Бгспомен

"Робинята Изаура"-хитов сериал от 80-те,заради който улиците опустяваха (СТАТИЯ)

Всички са по домовете си,часът е осем и половина вечерта. "По света и у нас" свършва, но никой не отмества очи от тв екрана. Започва поредния епизод на Бразилския сериал "Робинята Изаура"

Изаура е млада, красива девойка, но за нещастие е робиня, която принадлежи на властния и суров командор Алмейда и семейството му. Съпругата на командора е взела Изаура още съвсем малка и я е възпитала, много я обича, дала й е светско образование, научила я е на маниери, различни науки. Изаура прекрасно пее и свири на роял. Спокойно може да бъде приета за някоя сеньорита от висшето общество. Най-голямата й мечта е да бъде свободна. Сеньората не веднъж е молила съпруга си за това, но командор Алмейда през цялото време е отказвал да освободи Изаура. Синът на командора, Леонсио, отдавна се заглежда по Изаура, не пропуска да я закача, независимо че е женен за чудесната Малвина, която също много добре се отнася към Изаура. Леонсио е много суров и властен човек. Желае само да се развлича и да живее охолно. Преди много години, командорът се е опитвал да има връзка с майката на Изаура, но тя го е отхвърлила и е предпочела да се омъжи за управителя на фазиендата, дон Мигел. За това командорът не е много привързан към Изаура – тя му напомня за майка си, която е умряла при раждането й. Като спомен от майка си, Изаура има един малък кръст, който никога не сваля от

врата си. Енрике, братът на Малвина, не се доверява много на Леонсио, защото го смята за жесток и властен. Изаура е принудена да отблъсне Леонсио и да си мълчи за това, защото не иска да причини болка на Малвина, да си навлече неприятности. Сеньората все пак успява да измоли документ за свободата на Изаура, но не успява да го предаде на момичето, защото е умряла преди да й каже, че документът е скрит в сейфа. Белшиор, градинарят във фазиендата, уродлив мъж, е влюбен в Изаура. Мигел, бащата на момичета, събира пари, за да откупи свободата на дъщеря си, но командорът му иска прекалено голяма сума. Най-накрая, когато успява да събере сумата, командорът умира, а Леонсио заявява, че сега той е собственик на всичко, включително и на Изаура, а тя не се продава. Веднъж докато се разхожда, Изаура се запознава с един привлекателен младеж, Тобиас. Тя не му казва, че е робиня. Те започват да се срещат често, влюбват се един в друг и Изаура при една от срещите им, изгубва кръста си. Тобиас решава да го използва, за да открие момичето. Разпитва всички в околността, докато не отива в дома на Леонсио и научава, че Изаура е робиня. Той искрено я обича, за това предлага на Леонсио много пари, за да я откупи и признава на Леонсио, че е влюбен в нея. Леонсио побеснява и отказва да продаде момичето. От ревност, той решава да убие Тобиас и нарежда нещата така, че да лумне пожар в къщичката, в която трябва да се срещнат Тобиас и Изаура. Като забелязва женска фигура да се приближава към къщичката, той приема тази жена за Изаура и подпалва къщичката. Но той не знае, че вместо Изаура, на мястото на срещата е отишла собствената му съпруга, която иска да помогне на Изаура и

