9:27
 |
| Незабравимите Георги Калоянчев,Невена Коканова и Стефан Данаилов |
9:08
Admin
СТАТИИ
No comments
За случая е свикан Първият държавен съд, създаден със Закона за съдене на министрите от 10 декември 1880 г. на основание чл. 155 от Търновската конституция, свикан по искане на 11-ото Народно събрание.
Председател на съда е Александър Малинов. Министър-председателят Тодор Иванчов, министърът на вътрешните работи Васил Радославов и министърът на външните работи и изповеданията Димитър Танчев са осъдени през юни 1903 г. на по 8 месеца затвор и лишаване от граждански и политически права. Но както можем да се досетим, през декември същата година са амнистирани от 13-ото Народното събрание.
Следващите български правителства, изправили се пред Втория държавен съд, свикан от 14-ото Народно събрание са: 26-ото правителство (1903-1906) на Рачо Петров, 27-ото (1906-1907) на Димитър Петков и 29-ото (1907-1908) на Петър Гудев. Както може да се досетим, обвиненията са за корупция (колко съвременно и банално звучи). Ето една малка част от тях.
Рачо Петров внася големи суми от различни държавни фондове в лична лихвена сметка в Българската народна банка
Освен от лихвите по сметката, той си присвоява и доходи от множество спекулации с валута и ценни книжа, които извършва с държавни пари. Димитър Петков внася парите от фонда за подпомагане на бежанците от Македония и Одринска Тракия, който управлява в качеството си и на вътрешен министър, в лична лихвена сметка в Българската народна банка.
Петър Гудев изтегля над 400 хиляди лева от различни държавни фондове, които използва за свои лични цели
Почти лишен от собствени средства в началото на мандата, в края му той разполага с почти 200 хиляди лева. И трите правителства са замесени в злоупотреби при доставки за военното министерство.
Всички те взимат добри комисиони от доставките за армията. Познато ви е, нали. След 4 години протакане и адвокатски трикове до присъди не се стига. Правителството на Васил Радославов прекратява процеса и на свой ред след 10 години застава на подсъдимата скамейка.
През октомври 1919 г. правителството на Александър Стамболийски заповядва да бъдат задържани и съдени лицата, виновни за въвличането на страната в Първата световна война
Бившите министри са посочени като основните виновници за втората национална катастрофа. Третият държавен съд е най-продължително заседавалият и обхващащ най-голям брой обвиняеми. Съдът е свикан на 12 януари 1920 г. по искане на депутати от 18-ото Обикновено народно събрание, като първоначално обвиняеми са министри от кабинета на Васил Радославов, управлявал по време на Първата световна война. След 1922 г. обвинението е разширено и в него са включени правителствата на Иван Евстр. Гешов (1911-1913), Стоян Данев (1913) и Александър Малинов, чието правителство подписва Солунското примирие и потушава Войнишкото въстание (1918). Държавен обвинител е Райко Даскалов, обявил Радомирската република и предвождал войниците към София.
Обвиняемите са сочени като виновници за националните катастрофи след Балканските и Първата световна война. Най-тежката присъда, доживотен строг тъмничен затвор, получават шестима осъдени - Васил Радославов (избягал предвидливо в Германия), Димитър Тончев, Петър Пешев, Христо Попов, Петър Динчев и Добри Петков. И тъй като в България всичко е предпоследно, след Деветоюнския преврат всички, с изключение на Васил Радославов и Димитър Тончев, са помилвани.
Но всичко дотук може да се определи като дилетантско на фона на така наречения Народен съд (1944 – 1945). Невиждан по мащабите и жестокостта си. С Наредба-закон от октомври 1944 г. е създаден гореспоменатият съд и под отговорност са подведени министрите от януари 1941 до септември 1944 г.
На 1 февруари 1945 г. са осъдени на смърт 24 министри. Останалите са изпратени по лагери и затвори
Всичко това звучи жестоко за нежните ни демократични уши. Но аз бих попитал: Днес има ли основания един съд на депутати и министри, извървели се през последните двадесет години. Но да бъде отново Народен съд, защото, както виждаме, Държавният съд не е свършил много работа.
