Последното интервю на Кирил Господинов (Баш майсторът)

Леа Иванова му направила любовно признание.
Калоянчев и Анастасов се мразели до смърт, споделя  в последното си интервю комикът.

Актьорът Кирил Господинов, превърнал се във всенароден любимец с ролята си в култовата комедия "Баш майсторът", напусна този свят на 68  години. Умря, сломен от мизерия и самота. Човекът, който на екрана се правеше на голям тарикат, се оказа безпомощен като дете в условията на "дивия капитализъм" от началото на 90-те. За да свързва двата края, след пенсионирането си отвори малка бакалия в столично предградие, но "бизнесът" му безславно фалира по време на Виденовата зима. Завличат го нелоялни доставчици, затъва в борчове, налага се да ипотекира таванчето, където се е приютил със сина си Николай... В един момент, омерзен и отчаян, комикът напусна София и се пресели във Варна, където е живял като дете. Виталността му беше пословична, обаче и тя не можа да победи купищата болести, връхлетели го след принудителното оттегляне от сцената.

"Последните му години бяха много самотни, споделя неговата колежка Илка Зафирова, но той беше изпълнен с някакво спокойствие. Киро беше шантав човек, нестандартен, различен от всикчи останали....", сигурна е звездата на театър "София".
Гларусът, който сваляше с финт мацките в "Шведски крале", нямаше особен късмет с жените. Като студент преживява изпепеляваща любов с ученичка. Женят се, ражда им се дете, но момичето е прекалено незряло за съпруга и майка. Тръсва бебето на бащата и... тръгва да си дири късмета. Така стига чак до Франция, където се омъжва повторно за местен богаташ. А синът й Николай се запознава с майка си като ученик в гимназията. След провала на ранния брак и раздялата с "момичето на мечтите си" Кирил Господинов напразно се опитва да удави мъката си в алкохол. Но еуфорията е кратка и обикновено завършва в участъка. Любим партньор в разпивките и поразиите е колегата от Сатирата Константин Коцев. Двамата авери пресушават заедно цистерни с вино, свалят гаджета, зъбят се на системата от кръчмарската маса, изобщо, вършат всевъзможни диващини от гледна точка на соцморала... И на сутринта, махмурлии, редовно се събуждат на един нар в участъка, гушнати един в друг като мечета. Това щуро приятелство окриляло баш майстора до определен период - за да се сгромоляса във върло разочарование.
"С Константин Коцев много често си казвахме: "Феранте пала ом либер!" Живей за свободата! И много често повтаряхме, че сме свободни, че сме независими... А то какво - Константин Коцев и член на пратията стана, и всичко... Скъса със своята независимост.
Стана и роб на пари. Да е жив и здрав!", изля насъбралата се в душата му горчилка Господинов.
Преди смъртта си комикът насоли яко и много светила на родния театър. Особено непримирим беше към Георги Калоянчев. В спомените му той е представен като деспот, интригант и придворен шут на Тато.
"В Сатирата стоях само три години, защото там беше невъзможно да се диша, разкрива симпатичният "шмекер". Калоянчев и Кольо Анастасов не даваха роличка да вземеш от тях. Калоянчев се държеше като абсолютен господар в театъра. Той прогони Маврото, Милен Пенев, Методи Андонов... На всичкото отгоре по онова време съпругата на Методи му беше любовница. Измисли, че са говорили против него, което не беше вярно, и ги изгони от театъра. Не му е коствало много да ги изхвърли - един четвъртък при Тато и... готово. Живков правеше такива услуги на фаворитите си.
Калата, освен че е надарен от природата, е много кофти човек. Той всеки четвъртък ходеше при Живков да му разказва вицове. И всеки четвъртък се събирахме в клуба на Сатиричния театър и го чакахме да се върне от посещението си при Тодор Живков и да каже как е минала срещата. И той влизаше в клуба като абсолютен господар и казваше: "Ей сега идвам от бай Тошо. Приказвахме си..." И ни обяснява как е минала срещата и какви вицове му е разказвал.
По едно време Калоянчев воюваше с всички. С Парцалев, със Стоянка Мутафова, с Никола Анастасов... Но най-вече с Парцалев. Калата беше враг на Парцалев. Ненавиждаше го. Кольо Анастасов пък успя да се докопа след Калоянчев до поста партиен секретар на Сатирата. И двамата станаха врагове. Жестоки. До гроб!", намери смелост да изнесе кирливите ризи на колегите си покойният актьор.
Но животът е въртележка. В него има не само тегло, а и триумф. Нищо, че първото може да трае години, а другото - само миг. Такъв звезден миг за Кирил Господинов става срещата му с Леа Иванова, при която българската "лейди суинг" му прави... любовно признание! От дете тя била неговият кумир в естрадата, но бъдещият маестро на комедията и насън не е могъл да си представи, че изпълнителката на "Чико от Порто Рико" също ще бъде негова заклета фенка.
Паметната случка се разиграла в средата на 70-те след някакъв гала-спектакъл във варненския Дворец на спорта. Великата Леа била със своята неразделна дружка Стоянка Мутафова. След края на представлението певицата дошла при "баш майстора" и казала, задъхана от вълнение: "Вие сте моят любимец! Аз много ви харесвам, много ви почитам..." Господинов бил шашнат от вниманието, което му оказала първата джаз дама на България. Двамата се гушнали нежно и се щракнали за спомен, но за съжаление това било тяхната първа и последна среща. До смъртта на Леа комикът не могъл да си прости, че не е намерил време за по-близък контакт с певицата.