Тобиас. Малвина и Тобиас умират в огъня... Заради това, че го е отхвърлила, Леонсио изпраща Изаура в тъкачницата заедно с другите роби, сред които е и завистливата тъмнокожа робиня Роза, която ненавижда Изаура, защото се е ползвала от привилегии в къщата. Леонсио не престава със своите опити и постоянно се домогва до Изаура, но след като тя винаги го отхвърля, той се ядосва до толкова, че изпраща момичетата на най-тежката работа в плантациите със захарна тръстика. Мигел и Изаура имат само един изход – да избягат. Те така и правят. След като избягват от фазиендата, те отиват в друг град, където никой не ги познава и започват да водят много уединен начин на живот. Но веднъж Изаура се среща с младеж, Алваро, който е много богат и порядъчен. Той прави всичко, за да се запознае с момичето. Изаура се представя като Елвира, а баща си като Анселмо. Постепенно Алваро е влюбва в нея и една вече кани нея и Мигел на вечерен прием и Изаура е принудена да приеме поканата му. На бала я очаква неприятна изненада – мъж на име Мартиньо я вижда и я разпознава като избягалата робиня, чиито черти съвпадат с описанието, което Леонсио е дал да отпечатат във вестника, а също така в това съобщение той предлага голяма награда за онзи, който я намери. Мартиньо я разобличава пред всички. Като научава всичко, Алваро предлага на Мартиньо двойно повече пари, ако той каже на Леонсио, че се е припознал. Но е вече прекалено късно – Леонсио е пристигнал в града, където се крият Изаура и баща й, намерил я е и я отвел. Алваро решава да направи всичко, за да освободи любимата си. Леонсио от своя страна решава да даде документ за свободата на Изаура, но при условие, че се омъжи за Белшиор. Изаура няма друг избор, а и освен това, Мигел получава писмо, което може би наистина е от Алваро, в което той съобщава, че се жени. Изаура повярва на това, защото Алваро по никакъв начин не се е опитал да се свържи с нея. Но в деня на сватбата пристига Алваро и заявява, че Леонсио не може да се разпорежда с Изаура, нито с другите роби, защото земята и всичко на нея не му принадлежат вече, след като Леонсио е задлъжнял много и Алваро е открил кредиторите му и е изкупил книжата на Леонсио. Сега Алваро е собственик на фазиендата, а Леонсио не може да преживее това и се застрелва с пистолет. На празника в чест на Алваро и Изаура, Роза се опитва да отрови момичето, но обърквайки чашите самата тя изпива отровата и умира... Изаура и Алваро дават свободата на всички роби...

Научете повече

Как се отоплявахме едно време (СТАТИЯ)

Помните ли какво правехме сутрин едно време?
Просто се разхождахме по долни гащи и потник из целия апартамент, колкото си искахме. Защото беше топло навсякъде – и в кухнята, и в банята, че даже и в общите коридори.

Парното работеше толкова силно, че даже студеният въздух, който нахлуваше през аралъците на кривата дограма, не можеше да се пребори с жегата, която излъчваха радиаторите.
Накрая на месеца плащах 17 лева – давах ги на „Топлофикация” от все сърце.
В интерес на истината парното дойде доста късно.
До Априлския пленум всичко беше на твърдо гориво – въглища и дърва.
За осигуряване на отоплението човек трябваше да се запише още лятото в „Топливо”. Някъде записването ставаше и в профорганизацията.

Лошото беше, че някой път каруцата с кюмюра идваше в най-неподходящото време. Човек трябваше да си вземе един ден неплатен отпуск, за да пренесе топливото да избата. Някой път идваха комшиите да помагат, друг път се наемаха цигани.
Първите си 25 стотинки /днешни 2 стотинки и половина/ в живота си спечелих от едно пренасяне на въглища.

За 15 стотинки си купих чаша лимонада, 10 ми останаха.

Малко по-сложно беше с дървата – първо трябваше да се нарежат.
Имаше моторни резачки – техният звук е възпят от Валери Петров, имаше и резачи с ръчни триони.
Когато на леля Надка идваха дървата, тя пращаше телеграма на Шерифа – майстор на рязането от циганската махала, който естествено нямаше телефон.
Шерифа идваше след няколко часа и започваше. Беше стар и толкова слаб, че панталоните му се смъкваха при всяко движение на триона.

На една телеграма просто не се отзова…

Когато зарязахме къщите и започнахме да се местим в блокове, положението започна да се усложнява. Избите бяха миниатюрни, някои от тях нямаха прозорчета към улицата и кофите с въглища трябваше да се носят през дълги и тъмни коридори. След това да се качват по стълбите до апартаментите.
Имаше готварски печки, имаше и високи „пернишки”, и тричарки, и „циганско чудо”.
Някои от тях се върнаха в живота ни в годините на Прехода – когато останахме без парно.
Всяка сутрин преди работа печките се пълнеха, запалваха се с борина, после се духаше и т.н.
Електрически печки още нямаше.
При особени случаи някои пускаха котлони – те бяха с гол реотан.
Първите електрически печки бяха сиви или зеленикави, от здрава ламарина и имаха по два реотана един под друг.

Малко по-късно пуснаха електрическата печка „Лъч”. Тя беше върхът на дизайна – небрежно клекнала, с асиметрични крачета.

