В село Крушовица, Врачанско, още помнят сватбата на най-отраканата мома там – Корнелия Нинова. Нейният съпруг Митко е първата и единствена любов в живота й и продължава да я подкрепя и до днес.

Двамата се влюбват почти от пръв поглед, а предложението за брак не закъснява. Митко иска ръката на Корнелия изцяло според българските обичаи от нейните родители, а те я дават, без да се дърпат. Сватбата им не е голяма, но пък е много весела. Младата Нинова сама подготвя прическата и грима си за щастливия ден, а булчинската рокля избира със своята майка. Бабите от Крушовица и досега се хвалят, че са танцували хоро с шефката на БСП. „Беше скромно, но много люто момиче. На никого не мълчеше. И от малка й личеше, че ще стане голяма работа“, коментират комшийките на червената лидерка във врачанското селце.
Те разкриват още, че като ученичка Корнелия била по-смела от връстничките си. Излизала предимно с момчешки компании и още тогава проявявала лидерски качества. Въртяла цялата тайфа на малкия си пръст и винаги ги карала да става на нейното. Така се качила и на див кон въпреки десетките молби на приятелите си да не рискува, защото е опасно. Корнелия смело яхнала коня и галопирала по калните улици на цялото село. Родителите й не й се скарали, а даже грабнали апарата и я снимали за спомен, а днес фотосът бил един от най-любимите й.

„Ретро“ се сдоби и с мила снимка на младата майка, която позира пред пролетна градинка със своя син Рафаел, закичен с папийонка като истински джентълмен. Още от тогава Корнелия имала смели мечти за неговото бъдеще и настоявала винаги да е добре облечен и да се държи възпитано. Рафаел напълно оправдал очакванията на амбициозната си майка. През май миналата година той се дипломира като бакалавър по финансово инженерство в престижния университет „Бъркли“ в САЩ. Преди да замине за Америка, Рафаел завърши Софийската математическа гимназия и бе капитан на националния отбор по математика. Той има 17 медала от балкански, европейски и световни олимпиади.

Въпреки че е избрал да се занимава с формули и числа, Нинова все пак го съветвала да не остава само с едно висше и настоявала да следва право също като нея.
Източник: ПИК

Варненецът Христо Иванов, с прякор Чашката, има невероятна съдба. Три пъти бяга нелегално от България - 1963, 1965 и успешно - 1971 г. Лежал е в затвора в България през 1963 и през 1965-1967. След това е лежал в швейцарски затвор 1976-1977 и 1985-1989. Женил се е три пъти и два пъти се е развеждал с швейцарската си съпруга Лилиан. Нелегално е преминавал граници в Европа 6 пъти между 1971 и 2001 г.


Майка му е чистачка в “Рудметалснаб”-Варна, а той изкарва книжка и става шофьор още на 17 години, преди да влезе в казармата. Съдбата му е свързана с колите и шофьорлъка от дете - прочува се дотам, че още като чавдарче се среща с Георги Димитров. Баща му бил командирован на работа по железниците в Благоевград след войната. И му зачислили една от първите леки коли за онова време - нова шкода. Бащата почнал да учи 7-годишния си син да шофира. Журналист от местния вестник “Пиринско дело” един ден гледа на площадка край гарата някаква нова шкода върви сама, шофьор в нея няма. Шашнал се, а после разбрал, че вътре е малкият Христо, който едва стига до педалите. Журналистът организирал експеримент, за да пише във вестника - качили се в колата той, бащата на Христо и местния партиен секретар и пътували до съседно село - малкият Христо карал шкодата, те се возили. След няколко дни в “Пиринско дело” излязъл репортаж за най-малкия шофьор в България, със снимка. След репортажа поканили Христо на 9-ти септември на манифестацията в София. И там с група ученици се срещнал с Георги Димитров, който го погалил по главата.
Семейството му се върнало във Варна, минали години. Понеже за кратко Христо ходел с дъщерята на кварталния милиционер, представителят на властта му давал лоша характеристика. Христо мечтаел да тръгне по света и като свършил войниклъка, започнал работа като шофьор в ДАП-а (Държавно автомобилно предприятие - в онова време с такова съкращение се наричат автопарковете из страната). Целта му била оттам да се прехвърли в току-що създадената фирма “Тексим”, да стане тираджия. Повечето му приятели успели, но той с характеристиките за “нездрав елемент”, бил отрязан.
“Рекох си - щом не ме пускат, няма как, ще бягам. Иначе с политика не съм се занимавал и не съм се интересувал. Някой сега се изкарват големи жертви на комунизма, как бягали от режима и т. н. Аз избягах от чист авантюризъм.”(смее се)
Христо Чашката. Снимка: Иван Бакалов
Рискът при бягство през граница в ония години няма нищо общо със сегашната нелегална емиграция из Европа. Тогава далеч преди браздата са сложени табели “Държавна граница”, “Стреля се без предупреждение!” и др. И се стреля наистина.
Желязната завеса огражда България от юг. Там са вражеските натовски държави. Там са и американските цигари, и капитализмът, който прилича на мушмула -  колкото повече загнива, толкова става по-сладък, според тогавашните вицове.
Бегълците са обявявани за “изменници на родината”, врагове на “социалистическия строй”, смятат се за престъпници и получават големи присъди. Ако те хванат, иди обяснявай, че бягаш, защото предпочиташ “Пежо” и уиски пред “Москвич” и гроздова. Ако не те гръмнат на място, току-виж те обявят за “агент на империализма, диверсант и провокатор” и те тикнат на още по-строг режим да гниеш по затворите.

