Руската снайперистка, разтърсила САЩ с укора: Джентълмени, вие твърде дълго се криете зад моя гръб (ВИДЕО)

Людмила Павличенко е родена в средата на 1916 г. в Киевска губерния. Първата й любов довела до бременност и ранна женитба. На 16 г. тя ражда сина си Ростислав. И както често става ранният й брак бързо се разсипва. Запазва обаче заради сина си съпружеското име Павличенко и с него става известна в целия свят. За детето й помагат роднини и приятели. През 1937 г. Людмила Павличенко постъпва в историческия факултет „Тарас Шевченко".

 Занимава се със стрелкови спорт и постига не лоши резултати. През лятото на 1941 г. студентката четвърти курс Людмила Павличенко преминава преддипломен стаж в научната библиотека в Одеса. Избрана е темата – съединението на Украйна с Русия. С началото на войната Людмила отива във военкомата с дипломата за стрелкова подготовка и моли да я изпратят на фронта. В състава на 25-а Чапаевска дивизия тя влиза в боевете край Одеса с немците и с техните съюзници румънците. В един от боевете поема командването на взвода след гибелта на командира. После постига своето и става снайперист. Тя има прекрасен слух, изумително зрение и отлично развита интуиция.

Попълва бойната си сметка почти всекидневно, като участва и в атаки. Отначало си поставя за задача да убие 100 фашисти. От август до октомври 1941 г. тя унищожава 187 войници и офицери на противника. За Людмила говорят и от другата страна на фронтовата линия, разпространяват слухове, че чувала шумове от половин километър. Немците организират лов за неуловимата Людмила, но не успяват. В Севастопол хладнокръвната „машина за убийства” 25-годишната Людмила се влюбва в своя съекипник в снайперската война младши лейтенант Леонид Куценко.

През декември 1941 г. Людмила е ранена и Леонид я измъкна изпод огъня. В разгара на боевете подават заявление за регистрация на граждански брак. Щастието им не е дълго. През март немците откриват позицията им и я покриват с минохвъргачен огън. На Леонид е откъсната ръката, сега пък Людмила го измъква изпод огъня. След няколко дни той умира в болницата от многобройните си рани в ръцете на Людмила. По това време в бойната си сметка попълва 259 унищожени фашисти. След гибелта на Леонид започват да й треперят ръцете, но тя успява да преодолее тази своя лична драма. Публично обявява, че ще увеличи броя на убитите противници до 300. Против Павличенко са хвърлени най-добрите снайперисти на Вермахта. Според някои сведения с нея са премерили сили 36 хитлеристки снайперисти. При един такъв дуел, продължил няколко денонощия, тя вижда в окуляра на оптичния си прицел окото на противника си.

Успява първа да натисне спусъка. Успява да се промъкне до неговата позиция и да му вземе документите. Сред тях е и книжката с бойните му резултати – започнал войната още във Франция и имал в сметката си над 400 убити войници и офицери. Малко преди падането на Севастопол, през юни 1942 г. тя е тежко ранена. Евакуирана е по море. Легендарната 25-а Чапаевска дивизия загива. Последните бойци потапят знамената в Черно море. Към този момент тя има в сметката си 309 унищожени противници. И то само за година от началото на войната. В Москва решават, че тя достатъчно е служила на бойната линия и няма смисъл неведнъж раняваната и контузвана, преживяла лични загуби, да се пъха в пъкъла.

По покана на съпругата на американския президент Елеонор Рузвелт и Американската студентска асоциация за САЩ заминава делегация от студенти-фронтоваци. Новината, че с нея пристига руска жена, лично убила над 300 фашисти, предизвиква сензация. Американските журналисти не са очаквали да видят миловидна млада жена, истинска героиня, и й задават нелепи въпроси: - Какъв цвят бельо предпочитате? – я пита журналист. Людмила мило се усмихва: - За подобен въпрос у нас може да получите удар по физиономията. Приближете се малко... Този отговор покорява и най-зъбатите акули от американските медии, които я величаят като "Лейди Смърт". Статии с възхищения за руската снайперистка се появяват в почти всички американски вестници. Приема я лично президентът на САЩ Франклин Рузвелт, а с неговата съпруга Елеонор Рузвелт Людмила се сприятелява и това приятелство продължава много години.