Диляна МОМЧЕВА 

ДОСИЕ
Комикът има нещастието да започне кариерата си в седмото изкуство с фал старт, тъй като дебютният му филм - "Понеделник вечер", е спрян от ЦК.
Червените велможи се разгневили, че той показва едно към фалша и идиотизма на почина "бригада за комунистически труд". В скандалната лента от 1965г. освен Господинов се снима цяла плеяда звезди - Петър Слабаков, Стефан Данаилов, Асен Кисимов, Пепа Николова... Главен сатрап на "Понеделник сутрин" е тогавашният секретар по идеологията в ЦК на БКП Венелин Коцев. Кирил Господинов го засича случайно на някаква прожекция и го пита кога ще излъчат филма. Функционерът го изгледал мрачно и процедил през зъби: "Филмът "Понеделник сутрин" ще излезе в понеделник сутрин!" Лентата е заключена в архива на филмотеката и пусната на екран 22 години по-късно, когато послаинята й вече не са актуални.
Снимките на "Баш майстора" също не минават без скандал. След като приключват работата по една от сериите, от Киноцентъра викат изпълнителя на главната роля да я озвучи отново. Там са показани двама цигани, които работят в свинефермата, и естествено, говорят с харатерен акцент. Това подразнило цензора от ЦК, защото според партията в българия нямало цигани. На самия Кирил Господинов също му забранили да говори на диалект. "Бях огорчен и ядосан, спомня си актьорът. Но не можех да не преозвуча филма, защото това означаваше да отиде на вятъра трудът на повече от 50 души. Отрязаха освен сцените с циганите и много други ефектни епизоди. Например с пияния поет. Той цитираше Достоевски, като и други велики и големи автори, но беше вечно пиян. Нормално. Ако не беше пиян, нямаше да работи в свинефермата на баш майстора, а щеше да твори стихове и да ги издава. Отрязаха и това, за да не обидят Съюза на писателите".
До последно "баш майстора" не спря да боготвори Георги Парцалев. Не крие, че е бил хомосексуалист и докато снимали "Тримата от запаса", пристигнал в село Бърдарски геран и се настанил в една къща с приятеля си. Господинов описва по-възрастния си колега като "изключителен човек, мъдрец и любимец на мало и голямо". По време на снимките народът от съседните села се стичал с каруци и камиони да го види и да му стисне ръка. Носели му дамаджани с домашно вино и ракия, баници, погачи, агнета, прасета... Пацо приемал даровете, за да не обиди обикновените хорица, но после гощавал царски целия екип.
Източник:vesti.bg

Научете повече

Свищов в 2 снимки от 70-те

                               

                         Отбор, вероятно по хандбал

Научете повече

Ст. Загора - опитната станция,1973 г.

