9:08
22:39
Admin
СТАТИИ
No comments
– Е, добре де, не се ли знаеше тогава за Ловеч?
От това предаване, а и от многобройните публикации в печата по същото време се утвърди впечатлението, че лагерът край Ловеч е бил неизвестен сред обществеността, както и сред определени официални институции у нас.
Чиста лъжа!
За лагера край Ловеч знаеха хиляди функционери от комунистическата партия, милицията, съдилищата.
Знаеха също и стотици хиляди български граждани и за този факт съществуват множество неопровержими доказателства. Примерно често отправяното по повод и без повод към някои:
– Я, много да не знаеш, че да не идеш да чукаш чакъл!
А нарицателното “чакъл” винаги се отъждествяваше със зловещия образ на лагерите.
Не са верни също твърденията и на покойния министър на МВР Георги Цанков във в. “Дума”, бр. 15 от 18.04.1990 г. и на неговия заместник Мирчо Спасов, че в лагера край Ловеч били въдворявани само “… бивши престъпници, за да бъдат изолирани. Предимно криминални. И за хулигански прояви… Това са престъпници. Там няма невинен човек…” (в. “Антени”, бр. 14 от 04.04.1990 г.)
По този повод ще разказа за случая със Здравко от Бургас. Същият, който беше хвърлен там съвсем невинно от неизвестни и досега субекти, без някога да е бил “криминален”.
Драмата започна от Бургас през лятото на 1961 година. Тогава в окръжния отдел “Просвета и култура” с мен работеше З. Д. – разведена млада жена и майка на осем-деветгодишно момче (не споменавам името й, както и това на бившия й съпруг, защото те навярно имат вече други семейства и не е приятно за никого да си припомнят за преживените горчилки от миналото им).
Веднъж З. Д. сподели, че имала “любов” с някакъв мъж – разведен и баща на две деца. За поглъщащата им обич слушах от нея почти всекидневно в продължение на месеци. Така постепенно узнах и за връзките им.
Един ден по обед заедно с други мои колеги отидохме на плаж. Тогава към нас приближи Здравко, с когото моята колежка ме запозна. Беше много красив млад мъж, със силно къдрава черна коса и с телосложение на плувец. Говореше с приведена глава, тихо и с видимо стеснение.
От този ден Здравко започна понякога да се отбива в нашия кабинет на разговор. Не криех човешките си симпатии към него, както и към бившия съпруг на моята колежка, когото също познавах (той пък беше отговорен работник в МВР – висок, слаб, скромен, с подчертана интелигентност и добро възпитание).
В един предиобед на същото това лято З. Д. връхлетя в кабинета и с ридание започна да ми разказва как рано заранта Здравко бил арестуван и откаран нанякъде с джип. А след няколко дни се разбра, че бил въдворен в лагера край Ловеч. Това тя научила от брат му (един от секретарите на градския комитет на партията, но при все това не можел нищо да направи за освобождаването на своя брат. Милицията била над неговите секретарски права и власт). Кой и защо беше сторил това – моята колежка не знаеше.
Няколко седмици след това телефонът на бюрото ми иззвъня и мъжки глас помоли за разговор с колежката. Подадох слушалката на З. Д. и тя едносрично заповтаря: “Да… да…” След малко остави слушалката и излезе. До края на работното време не се върна.
Дойде на заранта с повехнало лице и с тъмен поглед. С възпалени от плач очи ми каза, че Здравко избягал от лагера. Ударил с каменарския си чук милиционера от охраната, взел му оръжието, дрехите и се промъкнал през оградата. Онзи, който вчера следобед я потърсил по телефона, бил Здравко. А три дни преди това я повикали в ГК на партията да й кажат за извършеното от Здравко убийство и бягство. Предупредили я, че ако потърси връзка с нея, незабавно да им съобщи, за да вземат мерки за залавянето му. Иначе с оръжието, което бил отнел от милиционера, непременно щял да опита да си отмъсти някому, а после сам или с нея да избяга зад граница.
Слушах и не можех да повярвам на думите й. Исках да я попитам какво мисли да прави, когато тя изведнъж каза, че вече го е направила – предала го е!
– Знам, че постъпих подло и жестоко – отвърна моята колежка на обвинението ми. – Но го сторих, защото го обичам. Искам да го спася – затова го предадох. За да не извърши и друго престъпление! – и зарида. – Михайлов, искам всичко да ти кажа...
