В първите години след войната в България се разиграва изключителна драма. Въпреки купонната система, мизерията и строгите , налагани от тоталитарната власт, младежите, както навсякъде по света, искат да се забавляват и да танцуват. Модата диктува суингът – един вид жизнерадостна пулсация, която придава онази специфична уникалност на композицията и те кара механично да потропваш с крак или да правиш въртеливи движения с показалец. „Суингове“ се наричат и почитателите на този вид музика. Те ходят с едни широки ризки, известни като „хулиганки“, тесни панталони тип кюнец и трандафори. Жените пък са „зози“. Те имат дълги конски опашки, три четвърти панталони с цепка и блузки, чиито пешове се връзват на възел на корема. Има само един проблем, но сериозен –те са трън в очите на новата комунистическа власт, за която тази мода е олицетворение на „американския“ начин на живот.Отношението на управляващите ясно личи от Протокол № 81 на заседание на Политбюро на ЦК на БКП от 26.03.1963 г.
В него са записани поредица от мерки, които да се справят с „буржоазното влияние“ на музикалния стил, дошъл неканен отвъд океана. По „предложение“ на Комсомола върховният партиен орган си поставя за цел да се пребори веднъж завинаги с „опасната“ музика.
С тревога комунистическите вождове отбелязват тежки констатации за разпространението на „заразата“ сред младежта:
„Стремеж към лек живот, към подражателство и безгрижие проявяват и голяма категория млади хора от всички слоеве на младежта, но най-вече ученици и студенти. В София се прочуха така наречените „купони“. Това са младежки (главно ученически) сбирки по квартири, които по име заместват бившите журове, соарета, джабули и пр. На някои от тях, тайно от възрастните, се пиянства и блудства, слуша се само креслива джазова музика Въобще джазът има многобройни поклонници сред младежта.“
И още:
„Не са малко онези, които не признават друга музика освен джазовата. Такива младежи и девойки с часове стоят пред радиоапаратите, за да чуят и запишат изпълнението на изтъкнати западни естрадни певци и музиканти, стремят се да се сдобият с техни грамофонни плочи или магнетофонни записи. Тези младежи бурно аплодират сладникавите мелодии, които някои чуждестранни певци и инструменталисти изпълняват на концертите си у нас. Паралелно с джазовата музика вървят и изкълчените танци. С най-голяма сила това се отнася за дошлия от Запад танц „туист“. Това е един неестетичен, с много динамично темпо танц, който с фигурите си навява еротика и пошлост. Освен това поради неестествените движения на тялото, той е вреден за здравето
на танцуващите. Видни учени и лекари на Запад с тревога пишат за масови изкълчвания, за повреди на коляновото капаче, за развиване на сухожилията, получени в резултат на танцуването на „туист“.Само че години преди тези изводи комунистите са се разправили жестоко с изпълнителите и почитателите на омразната за тях музика.
Много скоро след кървавия терор и разправата с парламентарно представената опозиция комунистическата партия бързо завзема тотално властта и започва насила да налага идеологията си във всички сфери на обществения живот. С пълна сила това важи и за изкуството. Разбира се, с особена непримирост активистите на ОФ се заемат да громят „упадъчната музика“, под което в онези години се разбира джазът. Започват страшни репресии. В крайна сметка любими на народа изпълнители, като Александър Николов – Сашо Сладура, певицата Леа Иванова и Асен Овчаров са убити или изпратени в лагер. Още веднага след 9 септември 1944 г. младежта в големите градове и най-вече в столицата започва да организира забави. В София вечер в Борисовата градин на импровизирана сцена се качва Леа Иванова и пее американски песни, хитовете от онези години като „О Тико Тико так“, „Ела на остров Тринидад, „Чатануга чучо“ …, аплодирана от многобройна въодушевена публика.На концертите започват често да идват групи активисти на ОФ. Те грубо разгонват тълпата, дърпат хората за ръкава: „Утре кой ще ти изкарва нормата!“. Накрая брутално свалят певицата от сцената, късат дрехите й и я качват в джипката за да изчезне в някой от милиционерските участъци. Но едва пусната на свобода, Леа отново намира начин да се върне при публиката си и да я забавлява абсолютно безплатно.