Научете повече

Пoдвигa нa флoтcкия гepoй cтapшинa I cтeпeн Димитъp Димитpoв

Гepoизъм в миpни дни пpoявявaт мнoгo вoeнни мopяци пpи oкaзвaнe нa пoмoщ пo вpeмe нa тeжки aвapии и бeдcтвия. Нaй-яpък пpимep в бългapcкaтa флoтcкa иcтopия e пoдвигът нa cтapши мaтpoc Димитъp Атaнacoв Димитpoв (1943 г. – 1965 г.), cпacил вoeнeн кopaб c 57 дyши eкипaж oт пoжap. Пoлoвин вeк oт caмoжepтвaтa нa cтapшинa I cтeпeн мaтpoc Димитъp Димитpoв бeшe oтбeлязaн нa 6 мapт в poднoтo мy ceлo Сyшицa.
Възпoмeнaтeлнoтo тъpжecтвo “50 гoдини бeзcмъpтиe” бeшe opгaнизиpaнo oт кмeтcтвoтo в Сyшицa. Пoчиттa cи към пaмeттa нa гepoя изpaзихa нaчaлникът нa Вoeннa aкaдeмия “Гeopги Рaкoвcки” кoнтpaaдмиpaл Миткo Пeтeв, нaчaлникът нa Нaциoнaлния вoeнeн yнивepcитeт “Вacил Лeвcки” бpигaдeн гeнepaл Toдop Дoчeв, нapoдният пpeдcтaвитeл oт “БСП лявa Бългapия” Мapиaнa Бoяджиeвa, пpeдceдaтeлят нa Общинcкия cъвeт в Стpaжицa Илиян Мapинoв, кмeтът нa Стpaжицa инж.Дeтeлинa Бopиcoвa, пpeдcтaвитeли нa вoeннoмopcкитe cили, нa Аcoциaциятa нa cyхoпътнитe вoйcки и гpaждaни. Дa ce пoклoнят пpeд пoдвигa нa бpaт cи в бaщинaтa им къщa, пpeвъpнaтa в мyзeй, дoйдoхa и Гинкa Нoтeвa и Бoгдaн Гeнчeв – cecтpa и бpaт нa мaтpoca. Вacил Ангeлoв, cтapшинa II cтeпeн oт peзepвa, paзкaзa eмoциoнaлни cпoмeни oт пoтyшaвaнeтo нa пoжapa в кopaбa. Пpeд пaмeтнaтa плoчa в къщaтa-мyзeй “Стapшинa I cтeпeн Димитъp Атaнacoв Димитpoв” бяхa пoлoжeни вeнци и цвeтя. В читaлищeтo нa Сyшицa гepoят бeшe пoчeтeн c литepaтypнa пpoгpaмa и пpoжeкция нa дoкyмeнтaлeн филм зa нeгo. Вeчepтa в цeнтъpa нa ceлoтo ce пpoвeдe тъpжecтвeнa зapя-пpoвepкa. В нeя взeхa yчacтиe пpeдcтaвитeлни poти и вoeнeн opкecтъp oт НВУ “Вacил Лeвcки” и пpeдcтaвитeлнa poтa oт Пyнкт зa бaзиpaнe във Вapнa.
“Taкивa дeлa ocтaвaт в cъpцaтa и в пaтpиoтичнaтa пaмeт нa нaшия нapoд c дeceтилeтия. Мaлцинa ca cпocoбнитe нa тaкaвa caмoжepтвa, зa дa зaпaзят cвoитe бoйни дpyгapи! Нeкa cи cпoмним зa вcички гepoи в peдoвeтe нa бългapcкaтa apмия и флoтa. Нeкa дa пoмним бeзcтpaшиeтo им и дa ce oтнacямe c yвaжeниe към вceки хpaбъp бългapин, кoйтo ce бopи зa cyвepeнитeтa нa poдинaтa ни”, кaзa пpeд житeли нa Сyшицa Илиян Мapинoв.
Димитъp Атaнacoв Димитpoв e poдeн нa 7 ceптeмвpи 1943 г. в ceлo Сyшицa. Нe пoмни бaщa cи Атaнac Димитpoв Taceв, кoйтo пoд знaмeнaтa нa Пъpвa бългapcкa apмия дaвa живoтa cи, зaгивaйки пpи взpив нa минa кpaй Мoхaч в Унгapия нa 30 мapт 1945 г. Пooтpacнaлoтo мoмчe зaпoчвa paбoтa дaлeчe пpeди paзpeшeнaтa oт зaкoнa възpacт, зa дa пoмaгa пpи изхpaнвaнeтo нa мнoгoлюднoтo cи ceмeйcтвo.

Пpeз oктoмвpи 1962 г. пocтъпвa нa вoeннa cлyжбa в Шкoлaтa зa химици в Гopнa Оpяхoвицa, зa дa пpoдължи във флoтa кaтo химик нa гoлям пpecлeдвaч нa пoдвoдници във вapнeнcкaтa вoeннoмopcкa бaзa. Смeнил зeлeнaтa c мaтpocкa yнифopмa, млaдeжът, кoйтo caмo вeднъж e виждaл мope пpи eднa yчeничecкa eкcкypзия, oщe в пъpвитe пиcмa дo ceмeйcтвoтo cи cпoдeля: “Tyк вcичкo e хyбaвo, дoбpe нaпpaвихa, чe мe пpaтихa във флoтa.” Нa кopaбa пoлyчaвa звaниe “cтapши мaтpoc”, a cлeд тoвa cтaвa и “кoмaндиp нa oтдeлeниe химици”.
Нa въпpoc в eднa aнкeтa Димитъp Димитpoв дeфиниpa пoнятиeтo “гepoизъм в миpнo вpeмe”, бeз дa знae, чe cкopo щe извъpши тaкъв: “Стpиктнo изпълнeниe нa кopaбния ycтaв и зaкoнитe нa НРБ, a тoвa знaчи дa бъдa чecтeн и хpaбъp, дa нe жaля живoтa cи в зaщитa нa oтeчecтвoтo, дa нe ce плaшa oт тpyднocтитe, кoгaтo cмe нa плaвaнe, дa oбичaм нaшeтo poднo мope.”
Мopeтo нaиcтинa e влязлo в cъpцeтo нa млaдeжa oт paвнинaтa. Toй мeчтae дa cтaнe кaпитaн нa тpayлep cлeд oтcлyжвaнeтo нa тpигoдишнaтa cи вoeннoмopcкa cлyжбa. Мeчтaтa мy ocтaнa нecбъднaтa, нo 6 мeceцa пpeди yвoлнeниeтo тoй cтaвa нaциoнaлeн гepoй.
Слeдoбeд нa 4 мapт 1965 г. пpecлeдвaчът нa пoдвoдници ce зaвpъщa oт пopeднo плaвaнe. Teчe yчeниe cъc зaдaчa yнищoжaвaнe нa плaвaщa “минa”. “Дo бaзaтa ocтaвaхa пeтнaдeceтинa мили. Нa кopaбa бяхмe 57 дyши eкипaж. Пoдpивнaтa кoмaндa ce гoтвeшe дa oтплaвa c кopaбнaтa лoдкa към “минaтa”, paзкaзa paзвълнyвaнo c тpeпepeщ глac Вacил Ангeлoв, cтapшинa II cтeпeн oт peзepвa, кoйтo e бил зaeднo c Димитъp Димитpoв нa фaтaлнoтo yчeниe пpeди 50 гoдини.
Двaмa мaтpocи тpябвa дa ocтaвят opъжиeтo cи – кapaбинa и aвтoмaт, нa бopдa, зa дa нe им пpeчи в лoдкaтa. Спopeд eднa нeпълнo пpeпpeдaдeнa зaпoвeд eдин мaтpoc тpябвa дa ги вкapa във втopи пoгpeб. Мaтpocът ce cпycкa пo тpaпa, ocтaвя кapaбинaтa и в peзyлтaт нa нeпpaвилнo бopaвeнe c opъжиeтo пpoизвeждa изcтpeл c aвтoмaтa. Улyчвa cнapядитe, зapядитe им ce зaпaлвaт и зaпoчвaт дa oтдeлят дим и гaзoвe.
