Годината е 1987-ма. Случва се битово непредумишлено убийство при семеен скандал. Мъж убива жена си в Казанлък. Днес за такова убийство четем всеки ден във вестника. Този тип убийци днес се разхождат с голяма усмивка на лицето си между нас. 


Но да убиеш тогава е значело почти винаги да бъдеш осъден на смърт. Да убиеш днес е развлечение и ежедневие. Това е жанрът демокрация. Но тогава, през 87-ма жанрът се нарича „развит социализъм” . Тогава Димитър удря жена си така, че тя не след дълго умира в болницата.

През 1987-ма Димитър е осъден заради непредумишленото убийство на жена си, която подозирал в изневяра. „Отечествен фронт” разказа неговата съдба (2008 г.), „появяването” му шест години след присъдата и вярата на неговите престарели родители,  че синът им е още жив.

Това е история за надеждата ведно с ужасяващата истина за изпълнението на смъртните присъди в комунистическа България. 


Тази история ни върна в годините на тихия соц – историята на един от хората, недочакали мораториума, наложен през 1989 г.

Съдбата на оживелия смъртник - от нея ще си спомните отдавна забравени неща – смъртната присъда, социалистическия затвор, безпощадната ръка на закона и тоталната липса на късмет за един човек, който ако беше убил жена си месеци  по-късно, днес щеше да е на свобода - ни повече ни по-малко. Родителите на Димитър са основните действащи лица в този разказ и може би основните виновници за неговата съдба. В тях е покълнала една надежда - че синът им ги е забравил и може би все още е някъде - лежащ по затворите, но жив. Ние трябваше да потвърдим или да отречем тази надежда породена от врачки, гледачки и информации по медиите... Но най-страшното ни откритие докато разследвахме беше, че някъде между нас бродят бивши убийци. Някъде между нас са тези, които помнят целия ужас на изпълнението на смъртните присъди в комунистическа България. Някои са държали пистолета Макаров и са прострелвали в тила хора, които по днешните стандарти на правосъдието не биха лежали и една казарма време. Случаят на последния смъртник е синтез на уникалната история на една незабравима България и един неин гражданин без късмет. И цяла една епоха, пречупена през съдбите на едно семейство обикновени българи. Те силно вярваха, че синът им, осъден на смърт, е още жив някъде по затворите. Или на друго място. Понеже в една статия пишело, че синът на бай Димо, който се казва Димитър е жив в затвора в Белене, където всеки ден отново и отново с всяко потропване очаква да дойдат и да му изпълнят присъдата. Надеждата им беше подклаждана и от факта, че  не разполагаха с дрехите и гроба на убитото си дете.

Издирвахме гроба на Димитър Димов Димитров. Ходихме и по затворническите гробища. Там също ни очакваше ужасна изненада – къде погребваха смъртниците на комунистическата правораздавателна система?!? Къде са гробовете на осъдените на смърт по времето на комунизма? Страшни неща научихме...

Ние разбрахме истината по случая Димитър Димов Димитров. Истината е злокобна и не засяга само семейството на Димитър. Истината по този случай засяга цяла една епоха. Историята на оживелият смъртник. Едни родители на осъден на смърт по времето на комунизма ни помолиха да разберем има ли шанс техния син да го е хванал мораториумът върху смъртните присъди през 1989-та. Ако няма шанс помолиха поне да намерим гроба му. Надеждата беше силна - ако присъдата е изпълнена в началото на годината 89-та то това означава, че Димитър е последният или един от последните хора без късмет застреляни от упор в тила от доброволец от управата на затвора. Но ако присъдата е изпълнена – тогава къде е гробът на Димитър? Сигурно е в някое затворническо социалистическо гробище? 

След като от Министерство на правосъдието не пожелаха да ни съдействат за повече информация, твърдейки че присъдата е изпълнена на 17 януари 1989-та година ние тръгнахме да търсим гроба на Димитър. Но гроб нямаше. Отказаха ни всякакво съдействие за намиране на тленните останки на един човек, убит от държавата преди 1989-та. Нямали сме право на тази информация, защото в нея са „замесени трети лица”... Замесени трети лица – това означава, че екзекуторът на Димитър е някъде около нас и сигурно се радва на добра пенсия. Не обвиняваме в нищо този човек, но все пак тръпки ме побиват като знам, че това може да е седящият на пейката пред нас пенсионер. И коя новина може да е по-лоша за една майка от тази, че синът й най-вероятно е разстрелян – по-лошата новина за една майка е, че синът й няма гроб. Явно няма и да има. Такива бяха порядките на комунизма - осъдените на смърт са заравяни като кучета в някоя непристъпна местност. 

