Шокиращи предсказания на Ванга, за които не сме и подозирали!

Предсказанията за света на пророчицата Ванга са познати за всички нас. Но в руската Уикипедия преди време се публикуват нови, нечути досега такива, които определено ще ви бъдат интересни.

Тези думи на петричката ясновидка са произнесени в периода 1993-1995 г. Какво ни очаква според Ванга? Вижте в следващите редове:

„Ще дойде ден и ракът ще бъде затворен в железни вериги”, твърди пророчицата и обяснява, че лекарството срещу тежката болест ще съдържа много желязо.

„Ще дойдат времена, само момите ще раждат, жените – не”.

„Ще дойде време за чудеса и науката ще прави най-големите открития в областта на нематериалното. Ще има големи археологически открития, които ще променят виждането ни за света от древни времена. Всичкото скрито злато на света ще излезе на повърхността му, но водата вече ще си е отишла”, твърди Ванга.

„В пространството ще открием живот и така ще стане ясно как е възникнал животът на Земята”.

„В земята копаят голям град, от който ще научим повече за произхода си”.

„Мъртвите често помагат и защитават близките си от неприятностите. Хубавите, безгрешните духове имат право на повече посещения на Земята”.

„Виждам мъртвите прозрачни, а някои чисти духове светят като огън”.

„Защо ви е страх от смъртта? Тя е толкова красива. Виждам я с маска на усмихната млада жена с пусната руса коса”.

„Оставете борбите. Обичайте се един друг всички”, завещава Ванга.

А ето малко интересни факти за Ванга – нейният живот и съдба в няколко реда:

Ванга е имала тежко и трудно детство, остава сираче още на 2 години, тъй като майка и загива. Малко по-късно баща и се жени за втори път, но мащехата  я е малтретирала, затова Ванга отива в пансион в Белград.

На около 13-годишна възраст, Ванга се прибира вкъщи за един Гергьовден. С братовчедка ? се разхождат, когато се извисява буря, вихрушка вдига пророчицата и паднала в едни тръни, намират я едва след 2-3 дена. След тази случка тя е започнала да вижда миналото, настоящето и бъдещето.

Ванга се запознала със съпруга си, когато той дошъл при нея да попита за изчезналия си брат и тя предрекла, че той ще ? стане съпруг. Двамата имат труден брак, но все пак остават спътници в живота.

След смъртта на мъжа си, Ванга има намерение да влезе в манастир, но в крайна сметка отива в Рупите, които до тогава са били абсолютна пустош.

Била е обективна и никога не е искала да я въвличат в политически теми, въпреки че много видни държавници са ходели при нея. Пророчицата свързва доброто бъдеще на България с Русия, казва че това е входната и изходната страна за нашата държава.

Ванга вижда Русия като обединител на света и неговия нов господар. Според нея три велики държави ще се съберат – Китай, Индия и Русия.

Научете повече

Един от най-ужасните серийни убийци на всички времена (СТАТИЯ)

Невъзможно е убийците да бъдат класифицирани като „по-добри“ или „по-лоши“, поради факта, че всеки от тях е отнел поне един човешки живот и това е достатъчно лошо само по себе си. Що се отнася до Марсел Петио обаче, със сигурност може да се отдели в графата на „най-лошите“, главно заради обстоятелствата и мотивите му.

Той обещава сигурност и свобода на десетки хора, за да ги лиши от притежанията им и най-лошото – животите им. Въпреки известността му във Франция, много хора по света не са чували за него. Както е при много от серийните убийци – той дава признаци за такъв още от ранните си години. Петио е роден във Франция през 1897 г. През годините е изключен е от няколко училища, заради лошо държание. Въпреки това успява да завърши образованието си на 18-годишна възраст през 1915 г. Присъединява се към армията, но продължителността на военната му служба е спорна, защото прекарва дълги периоди в „почивка“, заради клептоманията си.

