Лили Иванова присъства и в нашето ежедневие, и в нашия празник така неизменно, сякаш това е било винаги и ще продължава да бъде.

Нейният път в изкуството преминава през всички щастливи мигове на успеха. 3500 самостоятелни концерта, 240 записа на песни за радиото и телевизията, 24 малки плочи и 14 дългосвирещи.

Лили е носителка на много национални и международни награди от различии фестивали и конкурси: „Златният Орфей" — Слънчев бряг, „Златен ключ“ — Братислава, Златна плоча от Кан и Атина, Гран при — Париж, награди от Сопот, Истанбул, Токио и много, много други фестивали и конкурси.

Днес Лили Иванова е в зенита на своята популярност — песните, които пее, неизменно заемат първите места в класациите на радиото и телевизията. Спокойно можем да кажем, че нейните хитове са стотици, нека припомним само най-новите: „Детелини", „Предупреждение", „Маргарита"...

Коя е тайната за успеха й? Отговорът й е неизменен: „Вярвам в интуицията си да откривам хубавото в новото".

Със своя малък състав „Макове", или с големия Естрадно-симфоничен оркестър на радиото и телевизията, тя си остава неповторимата Лили! Защото Лили Иванова е звезда, която свети със собствена светлина!...

Мери Николова





Някои  като видят червената вратовръзка ще отминат бързо  поста, но аз обожавам поколението си и тези години... Слушахме плочи и записи, които днес никой не може да изпее така. Пренавивахме лентите на Грундиг с молив... 
 

Късаха се лентите от честото пускане. Нетърпеливо чакахме желано обаждане, но на стационарен телефон. Все още обичаме Висоцки и Магомаев, но и Bijelo dugme, Led Zeppelin, Майкъл Джексън и мн.др. Ходехме с грижливо изгладени унформи и престилки, а синята и червената вратовръзки бяха ударението. Обичахме си ги. Сами си ги  връзвахме, оглеждайки в огледалото...  А обувките?! Много важни. И винаги лъснати.

Не беше скучно детство. Бяхме без мобилни телефони, но с поне 15-20 вида игри на улицата и пред блока, в училището или в градината. 

Играехме и на "думи" или на "цитати".

Имаше цяла индустрия за детски филми и предавания, които бяха в строго определено време и часове. Още помним любимите герои от тези филми.

Ценяхме приятелството още като деца.Това поколение знаем да бъдем приятели и не прощаваме предателството.

Е, чертаехме сами полетата в тетрадките, подвързвахме всички учебници в зелен картон, още го помня - кадастрон или синя хартия, но научихме повече граматика, правопис и краснопис дори. И не само. Учеше се. 

Не е нескромно, но това поколение е закалено, затова е и прогресивно.  

Ние, децата от 60-80-те години, сме свикнали да правим всичко сами - защото никой няма да ни го направи по-добре.. Имахме отговорност, останала и до днес. 

Ще се радвам, ако моите спомени върнаха и вашите...

Автор:Наско Пенев



Без значение какво мислите за него, когато минете покрай училище, мост, язовир, завод, болница, ЖП линия, ел. централа, НДК в София, ЖП гара, напоителни съоръжения или просто карате по междуселски асфалтов път, знайте, че това бе създадено, когато той управляваше България. 

Живков направи така, че във всяко селце в България да има вода, ток и път, училище и читалище. Направи така, че книгите да са на цената на хляба, за да са достъпни за всички. В 70-те и 80-те години по качество на образованието си България е измежду водещите държави в света. Добре е да знаете, че с негова подкрепа, дъщеря му Людмила Живкова донесе вторият златен век за българската култура.

Парадоксът е, че този държавник, през чието управление България имаше лев със златно покритие и думите безработица и бедност бяха непознати, си остана единственият ефективно осъден за престъпления срещу народа си. След това, 32 години демокрация нямаме НИТО ЕДИН ОСЪДЕН държавник. Може би те бяха безгрешни и направиха повече за народа си от него?

Нека истината говори сама за себе си…

Но знайте едно – народ, който не цени и уважава миналото си, няма да има и бъдеще!


Meri Nikolova/Без редакторска намеса/



Имаше такава институция при социализма – другарски съд. Съставът на съда беше от трима души – председател и двама членове. Предлагаха се от местната организация на Отечествения фронт, одобряваха се от партийното бюро. Съдът имаше правомощия да налага наказание „обществено порицание“. За по-тежките случаи – глоба до 20 лева. По онова време 20 лева бяха много пари.

Имах възможността да бъда председател на другарски съд. Имаше много интересни дела за разглеждане. Спомням си за едно, което утвърди авторитета ми като съдия. Две съседки, прехвърлили 75-те години, сигурно заради нещо дребно влязоха в остър спор. Сутрин още като отвореха очи и вечер до късно махалата се огласяше от кавги, клетви и закани. Съседите започнаха да се възмущават как тези кротки жени на възраст имат такива зли езици. Доста хора ходиха да ги помиряват, но изход нямаше.

Наложи се дори кметът да ги вика в общината, но те, като излязоха оттам, щяха да си оскубят косите. Един ден реших да се опитам да ги сдобря. Едната беше по-хрисима. Отидох у тях. Предложих ѝ да подаде заявление до другарския съд – ще повикаме съседката ѝ, съдът ще я глоби 20 лева и ще продължава да я глобява, докато не миряса. Жената се засмя и одобри намерението ми. Подаде заявление. 