Стотици присъди без гробове. Стотици майки – без място за оплакване на децата си...


Минаха 23 години от мораториума над смъртните присъди у нас. За тези години никой не пожела да каже къде са тайните гробища на режима. Оцелели затворници казват, че са на 20 минути път с камионетка от затворите. А може да са в изоставени мини. Може да са в ниви или лозя. Или може да са навсякъде. Някой ден тези кости ще изскочат и ще тормозят любителите на комунистическата идеология в съня им. А за онези , които мразят времената преди 89-та - заслужава си, най-малкото заради тези стотици заровени като кучета обикновени престъпници.

Последното право на майката и на осъденият на смърт не се е спазвало. Майката на Димитър Димов Димитров – леля Марийка Хърсева, въпреки смяната на режима и до днес не знае къде са костите на сина й. Четири години след разследването ни се оказа, че тя може би ще си отиде спокойна от този свят. Четири години по-късно и около 24 след разстрела на сина й, една майка спечели дело срещу държавата. Съдът отсъди, че тази жена има право на достъп до всякаква информация, свързана с присъдата на сина си. Сега остава да разберем как, къде и какво се е съхранило от студените досиета на кръвожадния комунизъм...
Вчера казахме на леля Марийка за тази малка нейна победа. А тя се просълзи и отговори: „Ами ако пише, че е жив!”


Източник:http://www.lentata.com/




Снимка:Yoana Savova

Гойко Митич – един от най-горещите образи в фантазията на всяко дете от социалистическото минало.
Бате Гойко, както го зоват у нас, е част от митологията на социалистическото кино, а също и от постсоциалистическата култура. Снимал се е редом с българските актьори Искра Радева и Стефан Пейчев във филма „Оцеола“ ( 1971) на устието на Камчия. През 1998 г. „Хиподил“ пък изпяха „Бате Гойко ти си мъж/ Бате Гойко е веднъж“.
В България той изгря като вожда Токай-Ихто в „Синовете на Великата мечка“(1966). Излишно е да се подчертава, че днес филмите му трудно стават за гледане – мудни са, звучат старомодно, манихейски, далече са от класиката. Освен това замислете се – защо му е на ГДР да прави толкова много „индиански“ филми? Ами за да покаже колко са лоши „белите“, американците!Но навремето тези филми („Голямата змия“, „Оцеола“ “Улцана”, “Следите на Сокола”, „Текумзе“, „Апахи“, „Северино“, „Кръвни братя“) пълнеха салоните и детските глави. На практика никой не възприемаше „идеологията“, а – Америка! Дори фалшивата Америка беше по-привлекателна от реалния социалистически рай!
Гойко Митич бе най-известният “индианец” в страните от източния блок през 70-те години. Според статия от преди 8 години, през последните десетилетия той живее в стария берлински квартал “Кьопеник” в двустаен апартамент под наем. Получава малка пенсия и затова му се налага да играе в театъра на Мекленбург в пиесата „Полет над кукувиче гнездо“. (Познай коя роля?)
Гойко кара стар “Нисан”, а на покупки ходи с велосипед. 75-годишният актьор, който на младини е бил в националния отбор по гребане на Югославия, доскоро караше кану в езерата на Берлин.Той е заклет непушач и затова среща навремето големи трудности в сцените с „лулата на мира“. Все пак изпълнява всички сцени сам, без дубльори е и в каскадите в индианските филми.
В късната си кариера Гойко Митич се опитва да излезе от сянката на славата си на “индианец” и прави роли в други филмови жанрове. На театралната сцена се превъплъщава като Спартак. Бил е и водещ на няколко ТВ шоу програми. Играл е още Д`Артанян, Наполеон Бонапарт и любовник на Мария Антоанета. До 2006 доброволно играе вожда Винету на фестивала „под открито небе“ в градчето Бад Зегелберг край Хамбург. Участва и в един от епизодите на тийнеджърската ТВ “сапунена опера” Schloss Einstein.
През 2010 Гойко Митич е награден със сръбския приз за цялостна актьорска кариера “Братя Карич”

Използвани са материали от :https://nglas.wordpress.com

Когато хората ме видят, те се смеят, но никой не знае какво е в душата ми — е казвал често той.