Накрая е изключен от армията, вследствие на нервен срив: офицерът умишлено се застрелва в крака. След като военната му кариера приключва, лекарите препоръчват да бъде настанен в институция за душевно болни. Вместо това обаче той става стажант в такава, докато продължава образованието си в медицинско училище. Завършва за осем месеца и през 1921 г. започва да работи в Северна Франция във Вилньов-сюр-Йон. Там той се пристрастява към двете неща, които го определят до края на живота му: наркотици и убийства. Смята се, че първата жертва на Петио е неговата любовница Луис Делаво, дъщеря на един от пациентите му.

Тя изчезва през 1926 г., малко след като двамата започват да имат тайна връзка. Никой повече не чува за нея. При разследване на властите съседите твърдят, че са видели Петио да изнася голям куфар от къщата си, вероятно с тялото й, но така и не са открити доказателства, които да го обвържат с убийството й. Малко след изчезването на младата дама Петио се кандидатира за кмет на града – и го избират, с измама.

След кратко въртене на различни политически постове, той се мести със съпругата и сина си в Париж, за да създаде успешна кариера като лекар. Окупираната от нацисти Франция е перфектна възможност за серийния убиец Марсел става част от Френската съпротива, вероятно, за да спечели публичното доверие и да улесни своите незаконни дела, включително и продажбата на наркотици. Работи с името „д-р Йожен“ и започва да кани евреи в кабинета си, като им обещава успешно бягство от нацистите срещу 25 000 франка.

Неговата привидно благородна кауза се оказва една от най-ужасните серии убийства в историята. Никой повече не вижда хората, приели офертата на лекаря, главно, защото е убил всички. Казвал на жертвите си, че имат нужда от ваксини преди да напуснат страната, а всъщност ги инжектирал с цианид. След като ги умъртвявал, взимал вещите им и захвърлял телата в река Сена.

Влиянието на Гестапо расте и възпрепятства изхвърлянето на телата, затова докторът започва да ги слага в бъчви с негасена вар, за да се разложат. Разбира се, Петио имал и съучастници, които да му набавят „клиенти“. Гестапо залавя някои от тях и след мъчения, те издават истинското му име. Така започва краят на кариерата на сериен убиец на Петио. Той избягва в друга част на Париж с ново име, но продължава старата си практика. Поради неясни причини през март 1944 г. напуска града за няколко дни.

Докато го няма, съседите усетили необичайна миризма от дома му и почти радиационен пушек от комина. Полицията нахлува в къщата с предположението, че миризмата се дължи на пожар, и се натъква на ужасяваща картина – навсякъде из къщата има части от човешки тела, принадлежащи на поне десет човека.47 куфара, съдържащи доказателства срещу Петио – дрехи на жертвите му След дълго разследване полицията сглобява цялостната картина, но когато отива да арестува Петио, разбира се, той е избягал.

Десантът в Нормандия забавя търсенето на убиеца В този период той сменя различни имена и местонахождения, но така и не успява да стои далеч от неприятности. Отново става час от Съпротивата и придобива такава популярност, че вестниците започват да пишат за него и да публикуват негов профил. Така няколко човека го разпознават и властите осъзнават, че серийният убиец все още е в Париж. През февруари свидетел подава сигнал, че Петио е на гарата. Най-накрая полицията успява да го арестува и осъди.

Срещу него са повдигнати 135 обвинения

Делото му се състои на 19 март 1946 г. Той признава за някои от убийствата. Смята се, че всъщност е убил над 60 човека, но е осъден за 24 от тях, за които е имало най-много доказателства. Марсел Петио е осъден на смърт. Екзекутиран е с гилотина на 25 май 1946 г. в Париж.

Източник: vesti.bg

Научете повече

Телохранителят на Тодор Живков с ексклузивни разкрития!

"Живков взимаше важни решения за държавата чисто гол на адамовия плаж в „Евксиноград“. Там той се печеше без дрехи на пясъка, легнал върху дюшека и ограден, за да не се вижда. Така научавах вестите от първа ръка, преди да стигнат до хората." 