Людмила Павличенко присъства на много приеми, участва в митинги в много американски градове. Главна тема на нейните слова са за „втория фронт”, който непрекъснато е отлаган. На митинг в Чикаго Людмила Павличенко произнася думи, които са запомнени от цяло поколение американци: - Джентълмени, аз съм на двайсет и пет години. На фронта успях да унищожа триста и девет фашистки завоеватели. Не ви ли се струва, джентълмени, че вие твърде дълго се криете зад моя гръб? Множеството за миг замира, а след това избухва буря от аплодисменти. В този ден младата руска девойка заставила много американци да променят своето отношение към войната в Европа.

Знаменитият американски певец Уди Гътри й посвещава песента Miss Pavlichenko. След САЩ Людмила Павличенко посещава Канада и Великобритания, а след това се връща в СССР и става инструктор в снайперската школа „Выстрел”. На 25 октомври 1943 г. за проявени храброст и геройство на Людмила Павличенко е присвоено званието Герой на СССР. Завършва военната служба със звание майор. Завършва образованието си в Киевския университет, работи дълги години като научен сътрудник към Главния щаб на ВМФ, работи в Съветския комитет на ветераните от войната. Отглежда сина си, още веднъж се омъжва, живее пълноценен живот. Неимоверното напрежение в годините на войната, раните и контузиите непрекъснато напомнят за себе си. Людмила Павличенко умира на 27 октомври 1974 г. едва на 58-годишна възраст. Тленните й останки са погребани в Новодевическото гробище в Москва. В Централния музей на Въоръжените сили на Русия на подвига на Людмила Павличенко е посветен специален стенд, където са експонирани нейно оръжие и лични вещи.
/Блиц/

Научете повече

Как Борис Велчев-старши закрива зловещия лагер в Ловеч (СТАТИЯ)

Когато си тръгвали за в къщи освободените лагерници скандирали: „БКП, БКП…!”

След 10 ноември 1989 г. обществото научи (почти) цялата истина за лагера край Ловеч, известен с жестокия си режим и наречен с парадоксален хумор „Слънчев бряг”. През 1959-62 г. Там са били въдворявани (повечето без присъда) противници на властта, бивши депутати-земеделци и младежи, изпращани там от милицията като „зози” и „суинги”. По тогавашната терминология лагерът се нарича ТГ (трудова група) или ТВО (трудово-възпитателно общежитие). За трите години от съществуването си ловешкият лагер оставя мрачна статистика: от 1501 души, минали оттам, 155 стават жертва на убийства и на изкючително тежките условия. През 1961 г. жените от лагера, около 150, са преместени в с. Скравена.


През зимата на 1961 г. двама затворници успяват да избягат през бодливата тел на лагера.


  Милицията успява да ги задържи чак в София – тръгва следствие. Бегълците са разприказват и разкриват ужасяващи подробности за тежкия труд и боя, на който всекидневно са подложени. Висши офицери от ДС успяват да подадат сигнал до ЦК какви безобразия стават зад лагерната ограда. Пряк началник на тогавашните ТВО е генерал Мирчо Спасов, любимец на Тодор Живков. Следователите, които информират висшето партийно ръководство всъщност го заобикалят. Работата се размирисва – пък и политическите ветрове, които духат от Москва по това време са вече други. ХХ конгрес на КПСС е заклеймил сталинизма и ГУЛАГ, в СССР започват да се закриват сибирските лагери. В Политбюро решават, че е дошло времето да се сложи кръст на „свързаните с култа към личността” трудови лагери. На бърза ръка се сформира комисия на ЦК, която трябва да направи проверка в ловешкото ТВО. Така на 24. III. 1962 специалната група оглавявана от члена на Политбюро Борис Велчев е готова с доклада си.
В него се казва: "Според нас извращение на законността и социалистическия морал е целият режим, установен в общежитието. В сигналите до ЦК се изтъкваше, че някои от въдворените са умирали от нанесения им побой. … Предлагаме ТГ в Ловеч и Скравена да се разформирова.”
Бързо по доклада се събира на заседание Политбюро. От запазените днес протоколи личи, че партийните бонзи са имали една цел – хем вълкът да е сит,

хем агнето цяло.

Главният виновник за физическия тормоз на лагерниците Мирчо Спасов припомня думите на своя патрон Тодор Живков: „Вие другарю Живков ми наредихте и спомняте ли си, че когато ви докладвах какви лица се изпращат в лагерите ми казахте: "Да се чистят, да се чистят тия хулигани!"  Истината е доста неудобна,но докладът, внесен от дядото на бившия главен прокурор Борис Велчев-старши е еднозначен – ловешкият лагер трябва да се закрие.
Красноречиви са изказванията на членовете на Политбюро, запазени в стенограмата:
Тодор Живков: Трябва занапред да ликвидираме заведения от подобен род. Ако е хулиган, да го съдим.
Антон Югов: Това е недопустимо при нашата власт. Не бива да прибягваме до такива средства и при най-тежките случаи…Мирчо Спасов трябва да се прати на друга работа.
Райко Дамянов: Там са усвоили такива методи, които трябва да се осъдят. Често в ТВО се изпращат хора, които не са толкова злостни.
Тодор Живков: Да се ликвидира лагерът. На времето сме се увлекли… Лагерът да се разпусне!”
През април 1962 г. без много шум, както е заповядано отгоре, лагерът в Ловеч бил закрит. Преместили „златният човек” Мирчо Спасов от МВР на работа в ЦК – де факто не го наказали, а го издигнали в йерархията. И една историческа ирония: когато на освободените лагерниците прочели решението на Политбюро за закриване на лагерите в Ловеч и Скравена, всички скандирали в един глас: "БКП, БКП! Да живее ЦК на БКП!"

Валери БОЯНОВ Наборе.бг

Научете повече

Спомен за Рене от култовия комедиен сериал "Ало, ало"

Гордън Фицджералд Кей (на английски: Gordon Fitzgerald Kaye) е британски комичен актьор, познат на зрителите от цял свят като Рене Артоа от популярната комедийна поредица на Би Би Си „Ало, ало!“.

Гордън Кей е роден на 7 април 1941 г. в Хъдърсфийлд, Англия, в семйство на работник от ниска класа. Майка му го ражда на 42-годишна възраст и поради годините той е единстевено дете в семейството. Преди да се запише в „Джеймс Грамър“ играе ръгби в отбора на Молдгрийн ARLFC.
След училище работи на три места; в Хъдърсфийлдското радио (взема интервю на групата Бийтълс през 1965 г.), в текстилната фабрика (по-късно в тази на Джон Едуард Кроутър) и във винената фабрика. Работил е и в фабриката за трактори в Западен Йоркшър.

Първата му роля е в популярния сериал от 1969 година „Коронейшън стрийт“.
„Ало, ало!“[редактиране | редактиране на кода]
През 1982 г. Дейвид Крафт го кани да изиграе ролята на Рене Артоа в популярната комедийна поредица „Ало, ало!“. Кей приема и се появява във всичките 84-епизода (1982 – 92) на сериала и има над 1 200 сцени представления.
През 2007 година се е включва в турнето на „Ало, ало!“, но след това решава, че е време за активна почивка и отказва публични изяви.

През 1989 г. написва книга за хитовата си роля в „Ало, ало“, която озаглавява „Рене и аз: Нещо като автобиография“. В нея той предоставя на читаля записки от свойте преживявания през младежките си години на срамежлив гей с наднормено тегло.
На 25 януари 1990 година скеле пада върху главата на актьора и го ранява тежко. 10 седмици Гордън Кей е в кома, от която излиза и се възстановява успешно. Макар да не може да си спомни подробностите по случката, той до края на живота си има белег на челото, който му напомня за нея.
На 23 януари 2017 г. на 75-годишна възраст Кей умира в дом за възрастни хора.

Научете повече

Цени на плодове и зеленчуци по времето на социализма

Цените на плодовете и зеленчуците тогава, в зависимост от сезона и в зависимост от това дали са местно производство или са вносни, варират до 200%. През 1960-те и 1970-те България заема първо място в Европа по производство и износ на домати на глава от населението.
1kg български кръгли домати за салата със срок на годност 48 часа – 20 стотинки. Продълговати домати за готвене и консерви – 12 стотинки.
Цена на грозде: 1kg българско грозде – 30 ст.; Цена на диня – 1kg диня – 5 стотинки.  
Цена на банани
1kg банани – 1,20 лева по празници (най-вече за Нова година) – с чакане на опашки и ограничения за кг. В останалото време в т.нар. „Показен магазин“ – цена 2 лв. – без чакане на опашки.
Цена на портокали – 1kg портокали – 90 стотинки. Също дефицитна стока.

Научете повече

Как в Локо-София се раждат легендите Шпайдела и Котков (СТАТИЯ)

Преди преди 85 години работници от жп-работилницата в София правят свой футболен клуб

Първосъздателите на днешния „Локомотив” /София/ го кръщават Железничарски спортен клуб (ЖСК). Това става преди 85 години - денят е 15 май 1929 година. Само три седмици по-късно, на 4 юни е първата битка. Отборът играе първия си официален мач срещу БГ София и го печели с 2:1. Първите футболисти на ЖСК са: Г. Златнотенджеров - вратар, Д. Янков - ляв защитник (капитан на отбора), Т. Станчев - десен защитник, А. Танев - десен полузащитник, П. Петров - дясно крило, П. Върбанов - дясна свръзка, Н. Гелов - център-нападател, Д. Христов - лява свръзка, М. Шишков - ляво крило.
През есента на същата година клубът е приет за член на националната спортна федерация и започва да участва в различни областни състезания. През 1931/32г. е член на Трета софийска дивизия. Екипите са черни гащета и черни фланелки с традиционното бяло железничарско крило на тях. Следва представяне с променливи успехи в Трета и Втора софийски дивизии.
През сезона 1937/38г. железничарите са на второ място във Втора дивизия и предстоят квалификации за влизане в националната дивизия. Отборът по това време има отличен състав и двама от играчите му са и в националния тим на България - Ст. Недялков и Сл. Виденов. В квалификациите са преодоляни отборите на „Атлетик” (Дупница) с 1:0, „Бенковски” (Пазарджик) с 5:0 и „Левски” (Бургас) сък 7:0. Финалната среща, играна на 3 септември 1939г. в София, донася още една победа - 7:2 срещу „Хаджи Славчев” (Павликени). Така се сбъдва една мечта – ЖСК да се нареди сред първите десет отбора в страната.


Дебютът на железничарите сред майсторите е успешен - като гост побеждават варненския „Тича”. В края на първенството претендентите за титлата са трима – „Левски”, „Славия” и  ЖСК ! Решителен се оказва последният мач между „Левски” и ЖСК. При победа или равенство първенец става „Левски”. Мачът преминава изключително драматично. Седем минути преди края левскарите водят с 1:0 и вече се виждат шампиони. Но за тези 7 минути става истинско чудо. Макар и с човек по-малко, заради тежката контузия на капитана Недялков, ЖСК се развихря. Следват три безответни гола, чиито реализатори са Милушев, Манолов и Крум Милев. ЖСК печели първата титла в историята си! През следващата година отбора отново се представя прекрасно и завършва втори.
След края на Втората световна война ЖСК е преименуван на „Локомотив”. В този шампионат футболисти му се представят отново отлично и достигат до финал срещу софийския „Спортист”.


Двата мача се играят на 30 септември и 7 октомври 1945г. на препълнения стадион „Юнак”. В първата среща локомотивци вземат добър аванс - 3:1 (с голове на В.Йорданов, Г.Василев и К.Милев). Вторият мач завършва наравно 1:1 с гол на Вучко Йорданов.
През следващите две години локомотивци завършват като вицешампиони, а през 1948г. печелят и купата на страната. По това време седем от титулярите в националния отбор са от „Локомотив” (Сф).
Преди идването на талантливото поколение на треньора Георги Берков можем на отбележим спечелването на купата през 1953г, както и второто място в шампионата през 1957г. Берков подготвя отбор които след няколкогодишно прекъсване печели за трети път титлата на България през 1964г.


По това време в тима играят футболисти от класата на Иван Деянов, Васил Методиев-Шпайдела, Апостол Чачевски, Димитър Пенев, Спиро Дебърски и незабравимия Никола Котков-Котето. След спечелването на титлата „Локомотив” дебютира и в турнира на КЕШ. Жребият го изправя срещу именития тим на „Малмьо” (Швеция). „Локомотив” печели фантастична победа с 8:3...като пет от тези голове са дело на Никола Котков !