Първо бягство, 1963 г.

“Тогава бягах с един Васко - Васил Томов, той вече не е жив. Опитахме се да минем в Турция близо до Ивайловград, там, където се събират трите граници. Васко имаше някакви роднини в Турско - в Текирдаг, и се надявахме първо да идем при тях. Да ме питаш до кое село стигнахме  - не знам. Тогава нарочно махаха табелите на селата близо до границата. Някои изобщо ги нямаше на картата. И карта не можеше лесно да си намериш. Когато питаш в книжарницата за карта на България,  гледат те с подозрение. Още на 30-ина километра преди границата вече си потенциален беглец - имаше постове, трябваше открит лист. А на местните хора им викаха цивилната гвардия - те пазеха повече от граничарите, видят ли някой непознат, веднага го издават.


Беше зима. С Васко взехме влака от Пловдив и стигнахме до последната гара, на която можеше да се слезе без открит лист - село  Подкова. След това тръгнахме пеш. Денем спиш в храстите, нощем се движиш напред. Вървяхме в посока някъде край Ивайловград.
Някой обаче ни забелязал и те тръгнали да ни гонят с кучета. Намериха ни още преди да доближим до границата. Завързаха ни ръцете и ни поведоха от застава на застава да ни показват на граничарите. Където ни заведат и започваха да ни бият, за да се озлобяват по-младите войници.
Съдиха ни първо в Хасково, а после в София, защото Васко носеше един пистолет барабанлия с три патрона и все ни разпитваха дали не сме шпиони. Мен ме осъдиха на 3 години, а Васко - на 3 и половина заради пистолета. Пратиха ме във Варненския затвор, но на следващата година имаше юбилей - 1944-1964 - 20 години народна власт. Дадоха амнистия. Излязох и пак почнах работа в ДАП-а като шофьор. В клон “таксита” работеше и Кольо - Николай Василев. Тогава се запознахме и решихме да бягаме заедно. Кольо сега живее в Германия, в Нюрнберг. През 2002 г.  ходих при него да работя, седях половин година…”

Второ бягство, 1965 г.

Христо Чашката и Кольо този път решават да атакуват сръбската граница. Югославия по онова време става почти западна държава. Лидерът й Йосип Броз Тито е типичен балкански диктатор. Макар и комунист, започва да се  заиграва със Запада, обръща гръб на социалистическите страни, говори за “Третия път” - идеи, които правоверните комунисти от Източния блок смятат за опортюнистични. Югославяните полека-лека тръгват свободно по света, за разлика от социалистическия човек, ограден с изходни визи и кльонове бодлива тел. В Загреб, Любляна и Белград започва производство на западни стоки по лиценз - шоколади, дрехи, техника. Съседските отношения са хладни, сръбска пропаганда работи срещу България, особено в Македония.

Чашката и Кольо си купуват на черно югославски динари, проучват от познати в кой район точно да пресекат границата, къде оттатък да вземат влак до Белгард и оттам - автобус до италианската граница. Христо си спомня, че дори взел схема за преминаването на границата от някакъв софиянец, с когото се запознал в затвора.
Този път тръгват през лятото.
“Рано сутринта се нахакахме с коняк и взехме билети за самолета до София. Носехме само по 2-3 кутии цигари и пари. Още не бяхме изтрезнели, когато отидохме на площад “Александър Невски”, спомня си Чашката.
По онова време от площада покрай храма тръгват таксита и някои автобуси. Намират още двама пътници и с такси тръгват за Видин. Комунистическите цени са такива, че на четирима души с такси пътуването им излиза почти колкото с влак. Христо си припомня тарифа от 0,16 ст. на километър, което прави около 32 лв. до Видин - по 8 лв. на човек.
За да не ги заподозрат, Кольо и Христо ходят облечени със сиви куртки и фуражки, каквато е била тогава униформата на таксиметровите шофьори. Ако ги спре някой милиционер или граничар, имат и алиби -  Кольо ще казва, че отива със свой приятел да иска за булка  сервитьорката Цеца от варненския ресторант “Манастирска изба”. По това време тя действително е в отпуска и е при родителите си в белоградчишкото погранично село Подгоре.  Таксито ги оставя на разколона към Подгоре и двамата тръгват пеша натам. Мръква се. Едва към полунощ двамата “таксиджии” успяват да намерят къщата на Цеца и тропат на вратата. Тя се показва и като ги вижда, им шепне ядосано: “Махайте се веднага оттука. Аз съм си дошла да се сгодявам, утре ще идват да ме искат за булка, а вие ме посрамихте! Цялото село вече ме мисли за курва”, нарежда момата и им тръшва вратата. Двамата намират копа сено и преспиват там. Крият се през целия ден и щом мръква, поемат към границата.
Там също дебнат още едно денонощие, за да посвикнат с района и на следващата нощ пресичат границата между селата Подгоре и Раковица. Срещу тях в Сърбия е с. Мали Извор. Христо помни в детайли всяко име и всяко разстояние в километри. Успяват да минат невредими. Осъмват в Сърбия край селото, останали без цигари. Излизат на шосето и тръгват пеш, като по пътя събират фасове от земята и палят по цигара. Дрехите им са започнали да се прокъсват. Двамата са гладни, мръсни и с тридневни бради. В такъв вид пристигат в сръбското градче Княжевац.
Там Кольо се отпуска от успешното бягство през границата и като виждат една кръчмица вика: “Имаме динари, айде да седнем тука”. Седнали, поръчали си ядене, пиене и цигари. Появил се малък цигански оркестър - цигулка, тъпан и кларинет. Христо и Кольо се поразгърдили, ядат, пият, циганите им свирят сръбско “на уше”, двамата бегълци започват да черпят другите клиенти. “По едно време Кольо пак се сети за Цеца и започна да плаче за изгубената любов. Общо изпихме две шишета ракия и чак тогава дойдоха да ни задържат. Много ясно, че някой ни беше издал”, въздиша Христо. Още през нощта ги връщат в България. По пътя двамата се молят на сърбите да ги пуснат, защото ги чака и бой, и затвор, но ония мълчат. Предават ги на българските власти. Тъй като Христо бяга за втори път вече се смята за рецидивист и  е осъден на 4,5 години. Кольо - на 1 година.

В затвора

Христо първо лежи във Врачанския затвор. После е преместен във Варненския. “Минаха около 2 години и във Врачанския се срещнах с оня генерал от преврата срещу Тодор Живков - бай Цвятко! Цвятко Анев. Той беше на много строг режим. Тайно му оставяхме в шкафчето салами и това-онова. А пък във Варненския се запознах с Ганчо от Девня. И той беше в затвора за бягство. Прякорът му беше Ганчо Бургията, защото преди казармата започнал работа като стругар в Девня. Отхвърчала една стружка и му наранила лявото око. С още един се бяха опитали да преплуват Дунава край Тутракан към Румъния. В тая посока по-трудно се бягаше, защото докато минеш през цяла Румъния до Сърбия, все някой ще те надуши и предаде, защото езикът им е различен, а ти и да си във влак, и в рейс, не може все да седиш и да мълчиш. После сам трябва да търсиш място и да минеш в Сърбия, без да те усетят…”
Кольо си излежава пръв присъдата и успява да избяга пак през сръбската граница. Установява се в Швейцария, докато Христо Чашката е още в затвора.
“Намалиха ми с една година присъдата, от работата още смъкнаха. Излязох след 2 години и 3-4 месеца”, казва Христо. Започва работа като шофьор в “Булгарплод”- Варна. Там винаги се търсят хора, особено през лятото, когато се пълнят крурортите “Дружба”, Златни пясъци”, “Албена”… Въпреки че е бивш затворник на втората година му дават орден като ударник за преизпълнение на нормата.
Един февруарски ден на 1971 г. при Христо във Варна се появява Кольо - цял-целеничък, ухилен. Влязъл нелегално през границата заедно с една швейцарка, с която се направили на женени. Нея оставил в Габрово при роднините си, а той дошъл до Варна. Искал да събере неколцина приятели и да ги преведе оттатък. Вечерта в къщичката на Христо се събират няколко души и се напиват. През нощта ги огражда кордон от милиция.
“Жената на Кольовия приятел Людмил ни издаде” - смята Чашката. - Като ни извеждаха, видях, че милиционерите са били поне 50 души. Запалили прожектори, насочили автомати и викаха:”Предай се!”
Седмичникът в. “Поглед”, който е издание на Съюза на българските журналисти и по онова време не се смята за толкова казионен, след месец пуска статия за тази случка. В стилистиката на времето - как родната милиция е разкрила заговор на изменници на родината, единият от тях бил въоръжен, пристигнал от Швейцария, за да организира у нас диверсантски група и прочее.
Христо казва: “Кольо си носеше един счупен чешки пистолет, за тарикатлък. Какъв ли страх са брали 50 души милиция с автомати и пистолети от счупения пистолет на Кольо? Един път да ми провърви с мойто пиянство - вече се бях напил и спях с глава върху масата. Милицията така ме свари. Събудиха ме и ме повлякоха да ме разпитват. Аз обаче не признавах за никакво организиране на бягство. Събрахме се да се видим, казвам им. Не можаха да докажат нищо и ме оставиха.”
Кольо е тикнат в затвора, този път за повече. Приятелката му швейцарка (”Марта Оберлих се казваше” - подчертава Христо), също е осъдена и лежи в български затвор 5-6 месеца. След като излиза от затвора Кольо пак избягва и досега живее в Германия. А Марта Оберлих по-късно се омъжва за друг българин. “Която швейцарка веднъж е била с българин, после пак търси…”, казва Христо.

Източник:e-vestnik.bg
Оригинално заглавие:Как емигрирахме при социализма 1. - Щом не ме пускат, ще бягам
Автори:Иван Бакалов, Цветан Гемишев.


Малцина знаят обаче защо руското командване е било изненадано от присъствието на армията на Сюлейман паша в Южна България.
В началото на бойните действия тя се намира в Албания - но е била превозена оттам с английски кораби по нареждане на английския премиер Бенджамин д'Израели.
Именно армията на Сюлейман паша (всъщност, истинското му име е Соломон Леви и е завършил Сорбоната) извършва най-голямото клане на българи в историята - старозагорското, където са зверски избити 15 хиляди българи. Именно след това Сюлейман паша се насочва към Шипка, където бива спрян от опълченците и руските части...

На 23 август 1877 г. е решителният бой на връх Шипка по време на Руско-турската война, която ние, българите, с основание наричаме Освободителна. Битката, в която главни действащи лица са българските опълченци, спасява войната, а оттам и цяла България.В началото на месец август настъпателният устрем на руската армия е спрян по всички направления. В новата обстановка от особено значение за Главното командване на руската армия е задържането на овладените старопланински проходи.
В изпълнение на тази задача е отделена специална група войски, т.нар. Балкански отряд, под командването на ген.-лейт. Ф. Ф. Радецки. Фронтовата линия е дълга (над 120 км), не е известно и мястото, което ще бъде атакувано от армията на Сюлейман паша. Затова на проходите са оставени малки отряди, които да поемат първия удар на противниковите части и да ги задържат на всяка цена до пристигането на основния резерв на отряда.

За отбраната на Шипка е определен малоброен отряд под командването на ген.-майор Н. Г. Столетов /5 500 души/. Първоначално в състава му влизат 36. пехотен Орловски полк, 1., 2., 3., 4. и 5. опълченски дружини, три конни сотни, пионерен взвод и артилерия от 27 оръдия. Армията, командвана от Сюлейман паша наброява 27 000 души и 48 оръдия /без резервите/. С това числено превъзходство трябва най-напред да се сломи духа на руско-българския отряд, да бъде унищожен в неравностойна битка и в крайна сметка да се осъществи преминаване в Северна България, където се намират други турски армии.

Позициите на защитниците на Шипка са обхванати от противниковите части във вид на подкова. Една страховита подкова, заплашваща да се превърне в огнен обръч, прекъсващ единствения свободен път, водещ към Габрово. Така съдбата не само на прохода, но и на войната, се оказва в ръцете на малкия отряд руски войници, български опълченци и техните командири.

Боевете за Шипка, останали в историята с името Шипченска епопея, започват на 21 август 1877г. През изминалата нощ на проведения военен съвет ген. Столетов произнася следните емоционални, но и уверени думи: „До последния човек ще сложим костите си, а позицията не ще предадем”.

През този ден предната отбранителна линия на защитниците, разположена по стръмните склонове на връх Свети Никола (днес връх Шипка) и Орлово гнездо, се оказва мястото, което е атакувано ожесточено през целия ден от турската армия. Командир на тази позиция е флигел – адютант полк. граф М. П. Толстой, командир на трета бригада от Българското опълчение.

Руските войници и българските опълченци отблъскват противника със залпове, камъни и ръкопашни схватки. Опълченецът от 1. дружина Леон Крудов прехваща смело турска граната и я хвърля обратно към настъпващите, артилеристът подпоручик Киснемски използва турски трофеи и изработва фугаси, ранените отказват да отидат в лазарета, получават най-необходимата медицинска помощ и отново се връщат в строя.

В разгара на боя на позициите пристига 35. пехотен Брянски полк. Орловци, брянци и опълченци – те са героите на този първи ден, те поставят началото на последвалите героични страници от славната отбрана на прохода.

След прегрупирането на турските сили на 22 август, през следващия ден - 23 август Сюлейман паша започва мащабна офанзива, целяща да увенчае с успех неговото намерение да обхване шипченския отряд от три страни – запад, юг и изток и да прекъсне връзката му с Габрово. Той е така сигурен в своята победа, че предната вечер изпраща следното донесение до султана: „Русите не могат нито да се съпротивляват, нито да се изплъзнат от ръцете ни. Ако тая нощ противникът не се опита да избяга, то утре сутринта ще подновя атаките и, надявам се, ще го смачкам”.

През този ден ударните атаки на противника са насочени срещу Главната руска позиция, включваща височините Шипка, Централна и Волинска.

Към 14 часа конница черкези напада главната позиция в тил, но е отблъсната. В този особено критичен момент командирът на 35. пехотен Брянски полк полк. А. О. Липински повежда в атака 150 войници, които изтласкват успешно нападателите. От позициите на 2. и 3. опълченски дружини с командири майор Куртянов и майор Чиляев се чуват песни и викове „ура”. Преди мигове майор Чиляев се е обърнал към опълченците със следните думи: „Братя, неприятелят ни обкръжи от всички страни. Път за отстъпление няма. Ще се държим, докато дойде помощ, а ако не успее да дойде, ние всички ще положим кости за освобождението на България”.

В спомените си подпоручик Стефан Кисов, командир на 1. рота в 3. опълченска дружина, описва тези часове по следния начин: „Атаките не свършват, те стават все по-чести и ожесточени.Сред нашите редици се чуваха гласове: „Блъскайте, бийте, юнаци! Да умрем, както са умирали нашите прадеди”.

Константин Везенков, лекар в Опълчението, виждайки група войници, останали без командири след една от поредните мощни атаки на противника, напуска временно превързочния пункт и повежда бойците към оголения участък на позицията. По-късно през деня д-р Везенков не се поколебава сам на кон да премине по непрекъснато обстрелваното трасе и да занесе на ген. Столетов писмото за приближаването на 4. стрелкова бригада към прохода.

Драматизмът на нестихващите боеве ражда много случаи, които днес приемаме за подвизи, но тогава се смятат за нещо естествено. Такъв е случаят с Николай Караев – Дудар, ординарец на полк. княз Вяземски, командир на 2. бригада от Българското опълчение. Той участва във взривяването на фугаси, охранява единствения извор за вода на Шипка и помага при спасяването на ранения полк. Вяземски.

На Орлово гнездо рамо до рамо се сражават руският войник Никифор Миколенко и българският опълченец Димитър Цветков. По време на една от ожесточените турски атаки срещу тази позиция опълченецът защитава с тялото си своя другар и пада тежко ранен. В знак на признателност към спасителя си руският войник узаконява името „Болгарев”, което прибавя към своята фамилия.

