече