16:45
7:50
Admin
ЛЮБОПИТНО, СТАТИИ
2 comments
Освен у нас, тя е разпространена в кухнята на Сърбия и Република Македония. Широко е разпространена във Влашко под името salata bulgareasca (българска салата). Освен на Балканите е популярна в Чехия и Словакия (sopsky salat), където присъства в менюто на заведенията, леко видоизменена (без печени чушки, а понякога и без лук), а в Словакия я сервират със захар.Историята на шопската салата е изящен пример за сложната и понякога противоречива механика на националните митологии. В старите български готварски книги от края на XIX и първите десетилетия на XX в. няма рецепта за такава салата. Тя не е спомената и в литературни източници. Исторически е документрано, че в началото на XX в., а някъде и до 30-те години, отношението на българските селяни към узрелите червени домати е било подозрително. Използвали са ги предимно зелени за туршия, а узрелите понякога изхвърляли или давали за храна на животните, тъй като ги смятали за негодни и дори опасни са ядене. Между другото страхът от узрелите домати е нещо познато и в някои страни от Западна Европа през XVIII и до началото на XIX век. В Дания и Холандия ги смятали дори за отровни. Този страх има донякъде свое рационално обяснение. Тогава храната често се е приготвяла в метални съдове с високо съдържание на олово в сплавите. Изглежда киселината в доматите при контакт с такива съдове е предизвиквала стомашни неразположения и дори леки отравяния.
За пръв път срещаме термина „шопска салата (лютеница)“ в готварска книга от 1940 г. Очевидно ястието е толкова „традиционно“, че на практика представлява рецепта за лютеница и няма нищо общо с познатата ни от години „шопска салата“.Появата и утвърждаването на т.нар. шопска салата трябва да се разглежда в контекста на приготвянето, сътворяването и консумацията на салати, на растящо производство и консумация на червени домати, както и на нарастване на участието на червени домати в приготвянето на различните видове салати. Не на последно място появата й е част и от стремежа, тръгнал също от 30-те, за цялостно тематизиране и систематизиране на „българска национална кухня“, както и развитието на международния туризъм в страната след средата на 50-те години и по-конкретно дейността на ДСП „Балкантурист“, основано още на 1 април 1948 г.
От 1956 г. насетне започва да се среща приближаваща се до днешната „шопска салата“, но във вариант без сирене (!). Тя е съставена от печени обелени и нарязани на дребно пиперки капия, червени домати и една краставичка, нарязани на дребни кубчета, малка печена белена изчистена и нарязана люта пиперка, кромид лук, нарязан на тънки филийки и леко смачкан, магданоз, нарязан на ситно, олио и оцет. Рецептата въобще не упоменава знаковото поръсване на салатата с бяло саламурено сирене. Приблизително същото е положението с „шопската салата“ и в готварска книга от 1960 г., без този път да се уточнява съотношението между малките и големите пиперки. В някои варианти от този период в приготвянето на все още очевидно некодифицираната и лишена от настъргано сирене „шопска салата“ се срещат не печени, а сурови пиперки капия, а нарязаните на дребно опечени люти пиперки се поставят само „по желание“. Не минава и без „шопска салата“ с „червен лук“, а в други случи срещаме дори и репички.Трудно е да се повярва, че точно шопите, известни предимно със своя консерватизъм и житейски скептицизъм, са направили подобна дръзка кулинарна иновация – да нарежат червени домати в салата. Откъде тогава е дошло името на тази салата? Каква е неговата логика?