Към 5 часа след обед в окопите на Шипченската позиция има повече убити и ранени, отколкото здрави и годни за битка войници и опълченци. Но те знаят – път за отстъпление няма, има само борба на живот и смърт.

В тези тежки за отбраната на прохода часове пристига дългоочакваната помощ – първите бойци от 16. стрелкови батальон на 4. стрелкова бригада. С тяхна помощ турските войници, вече проникнали на пътя за Габрово, окончателно са отблъснати и върнати на старите им позиции.

Отстояването на прохода и през следващите три дни с пристигналите подкрепления показва на противника категорично, че трябва да изостави първоначалния замисъл за успешна обсада на шипченските позиции и настъпление в Северна България. Изходът на войната, е решен на Шипка. На чуждестранните кореспонденти, посетили Шипченския проход след шестдневните августовски боеве, ген. Радецки заявява: „Пишете главно за храбрите ми полкове и доблестното българско опълчение, които, когато нямаха боеприпаси, отблъскваха турските атаки с камъни”.

Днес на Шипка има надпис: „Тук изгря свободата на България“. /blitz.bg/

След Първата световна война германци и чехи влагат усилия в строежа на моторни двуколесни возила. Конкурират се работещият в Кемниц и Чопау датчанин Йоген Расмусен и механикът от Судетската област на Чехословакия Албин Либиш. Германските мотори се наричат ДКВ, съкращение от немското "Дес Кнабен Вюнш", в превод "Момчешкото желание" Либиш произвежда мотоциклетите "Бьомерланд". Талантливият механик се прочува през 1924 г., когато представя най-дългия мотоциклет в света "Бьомерланд" с две, три и четири седалки, с девет скорости и обща дължина 3,20 метра. Тази чудесия е замислена с военно предназначение, но не влиза в употреба.
При съвместни военни маневри на немския Вермахт и съветската Червена армия след подялбата на Полша през 1939 г. руснаците облизват пръсти при вида на германските мотоциклети. Така получават от Райха правата да произвеждат в Москва немските мотори с кош БМВ Р 71. Под съветското название "Урал" здравите стоманени коне вече стават врагове на роднинските БМВ, а когато немците напредват към Москва, производствените мощности се преместват в Ибит в полите на Урал.

След края на Втората световна война настъпва бум в мотоциклетостроенето. В Европа много държави се вписват в регистрите на производителите на тези удобни, пестеливи и модерни возила. И отново в челните редици се нареждат германците и чехите. В разделената след войната Германия в западната част конвейерите серийно бълват БМВ, източногерманците развиват конструктивно марките "МЗ" и "АВО". Чехословаците се перчат на пазара с традиционната "Ява"(названието идва от производителя Янечек и немското Вандерер - пътници, туристи). През 1970 г. пражките мотоциклети вече имат братовчед - произвежданите в Ухерски брод "Чехска збройовка", или "ЧЗ".

А дали европейските комшии са останали назад? През 50-те, 60-те и 70-те години унгарските заводи "Чепел" край Будапеща правят марките "Чепел", "Панония", "Данувия". Поляците предлагат мотоциклетите ВФМ, "Юнак", "Газела". Страната на съветите е привърженик на многокубиковите "Урал", "Днепър", до тях популярният "Иж", малките "Киев" и „Ковровец”.

Изброяваме само мотоциклети от класове 125 до 750 куб. см, няма да споменаваме многобройните 50-кубикови мотопеди и триколки. Спомените обаче имат и балкански адрес. От 1960 до 1990 г. в Румъния се произвеждат по немски образец "Карпати". Още от 1954 г. в Югославия в производство е марката "Томос", за което се базират конструкционно на австрийската фирма "Пух". Третият голям в мотоциклетното дело в региона е българският завод "Балкан" в Ловеч."Балкан” 250 С2, М 175 и М 75

Малцина вече си спомнят, че България имаше някога добри мотоциклети. А едва ли някой от читателите подозира, че нашите хвърчилки са били продавани и в Меката на моторите Германия!

Началото е през 1958 г., но проектите датират две години по-рано. Когато 250-кубиковите мотори слизат от поточните линии, много от тях директно заминават за експорт в СССР. Мотоциклетите от тоя тип харчат 4,5 до 5 литра бензин на сто километра пробег, тежат 150 кг и развиват до 110 км в час.