Наборе.бг

Научете повече

Как певицата Лиана Антонова става филмова актриса ? (СТАТИЯ)

Тези дни в наша  делнична медия пишеше, как още от времето на суинга през годините на Вълко Червенков популярната днес естрадна певица и писателка Лиана Антонова надскочила с най-високи публични възторзи някогашните ударнички, колкознички и пр., сред тогавашната кохорта на комунистическите велможи. Но как после от певица става филмова акриса с неизброими свои почитатели у нас и в Германия?
През 1965 г . бях асистент-режисьор на музикалната кинокомедия, игралния българо-немски филм „Старината монета”, по режисурата на известният още тогава Владимир Янчев. В него освен асистент-режисьор изпълнявах и ролята на пограничния началник в Русе, в партньорство с Григор Вачков, Георги Попов и немското актьорско певческо и филмово светило Манфред Круг. Подготовката вървеше със засилено темпо: съставяне на операторски екипи, акторски проби за главната певческа роля, костюми, грим, техническа организация и пр. Но Володя продължаваше още се колебае на коя българска певица да възложи главната роля. И докато

темпото на подговката продължаваше

да стои  на „стопкадър”, колегата ни Попето (режисьор Николай Попов) спонтанно предложи това да бъде певицата Лиана Антонова. На какви публични нива бяха достигнали известността й тогава, визията й, артистичните й способности и пр. нямаха особено значение, нито политическите й обграждения, духовно-нравствени й притежания и пр. Важното за Володя бе, че още щом чу от Попето дитирамбите за нея като певица с неустоимо физическо изражение, артистицизъм, интелект и други нейни отличими дадености той веднага реши да бъде поканена на пробни снимки. А, ако защити успешно кандидатурата си, да й възложи главната роля. Добре, но Володя освен, че не я познаваше лично и нищо не знаеше за нея, но и за пръв път чуваше за певицата. Докато Попето не само, че знаел тези нейни отличимости, но я и познавал като близка негова приятелка, от години битувала из Германия като бар-певица и пр. Тогава? И Володя реши да командирова Попето в Германия, да я издири и… доведе за пробните снимки. А за това пък помогна и майката на Лиана, която работеше в Студията ни като шивачка: скромна, добра, благовъзпитана…
Така Попето без отлагане полетя със самолет за Германия и… само след дни доведе Лиана в Киноцентъра. А щом я видяхме и всички прехапахме език от възхита. Защото не беше само млада, красива, неустоима с перфектните си телесни форми, със стаения екот на пищните й гърди, с несравнимостта й с никоя друга женска плът, с гласа и смеха й, в цялата си природна цялост… Аз уж не бях от тия, които бързо се пленяват от гримьорните изражения на жените.

Но щом я видях и се вцепених

от неустоими пожелания. Затова и Володя от своя страна без колебание реши тя да бъда изпълнителката на главната роля. Нещо повече. Бе готов дори да се откаже от филма си, ако Художествения съвет отхвърли кандидатурата й.
Е, не стана това, защото още в близките дни пристъпихме към снимането на първите епизоди във Варна, Русе и по други наши места, които няма да описвам. Защото заедно с радостта и вълненията от общата ни работа преливаха в различни стонове на скръбта и радостта и у Лиана с любимият й и много красив, скромен и добър неин мъж, който беше неотклонно до нея. А тези нейни състояния не секваха и когато пътуваше с немския си партнор Манфред Круг из извънградските пътища в колата му. Затова пък, когато Гришата и Георги Попов с мотора си бръмчаха след тях в съответните епизоди, а аз зорко „дебнех” в Русе на граничната застава като началник, та да не би да прекарат през границата музейната „Златна монета” и пр. А как бе създадена песента на Лиана за ролята й, която и до днес остана върхово шлагерно творение и на композитора Петър Ступел, както и на Лиана като певческо изпълнение?
Него ден се събрахме в дома на Ступел в жилището му в комплекса „Заимов”: той, Володя и аз. Но не вече като асистент-режисьор и актьор, а като автор на лиричния текст на песента, която трябваше да изпълнява Лиана във филма. А защо Ступел с Володя решиха тъкмо аз да съчиня лиричния текст? Защото все по това време знаменития ни коппозитор беше създал по мои текстове шесте шлагерни песни в първия български шестсериен игрален телевизионен филм „С пагоните на дявола”. А най-отличима от тях остана песента „Бомбите”, изпълнявана от днешния световноизвестен наш певец акад. Бисер Киров, под диригентството

на другата наша музикална легенда Милчо Левиев.