По стара българска традиция тук логиката е оскъдна и необичайна. Освен със своя житейски скептицизъм шопите са известни и с белите си носии. Вероятно това е била основната причина някакъв неизвестен майстор от империята „Балкантурист” да кръсти своето изобретение шопска салата – заради белия калпак от настъргано сирене.Явно още в края на 60-те и началото на 70-те определено към салатата се проявява подчертан интерес в ресторанти на „Балкантурист“ и тя започва да добива видимо първенство като „типична българска салата“. Така например в менюто на реномирания столичен ресторант „София“ в непосредственото начало на 70-те години чуждестранните гости и туристи биха могли да научат за салата „София“, салата „Гастроном“, „доматена“, „салата от краставици“ и … „шопска салата“. Но само срещу последната чуждият посетител би могъл да прочете пояснението, че това е „TYPISCH BULGARISCHER SALAT“. Видимо в непосредственото начало на 70-те години салатата е вече атракция и любимо ястие на чуждестранните туристи.Първоначално виждайки салатата по ресторантите, българите си мислят, че това е ястие характерно за Шопско, което те не познават от детинство, а ако са от там, че по някакъв начин то не е било запазено и готвено в тяхната среда или е било временно „позабравено“, както ще започнат да се изразяват готварските книги за доста новоизковани ястия. В основополагащата книга с „българска национална кухня“ от 1978 г. рецептата за „шопска салата“ е поместена сред невиждано преди изумително многообразие от измислени наскоро регионални салати, но определено поръсена със знаковото сирене. В стремеж да се търси автентичност на салатата и тя убедително да се свърже с шопите на терена, а не с готвачите на „Балкантурист“, в повторното, преработено издание на книгата от 1983 г. вече срещаме „шопската салата“, представена като записана в село Бусманци, Софийско. Заедно с това явно в края на 70-те и непосредственото начало на 80-те години „шопската салата“ вече изглежда стабилно кодифициран продукт и разминаванията в рецептите видимо намаляват. Истинското проникване на салатата сред публиката става през 70-те години, а масовото й утвърждаване – през 80-те. В този смисъл, „шопската салата“ няма по-дълъг живот на българския пазар от Coca-cola. През 80-те и 90-те години всичко подсказва, че поръсеното отгоре сирене е твърд и неотменен елемент в шопските салати, както и главен разпонавателен белег, а и готварските книги вече не могат без самата рецепта за „шопска салата“. Всъщност и самото масово пиене на „ракийка със салатка“ е сравнително скорошна „традиция“ на българите, наложила се през последните десетилетия. Видимо е впечатлението, че сякаш няма много описания на „ракийка“ и „салатка“ до 40-те години на XX в. Пиенето на ракия със салата трябва да се възприеме като нова традиция, наложила се масово едва през втората половина на XX в., приблизително във времето около измислянето и утвърждаването на самата „шопска салата“, практика, вече превърнала се в общосподелена и неразделна част от българския бит. В момента не само ракията напълно е загубила своя турско-ориенталски генезис и се разглежда като „българско национално питие“, а съпровождащата я салата – като стародавно, традиционно българско мезе.
По линия на инвенцията и склонността да се измислят всякакви специфични, регионални, стародавни, традиционни ястия се появяват през 90-те години на XX в. и множество салати с регионални наименования – „панагюрска“, „свищовска“, „сливенска“, салата „от домати по родопски“, „от зелен фасул по медвенски“, „ръжево-конарска“, „карловска есенна“, „печени пиперки по велинградски“ и т.н. Споменатите ястия, разбира се, са толкова стародавни и традиционни, колкото и легендарната „шопска салата“. Като продължение на периода от 60-те години насетне видимо е и високото участие в споменатите салати на пресни червени домати, както и възприемането вече на доматите като напълно неразделна и сякаш многовековна част от българската кухня. Но може би с изключение на „овчарската“ нито една от тези нови салати няма успеха, на който се радва „шопската“. ?