Интригуващата история разкрива личният спасител на Тодор Живков Лаврентий Силов, цитиран от столичен ежедневник.   През далечните 1962 и 1963 г. той бди за сигурността на първия човек в държавата по време на летните му почивки в „Евксиноград“.  "Като първи човек в държавата Живков не се притесняваше, че е гол. Всички други от Политбюро също бяха голи. Виждал съм ги всички без дрехи. Живков беше вече на години, минал 50-те. Беше леко натежал, но подвижен и жизнен", разказва Лаврентий, който по онова време бил на 30 години и на една една ръка разстояние от бай Тошо.

 Всяка сутрин на адамовия плаж освен Тато пристигали двамата му заместници Живко Живков и Станко Тодоров, както и министърът на народната отбрана ген. Иван Михайлов. "Смеехме се помежду си с другите спасители и ги наричахме голямата четворка, които се събираха всяка сутрин на адамовия плаж. Там им се даваше бюлетин с последните новости в света, обсъждаха ги и често се вземаха важни решения, които касаеха цялата страна. Плажът беше заграден с платно и всички се печаха голи. Имаше дюшек, на който лягаха и на който си приказваха, играеха и пиеха освежаваши напитки", спомня си личният спасител на Живков видяното в началото на 60-те години. В „Евксиноград“

 Живков и свитата му прекарвали около три седмици през летните горещини. Пиели най-вече лимонада и оранжада на пясъка, които били съвсем нови напитки. Както и айрян. "Живков беше човек от народа. Държеше се малко елементарно, а на моменти и по-простоватичко. Говореше на висок глас, а в момент на емоция и прекалено високо. Той и другите от Политбюро идваха със семействата и децата си. Техните изисквания за онези години бяха сравнително малки. Тогава младите за първи път откриха, че има барове и ресторанти в Златни пясъци. Събраха се и решиха да отидат, а мен ме пратиха да оправя сметката.

Тогава и самият живот беше доста по-скромен", връща лентата назад Лаврентий. Освен да се пече гол на адамовия плаж и да взима важни политически решения дибидюс, докато пие лимонада със заместниците си, Тодор Живков обичал много да плува. Всеки ден Тато влизал във водата и плувал между 500 и 800 метра. Когато отивал да плува, Живков си слагал бански. "Беше много добър плувец. Но се взимаха и много сериозни мерки да не му се случи нещо. Не се рискуваше. Бяхме трима спасители и най-често гребях с лодка покрай него, за да следя за сигурността му във водата. Затова се шегувахме, че съм личният спасител на Тодор Живков", споделя Силов.

И продължава: "В морето при „Евксиноград“ има рибарска мрежа, която постоянно беше там. Живков плуваше до нея. Винаги си слагаше пояс на кръста, преди да влезе във водата. Не беше много голям и не знам колко му пречеше да плува, но го слагаше всеки ден". На самия плаж и във водата Лаврентий бил и спасител, и охранител. "Когато отидох за първи път в „Евксиноград“, шефът на УБО ни събра и ни каза: "Момчета, вие отговаряте на плажа". Имаше си и скрити хора встрани и по-надалеч, но във водата отговорността бе изцяло наша", разкрива Лаврентий Силов и добавя, че общата бройка на спасителите и телохранителите на бай Тошо надхвърляла 40 души на моменти. За щастие на личния спасител на Живков и останалите му колеги нито веднъж не се наложило да се намесват и да вадят от водата Тато.

"Нямаше вълнение в морето, нито големи вълни. Работата ни беше много спокойна. Гледахме да не сме много близо до Живков, за да не му пречим. Да бъдем хем на достатъчно разстояние, хем по-близо, ако се наложи да реагираме бързо", споделя тънкостите на занаята Лаврентий. Наред с плуването Тодор Живков много обичал да лови риба. Правел го в резервата "Сребърна", където задължително бил съпровождан от охраната и спасителите. "Ловеше предимно шарани, платика, щуки и по-малко сомове. Не беше проблем да се хванат рибите, защото е резерват. Неговият телохранител беше добър специалист и се грижеше за въдиците и примамките. Аз бях там да се намеся при нужда", споделя и за въдичарските страсти на Тато личният му спасител. Лаврентий попаднал съвсем случайно в „Евксиноград“ на метри от бай Тошо.