И тогава чух цялата истина.
Когато я повикали в партията и й съобщили, че Здравко убил милиционера, в първия миг тя не можела да повярва и отказала да го предаде.
– Вие знаете за чувствата ми към него и нямате право да искате това от мен самоq защото съм член на партията! – заявила тя. Но след обаждането на Здравко по телефона се уплашила да не би той наистина да извърши и друго престъпление, и взела решение …
Едва дочакала вечерта, когато трябвало да се срещнат пред окръжната болница. Когато наближила мястото, било точно осем часът. А там милицията вече извършила своето. На ъгъла стоял автобус с цивилни агенти вместо пътници, докато през това време шофьорът привидно отстранявал от мотора несъществуваща повреда. Други четирима мъже играели на тротоара карти, трети обковавали дървена ограда на отсрещния двор, четвърти отпочивал от тежестта на кофа с вода недалеч от спрелия автобус. Тя се вглеждала във всички тези мъже учудена и смутена, без да разбира намеренията им. А когато Здравко наближил към нея – брадясал, изнемощял, бос и с опърпани дрехи, успял да произнесе само:
– Донесе ли ми нещо за ядене? Три дена не съм сложил троха в устата си. Ден и нощ бягах през планините, полята, реките... Целите ми крака са в рани и кръв...
– Не знаех това, Здравко – едва успяла да произнесе З. Д., защото в същия миг към него връхлетели мелиционерите от автобуса и го заловили.
После се оказа, че той не е убил милиционера от лагера, а просто го ударил с каменарския си чук, за да му вземе дрехите и оръжието. Но от партията съзнателно излъгали З. Д., че е убил, за да го предаде.
След залавянето му чрез предателството на неговата любима З. Д., той престоя в затвора дълги години, после отиде в Кремиковнци. Накрая беше освободен, откъдето се завърна в родния си град.
Така, че не са верни твърденията на тоз и онзи министър, че в лагерите са въдворявали само криминални престъпници.
Не са верни също и твърденията на широк кръг от народа, че не е знаел за съществуващите лагери из страната ни. Имаше такива и хората знаеха за тях, но кой смееше тогава да говори за тях? Демокрацията беше още далеч на космични разстояния!
Но дали след време няма пак да се подновят?
Станко МИХАЙЛОВ.(наборе.бг)
- 22:27
- Admin
- СТАТИИ
- No comments
Мините с писък прелитаха над главите ни. Те се пръскаха на отсрещния хребет и забулваха в дим „противниковите” позиции. Оръжието е насочено напред. Всеки момент очакваме сигнала за атака. Точат се миговете. И избухванията на мините започнаха да се отдалечават в дълбочината на „противниковата” отбрана. Изведнъж зад гърбовете ни загърмяха двигатели,
проечаха оръдейни изстрели
и черната грамада на нашите танкове преминаха през окопите ни.
- В атака напред ! – прогърмя гласът на ротния командир .
Вдигнахме се и разпръснати във верига започнахме да се придвижваме напред, като стреляхме в движение. Пред нас вървяха танковете, над главите ни летяха снарядите на нашите артилеристи.
Напред ! Мишените обозначаващи „противника”, често се вдигаха пред нас. Въпреки голямото разстояние стрелбата на бойците се оказа точна. Особено сполучливо поразяваха целите бойците от взвода на старшина – школник Петров. „Боят” се разгаряше. От близката височина ожесточено стреляше „противникова” картечница. Нейният огън можеше да провали атаката. Но бойците от отделението на младши сержант Славчев успяха да я “унищожат”.
В тясно взаимодействие с танковете, които “унишожаваха” всичко пред себе си, успяхме да достигнем първите окопи на „противника” и с огън и щик го принудихме да отстъпи... Погледнах другарите си,пот струеше от лицата им,
по войнишките куртки бяха избили мокри петна. По погледите им разбрах, че и аз изглеждам така.
Настъплението продължаваше. Слънчевите лъчи палеха лицата ни. Каската така се беше нагряла, че ми идваше да я махна и да подложа главата си на лекия ветрец. Умората се чувстваше все по – силно. Главата ми бучеше! Каменистата височина, която изкачвахме нямаше край. Ронливият сипей, на който попаднах, ми отне и последните сили. Тежките войнишки обувки, подковани със метални цинтове се плъзгаха по камъните. Крачка две – три напред, след това назад, отново напред и така до безкрайност... Погледнах другарите си...същото! По едно време чухме команда „Газ!”. Неприятна команда! Върху потните си лица трябваше да поставим противогаза.