Паулина БОЯНОВА- Източник:http://retro.bg/
Водопроводът дава работа на десетки хиляди хора от този беден каменист край, където освен картофи друго не вирее. Докато го строят, дават дори човешки жертви при прокопаването на тунелите.
За по-малко от две години частта Бистрица - София с електроцентралата „Симеоново“ е завършена. През октомври 1926 г. градът получава свежа планинска вода.
Заради замаха, с който работи по грандиозния и уникален строеж на Рилския водопровод, тогавашният столичен кмет ген. Вазов му дава прозвището Рилски.
Вторият етап – Бистрица – Рила, е започнат през 1928 г. и е завършен през 1933 г. Това била и най-трудната фаза на проекта. Тогава се развихрят и спорове дали тази вода не се отразява зле на софиянци, защото била „гушава”, предизвиквала заболяване на щитовидната жлеза. Настанал смут, извършили се медицински изследвания и населението се успокоило.
Така на 23 април 1933 г., когато е Томина неделя, множеството е събрано на стадион „Юнак”.
Чрез специално съоръжение, изградено за случая от инж. Иванов, бликват струите на рилската вода, като избил гейзер на височина 25 метра.
Даже и поетесата Елисавета Багряна възпява момента
в стихотворението си „Обузданите води”.
След осемгодишно строителство съоръжението е напълно готово, а на всеки софиянец са се полагали по 200 литра вода в денонощие.
Вододайната зона на Рилския водопровод е 196 кв. км. От трасе, дълго 82 км, 38,5 км са канали, 17,9 км са тунели, а 25,3 км са тръби. Построени са и две електроцентрали. Най-високата точка на водопровода е на 920 метра над равнището на София, което е позволявало на столичани да пият най-евтината вода на света.
Авторитетът и популярността на Иван Иванов в града са толкова големи, че през 1934 г. той е избран за кмет на столицата с указ на цар Борис Трети
Управлява десет години, три месеца и петнадесет дни и това го прави най-дълго задържалия се на поста градоначалник.
Роден е през 1891 г. в семейството на офицера Никола Иванов - един от героите на Балканската и Междусъюзническата война. Самият Иван Иванов прекъсва следването си в Мюнхен, за да участва като доброволец в тях. През 1915 г. се дипломира в Германия като хидроинженер. След 7-годишно ухажване се жени за голямата си любов – германката Матилда, от която има три дъщери.
Като кмет на Столичната община името на Иван Иванов е свързано и с редица знаменателни събития в живота на София.
Той се преборва с корупцията и бюрокрацията
Налага желязна финансова дисциплина и всеки месец публикува разходите на кметството в списание „Сердика”.
В спомените на очевидци се описва навикът му всеки ден да обикаля улиците и кварталите на София. С изготвената през 1934 г. нова „Наредба-закон за застрояване на столицата“ се слага ред и се подобрява градоустройствената дейност.
Построени са сградите на Върховния административен съд, Телефонната палата, хотел и концертна зала „България”.
Към София кметът присъединява селата Княжево, Горна баня, Красно село, Бояна, Надежда. До Горна баня тръгва първият тролей, наречен „трамвай без релси”. Новия градоустройствен план изготвя немският арх. Мусман, проектирал Лайпциг, Бремен, Дюселдорф.
По същото време започва масово озеленяване и се появяват кестените по централните булеварди.
Коритата на Владайската и Перловската река са облицовани с камък. През този период са открити и къпалнята „Мария-Луиза“, млекоцентралата и месокомбинатът.
Всички улици в центъра са павирани. Открити са дванадесет нови училища, две болници и бани по кварталите. Пуснати са няколко градски автобусни линии, разширява се трамвайната мрежа, а през 1941 г. потегля и първият тролей към Горна баня.
Мислейки за бъдещето на столицата, Иван Иванов подготвя и строителството на язовир „Бели Искър”, който естествено продължава идеята за Рилския водопровод – столичани да пият най-хубавата и евтина вода.