 Бил преподавател по физическо възпитание. Лятната ваканция от училище използвал да заработва като спасител. "Първите години спасителите в „Евксиноград“ бяха военослужещи. Явно са станали някакви гафове, защото не бяха достатъчно добре подготвени. Мой съученик, който беше в охраната на Живков и знаеше, че се занимавам с водно спасяване, пита мен и още едно момче дали сме съгласни да отидем. За нас беше добре дошло и интересно да видим какво е. Ние бяхме първите допуснати в „Евксиноград“ хора, които не бяхме партийци", разказва Силов. В „Евксиноград“ още помнят любимата марка вълшебен еликсир на Тодор Живков освен лимонадата на плажа - "Врачански мискет" от сорта "Врачанска теменуга". Години наред червеното вино години наред е било е сред най-предпочитаните питиета от ВИП гостите. По Татово време беше построена най-луксозната соцвила в резиденцията - "Слънчевото бунгало“.

Спазени перфектно са били всички изисквания на Людмила Живкова. Вилата разполага с частен плаж за гостите. Огромен хол, две просторни спални, а на таванския етаж още две посрещат високопоставените особи. Вилата е разположена по-ниско от парка и до нея се слиза с открит асансьор. Къщата разполага със собствен басейн, сауна и барбекю. Нарича се „Слънчевото бунгало“ заради близостта му с една от най-ценните реликви на двореца „Евксиноград“ - слънчевия часовник, подарен на царската фамилия от кралица Виктория. "Когато бях спасител на Живков, бях на 30 години. Сега съм на 83. От повече от 20 години съм пенсионер и взимам малко над  300 лева пенсия. Трудно се живее с нея", споделя Лаврентий Силов. До 2016 г. той продължавал да работи като инструктор по водно спасяване. "Бях към варненския Червен кръст. Но когато имат курсове, все още ме включват като лектор. Мъча се с някакви странични доходи да преживявам по-човешки, иначе е много трудно", споделя Силов.

Източник:blitz.bg

Научете повече

4 март 1977 година, 21.24 ч. – започва най-убийственото земетресение в историята на България погребало стотици българи

Денят е  4 март 1977 г., 21.24 ч. – започва най-убийственото земетресение в историята на България. Сеизмичната вълна тръгва двайсетина секунди по-рано от епицентъра в румънския окръг Вранча, намиращ се в областта Молдова в източните Карпати и безшумно, но коварно раздвижва земята под Свищов. И до ден-днешен се спори за броя на загиналите.

Най-засегнат е град Свищов, където два жилищни блока рухват и погребват обитателите си. Над 120 души намират смъртта си само там в руините. Най-черният петък за Свищов започва точно в 21.24 часа. Сеизмичната вълна тръгва двайсетина секунди по-рано от епицентъра във Вранча и безшумно и коварно раздвижва земята под града.

Бедствието от 7,6 степен по скалата на Рихтер трае по-малко от минута, но картината е апокалиптична. Градът потъва в мрак. Свищов е обхванат от масова паника и истерия. Въпреки трагедията и стенанията изпод развалините, из улиците плъпват мародери, които плячкосват в тъмното магазини и опустели домове Около полунощ спасителите започват да вадят първите трупове. Блок № 1 на ул. “Георги Матев” 1 и общежитието на “Свилоза” са се превърнали в огромни ковчези. 8-етажната жилищна кооперация по официални данни погребва 76 души. Най-голяма е трагедията на гръцката фамилия Стефопулу, която дава 9 жертви. Загиват родителите, синът, снахата, дъщерята и петте деца. Никой не е имал никакъв шанс – семейството е обитавало последния осми етаж на рухналата за секунди сграда. По ирония на съдбата многолюдната челяд е на гръцки партизани, потърсили спасение в България.

Общежитие на “Свилоза” дава 45 жертви.

Истински късмет е, че общежитието е било младежко и във вечерния час е било полупразно. Всички загинали до един са млади специалисти, пристигнали по разпределение в Свищов. За разлика от съседния осеметажен блок изпод руините на общежитието са измъкнати и доста оцелели по чудо в кухините на падналите вертикално пакети. Последната спасена е късметлийката Дочка Любенова, открита на втория ден. Тялото й било затиснато, а около главата й имало съвсем мъничко, но достатъчно място, колкото да диша.