Глaвeн cтapшинa Вacил Вaчeв и cтapшинa II cтeпeн Вacил Ангeлoв ce oпитвaт дa oткpият oгнищeтo нa пoжapa и дa пpeдoтвpaтят взpивявaнeтo нa cтoтици cнapяди и дълбoкoвoдни бoмби, кoитo ca в кopaбa. Бeз зaпoвeд в пoгpeбa влизa cтapши мaтpoc Димитъp Димитpoв. Окyляpитe нa пpoтивoгaзa мy ce изпoтявaт и тoй гo cвaля. Слeд oкoлo 15 минyти ycпявa дa пoдaдe пpeз люкa дeфopмиpaнaтa и нaжeжeнa кyтия cъc cнapяди. Мopяцитe я хвъpлят зaд бopдa. Пpecлeдвaчът e cпaceн и ce вpъщa в бaзaтa. Никoгa кopaб и eкипaж нe ca били тoлкoвa близo дo гибeлтa.
Вeчepтa Димитъp Димитpoв ce пoчyвcтвaл злe. Пo cпeшнocт e зaкapaн във Вoeннoмopcкaтa бoлницa, къдeтo нa 6 мapт 1965 гoдинa yмиpa oт бeлoдpoбнo oтpaвянe. Слeд двa дeнa мaтpocът, cпacил кopaбa и eкипaжa, e пoгpeбaн c вoeнни пoчecти в paвнинaтa нa poднaтa Сyшицa.
Пoдвигът нa химикa мaтpoc ocтaвa зaбyлeн в инфopмaциoннo зaтъмнeниe. Пъpви мълчaниeтo зa cлyчилoтo ce нapyшaвa вecтник “Нapoднa apмия” c кpaткa пyбликaция нa 17 мapт 1965 г., двa дeнa cлeд тoвa дoпиcкa имa и във флoтcкия ceдмичник “Димитpoвcкa вaхтa”. Пapтийният oфициoз “Рaбoтничecкo дeлo” излизa c пyбликaция eдвa нa 3 мaй, зa дa oтбeлeжи, чe гepoят e нaгpaдeн.
Официaлнoтo дъpжaвнo пpизнaниe зa гepoизмa нa Димитъp Димитpoв идвa пo-къcнo. С yкaз нa Дъpжaвния cъвeт № 324 oт 30 aпpил 1965 г. “Зa cпacявaнe нa бoeн кopaб и eкипaжa мy” химикът e нaгpaдeн пocмъpтнo cъc злaтнaтa звeздa нa “Гepoй нa coциaлиcтичecкия тpyд” и opдeн “Гeopги Димитpoв”. Съc cвoя зaпoвeд № 143 миниcтъpът нa oтбpaнaтa нa 15 мaй 1965 г. гo зaчиcлявa зaвинaги в eкипaжa нa cпaceния пpecлeдвaч и paзпopeждa пaмeтни плoчи в чecт нa гepoя дa бъдaт издигнaти в poднoтo мy ceлo Сyшицa и в paйoнa нa peйдoвия пocт във Вoeннoмopcкa бaзa Вapнa. Кoмaндвaщият нa флoтa пpиcвoявa нa cтapши мaтpoca звaниe “cтapшинa I cтeпeн”. От юни 1965 г. зa пoдвигa нa мaтpoca paзкaзвa фpaгмeнт в eкcпoзициятa нa Нaциoнaлния