„Конструкция“ и „инвенция“ на готвачи от ДСП „Балкантурист“ (вън от съмнение), „шопската салата“ функционира ефектно като символ, и то не само на регионалното (шопското), а най-вече на националното (българското).Продукт на професионалните готвачи от ДСП „Балкантурист“ са и множество други ястия. Това важи за част от вече изброените по-горе и предназначени да отразяват определени регионални специфики, както и други, станали по-култови и общоизвестни като „яйца по панагюркси“, „боб по манастирски“, „кавърма по радомирски“, „чушка бюрек“, „сирене по шопски“ и др. Колкото и да е чудно на някои съвременници, както вече се спомена, и ракията, и салатата, не са стародавни или „самобитни“ питиета и ястия, а именно резултат от съприкосновението на населението, живяло по тези земи, включително и от гледна точка на по-усъвършенствани технологии, със света, точно както за да има „шопска салата“, първо трябва да пристигнат доматите от Латинска Америка и да се случат още много други неща.Но ако „шопската салата“ е инвенция на професионални готвачи, кои са причините за впечатляващия й успех? Защо се налага успешно именно тя като национална кулинарна емблема? Утвърждаването на салатата съвпада с период на засилено и безпрецедентно тематизиране на „българската национална кухня“ и „българските национални ястия“.„Шопската салата“ отговаря на трайни международни кулинарни изисквания и тенденции, свързани с желанието за креативна и красиво оформена храна. Към това можем да прибавим и очакванията на потока от туристи от края на 50-те години насетне спрямо България като градинарска страна, очаквания, с които и българите са наясно, а и самите те изживяват родината си като страна на слънце и зеленчуци. В началото на 70-те години текстове в готварски книги вече звучат повече от категорично: „Българските салати са известни в целия свят.“
След 1989 г. шопската салата вече е символ на българската национална кухня. Заедно с емигрантите тя също започва да пътува, най-вече в ролята си на „народна“ и „българска“. Независимо от крехката й историческа възраст, шопската салата е много сполучлива като съчетание на вкусове, поради което лесно е възприета като нещо типично и интимно българско. Това обяснява и лекотата, с която е превърната в национален кулинарен мит, а свойство на всеки истински мит е да живее отвъд баналната историческа събитийност и да изглежда като роден в някакви приказни, древни и незапомнени времена.
Вижте още:
- 15:26
- Admin
- СТАТИИ
- 6 comments
На 4 декември 1979 г., около 5 месеца преди да навърши 18 години, Петя се самоубива в дома си в Бургас със сънотворни хапчета. Оставя предсмъртна бележка със следния текст:
Никой досега не е успял да разгадае истински
посланието на Петя, закодирано в тези подредени една под друга думи. Както и никой не може да даде отговор на въпроса, защо това крехко, но красиво и много жизнерадостно момиче избра да отиде в небитието, вместо да изживее битието си на поетеса и жена на земята?
Въпреки краткия си живот поетесата оставя след себе си около 200 стихотворения, 50-60 произведения в проза, десетки художествени преводи на песни на “Бийтълс”, “Би Джийс”, “Смоуки”, “Пух”.Петя Дубарова е родена на 25 април 1962 г. в крайморския град Бургас. Майка й Мария е прогимназиална учителка по литература, баща й Стайко – началник-смяна в бургаския завод за радиатори. Момичето учи в „Г” паралелка на кварталното училище „Иван Вазов“ и продължава в елитната английска
 |
| Неразгаданото послание |
За откривател на таланта на Петя се смята бургаският поет Христо Фотев. Когато тя е на 10-11 години, той води нещо като кръжок. С усета си на голям поет усеща особения начин, по който момичето гледа на света около себе си, на образите, които създава без никакво усилие. Мария Дубарова започва да изпраща някои от стиховете на Петя до вестника за деца „Септемврийче“. Там се появяват първите и творби. Макар че редакторите често се съмняват дали те наистина са писани от дете. Поради тази причина отказват да публикуват някои от тях. Изненадва ги не само образността и зрелостта им, но й продуктивността на авторката – майката праща по 20-30 наведнъж.Имало е дни, в които тя е пишела по 15-20 стихотворения, без да чувства никаква умора или изтощение. През 1974г., когато тя е на 12 години, на организирана от училището среща с писателя Георги Струмски, Петя го поздравява със собствено стихотворение – написано за една вечер. Възхитен, поетът й подарява снимки с автограф и надпис
“На Петя Дубарова, да стане голяма поетеса “.
По същото време, тя получава писмо от редакцията на „Септемврийче“, че повече не могат да я печатат, защото стиховете й са като за възрастни. Съветват я да праща в сп. „Родна реч“ и в. „Средношколско знаме“. Когато е на 14, Петя се среща с някои от редакторите на „Септемврийче“ и те й признават, че заради нейните стихове дълго се ровили в книгите на съвременни, а дори и на позабравени поети, за да видят дали тя не е „откраднала“ нещо от тях.