Както в много градове в страната, земетресението беше усетено и в Плевен, където много сгради бяха до известна степен напукани и с изпочупени комини. За щастие жертви нямаше, но дълго време у хората останаха последиците от истерията и тежкия психически шок, който изживяха мнозина при паническото напускане, особено на по-големите и високи жилищни сгради, както и на концертната зала в читалище "Съгласие"/тогава "Георги Димитров"/, в която имаше концерт.

Подобно на Чернобилската авария десетина години по-късно, официалната социнформационна машина тогава подхвърля данни за незначителни разрушения и няколко жертви.

Спасителят Георги Тодоров е първият, който се мъчи да открие истината. Неговият списък на загиналите стига до 120. Опитът му да го разтръби, чрез медиите се оказва мисия невъзможна. Стотиците жертви са скрити в мъглявите съобщения за неизвестен брой спасени, оцелели или само пострадали.

Истината се оказва много по-жестока от тази за Чирпанското земетресение през 1928 г., официално признато за най-убийственото в историята на България със 128 загинали. За учените сеизмолози днес истината за “Свищов-1977” г. вече не е тайна – около 250 жертви. 

Научете повече

Гранични войски през годините 1946-1997 година

На 10 август 1946 г. е утвърден от Народното събрание Закон за създаването на Граничната милиция. Законът се публикува на 27 август същата година. Съгласно него Министерството на

войната се освобождава от грижите по охраната на границата и “При Министерството на вътрешните работи се учредява управление на Граничната милиция, на която се възлага пазенето на границата… Служителите на Граничната милиция имат права на служителите на сегашната войска.” На 8 октомври 1946 г. с постановление на Министерския съвет Граничната милиция се преименува в Гранични войски.
В процеса на изграждането на Гранични войски се утвърждават и военните ритуали, които допринасят за войнското, естетическото и нравственото възпитание не само на граничарите, но и на техните близки, на граничното население.
Полагането на военната клетва е един от най-силно въздействащите дни за граничните райони. В нейното съдържание се включва най-хубавото от клетвите на дедите ни.
Граничната застава е основно войсково подразделение, което в системата на Гранични войски съществува от 1948 г. и се счита като център за охрана на държавната граница. Тя има различен числен състав и въоръжение. Разполага се на известно разстояние от линията на държавната граница, близо до населено място и в район, свързан с пътна мрежа. Охранява непрекъснато определен участък от държавната граница, като изпраща различни по вид и състав гранични наряди.
Граничният отряд е войскова част в Гранични войски. Тя се създава като военно формирование на базата на граничните сектори в 1950 г. В състава на всеки граничен отряд в зависимост от характера и от големината на охранявания участък влизат съответен брой гранични комендатури, гранични застави, щабни, обслужващи и осигуряващи подразделения, щаб, тил и различни по название отделения и служби. В отряда са съсредоточени цялата служебно-оперативна дейност, обучението на личния състав, а така също и административно-домакинската работа.
В средата на миналия век обстановката на държавната граница е усложнена. Само за периода 1947 г. - 1950 г. броят на въоръжените стълкновения е 1446. А през следващите две години граничните наряди “се срещат” с още 218 въоръжени нарушители.
През втората половина на миналия век най-популярен в страната ни граничар е младши сержант Вергил Ваклинов, станали заедно със служебното си куче Вихър емблематични фигури в историята на Гранични войски от това време (и двамата останали верни един на друг до смъртта си при Римския мост на Доспат дере при ликвидирането на бандитска група през 1953 г.).
Десетки са тези, които отдадоха живота си в защита на родните граници - лейтенантите Младен Калеев и Иван Батов, младши сержантите Асен Илиев и Иван Миладинов, ефрейтор Илия Русев, редниците Георги Пирдопски, Георги Стоименов, Стоил Косовски, Дончо Ганев…