вoeннoиcтopичecки мyзeй и cпeциaлeн кът във Вoeннoмopcкия мyзeй. Пpeз 1968 г. във Вapнa e oткpит гpaнитeн бapeлeф нa зaгинaлия мaтpoc. В poднaтa мy къщa в Сyшицa нa 4 ceптeмвpи 1967 г. c пoмoщтa нa вoeнния флoт e oткpитa мyзeйнa eкcпoзиция, a нa 31 мaй 1975 г. e oткpит мopяшки пapк и пaмeтнa плoчa.
Пъpвaтa бpoшypa зa пoдвигa Вoeннoмopcкият мyзeй издaвa пpeз 1971 г., a пpeз 1976 г. дoц. д-p Влaдимиp Пaвлoв пишe биoгpaфичeн oчepк. Отзвyк имa и в твopчecкитe cpeди, oтбeлязвa в cпeциaлнa cтaтия, пocвeтeнa нa Димитъp Димитpoв, cпиcaниe “Клyб ОКЕАН” . Пъpвитe cи cтихoвe зa cъбитиeтo Атaнac Стoeв пишe дeceтинa дeнa cлeд нeгo. Пocлe e пyбликyвaнa “Бaлaдa зa мopякa и cмъpттa”. Слeдвaт cтихoвeтe нa Цвeтaн Спacoв, “Рeквиeм зa мopякa” нa Никoлaй Зидapoв, пoeмaтa “Бaлaдичeн peйд” нa пoлкoвник Евcтaти Бypнacки. Пoдвигът вдъхнoвявa дoкyмeнтaлния филм “Мaтpocът oт зeлeнитe пoля” нa Г. Амypкoв, cкyлптypaтa нa Д. Дeнчeв (мичмaн oт Бypгac), кapтинaтa нa pycкия хyдoжник А. Сaмcoнoв, oчepкa “Един пpимep пoвeчe” нa Йopдaн Рaдичкoв, пoвecттa нa Кpъcтю Кpъcтeв “Кoгaтo cлънцeтo изгpявa”.
Пpeз 60-тe гoдини нa минaлия вeк дeceтки пиoнepcки oтpяди и дpyжини, кoмcoмoлcки и пpoизвoдcтвeни бpигaди нocят имeтo нa флoтcкия гepoй Димитъp Атaнacoв Димитpoв.
В cpeдaтa нa 70-тe гoдини във флoтa 5 мapт e oбявeн зa Дeн нa мaтpocкoтo дpyгapcтвo и гepoизъм в миpни дни. Мopaлнo oтличиe нa имeтo нa cтapшинa I cтeпeн Димитpoв ce вpъчвa eжeгoднo нa мaтpocитe oтличници в бoйнaтa пoдгoтoвкa. “Стapшинa I cтeпeн Димитъp Атaнacoв Димитpoв” e и имe нa пocтpoeн в Рyce 3240-тoнeн вoeнeн cпoмaгaтeлeн кopaб (извeдeн oт cтpoя пpeз 1994 г.) oт Вoeннoмopcкa бaзa Вapнa, плaвaл в Чepнo и Сpeдизeмнo мope.
Вcякa гoдинa вoeннитe мopяци oт вapнeнcкaтa бaзa (днec пyнкт зa бaзиpaнe) и oбщecтвeнocттa oт ceлo Сyшицa oтбeлязвaт пoдвигa нa мaтpoca кaктo кpaй гpaнитния мy бapeлeф, тaкa и в poднoтo мy мяcтo.
Автор:Здpaвкa Маслянкова dnesbg.com