Язовир „Бели Искър“ е построен по горното течение на река Бели Искър в подножието на връх Мусала в Рила на около 1900 м надморска височина. Намира се на 60 км от София и осигурява около 20% от питейната вода на столицата, като служи за допълващ обем на основния сега водоизточник – язовир „Искър“. Той е един от най-високопланинските язовири в Европа.
Язовирната стена е първото толкова масивно съоръжение за времето си. Излети са 216 000 куб. м бетон и са направени 10 000 куб. м зидария. За предпазване от разрушения поради честото замръзване и размразяване на водите язовирната стена е подсилена с 60 см гранитна облицовка.
След 9 септември 1944 г. инж. Иванов е изправен пред Народния съд.
„защото е ясно, че кметът Иванов е германски агент”. Днес се знае, че истината е друга. Според секретен доклад Иванов е бил „националист, без ярко определение към никоя партия. Открай време е отявлен германофил, но никога не е бил привърженик на националсоциализма. С това се обяснява и донякъде отрицателното становище на официалните германски служби към него”.
Инж. Иванов получава доживотна присъда, а през 1946 г. е освободен предсрочно. Всъщност има сериозна причина Иванов да получи предсрочно свободата. Хидроинженерът е нужен и на новата власт. За построяването на язовир „Сталин” (днес „Искър”) българските власти молят правителството на бившия Съветски съюз да изпрати инженер. От Москва отвръщат: „Имате световен специалист, макар и завършил в Германия”. Още докато е в затвора, той започва да прави чертежите на язовира. Всяка сутрин двама милиционери го водят в проектантската стая и след края на работното време го връщат в килията. На 6 септември 1954 г. язовирът е пуснат в експлоатация, а инженерът е пенсиониран през 1956 г. Заболява от мускулна атрофия и умира през 1965 г. Покрай построяването на Рилския водопровод, част от който минава през Витоша, инж. Иванов става ценител на разходките из тази планина. По негова инициатива през 1934 г. тя е обявена за национален природен парк като първия подобен на Балканите. Благодарните софиянци са кръстили в негова чест хоризонталната пътека между Железница и Княжево „Алея Иван Иванов”. Според някои версии майката на Иван Иванов е потомка на Хаджи Димитър.
Източник:http://retro.bg/
- 8:24
- Admin
- СТАТИИ
- No comments
Ако пътувате за град Монтана, сред първите неща, които ще забележите при влизането в града е внушителният скелет на така наречения „хирургически блок“. Неговото изграждане започва през далечната 1984 г. по инициатива на бившето Министерство на народното здраве и с благословията на местната власт. Идеята е била върху 4 хиляди квадратни метра застроена и 36 000 квадрата разгъната площ да бъде изградена най-голямата хирургическа болница в България. Тя е трябвало да събере хирургическите сектори на всички болнични отделения в една сграда, да разшири приема на пациенти от цяла Северозападна България и да се превърне в база на плевенския медицински университет за обучение на студенти. Било е замислено модерно обзавеждане и медицинско оборудване. Пациентите е трябвало да са сами в стаи – общо 300, всякакви удобства са били предвиждани и за лекарите. Смятало се е още в нея да работят специалисти не само от страната, но и от чужбина. И до ден днешен обаче не става ясно на кого и защо му е хрумнала гръмката идея, да превръща някогашен Михайловград в хирургически център на Балканите.Проектът на Хирургическия блок е предвиждал строителството на пет конструктивно самостоятелни тела. Всяко тяло с по десет етажа и 
Интересна подробност е, че още със започването на строежа е било закупено и пълно медицинско оборудване за милиони левове. Когато финансирането спира и проектът се проваля, разпродават оборудването на килограм.Днес, 23 години след замразяването на строежа на входа на бившия Михайловград се извисява комплекс от пет многоетажни сгради със стаи без прозорци, в които понякога живеят бездомници, но по-често – глутници кучета. Местните го наричат „паметник на глупостта“ – хем мегаломански замислен проект, хем решение на парче, хем немотивирана от каквото и да било идея.От време на време възникват най-различни идеи за бъдещото предназначение на гигантската постройка от тухли и много бетон. Периодично хората предлагат да бъде съборен. Надяват се, че на негово място ще се построи фабрика, мол или нещо подобно. През миналата година общината реши да яИзточник:www.socbg.com
Знаете ли откъде идва прякорът „гларус” на морските свалячи от годините на социализма у нас...?