 Във филма пък актьорите Никола Анастасов, Любомир Кабакчиев и Петър Чернев изпълняваха песента през останалите серии (после тя бе издадена в плоча, а песните изпълнявани от също известната още тогава и любима наша театрална и филмова актриса Жоржета Чакърова). Та, ето заради това Ступел поиска аз да създам песенния текст в филма „Старинната монета”, със специалното изпълнение на Лиана Антонова. Ступел „заудря” клавишите на пианото си по съчинената още преди това негова музика, Володя седеше в лявата му страна на дървен стол, а аз в дясната до композитора с пианото. Всичко беше готово и трябваше по готовата вече мелодия да изградя текста и… започнах в момента импровизирано да го стъкмявам. Произнесох успешно първите два стиха „Любовта е море, любовта е вълна…” и спрях. Володя и Ступел спонтанно изпляскаха възторжено от встъпителните редове. Хубаво, но когато продължих с „Тя слънчево е обгряна… „ и секнах. Опитах втора стихотворна фраза, трета, четвърта – не ставаше. Аз съм от тия „словотворци”, които, ако буквално в момента не построя фразата и не я подчиня на конкретната емоция и мисловност, мозъкът ми сякаш се „заклещва”. Не мога и не мога да продължа. Единственото, което мога да правя с пълна увереност е, когато започна да преработвам даден текст. Да допълвам. Да изменям и преустройвам всяка мисловна и словесна концепция от него, но само, ако вече съм създал такъв. Иначе, ако в момента не го направя, мигновено „засичам” и тогава с триста остена да ми мушкат сетивата не мога и не мога да изляза от състоянията си. Така стана сега.

Ступел се „вкисна” и нервно стана,

Володя и той се „запуши” от недоволство, защото всичко спираше дотук и нямаше никакво време да се търси нов стихоплетец, да съчинява текстове и пр. Отделно от това Ступел на свой ред трябваше музикално да се „пренажежава” към вече готовата мелодия. Беше пълен провал и се видях в чудо. Нито можех да продължи да съграждам по-нататъшния текст, нито да се отказвам, нито и тримата да хукваме по никое време да търсим друг стихоплетец. И вече напълно признал негодността си станах и казах на Ступел веднага да ме замени с поета Петър Караангов. Но и той и Володя изроптаха: не го познавали, не бил известен, нямал никакъв опит като такъв и пр. А и дали изобщо щял да го направи? Затова не го щели. Аз обаче употребих вироглавството си и казах твърдо, че ако те не го познават и не бил известен, това не означава, че няма да може. Затова той ще ме продължи. Ако пък не може, тогава аз пак ще опитам. Но няма да оставя работата недовършена.
Така и  стана. От телефона на Ступел се обадих на моя неразделен приятел Караангов, казах му набързо каква е работата и… повлякох Володя и Ступел към дома му на ул. „Цар Крум”.
И песента наистина стана по текста на Петър Караангов и влезе във филма. А пък Володя тогава стана неразделен приятел и с Караангов, когато вечер двамата до късно гледаха у тях световното футболно първенство…
Така от моя текст останаха само първите два щрихи: „Любовна е море, любовта е вълна… „ А новият на Петьо Караангов стана наистина превъзходен, който и до днес се изпълнява при разни поводи от Лиана.
Е, после цели дни и седмици бяхме неразделни с Лиана из снимачните обекти във Варна, Русе и по други места, неотлъчно следвани и от мъжа й. Но така стана, че след завършека на филма повече не се видяхме с нея.

След години, когато вече се завърна в България

и се отдаде с бурен успех на писателската си дейност за „извънземния ни живот”, четях вече книгите й, удивлявах се от космическата й мисловност, вземах поуките от мъдростта й. Виждахме се и с майка й и с други общи близки. Но с нея никога повече не се срещнахме, и то в продължение на повече от 35-40 години. Само преди 7-8 години при някаква премериера в Столичната библиотека на „Славейков” тя се появи подръка с някаква своя близка. Но нямаше да я позная, нито тя мен, дори да се бях спрял, ако друг колега като я видя да пристъпва към залата с вече неузнаваемо изражение, ми каза: „Ето и Лиана идва…” Устремих очи към нея при разминаването ни, но не направих опит да я заговаря. А и как, когато едва я разпознах? Същото щеше да направи и тя към мен, ако й се бях представил. Каквото и да бяхме направили двамата, годините вече бяха оставили своя залечим житейски знак от миналото.