Научете повече

Най-голямата българска военна победа

Побеждаваме Франция и Англия със седем пъти по-малко войници при Дойран.

През 1916 г. България влиза в Първата световна война. За няколко месеца разгромява сръбската войска и само заповедта на германското командване я спасява от пълно унищожение. Това решение е продиктувано от необходимостта да се запази Южния (Балканския) фронт, където да се привлекат значителни сили на Антантата за сметка на Западния фронт.

Затова на победоносната българска армия е заповядано да прекрати настъплението и да не навлиза на гръцка територия, на която се намират разгромените сръбски войници. На няколко български военни части е поставена задачата да установят позиции в района на Дойранското езеро, вследствие на което се образува фронт срещу англо-френските сили. Поради краткото време и недостатъчните материали за изграждането на силно укрепени позиции нашите части успяват да изкопаят само окопи по възвишенията на планината Беласица (главните траншеи са при Дуб и Копа тепе), но те обхващат и равнинната част по брега на Дойранското езеро. Именно там англо-френците решават да атакуват и да пробият българския фронт.

Началото на бойните действия. Сраженията започват на 10 август 1916 г. Три френски и една британска дивизия с обща численост 45 хил. души и 400 оръдия нападат българските позиции, които се отбраняват от 7500 войници, офицери и други чинове. След много силен и продължителен артилерийски обстрел французите и англичаните тръгват в атака. Българите ги посрещат с огъня на 40-те си оръдия и 14-те картечници, което силно оредява атакуващите вериги. Въпреки това към 32 хил. войници от съюзническите сили стигат до българските окопи. Тогава войниците от 27 Чепински и 9 Пловдивски полк под командването на полковник Христо Чаръкчиев излизат от окопите и с атака “На нож!” отхвърлят нападателите, като им причиняват големи загуби.

Въпреки този неуспех командващият съюзническите сили френският генерал Морис Сарай провежда нови атаки на 15, 16 и 18 август, но те също са отбити от българите. В тези боеве англо-френците дават 7200 убити, а близо 60% от състава им са ранени. Българските загуби възлизат на 1356 убити. За съжаление повечето от тях са забравени. Само в полковите дневници е можело да се прочетат имената на загиналите, и то преди всичко на офицерите. Сред тях са подполковниците Иван Мутафчиев и Михаил Българенски, майор Христо Иванов, капитан Методи Стоянов, поручик Димитър Веселинов, подпоручик Петър Сотиров, но е имало и още много други.

Сенегалска трагикокомедия. При една от атаките са пленени 34 сенегалски войници от 2-ра френска дивизия. Българите им дават храна и те благодарят с “мерси”. Понеже тази дума се употребява и от българите (макар мнозина да не знаят, че тя е френска), те се учудват, че за толкова кратко време сенегалците са успели да се научат да говорят на български. След това строяват пленените сенегалски войници, за да ги отведат и затворят, при което те падат на колене и със сълзи на очите молят да бъдат пощадени. Неразбирайки какво става, български офицери, които знаят френски език, ги разпитват и те отговарят, че се молят за живота си. Когато са ги изпратили на фронта, са им казали, че ще воюват с българи, които са канибали и особено предпочитат месото на чернокожите, затова в никакъв случай да не попадат в плен. Обясняват им, че това не е вярно и едва тогава те се успокояват. Българите даже пускат трима души да се върнат при своите и да им разкажат, че българите не са канибали.Смъртта на Димчо Дебелянов.

Въпреки че не подлежи на мобилизация, при включването на България в Първата светона война запасният поручик Димчо Дебелянов по свое желание постъпва в армията. Назначен е за командир на 5-а рота от Чепинския полк, която води успешни отбранителни боеве при Дойран. Въпреки че след 18 август боевете затихват, все още продължават отделни сражения. При едно от тях поручик Дебелянов вдига ротата си в атака за отбиване на вражеско нападение и предвожда своите войници. Противникът е отблъснат и преследван. Когато ротата на Дебелянов стига до вражеските позиции, от окопите им започва ожесточена пушечна стрелба. Един куршум покосява нежната поетична душа. Това става на 20 октомври 1916 г. край Горно Караджово. На другата сутрин поручик Димчо Дебелянов е погребан в двора на черквата в Демир Хисар. През 1931 г. тленните останки на Димчо Дебелянов се пренесени в Копривщица, където отново са погребани.

Следващите етапи на Дойранската епопея.

Сраженията се възобновяват през 1917 г., като те отново са ожесточени и кръвопролитни. Най-силни и яростни са обаче през 1918 г. Тогава българските позиции се отбраняват от Плевенската дивизия под командването на генерал Владимир Вазов. По негова идея и непосредствено ръководство са построени солидни железобетонни укрепления, някои от които са вкопани 17-18 м под земята. Затова, когато артилерията на съюзниците направо засипва със снаряди нашите позиции (за 3 дни по тях са изстреляни 100 хил. снаряда), българите почти не понасят загуби. Британският генерал Джордж Милн (по-късно той е произведен в чин фелдмаршал и става лорд), който командва англо-френските войски, обаче смята, че там почти не е останал жив човек и затова атакуващите тръгват, без да очакват някаква съпротива. Но когато стигат до нашите позиции, като из под земята излизат българските войници и отблъскват нападенията, а впоследствие преминават и в котранастъпление. Така съюзническите сили дават огромни загуби (над 60 хил. убити) и се стига дори до там, че остават почти без жива сила. Това дава основание на генерал Вазов да изпрати съобщение в главната квартира на българското командване, в което казва, че срещу него вече няма боеспособна вражеска войска и той е в състояние да напредне и да превземе Солун, но не получава разрешение за това. Но когато през 1936 г. в Лондон се чества 20-годишнината от боевете при Дойран и на тях е поканен да присъства генерал Владимир Вазов, при неговото появяване противникът му от 1918 г. вече фелдмаршал Милн заповядва:“Сведете знамената, минава победителят при Дойран!”