Учудващо, но вече в началото на 50-те властта привидно се примирява. Сталинският режим на Червенков се опитва някак да канализира нещата. Дори допуска джазовите оркестри да свирят в някои заведения в големите градове.В София това са ресторант „България“ и бар „Астория“. Нещо повече – с типичното си двуличие самите комунистически управници са чести гости на забавите, отказвани на народа, чието място според тях е в заводските цехове и строителните площадки. Така в хотел „България“ на различни официални празници идва да слуша джаз лично и Вълко Червенков с антуража си. Още по-често в заведението е гост и брат му – Борислав Червенков, виден столичен бохем. Пиротехник по професия, братът на вожда е известен софийски пияница. Той е приятел с музикантите и персонала, но докато не стане от масата, никой няма право да си тръгне. Иначе е щедра душа – черпи всички наред, а огромните сметки праща да бъдат осребрени за сметка на държавния бюджет. Разбира се, след всеки запой, брат му го гълчи, но накрая все пак сметките винаги са оправени с пари от хазната. Любимецът на публиката в „България“ е цигуларят Сашо Сладура.Той не само е добър музикант, а и веселяк, неуморен и безстрашен разказвач на вицове, и то от най-опасните. Те са толкова забавни, а и славата му толкова е пораснала, че понякога се случва дори вождът Вълко Червенков и вътрешният министър Антон Югов, обърнали по някоя чашка и в изблик на „демократизъм“, да го помолят да им разкаже по някой за тях самите.
Дали заради тези контакти, или защото наистина не му е пукало, Сладура пуска майтапи срещу властта даже на публични места. Свидетелствата са безброй.
Веднъж например, както се разхождал с приятел в центъра на София, на една трамвайна спирка видели свой далечен познат. Винаги готов за шеги и знаейки колко голям е страхът на хората някой да не ги натопи, Сашо се обърнал към приятеля си: „Искаш ли да го накарам тоя тип да бяга като луд само с два лафа?
Отива при него и направо го попитал: „Колега, здравей, имаш ли свободен половин час? „Имам, защо?“, отговорил онзи.
„Ами да отидем и да свалим правителството от власт !“ Познатият на Сашо се обърнал и като ракета се изстрелял надолу по тротоара.
И вицовете му са кой от кой по-пиперливи:
„Двама милиционера си говорят: – Абе ти чу ли новината? Каква бе?
– Ами братушките са кацнали на Луната бе!
– Ама как така, всичките ли?!“
Те са толкова много, че и до днес се води спор заради кой точно анекдот бохемът е изпратен в затвора, а после зверски е убит в лагера в Ловеч.Особено опасно става за бохема, когато през 1956 г. на власт идва Тодор Живков. Държавна сигурност започва да ги следи – Сладура, Леа и Асен Овчаров. Някои музиканти са интернирани в други градове. „Уши“ и „очи“ на службите са навсякъде по петите му и тръгва река от доноси срещу „Обекта“, както ченгетата са кръстили Сашо в досието му. По стар навик обаче цигуларят не жали и новите управници:
„Т.Ж. щял да заминава за Ню Йорк. Посъветвали го да си ушие хубав костюм. Отишъл тато лично в ЦУМ и поискал от най-хубавия плат. След това казал на шофьора да кара при шивача. Разтворил шивачът плата и се разтревожил.
– Другарю Живков, вие лично ли го купихте? Ами от този плат, дето са ви го дали, мога само сако да ви ушия. И то едноредово.
Тръгнал тато за Америка, но се отбил в Прага при друг шивач, който му казал, че от въпросния плат може да излезне само сако и жилетка, ама тесни. Спрял и в Париж, а там шивачът му казал, че има за сако и панталони, но за жилетка не стига. Последната спирка била в Лондон. Тамошният шивач се съгласил да ушие сако, панталон и жилетка, но по-тесни. Пристигнал Тато в Ню Йорк и веднага при шивач Американският шивач разгънал плата и веднага попитал:
– Г-н Живков, имате ли внуче? От плата ще остане за къси панталонки за него. И за каскет за вас може да излезе.
– Слушай, ето ти сто долара, но ще ми обясниш ли една работа?
И му разказал какво са казвали различните шивачи за тоя плат. – Господин Живков, вие не се ли сещате? – отвърнал шивачът – Колкото по-отивате на запад, толкова по-малък ставате!!!“
За мнозина точно този виц е затрил таланта.
Емануил Дойнов, майстор на устната хармоника, който от години живее в Лас Вегас разказвал, че при една от последните си срещи с музиканта на банкет след концерт, късно след полунощ, през 1961 г. Тодор Живков попитал прочутия разказвач на политически вицове: „Айде, бе Сашо, кога ще си ходите?“ А Сладура му отвърнал с остроумно двусмислие:
„Ние след малко, а вие кога ще си ходите, другарю Живков?!“Според други спомени Сашо Сладура е арестуван, защото се пошегувал с партийния дом, като го нарекъл „изгорял цирк“. Тази версия е разказвал музикантът от Софийската филхармония Милко Узунов, който твърди, че е присъствал на задържането на Николов. То става на пъпа на София – спирката до църквата „Св. Неделя“.
Случаен минувач пита Сашо къде се намира изгорелият цирк. Сладура се замисля и отговаря, сочейки партийния дом-„отсреща е горящият цирк, а в него се намира и главният циркаджия.“
Така или иначе, на 25 декември 1959 г. Александър Николов получава първата си присъда.