Реотаните често горяха и печката трябваше да се разглобява.
Имаше някаква партида и гедерейски печки с огледален рефлектор – бяха красиви, но много слаби.
В началото на 70-те години пуснаха първите съветски вентилаторни печки. Малки, зеленикави – с цвят на танк Т 34, но струята топъл въздух се усещаше даже на два метра разстояние. Свалихме шапка на съветския технически гений.
Да се отопляваш на ток обаче излизаше много скъпо – някой път сметките минаваха 20 лева. Тогава някой измисли акумулиращите печки. Те се произвеждаха на две места, доколкото си спомням, едното беше пловдивския завод „Изгрев”. Същият завод по-късно пусна и т.н.платкови радиатори, които по дизайн биеха печките „Лъч”.
Акумулиращите печки работеха нощно време, акумулираха в тухлените си кожуси топлината и я излъчваха през деня.

Проблемът им беше, че тежаха сигурно един тон и беше почти невъзможно да се преместят – ако се смениш квартирата.
Забравихме нафтовите печки. Те се появиха през 60-те години. Бяха доста леки, но искаха кюнци. Бързо станаха модни и трябваха връзки, за да се намерят. Както и акумулиращите печки, разбира се.

Вечер по улиците щъкаха хора с 20 литрови туби в ръце. Тогава единици имаха собствени коли и тубите се пренасяха с автобуси и трамвай до най-близкия нафтопункт.
Тубите бяха мазни от нафтата и трябваше да се държат далеч от крачолите на панталоните.
По-бедните хора, които не можеха да отделят 2 лева за голяма туба, използваха по-малки.
В една студентска квартира пък зареждахме печката с чайник, който събираше нафта за 20 стотинки. Печката работеше два –три часа и отново трябваше да се търсят стотинки.
Колко щастливи бяхме обаче, когато резервоарът беше пълен догоре – първо пускахме малко нафта, след това с една дълга пръчка подпалвахме – отначало на едно, после на две…докато стигахме до 6.

„Печката на 6” беше върхът на щастието. Тогава ставаше толкова топло и приятно, че мадамите започваха сами да се събличат.

Хубавото на нафтовите печки беше, че работеха даже когато токът спираше.
По време на Режима – една зима през 80 и не знам коя година ток имахме два часа, после два часа го изключваха и т.н, спираха естествено всички електрически уреди, спираше даже парното, но нафтовата печка продължаваше да топли. И да хвърля дискретна светлина. Тъй като нямаше и телевизия, единственото нещо, което можеше да направи човек, е да се завие с едно родопско одеало и да чака. В повечето случаи се унасяхме и така можеше да прескочим и вечерята.
Оставаше обаче проблемът с къпането на бебетата. Нафтовата печка не можеше да се пренесе навсякъде. Дъщеря ми я къпехме в банята, като предварително в една купичка запалвахме спирт. Някой път замествахме спирта с ракия –анасонлийка. Бебето се омирисваше на кръчма, но това беше най-малкият кахър.

Лошото беше, че по време на Режима спираха и асансьорите. Тези, които живееха на високо, планираха до минути дневния си режим – изчисляваха кога да се приберат, кога да сготвят и да се изкъпят, кога да си легнат.
Иначе парното беше хубаво нещо. Мечтата за този плод на цивилизацията е възпята в прочутия български филм „Топло”.

Новите апартаменти ги даваха с готово парно, но с платкови радиатори. Които имаха живот не повече от 5 години. Дотогава трябваше да се сменят с чугунени.

Чугунените струваха по 500 лева на апартамент, не всички имаха толкова пари на куп, но държавата даваше заем. И аз взех заем и за няма и пет години го изплатих.
Всъщност топлото не идваше от ТЕЦ-а, а от СССР. ТЕЦ-ът беше само част от дружбата.
Великият Съветски Съюз не само ни беше освободил два пъти, но и ни пращаше евтина нафта. Част от нея препродавахме, с друга се движеше транспортът ни, с трета се топлихме евтино.
Дойде Горбачов и всичко започна да върви назад. А като дойдоха и нашите демократи на власт и си развалиха отношенията с нашия по-голям брат, започнахме да мръзнем.
В интерес на истината в началото се радвах на демокрацията, но като получих първата сметка от 480 лева и разбрах, че не вървим по правилния път.