Станко МИХАЙЛОВ, писател и режисьор   

Научете повече

Април 1876: Щетите в селищата в IV революционен окръг от турските войски и башибозуци

Батак – състои се от 780 къщи, една черква, 3 училища. Ограбено и изгорено до основи.
Панагюрище – 3000 къщи, 3 черкви и 3 училища. Изгорени 400 къщи, 2 черкви и 2 училища.
Перущица - 467 къщи, 2 черкви, 2 училища. Всичко е изгорено, стотици са избити.
Брацигово - 450 къщи, 1 черква, 2 училища. Избити 50 души.
Клисура - 830 къщи, 1 черква, 2 училища. Цялото изгорено.
Други около 200 села къде повече, къде по-малко са ограбени, изгорени и хиляди хора в тях са избити.Няма село, където да няма жертви, но в по- малък размер отколкото в Батак.

В целия IV революционен окръг са убити 2825 души,

само в Батак - 1750, а в останалите градове и села общо 1075 души.
Журналистът Макгахан в своя кореспонденция изпратена след посещението в Батак и отпечатена във вестник „ Дейли нюз„ разказва за ужасите.
Ето част от нея: ”Татар Пазарджик. 2 август 1876 г. След изпращането на вчерашното писмо, аз видях най-страшните работи в света. Всичко, което се е казвало за турците, вярвам го, а така също и всичко, което може да се каже за тях сега и занапред. Има в зверствата една точка, от която по- нататък не може да се иде, и там никакво сравнение, премятане и мерене не може да се приложи: турците дори и тая точка са надминали.”
Дописките на Макгахан възмущават съвестта на целия образован свят, който за щастие тогава е обладан от хуманизъм. Най-видните хора в Европа застават начело на борбата против турското правителство. Водителят на английските либерали Гладстон издава две брошури: „Ужасите в България и Източния въпрос” и втора - „Уроци по клане или поведението на турското правителство в и около България”. Руските славянофили начело с Аксаков и Достоевски също повеждат борба чрез пресата за освобождение на християните от турско иго.

Във френския парламент

българската кауза намира защита в лицето на най-големия писател Виктор Юго. Трябва да се има в предвид, че главният аргумент на Гладстон, Виктор Юго и на всички други, е Батак. Без Батак въстанието не може да даде резултатите, които даде. И това е лесно обяснимо. Батак сам даде един път и половина повече жертви, отколкото целия IV революционен окръг. Възмутеното обществено мнение в Европа най-после наложи на своите правителства да вземат мерки против турските колеги. Така се свиква Цариградската конференция, която доведе до Освободителната Руско-турска война през 1878 година.
А ето и думите на клетвата на въстаниците по Устава на българския революционен централен комитет:
„Заклевам се в името на всемогъщия Бог, в слънцето което ни грее, в земята която ни храни, в млякото което сме бозали, и във всичките си мили и драги неща, че ще останем верни изпълнители на идеята за освобождението на Отечеството ни България, за която

ще жертваме всичко

което притежаваме и най-после живота си!”
На 21 февруари 1876 г. у дома на Петър Горанов пристига Панайот Волов- Ванков. Още в същия ден се събират Трендафил Тошев, Ангел Кавлаков, Вранко Паунов, братята Стефан, Ангел и Петър Трендафилови, Тодор поп Нейчев,Петър Ванчов, Горю Кавлаков, Стоян Стойчев и Ангел Горанов.
Волов се обръща с реч: ”Семето, което нашите предшественици апостоли посяха даде добри резултати. Народното съзнание узря навсякъде. Турската тирания стана непоносима и цяла България е готова да въстане. Турция е безсилна да усмири Херцеговското въстание, от което ние трябва да вземем пример. Турция в международно отношение се заплита, предстоят войни и ще бъде престъпление пред потомството, ако се пропусне момента...”
Петър Горанов и някои други заявяват с възторг, че Батак отдавна се готви и няма да остане по-назад от другите места. Изтъкват местните условия и пожелават да се запознаят с общия план на действие и приготовления на другите места.

Кои са наследниците на Петър Горанов и Марга Кавлакова-Горанова?