14-годишна Петя отива с майка си в редакцията на „Родна реч“. Среща се с главния редактор Георги Константинов и зам. главния Григор Ленков. Ленков – талантлив млад поет и преводач, оценява по достойнство стиховете на Петя и почва да ги публикува в списанието. Двамата с него четат донесените стихотворения и бързо разбират, че насреща си имат самороден скъпоценен камък, който внимателно трябва да бъде шлифован. Решават да дадат кураж на талантливото момиче и прибягват до малка лъжа. Петя е в 7-и клас и те я „състаряват“ с една година, тъй като списанието е за средношколци и в него могат да публикуват само от осмокласници нагоре.Григор Ленков също отдавна не е между живите. Умира внезапно по време на Пушкиновите празници на 7 юни 1977 г. в Ленинград (днес Санкт Петербург). Има няколко версии за мистериозната му смърт: инфаркт, сгрешена лекарска диагноза, самоубийство и дори убийство.
На другаря Ленков
Запомних Ви с усмивката – зорница.
С очите Ви – засмени и сърдечни,
и думите ви топли, като птица
в сърцето си – гнездо, ще пазя вечно.
- 8:48
- Admin
- СТАТИИ
- No comments
Има един факт, по който историците са единодушни — древногръцките философи никога не са пътували със самолет. Това обяснява абсолютното им мълчание по този въпрос. Иначе няма как те, които са казали по нещо за всичко земно и надземно, да не оставят някоя мъдрост и за стюардесата.
Нещо от рода на: „Самолет без стюардеса е като небе без звезди“ или „Пилотът е мозъкът, а стюардесата — душата на самолета.“ Добре, че днешните творци съвестно са запълнили тази празнота. В техните творения стюардесата често е ако не главен герой, то поне персонаж, който в никакъв случай не остава незабелязан от главния герой.
Почти няма човек, удобно седнал на седалката, прилежно закопчал колана си, чул кадифеното:
„Драги пътници, намираме се на…“, и видял притежателката на това кадифе царствено да се появява в салона, който да не й завиди. Ей така, неочаквано, дори без да знае защо. Обикновено с приземяването и завистта, и стюардесата се забравят, но не от всички. Някои слизат от самолетната стълбица с твърдото убеждение, че точно там, на хиляди метри над морското равнище, по средата на маршрута София – Силистра например, са намерили призванието си, срещнали са детската си мечта: нежно гримирана, елегантна и загадъчна, като че ли
слязла от рекламните календарчета на авиокомпания „Балкан“
слязла от рекламните календарчета на авиокомпания „Балкан“
И ако наистина тръгнат след нея, ще разберат, че конкурсите са не само за хората, но и за мечтите. Там, в администрацията на компанията, се оказва, че точно в този момент още 45 младежи и най-вече девойки „страшно обичат да пътуват, да се срещат с много хора, да се опознават с тях, да разговарят на чужди езици, да бъдат любезни“ и много държат това да става не къде да е, а във въздуха. За „Балкан“ това е златен шанс, в щатното разписание на стюардесите все още има свободни места, а едно ново разпореждане, което налага те да бъдат пенсионирани на 36 години (точно когато са най-красиви, опитни и знаещи), предвижда вакантните места да станат още повече.
Оттук нататък мечтата се „приземява“. Започва да зависи от такива прозаични неща като сантиметрите на медицинския метър(кандидатките трябва да се вместват между 160-ото и 172- ото му деление),означенията на теглилката, показанията на апарата за кръвно налягане, констатациите на зъболекаря, на офталмолога, барокамерата…
Сякаш ей сега пътниците ще извадят рулетки и ще започнат да мерят височината на стюардесите. Но наредба №5, занимаваща се с изискванията към работещите в Българска гражданска авиация, съвсем не се съобразява с доводите на опонентите.Като прибавим, че освен това някой с педантична точност пресмята оценките от изпитите (по руски и западен език), резултатите от психопрегледа, възрастта (тя не трябва да надвишава 24 години), става така, че повечето от кандидатите принудително се отказват. За онези, които остават, напрежението продължава: две учителки, бивше пиколо от „Шератън“, застрахователка, тролейбусна диспечерка, музейна работничка, финансистка и даже секретарка — общо тридесет и един човека, от които само трима мъже.