„Сладура е „виновен в това, че през годините 1950, 1957, 1958 и 1959 многократно на различни места в София е разгласявал клеветнически и неверни твърдения, които са от естество да оронят достойнството на българския народ и НРБ. Както и че по същото време и място е давал преценки и разгласявал обстоятелства, които са от естество да увредят добрите ни отношения с СССР и да оронят престижа му“, пише за мотивите на съда журналистът Пенчо Ковачев в поредица на „24 часа“, посветена на музиканта. Осъден на 1 година, Сладура излежава в затвора 7 месеца. Той обаче не се радва дълго на свободата си.
На 19 август МВР издава заповед музикантът да бъде изселен в разградското село Ушинци и да работи в местното ТКЗС. Още в края на 1959 г. Мирчо Спасов обаче е започнал да съставя списък за ликвидирането на „упадъчни елементи“. На първо място в него е Александър Николов, следват Иван Карадочев (бащата на певицата Богдана Карадочева), депутатът земеделец Любен Боянов и още 14 души.Така, вместо да бъде интерниран, по заповед на лагерния генерал, който по това време е и зам.-министър на вътрешните работи и дясна ръка на Тодор Живков, Сладура е определен да бъде изпратен в ТВО Ловеч. На 15 септември 1961 г. Сашо е арестуван и след като прекарва осем нощи в килиите на ДС, се озовава в трудовия концлагер „Слънчев бряг“ край Ловеч. Инструкциите към началника на „българския ГУЛАГ“ Николай Газдов и помощниците му са ясни – Сладура да бъде докаран до „естествена смърт“.
Газдов само му извикал: „Ти, русия, сладура, я излез напред бе, твойта мама! Значи ти си бил този, който е разказвал вицове за другаря Георги Димитров?!“ и дал знак на доверените си убийци „да се заемат“ с него.
Според някои там е издържал само няколко дни, но според Никола Дафинов, който разказа в интервю за „168 часа“ истината за концлагера, той е убит още в деня на пристигането му. „Докараха го една сутрин. Всичко беше подготвено за убийството му. По заповед на Газдов, веднага бригадирите Шахо, Благо Магарето и Димитър Цветков започнаха да го бият и да се гаврят с него.
Когато се прибрахме от кариерата, беше така смазан от бой, че не се виждаше лицето му – просто една огромна рана Още същата вечер го хвърлиха мъртъв в чувал в тоалетната“, спомня си Дафинов.
В смъртен акт № 272, издаден от градския съвет на Ловеч, е отбелязано, че Александър Николов е починал на 26 септември 1961 г. Място на смъртта – трудова група в кариерата в Ловешко, причина за смъртта – ангина.
Макар и без да са говорили срещу властта, на репресии са подложени и други изявени джазмузиканти.
Асен Овчаров, който през 1942 г. създава първата джазформация на Балканите, пък е обвинен, че се опитал да джазира мелодията на „Интернационала“ и така се подиграл с химна на световния пролетариат. Арестуват го и заедно с младата му съпруга балерина са интернирани в Тутракан. После тай е въдворен в концлагера Белене.
Освободен от Белене през 1952 г., Овчаров веднага пак е арестуван и осъден на шест години затвор в някакъв скалъпен политически процес. Сетне не му разрешават да се завърне в София, установява се в Пловдив, където работи като диригент и композитор на Ансамбъла за песни и танци при тамошното радио. Ръководи и естрадния състав при Дома на транспортните работници. Раздал се докрай, Асен Овчаров умира в Пловдив на 61-годишна възраст. За да остане завинаги като родоначалник на българския джаз
.Блестящата певица Леа Иванова
също е пратена в концлагер. Там тя едва се спасява от трагичната участ на Сашо Сладура. Леа е сред най-следените от Държавна сигурност наши интелектуалци. В донесенията за нея пише, че е проститутка, лесбийка, пее на английски, живее без брак с музиканта Божидар Сакеларов, а по-късно и с Еди Казасян. Отказват й се участия в турнета, концерти, дори в циркове и селски събори. През 1949 г. заради покана за турне от САЩ е затворена в женския лагер в Ножарево, Силистренско. Освободена е само след клетвена декларация, че няма да споменава на никого за престоя в концлагера. Съученикът на Сашо Сладура в някогашния френски колеж д-р Георги Лазаров, който е емигрирал в Балтимор, САЩ, инициира вдигането на негов паметник в Пловдив през 2002 г.
По предложение на автора – скулптора Данко Данков, фигурата е седяща и държи в ръцете си цигулка. Паметникът е монтиран в началото на Стария град, пред една от сградите на Академията за музикално и танцово изкуство.
Източник:
jivko1128.blog.bg
1:02