Стотици са проявилите себеотрицание и героизъм по време на граничарската си служба - при изпълнение на бойни задачи се изявяват младши сержант Боньо Бонев, редниците Иван Цонков, Петър Диреков, Любен Ванчев…
На 6 януари 1996 г. (Богоявление), край Елхово се скъсва въжен мост над Тунджа и в ледените й води падат десетки беззащитни хора. Тогава войниците граничари първи повеждат самоотвержената битка за живота на изпадналите в беда. Те, рискувайки себе си във водната стихия на придошлата река, спасяват над 30 човешки живота. Пръв във водния ад се хвърля младши сержант Бойко Георгиев.
Граничният наряд се счита за най-малката бойна единица в състава на Гранични войски. Той се състои от един, двама и повече въоръжени граничари, които са длъжни да изпълняват бойната заповед по охраната на държавната граница на България мъжествено, умело, с достойнство и чест, без да щадят силите си, дори и живота си. Видовете гранични наряди за един продължителен период от време са часови на границата, пост за наблюдение, оглеждач, секрет, засада, патрул, заслон, ловна група.
От 1948 г. до 1957 г. функционира гранична школа за подготовка на кандидат-подофицери (сержанти), а от 1950 г. до 1955 г. - Народно военно гранично училище, което подготвя млади офицери за нуждите на Гранични и Вътрешни войски. През 1948 г. се създава Централен развъдно-дресировъчен пункт, в който се подготвят и квалифицирани водачи на служебни кучета. По-късно пунктът се реорганизира в школа.
Дългогодишния опит в Гранични войски показва, че колкото по-добре се организира и провежда учебният процес, толкова по-значими са успехите в охраната на държавната граница. Стремежът е - отлична учебно-материална база, отлично подготвени кадри, непрекъснато и на високо ниво обучение - за сигурна и ефективна охрана.
През периода голямо внимание се отделя на инженерно-техническото оборудване на границата. От 1959 г. в експлоатация са електронните съоръжения, които през следващите няколко десети-летия се налагат като основно средство в охранителната дейност. Ефикасно контролиращо средство е контролноследовата полоса (КСП).
Важен дял от силите и средствата на Гранични войски са и военноинженерните, сигнализиращите, контролиращите и възпрепятстващите съоръжения, сигналните средства, автомобилната техника... Чрез тях се охраняват значително по-големи участъци от границата.
През периода се полагат грижи, за да се подобрят отглеждането и дресировката на служебните кучета и да се осигури тяхното по-широко използване в борбата с престъпността и в защитата на родните граници. Като съставна част от силите и средствата на Гранични войски те се използват в граничните наряди. Добре подготвените служебни кучета със своето поведение своевременно предупреждават нарядите за приближаването на нарушителите и оказват голяма помощ при претърсване на местността за издирването и задържането им. Както и по времето на граничната стража, служебното куче си остава верен помощник на граничаря.
Преди снабдяването на Гранични войски с моторни превозни средства ездитните коне са единственото средство за бързо придвижване между подразделенията и населените места. По-късно те се използват за патрулиране на граничните наряди и за бързо изнасяне на резервите.
През 1947 г. на Гранични войски се предават първите морски единици -  два катера тип МО-4, а през 1949 г. граничното морско подразделение се попълва с корабна техника. На 9 и 10 октомври 1950 г. моряците граничари старши лейтенантите Стефан Славков и Никола Димитров -  командири на стражеви катери № 301 и 304, задържат седем души с моторна лодка, извършили тежки престъпления.
От 1 януари 1948 г. паспортните бюра се преименуват в гранични контролно-пропускателни пунктове (ГКПП - сухоземни, пристанищни и на аерогарите) и организационно се подчиняват на Управление Гранични войски. През 1962 г., когато Гранични войски преминават към Министерството на народната отбрана, ГКПП остават към Министерството на вътрешните работи. От 1997 г. органите за граничен паспортен контрол на ГКПП са към Национална служба “Гранични войски” (впоследствие -  “Гранична полиция”). В борбата с контрабандата, като едно от задълженията на бойците и командирите от ГКПП, през различните години се проявяват майор Никола Тошев, капитан Кольо Колев, ефрейтор Иван Спасов, редник Илия Мутафов…
Взаимоотношенията с граничните органи на съседните страни през периода се влияят от политическата конюнктура на Балканите. Първите подписани документи са: с Румъния - конвенция за възстановяване, опазване и поддържане на граничните пирамиди, както и на други гранични знаци (1950 г.); с Югославия - споразумение за начина на проучване и разрешаване на граничните нарушения (1955 г.); с Гърция - спогодба за предотвратяване и уреждане на граничните инциденти и нарушения и спогодба за контрол, поддържане и възстановяване на граничната линия по българо-гръцката граница (1955 г.); с Турция - спогодба за предотвратяване на граничните инциденти и за тяхното решаване, както и за поддържане на държавните гранични знаци (1967 г.).
Международното гранично сътрудничество е насочено към създаване на доверие и добросъседство със съседните държави. Смесените гранични комисии решават възникналите въпроси, организират и провеждат прочистването на границите и поддържането на държавните гранични знаци между нашата и съответната съседна държава, съставят описания на границите и други документи, които посочват къде преминава граничната линия на местността.
Взаимоотношенията между граничарите и местните държавни органи и обикновените хора са залогът за сигурността и неприкосновеността на границите на нашата родина. Много са примерите на съобразителност и смелост - израз на патриотизма на деца, младежи и възрастни, на мъже и жени от граничното население.
Осъществява се организирано включване на местните жители в помощ на Гранични войски. През 1947 г. се създават групи за съдействие, които се попълват от граничното население. През 1960 г. те се преобразуват в доброволни отряди на трудещите се (ДОТ). От по-късен етап са специализираните отряди “Млад граничар”.
Благотворно влияние върху граничарската душа оказва съществуващият по това време “Културен поход към границата” - едно високоблагородно движение на дейците на българската наука, култура и изкуство. На граничарите гостуват стотици творци - художници, композитори, режисьори, артисти, самодейци...
За времето от 1962 г. до 1972 г. Гранични войски са към Министерството на народната отбрана, а през останалия период от съществуването си - в системата на Министерството на вътрешните работи.
От 1989 г. до 1991 г. Гранични вой-ски са обединени с Вътрешни войски под общо командване и общо наименование - Войски на МВР.
От 1950 г. до 1997 г. излиза вестник “Граничар”, като седмичен печатен орган на Гранични войски. В сложно и динамично време той изпълни професионално целите си и спомогна за успешното решаване на задачите по охраната на държавната граница на България. Всяка седмица пристига при граничарите, информира ги за успехите и проблемите на граничарската служба и другите области от живота. За близо пет десетилетия изданието се утвърди като летописец на героични и славни граничарски дела, добър съветник на поколенията бойци и командири, служили край браздата - все така любим и очакван. Вестник - барометър за времето си, достоен рицар на перото. Отечеството е негово верую!