Естествено, като човек излезнал от болница, му беше казано след петнайсе-двайсет дни да отиде на контролен преглед. Парцалев отиде пет-шест пъти, но после отказа да ходи повече. Веднъж ми каза:
— Добре съм, бате, не ми се ходи повече да ме бодат!
За новогодишните празници отново участвахме с програма в Пловдив. Там посрещнахме 1988-ма година. Парцалев беше в отлично настроение и с нищо не подсказа, че съвсем скоро е излезнал от болница. През следващите месеци имахме много участия из цялата страна, организирани от „Концертна дирекция.“ Лятото дори пътувахме със шоуто „Парад на смеха“ с организатор Иван Алексиев. Това беше един от най-добрите комедийни спектакли за онова време, в който заедно с Парцалев участваха Стоянка Мутафова, Георги Калоянчев, Никола Анастасов и Латинка Петрова.
Следващата 1989 година Парцалев посрещна в къщи, със семейството си. Чувстваше се изолиран и пренебрегнат, защото не беше включен в нито една постановка в театъра. Не беше поканен и за Новогодишната програма на телевизията.
През февруари, той замина за Гърция на гости на свой познат, гръцки бизнесмен. Когато го посрещнах на аерогарата след петнайсет дни, той сподели, че отново не се чувства добре и трябва да отиде на преглед. Тогава неговото желание беше да не се приемат ангажименти, далеч от София.
Пролетта на 1989 година беше топла и уханна. Дали Парцалев вземаше някакви лекарства, това така и не разбрах. Той по принцип не говореше пред никого за болестта си и страданията си. Още няколко пъти го придружих до болницата. Въпреки всичко, той не изостави своите привички, а работата ни запази обичайната си динамичност. След редица представления в Пловдив, с оркестър „Канарите“, на 30-ти юни заминахме за Бургас и заедно с нашумялата тогава група НЛО изнесохме спектакли по цялото Черноморие.
Някъде по това време Парцалев започна да отпада, но той се опитваше да го скрие. В края на лятото, когато се прибрахме в София една вечер ми се обади по телефона и ме помоли да отида да го взема от дома му. Когато позвъних, видях че вече е готов и ме чака.
— Бате, хайде да се поразходим из София.
Усмихна ми се и бавно заслиза по стълбите. С видимо усилие той се качи в колата и запали цигара. Беше някъде към 9 часа вечерта. Разходката ни продължи около час и половина — два. От време на време скришом го поглеждах и виждах, че очите му са пълни с тъга и нещо недоизказано.
Подкарах бавно колата най-напред по ул. „Иван Асен“, завихме по булевард „Евлоги Георгиев“, после по „Оборище“ и така продължихме по „Раковски“ тръгнахме към Руски паметник. По негово настояване го обиколихме два пъти и се отправихме към НДК. Тук се спряхме да изпушим по една цигара.
Тогава той ми каза:
— Тези дни ще направя нещо, което много отдавна съм замислил. Аз и сестра ми нямаме наследници, няма на кого да оставя всичко, което притежавам. Ще взема да го оставя на съгражданите ми в Левски, да ме запомнят.
След това рече:
— Я, карай в „Шератон“.
Само след броени минути бяхме в дневния бар, удобно разположени. Приятна изненада за нас беше, че на пианото в бара свиреше нашия общ познат Камен Драндийски, ръководител на първия ми състав „Звезди“. Камен ни видя и поздрави Парцалев специално с песента на Франк Синатра „Странници в нощта“. Малко по-късно той се присъедини към нас и разговорът ни се пренесе за минали участия, за хубавите дни, за младостта ни. Беше някъде около полунощ, когато се върнахме обратно у дома му. Преди да се разделим той ми каза:
— Бате, утре имам репетиция на „Ако откраднеш крак, щастлив ще бъдеш в любовта“. Тя е за пет часа. Ще можеш ли в 16.30 да ме закараш до театъра?
— Иска ли питане? — отговорих му аз и така се разделихме.
На другия ден, на път за театъра, ми се видя много блед и нестабилен в придвижването си. Каза ми:
— Ще те чакам в 9 в кафето на театъра, за да видим какво ще правим после.