Петър Горанов е женен за дъщерята на Ангел Кавлаков - Марга. От брака имат една дъщеря Райна, омъжена в град Пещера. Синът Ангел (дядо на Ангел Светославов Горанов) е по професия адвокат, завършил в Русия. По време на Априлското въстание 1876 г. е секретар. Вторият син Иван е доктор, открива първата психиатрична клиника в София и по-късно я подарява на България. Третият син – Димитър участва като офицер в гражданските събития в Русия. Убит е в Москва през 1910 г.
А ето какво раказва Петър Горанов как се е спасила Марга:
„Сутринта на 3 май неприятелят насилва черковната врата. Черквата вътре е препълнена с народ, а няколко маловръстни деца се удушват от притеснение. Жените плачат за убитите си мъже, мъжете за жените, а децата за родителите. Турците намират и пускат пчели в черквата. Разярените пчели жилят навсякъде. Отчаяни всички отворят залостената врата - искали нечестивите и коварни сърца на турците като видят скръбта и плача на треперещите там невинни малки деца, да спрат. Но надежда празна! Башибозуците навлизат и ни най-малко внимание не обръщат на това. Живите ги обират, а след това жестоко убиват. Събличат живи хора и ги нареждат на дръвника. Много мъже, а и жена ми Мария успяват да се покрият между мъртвите тела.”
Героичната българка Марга Кавлакова възпламенява великите Уйлям Гладстоун, Макгахан, Виктор Юго, Оскар Уайлд, Фьодор Достоевски, Иван Тургенев и много други да вдигнат глас в защита на българския народ.
 Жестокостта при Батак, даде свободата на България!

Детайли от историята на Батак

 През XV- XVII век в подножието на красивите Родопи се преселват непокорни и корави българи от Македония и Родопите. Така възниква малкото селце Батак. След падането на България под турско робство те съхраняват християнската си вяра. За тяхното материално и духовно развитие говорят построяването на църквата „ Св. Неделя”, откриват училище, изпращат децата си да учат в чужбина.
От Батак израстват и видни възроженци: Игумен Йосиф- възстановил Рилския манастир в сегашния му вид, Игумените Кирил и Никифор, Р. Босилин- авторът на „ Български буквар”, к нигоиздателят Драган Манчов и Исполина- воевода Петър Горанов, който през пролетта на 1876 г. завинаги свърза името на Батак със Свободата.

Ангел ГОРАНОВ, правнук, председател на фондацията „ Петър Горанов” Наборе.бг

Научете повече

Малко известно: Вижте кой е могъл да спаси Левски от бесилото (СТАТИЯ)

Каравелов отказва да помогне на Апостола

И до сега вън от вниманието на официалната историческа наука стои най-сериозният и цивилизован опит да се паси животът на Васил Левски – чрез намесата на международната дипломация.
Веднага след залавянето на Апостола и установяването на самоличността му в Търново, местният революционен комитет изпраща до Белград при Любен Каравелов свой пратеник с писмо с въпроса, ако се въстане веднага, ще дойде ли помощ от Сърбия. Пратеникът е носил и жалба до дипломатическите представителства на великите сили. Копие от нея

се съхранява в Народната библиотека.

В предисловието се съобщава, че "поданиците българи под Турско, които сме дошли до отчаяние, мъките и угнетяванията, почитаеми господа са по-страшни от смъртта". Според авторите причина за това са злоупотребите на местната администрация и правосъдието. Не се атакува централната власт. Отхвърля се и предположението за действащ революционен комитет. Заявява се, че това е умишлено измислено, за да се развържат ръцете на местни власти. "Злоупотребленията – се пише в жалбата – ни правят да сме цял народ комитет, който да съществува навсякъде и никъде в България." Това изречение и някои от следващите подсказват, че сред авторите има близък на Васил Левски човек. Много от изказаните тук мисли

Апостола декларира пред съда.

В жалбата пише, че "заловените двама са наши мъже (става дума за Левски и Димитър Общи), наши агенти, пратеници на всинца българи, да издирват злоупотребленията на чиновниците сред населението". Левски е представен дори като човек, работещ в интерес на Високата порта, възстановяващ доверието към султана, разобличавайки мошениците. Съобщава се, че жалбата е "скрепена с печата на общините и махалите градски в България". Пратеникът пристига в Белград при Любен Каравелов. Този най-влиятелен в това време българин трябва да предаде жалбата на дипломатическите представители там.

Каравелов отказва да подаде жалбата.

Този въпрос иска специален анализ, но най-малкото, което трябва да се знае е негативното отношение на стария революционер към Европа и към политиците й. Все пак пратеникът отива с копие от жалбата при външния министър на Сърбия Йован Ристич, но той слога точка на въпроса. Според Ристич печатите на общините биха довели до репресии към участниците в акцията. Всичко това пратеникът пише в отчета си до Търновския комитет, но този факт до ден днешен остава извън вниманието на историците.

Ганчо ДИМИТРОВ, Силистра Наборе.бг

Научете повече