Напълно изненадващо за специалистите, българите произвеждат и пускат на пазара през 1970 г. новата си разработка на "Балкан" 175 куб. см. Този модел притежава съвременна оптика, а едноцилиндровият му двутактов мотор има половин конска сила мощност повече от 250-кубиковия. И въпреки че спирачната система ползва детайли от мотоциклетите "МЗ" в Чопау, другарите източногерманци не обелват и дума за мотоциклетите ни и в тогавашната ГДР няма нито една пласирана бройка. Затова пък "Балкан 175" се продава в ГФР...

От 1970 до 1975 г. ловешките майстори правят два варианта на леки мотоциклети: "Балкан М 50" и "Балкан М 75". В тях влагат много части от 175-кубиковия модел. Двете нови леки машини се произвеждат в стандартно и луксозно изпълнение и имат "привлекателен западноевропейски вид" (прочетено в книгата източник "Двуколесници от Изтока", немско издание от 2014 г.).
"Балкан М 75" тежи като перце - 78 кг, развива 90 км в час и "мирише" бензина: употребява само 2,5 литра на сто километра пробег.
Разбира се, след години немски специалисти с основание смятат, че в българските мотоциклети сполучлива намеса има известният френски производител фирмата "Мотобекан". А българите са убедени, че спирането на успешния мотостроителен процес в Ловеч става заради банална завист на германци и чехи, които изразяват в СИВ (Съвет за икономическа взаимопомощ) становището, че България най-добре ще отглежда чушки и домати...

Май ни прецака и комшулукът. Като ученик в Ловеч през шейсетте години си спомням как се говореше, че турците върнали от износ голяма партида мотоциклети, защото били боядисани в червено.

Борислав КОСТОВ www.blitz.bg

Коняк „Златна котва“ беше 3,90 бутилката. Ракия плодова – 3,90, сливова – 4,90-5,10

Цените при социализма бяха народни, както и заплатите, апропо. През последните 5-6 години до 1990-а прясното мляко беше по 30 ст., киселото – по 18 без бурканчето, 22 с бурканче или в кофичка. Кравето сирене беше 2,60. Минималната заплата действително беше 120 лева, но през 1989 г. я направиха 140. При все това с тия пари можеше да се купят доста неща и никой не гладуваше.

Рибната консерва „Копърка“ например, която бе символ на студентската мизерия, струваше 28 стотинки. Пресен сафрид, какъвто сега не може да се намери под 6 лева, беше 64 стотинки килото, пише "Соц.бг".
Имахме национален риболовен флот, който след това беше разпродаден или нарязан за скрап, затова и замразената скумрия беше 1,20-1,60 според големината.

Имаше и ценови куриози от плановата икономика, разбира се. Консервата скумрия в собствен сос беше 36 ст., а скумрия консерва в подлютен сос – 38 ст.

Беше деликатес и трудно се намираше обаче консервата „Ропотамо“. Тя беше вече цели 55 стотинки.
Наденицата македонка, известна като „Кучешка радост“, беше 3,30 или 3,60 – дето сега ни агитират да умрем за нея. Ама беше от месо.

Кифлата беше 15 стотинки, баничката със сирене различно – от 15 до 20. Ама все пресни. Бозата – 6-15-30 ст. според шишето.

По-късно се появиха и глезотии като швепс – 60 стотинки без бутилката. Но пък виното беше по джоба на всеки. Бялото – 97 ст. Червеното – и то беше толкова. Не помня включваше ли бутилката от 10 ст., или тя отделно вървеше.

Борбата с алкохолизма беше мижи да те лажем. Коняк „Златна котва“ беше 3,90 бутилката. Ракия плодова – 3,90, сливова – 4,90-5,10 (все по стандарт от 700 грама).

Родните велосипеди „Балкан“ – и сгъваеми, и с цяла рамка, всичките бяха по 85 лв. Батерийките бяха само „Никопол“ – 13 ст. малката, а 4,5 V – 48 ст.

По времето на Тодор Живков народът работеше и ако и да не живееше охолно, не се лишаваше от нищо.

Лютеницата, която бълваха десетките консервни фабрики, беше 60 стотинки.

БЛИЦ

Най-четени👇

Популярни публикации👇

КОНТАКТИ:

Архив