Според варненския дългогодишен спасител Божидар Банков, който започва кариерата си през 1963 г. на Златни пясъци, истинските свалячи са били общите работници в курорта.
„По цял ден се облизваха и вечер скачаха в леглото на някоя чужденка, макар да е забранено. Милицията обаче не спеше. Бяха пратили две момичета под прикритие в хотел “Гларус”. Че са агентки ни каза барманът. Общаците обаче не знаеха. И една августовска вечер през 1964 г. милицията хвана няколко нашенци на калъп с чехкинчета. На другия ден в. “Народно дело” написа, че в “Гларус” изловили “гларуси”. И така се роди новото име на свалячите на плажа”, разказва Божо.
В спомените му най-атрактивни остават чехкините и немкините. За рускините казва, че били най-непристъпни, понеже ходели по групи, а най-ниско ниво в рейтинга му от онези години са полякините, само будалите се били занимавали с тях, но иначе били добри търговци на парфюмчета “Бич може”, “Пани Валевска” и кремове „Нивеа” – изключително дефицитни продукти по времето на соца.
Гларусът е легендарен персонаж, от когото е тръгнал митът за българското гостоприемство.
Той е живата реклама на черноморските ни курорти, мил спомен за хиляди чужденки на и над средна възраст от времената, когато All inclusive означаваше просто „всичко вътре”. Добре сложен, добре изпечен (но и пьекан), с прилепнали (по възможност вносни) бански и с екзистенц-минимум от свалячески реплики на няколко езика, той самоотвержено защитава честта на родината с надеждата някоя Ингрид да си падне дотолкова, че да го ожени за себе си и да го отведе далече, далече. Зимната му разновидност е ски-учителят.
Развитие на типажа: Откак мъжете вече могат да излизат в чужбина не само по полов път, ятото на гларусите пооредя. Останаха предимно аматьорите, които си въобразяват, че като заговорят българка на немски, й правят комплимент. Някои неща като силен тен, мек говор и перчене по плажа са си почти същите, но гларусите вече не са онези калени и минали през всичко воини. Чехкините вече си бръснат краката, все пак.
Според варненския дългогодишен спасител Божидар Банков, който започва кариерата си през 1963 г. на Златни пясъци, истинските свалячи са били общите работници в курорта.
В спомените му най-атрактивни остават чехкините и немкините. За рускините казва, че били най-непристъпни, понеже ходели по групи, а най-ниско ниво в рейтинга му от онези години са полякините, само будалите се били занимавали с тях, но иначе били добри търговци на парфюмчета “Бич може”, “Пани Валевска” и кремове „Нивеа” – изключително дефицитни продукти по времето на соца.
Гларусът е легендарен персонаж, от когото е тръгнал митът за българското гостоприемство.
Той е живата реклама на черноморските ни курорти, мил спомен за хиляди чужденки на и над средна възраст от времената, когато All inclusive означаваше просто „всичко вътре”. Добре сложен, добре изпечен (но и пьекан), с прилепнали (по възможност вносни) бански и с екзистенц-минимум от свалячески реплики на няколко езика, той самоотвержено защитава честта на родината с надеждата някоя Ингрид да си падне дотолкова, че да го ожени за себе си и да го отведе далече, далече. Зимната му разновидност е ски-учителят.
Развитие на типажа: Откак мъжете вече могат да излизат в чужбина не само по полов път, ятото на гларусите пооредя. Останаха предимно аматьорите, които си въобразяват, че като заговорят българка на немски, й правят комплимент. Някои неща като силен тен, мек говор и перчене по плажа са си почти същите, но гларусите вече не са онези калени и минали през всичко воини. Чехкините вече си бръснат краката, все пак.
Абонамент за:
Публикации (Atom)