Първо намалих радиаторите, после спрях да плащам, те спряха и да ме топлят.
Чугунените радиатори още си стоят – тежки и студени.
Гледам ги и си мисля, че съм готов на всичко – само и само да се върне онова време, когато сутрин се разхождах по гащи и по потник. Па ако ще пак да ни спират тока на 2 часа, ако ще пак да ни правят идиоти…

Защото от топлото по-хубаво няма. Описал го е още Христо Ботев в „Политическа зима”.
Блогът на Евгений Тодоров -zaprehoda.blog.bg

Научете повече

Български армейски вълнени одеала от 1983 в момента на пазара в САЩ

Одеалата са произведени в сливенския комбинат Декотекс през 1983 г, което се вижда ясно на етикета ( на линка ). На скъсания етикет пък се чете 79 г. ВТК "Георги Димитров" ( най-долу на етикета ) - Сливен е едно от най-модерните текстилни предприятия в България през 80-те.

www.omahas.com

Научете повече

Палатков лагер пред Президенството 1990 год

Снимка от времето когато всичко бе ново и като всяко ново нещо си беше и интересно

Научете повече

Петър Захариев Пашов – Пашата

Петър Захариев Пашов – Пашата, е един от най-изявените съвременни български куклено-театрални режисьори от 80-те и 90-те години на 20 век. Името му е свързано със знакови спектакли, като „Светлосиният Петър“, „Пук“, „В Лунната стая“; „Дон Кихот“, “Кентървилският призрак” „Честна мускетарка“ и много други. Завършва през 1981 г. ВИТИЗ „Кр. Сарафов“ – режисура за куклен театър, в класа на проф. Николина Георгиева и актьорско майсторство за куклен театър, в класа на к.и.н. Елена Владова. Работи дълги години, като режисьор в Държавен куклен театър Пловдив. През 1983 г. е поканен за асистент по актьорско майсторство за куклен театър в класа на проф. Ат. Илков, а през 2003 е хабилитиран за доцент в катедра АРСКТ – НАТФИЗ “Кр. Сарафов”. От 1992 г. е директор и художествен ръководител на експерименталния Театър “Ателие 313”. Реализирал е над 50 постановки в България, Полша, Македония, САЩ, Чехия, Хърватия, Босна и Херцеговина, Сърбия и др. Спектаклите му участват с огромен успех на редица международни фестивали в: България, Югославия, Македония, Гърция, Турция, Хърватия, Словения, Австрия, Чехия, Полша, Словакия, Германия, Холандия, Швейцария, Франция, Русия, Румъния, Мексико, Индия и др. Ръководител на летни курсове за студенти от Ню Йорк Юнивърсити и Тринити колидж, Колорадо Колидж, САЩ. Едномесечен курс за повишаване квалификацията на млади куклени актьори в Международния институт за куклено изкуство, в Прага. Семинар на тема: "Импровизирани кукли" в Загреб, Хърватия. Образователни семинари в Задар, Хърватия. Ръководител на поредица от международни режисьорски семинари "Кукли на Балканите", Стара Загора. Носител на голям брой национални и международни награди, между които : Годишни награди на САБ за режисура; Голямата награда за режисура “Златен делфин” Варна’84; Първа награда за режисура на IV национален преглед на държавните куклени театри-85 г.; 1990 г. – Голямата награда “Астра”, за най-добър спектакъл за “Дон Кихот” от фестивала “Хора и кукли” – Плевен; Наградата на гр. Пловдив за “Дон Кихот” 1990 г.; 1995 г. – Голямата награда за най-добър спектакъл и награда за режисура за “Кентървилският призрак” по Оскар Уайлд от Академия “Куклар”. 1996 г. – Награда на Пловдивско театрално общество за цялостен принос; 2000 г. – Голямата награда “Пиеро”, за най-добър спектакъл и награда за режисура за "Честна мускетарска" от Валери Петров, на Международния фестивал за възрастни “Пиеро”, Стара Загора и 2002 г. – Награда за най-добра режисура за “Честна мускетарска” от Валери Петров на Международния фестивал Баня Лука, Република Сръбска, Босна и Херцеговина; 2002 г. – Награда на детското жури “25 златни звездици” за спектакъла “Снежанка” от Международния фестивал в Марибор, Словения. 2002 г. – Награда за режисура на “Честна мускетарска” – В. Петров от международния фестивал “Златният делфин”, Варна; 2002 г. – Награда за режисура за “Светлосиният Петър” от Международния фестивал “Златният делфин”, Варна.