Източник:nsgp.mvr.bg

Научете повече

"Модърн Токинг" легендарното диско дуо от 80-те (ВИДЕО)

"Модърн Токинг" е най-успешната немска поп група в историята за всички времена. Още с първата си песен "You're My Heart - You're My Soul" oт 1984 г., те достигат до номер 1 в класациите на 81 държави по света.

Следват не по-малко успешните "You can win if you want" и "Cheri Cheri Lady" oт 1985 г., "Brother Louie", "Atlantis is calling (SOS for love)" от 1986 г. и още много любими на няколко поколения изпълнения.


Modern Talking е създадена от Дитер Болен и Томас Андерс през 1984 година.

 Имат издадени 13 албума, 9 от които стават платинени. Продажбите са над 120 милиона копия по цял свят. 15 техни песни достигат №1 в световните класации. ( За сравнение Майкъл Джексън има 17 песни №1) „Modern Talking“ е най-успешната немска поп група за всички времена. Техните релийзи достигат върховете на класациите в над 50 страни. В САЩ „Modern Talking“ продават 1,5 милиона копия от своите песни. 

Компилацията издадена през 2010 година „25 Years Of Disco-Pop“ попада в класациите на Германия, Полша и Австрия, което е доказателство, че 7 години след тяхното разпадане, са все още популярни.

Научете повече