Имах някакво лошо предчувствие и още около 7 ч вечерта отидох в театъра. Безпокойството ми наистина се оказа основателно. На Парцалев отново му беше прилошало по време на репетиция. Той бе закаран пак в Правителствената болница.
Първите подробности за здравето на Парцалев научих от леля Веска. В продължение на 18 дни той не напусна реанимацията и никой не успя да го види. Не пускаха при него дори и майка му, макар че всекидневно я информираха за състоянието му.
Четири дни преди смъртта му на 31 октомври 1989 г. отидох на свиждане. Цветът на лицето му беше почти черносив. Лежеше увит в няколко одеала, защото му беше студено. Над него висеше специална луминисцентна лампа, за дезинфекция на въздуха в стаята му. Усмивката му застиваше на лицето. И разговорът ни не вървеше:
— Пуши ми се една цигара, но няма да запаля, защото лекарите не ми дават. Обадих се на майка и тя ще ти даде един куфар с мои снимки Ти знаеш как да ги запазиш. — говореше бавно и вече без усмивка.
В неделя отново го видях и тогава му казах, че куфарът със снимките е вече у мен. Поне външно изглеждаше по-добре. Опитах се да го насърча:
— Ще се оправиш, Бате. Няма страшно.
— Тя, мойта се е свършила, Илия, — рече той и разговорът секна. Постоях още 5–6 минути и си тръгнах обнадежден. Това обаче се оказа последната ми среща с Парцалев.
В понеделник сутринта отидох при леля Веска, за да се обадим заедно по телефона на Парцалев. Тя беше много притеснена, защото от стаята му никой не отговаряше.
— Случило се е нещо, проплака тя.
Чак след два часа разбрахме, че Парцалев е починал към 8.30 ч. сутринта. Следобед тялото на актьора беше изпратено за аутопсия в Катедрата по патология на Медицинска академия. По-късно разбрах, че лекарите плакали, когато правили аутопсията му.
Преди известно време четох в някои вестници, че поради болестта си Парцалев не е носил златните си накити в болницата, а спял върху тях. Искам най-правдоподобно да кажа и да опровергая това, защото и четирите му златни пръстена на дясната ръка и трите на лявата бяха на него до последно. Кръстчето с диаманти също си го носеше до края на живота си. Парцалев умира от скоротечна левкемия. Измислица е също, че е бил пребит по време на дисидентската акция в градинката пред „Кристал“.
Нощта преди да си отиде Парцалев, заспах трудно, разкъсван от нерадостни мисли. Дълбоко някъде в мен ме глождеше мисълта: „А ако умре Парцалев?“ Знаех и разбирах много добре, че с неговата смърт ще се затвори една страница от моя живот, не само съвместните ни изяви, но и искреното ни приятелство.
От този момент нататък нещата започнаха да се развиват мълниеносно. На Парцалев му беше отказано поклонение в камерната зала на Сатиричния театър. Траурната церемония се състоя в ритуалната зала на Софийските гробища, където последна почит му отдадоха хората, които го обичаха. От смъртта на най-добрите ни футболисти Аспарухов и Котков, толкова много люде не бяха се събирали тук. Още от 10 ч. сутринта плътен кордон от милиционери охраняваха и не пускаха да се влезе вътре. По-късно хората разкъсаха кордона и обградиха цялата ритуална зала. Грамада от съболезнователни телеграми и писма от различни градове и организации пристигаха ежеминутно. В една от телеграмите до семейството на Парцалев се казваше, че със смъртта на актьора умира и смеха на България.
Георги Парцалев беше погребан в Алеята на артистите и културните дейци, почти в края на парцела. Той можеше да бъде погребан и на по-хубаво място.
След неговата смърт отидох в жилището му, където бях идвал толкова пъти. Седнах на земята, край камината. Запалих си от любимите на Парцалев цигари „Марлборо“ и си сипах чаша уиски. Усетих как сълзите ми се стичат. Петнайсет години се бяха изнизали като миг. Мислех си за това какво е приятелството и как смъртта не може да раздели хората. Защото те живеят в техните спомени.

Използвани са материали от книгата на Илия Ангелов „Тъжния клоун“.








Най-четени👇

Популярни публикации👇

КОНТАКТИ:

Архив