Тръгнахме отново нагоре по стръмния сипей...
Не стигаше въздух! Не след дълго чухме командата „Свали противогаза!”. Изтрих потното си лице и с треперещи от напрежение ръце го прибрах. По мокрите лица и дрехи на другарите си разбирах, че и те са на края на физическите си възможности. Няколко минути почивка, глътка вода и отново напред.
По едно време огъня на „противника” се усили. Получил подкрепление от бронемашини и хора, той се опита да контраатакува...
Залегнахме и от място отразихме контраатаката на „противника”.
Настъплението продължи в дълбочина... Всичко това беше „игра”, без убити и ранени, но обстановката беше истинска, ама съвсем истинска бойна обстановка като на война.
Редник Стефчо КИРИН
Публикация от някогашния армейски вестник „Бойно знаме”
- 13:01
- Admin
- СТАТИИ
- No comments
В първите редици на тези герои е и опълченецът от с. Арабаджиево, днешно с. Коларово, Стара Загора – Илия Драгиев – Комитата (1847-1936 г.), пише Михаил Колев в novazora.net.
Бил буен, но и буден селски младеж, не търпял турската тирания, често влизал в схватка с турците и ги побеждавал, за което агите го ненавиждали. Веднъж влезли в разпра с турчин-бабаит и го убиват, заедно със своя приятел Велко Адонов, за което и двамата били преследвани от властта и от турците. Принудени били да се укриват дълго време. След дълги премеждия решават да преминат в Румъния.
Там будният младеж Илия Драгиев се свързва с българските революционери- емигранти. Лично се запознава с Христо Ботев и Любен Каравелов, при които работи известно време. Дружбата с емигрантите-революционери му действа така, че селският бунтар израства до осъзнат борец за свободата на България. При организирането на четата на Христо Ботев Илия Драгиев е един от първите доброволци, но когато четата тръгва за България, той се разболява от малария и Ботев го оставя в Румъния. След като оздравява, продължава връзката си с останалите емигранти.
При обявяването на Руско-турската освободителна война и сформирането на българското опълчение Илия Драгиев отново е сред първите доброволци. Като опълченец е дисциплиниран и храбър боец. Взема участие във всички боеве, които води Българското опълчение. Голяма храброст проявява в сражението при село Джуранлий, днешно Калитиново, особено при спасяване на Самарското знаме. Участва в боевете при Стара Загора и най-вече на връх Шипка. Във всички боеве се проявява като храбър боец, за което е награждаван многократно.
Илия Драгиев е награден и с най- голямата за времето си награда – „Георгиевски кръст за храброст”, който получават само 60 души от всички опълченци.
След завършване на войната командването му предлага да бъде изпратен на военна школа и да стане офицер в бъдещата българска армия, но той не приема и се завръща в родното си село. Там е посрещнат с големи почести и съселяните му го избират за кмет. Така опълченецът Илия Драгиев става първият кмет на село Коларово след освобождението ни от турско робство. Тук създава семейство и отглежда 7 деца – пет дъщери и двама синове. Работи като кмет, докато му отпускат поборническа пенсия.
Източник:http://www.zarata.org/
- 21:16
- Admin
- СТАТИИ
- No comments
Художникът отпечатва 1000 литографски копия на картичката, като оцветява ръчно всяко едно от тях. Неизпратените от Коул картички се продават по 1 шилинг, което по онова време никак не било малко и не всеки можел да си го позволи.
Към 1860 г. поздравителните картички са вече цяла индустрия, започват да се произвеждат такива и за други празници. А с развитието на дагеротипията и фотографията настъпва истински бум в производството на честитки.
В България картичките започват да навлизат след Освобождението. Модата идва от Виена и първо се появява в крайдунавските градове Русе, Видин и Лом. По данни на "Българските пощи" първата новогодишна картичка е изпратена през 1882 г., а първата коледна – три години по-късно, през 1885 г. Първоначално родните честитки се произвеждали в Германия, като допълнително се добавял текст на български. Традицията е въведена през 1896 г. от княз Фердинанд I, който бил и притежател на първата илюстрована коледна картичка в България. Родните картички започват да се рисуват едва през 20-те и 30-те години на XX век.
Абонамент за:
Публикации (Atom)