Съдбата на дойранци

Благодарение на изградените под ръководството на генерал Владимир Вазов укрития българите дават минимални жертви в решаващите битки през 1918 г. – по - малко от 500 убити. Години след това майките на сражавалите се при Дойран войници носят баници на генерал Вазов затова, че е опазил синовете им.

Другите дойранци са жителите на град Дойран. През 1915 г. градчето Дойран е наброявало около 3000 души, от които 2600 българи. По време на сраженията то е напълно унищожено. Българите, живеещи в него, се преселват в България. Бежанците, които пристигат в София, основават днешния квартал “Света Троица”.
Автор:Йордан Съев 168chasa.bg

Научете повече

Плахото начало на Българската телевизия

През 1951 г. екип от ентусиасти в Катедрата по радиотехника и физика в Машинно-електротехническия институт (днес Технически Университет ) започва работа по предаване на образи на разстояние. Идеята за телевизия е на тогавашния доцент Кирил Кирков, който, повлиян от информациите за телевизионни предавания в чужбина, предлага на ректора на МЕИ проф. Саздо Иванов да започнат експерименти за създаването на телевизия у нас. Екипът е ръководен от проф. Саздо Иванов, а другите пионери на телевизията в България са проф. Кирил Кирков, Йордан Боянов, Борис Боровски, Ангел Ангелов, Никола Бъчваров, Александър Доков, Минко Минков, Димитър Мишев и техните сътрудници, тогавашните студенти Стефан Ковачев, Николай Стефанов и Маргарита Петкова. След усилена работа, в края на 1952 г. идват и първите успешни опити за предаване на телевизионен образ. На 16 май 1953 г. за първи път е осъществено стабилно телевизионно предаване - по кабел от една зала до друга е предадена снимката на проф. Ангел Балевски.

На покрива на „Политехниката” срещу паметника на Васил Левски в София са поставени две предавателни антени: 20-метрова за предаване на изображение и 10-метрова за звука, чрез които през 1953 и 1954 г. се правят сполучливи опитни телевизионни излъчвания. В навечерието на 1 май 1954 г. е осъществено първото официално предаване по безжичен път. След тази дата Експерименталният център на МЕИ започва редовни предавания веднъж седмично, а след септември 1954 г. - два пъти седмично. Телевизионната апаратура се състои от една камера и стара киномашина, а Българска кинематография предоставя филми, които първата българска телевизия излъчва.

На 7 ноември 1954 г. телевизионният екип на Политехниката пренася цялата си уредба и апаратура в старата сграда на хотел „България” и осъществява първото живо външно телевизионно предаване. Камерата е разположена на балкона на сградата на улица „Васил Левски” № 1 в столицата, а телевизионното излъчване се наблюдава от няколко телевизора, разположени около площада.

Появява се и първото съобщение на БТА за телевизията в България:
„В чест на 37-ата годишнина на Великата октомврийска социалистическа революция опитният телевизионен център, построен във ВМЕИ, започва редовни пробни предавания. Първото предаване се състоя на 7 ноември в 22:00 часа. Предадени бяха два късометражни спортни прегледа. Първоначално предаванията се провеждат два пъти седмично — вторник от 10:30 ч. и събота от 22:00 часа. Те се излъчват по телевизионния канал с честота на картината 59.25 мегахерца, а звуковият съпровод е с честотна модулация на вълна 65.75 мегахерца.”

Научете повече