Всички потвърждават, че са тук заради интересното, което може да се случи във въздуха, а и защото: „Бюрото ми действа убийствено“ (Как толкова хора се чувстват живи само когато седнат зад него?); „Страшно искам да се грижа за някого“ (Не като санитарка, разбира се); „Обичам да пътувам“ (И кондукторките пътуват, но…). Когато стане въпрос за семейството, оказва се, че в повечето случаи и там нещата изглеждат добре: „Бъдещият ми съпруг ще ме приеме такава, каквато съм“, или още по-добре:„Няма да се женя“
И така. кандидатите почти са стъпили на самолетната стълбица, остава да се преборят с мандатната комисия — единадесет души и маса с червена покривка, които въобще нямат намерение да се предават. Още повече че общата култура (така се нарича последният изпит) се оказа с изисквания за съвсем конкретни знания.Въпросите се надпреварват да бъдат колкото може по-различни. Интересуват се от теглото на една каса бира до последните изказвания на Виенските преговори, от начина, по който се пренася Рогозенското съкровище, до годината на Френската революция и последните събития в Иран и Ирак, от съдържанието на указ №56 до най-новата премиера на Народния театър.
Има и чисто професионални запитвания: марки самолети, имена на авиокомпании. състав на атмосферата. Пред комисията А. Б. толкова сръчно акушира на родилка (на теория, разбира се), че наистина изненада беше къде се дяна първородният вик на най-малкия пътник. С предимство се ползват кандидатите, за които никой не е ходатайствал, които имат сериозни познания, непринудена усмивка и чувство за хумор. С една крачка пред другите са тези, които нямат говорни дефекти, имат ясна дикция и не се смущават от микрофон (навярно такива са изискванията и за телевизионни говорителки).
Докато самолетите „летят“ в различни посоки, по указание на комисията дрехите на двама от пътниците са залети с кафе и после веднага почистени. Съобразителността на една от кандидатките предотврати в последния момент ако не дипломатически, то поне голям скандал, който неизбежно би възникнал, ако свинските пържоли, така както настояваше комисията, бяха попаднали намасичките на четиримата араби в първа класа.
Накрая всички самолети кацнаха успешно, в резултат на което към 360-те бордни домакини на авиокомпания „Балкан“ се наредиха още 26.Имаше един въпрос, на който никой от кандидатите не можа да отговори: колко получава една бордна домакиня. Мечтата, преди да е станала професия, не се интересува от заплати. Нито от такива подробности, че трудът на бордната домакиня се оценява една категория по-ниско от труда на влаковите стюардеси. Въпреки стотиците килограми храна, които трябва да се товарят и разнасят при всеки по-дълъг полет без никакви перспективи за механизация. Нито дори от това, че докато самолетът лети до Коломбо или Дубай, стюардесата, за да осигури спокойното и приятно пътуване на пасажерите, трябва да изминава на борда по 10-12 километра. Да, това са неща, които днес бъдещите стюардеси все още не знаят.
Но утре? Утре всичко ще бъде по-различно: приказното ще стане всекидневие — нервно, уморително, неповторимо. Тези, които досега са сънували дългите пътувания, все по-често ще мечтаят за скорошните завръщания, за земята и кратките часове почивка, след които отново ги чака небето, любезното „Драги пътници…“, усмивката и всичката умора и напрежение, които остават зад нея.
Конкурс на мечтите
из архива на сп. "Жената днес"
Източник:списание „Жената днес“
- 8:08
- Admin
- ЛЮБОПИТНО, СТАТИИ
- No comments
Здравейте, Българи, в земи далечни,
говорещи на всякакъв език...
Нали на български мълчите вечер?
И плачете със български сълзи...
Честита Коледа! Добре ли спите?
В небето чуждо как блестят звездите?
Тъй топло ли, като над бащин праг?
Не казвате. На български мълчите.
И бягат мислите ви все назад...
Назад... Към гробовете на бащите,
където тихи свещи не горят...
Назад... Към майките, които в здрача
на коледната вечер са сами...
Късмети слагат в българска погача,
с надеждата за по-честити дни.
Наздраве, Българи! Добре ли спите?
Подаръците плачат под елхите.
Витрините предколедно блестят.
Дано да са достатъчно парите,
спестени в емигрантска самота...
И - преброени в есента на дните -
да стигнат за поне една мечта...
Автор Гълъбина МИТЕВА
Абонамент за:
Публикации (Atom)