Насрочихме заседание. Двете жени се явиха, изслушахме ги. И двете нямаха никакво основание да влизат в остър спор за няма нищо. Обявих, че съдът се оттегля на кратко съвещание. След 5 минути прочетох и решението. Казах им, че решението на съда е двете страни да постигнат споразумение. Да си стиснат ръцете, да си простят взаимно и оттук нататък да си живеят мирно и тихо по съседски. В противен случай съдът ще им наложи и на двете глоби по 20 лева. Ще им бъдат налагани глоби дотогава, докато не спрат да се карат. Последните ми думи ги респектираха. 

По онова време пенсиите им сигурно бяха по 30-35 лева. Оттук нататък кавгата щеше да им излиза доста солена. Спогледаха се. Станаха прави и си стиснаха ръцете. След това до края на живота си не си казаха вече лоша дума. Съдът ги вразуми. Това е българинът. С приказки не можеш да го убедиш, но като му бръкнеш в джоба, го озаптяваш.



От 1951-1954 г. отбивах редовната си военна служба в поделение 45590 в гр. Кюстендил. Към края на втората година ни настаниха в новопостроената казарма в края на града. През изминалото време, през свързочната рота, към която се числях и аз, преминаха няколко старшини, които трудно се справяха с работата си. В новата казарма за старшина бе назначен човек с македонски произход. Не зная колко е бил образован, но бе природно интелигентен.

Бе отдаден в работата си и полагаше бащински грижи за всеки военнослужещ. Понякога беше строг, но много справедлив. Често идваше при мен в телефонната централа, която обслужвах. Понякога изразяваше недоволството си от някои отрицателни прояви както в ротата, така и в полка. Имаше самостоятелна стая, в която съхраняваше имуществото на ротата. Беше се доверил на комсомолските секретари на ротата и телефонния взвод, като им бе дал ключ от стаята. Там те си държаха комсомолските архиви и провеждаха заседанията.

По това време в казармата пристигаха доста колети за военнослужещите, изпращани от техните родители, близки и познати. Беше определен един войник, който ги получаваше и с каруца ги докарваше до поделението и ги раздаваше на получателите. Понякога до каруцата се доближаваха несъвестни военнослужещи, отмъкваха някой по-голям колет и в тесен кръг си правеха гощавка. Носеха се слухове, че и отговорникът за колетите си взимал някой колет, но не бе доказано. Потърпевшите нямаше на кого да се оплачат. Никой не им обръщаше внимание.

Един ден двамата горепосочени секретари решили и те да се възползват от чуждите колети. Промъкват се тихомълком до каруцата, вземат един по-голям колет и го отнасят в стаята на старшината. Вероятно някой ги е видял и уведомил старшината. Той веднага се запътил към стаята. Тя била заключена отвътре. След като почукал и се обадил, те отворили вратата. Виждайки полуразтворения колет, той ги нахокал и казал: „Вие искате да ме вкарате във Вашите нечестни прояви". Наредил им да опаковат колета и да го предадат на получателя. Те изпълнили заповедта. 

Старшината веднага уведомил ръководството на ротата и предложил двамата нарушители да бъдат най-строго наказани. Веднага бе проведено комсомолско събрание на свързочната рота. Двамата секретари бяха разкритикувани, като им бе наложено наказание „строго мъмрене". Снети бяха като комсомолки секретари и бяха лишени от правото да заемат ръководни постове. Това бе добър урок както за двамата секретари, така и за всички останали в ротата и полка. Тази кражба на колети рефлектира и върху мене. Бях изтеглен от телефонната централа за комсомолски секретар на свързочната рота.

 Пенчо Пенчев, Трявна/ретро.бг/



Атомната електроцентрала “Козлодуй” е първата атомна централа в България и в Югоизточна Европа.

Началото на българската ядрена енергетика се поставя на 15 юли 1966 г. с подписването на спогодба за сътрудничество между България и тогавашния Съветски съюз за изграждането на атомна електроцентрала. След подробен технико-икономически анализ площадката за строеж е избрана на р. Дунав, в близост до гр. Козлодуй.

Проектите за централата са изготвени съвместно от “Топлоелектропроект” – Москва, и “Енергопроект” – София.Основното оборудване е доставено от Съветския съюз, а отделни съоръжения – от тогавашните Германска демократична република, Чехословакия и Унгария. Първата копка за строежа на АЕЦ Козлодуй е направена на 14 октомври 1969 г. През месец април 1970 г. започват широкомащабни строителни дейности за изграждането на уникaлното и до днес за страната ни съоръжение, в което участват над сто хиляди строители и монтажници.


На площадката на централата са осъществени няколко изцяло български проекта, които се внедряват за първи път в световната практика при строителството на атомни електроцентрали. Някои от тези технически решения, са значителни инженерни постижения, към които проявяват голям интерес и специалисти от други страни.


На 6 април 1970 г. започва изграждането на главния корпус на АЕЦ Козлодуй с дължина 240 м, ширина 105 м и височина 40 м. В него са разположени реакторната зала, машинното отделение, вентилационният център и електрическите устройства на 440-мегаватовите блокове. През юни 1972 г. от Съветския съюз пристига първият реактор, а на 20 ноември същата година той е спуснат в шахтата си.


Изграждането и въвеждането в експлоатация на ядрените мощности на българската атомна електроцентрала се осъществява на три етапа:


І етап: 1970 – 1975 г. Изграждане и пуск на 1 и 2 блок с водо-водни реактори ВВЕР-440, модел В-230, с два независими канала на системите за безопасност.

Пуск на 1 блок: 1974 г.

Пуск на 2 блок: 1975 г.


Официалното откриване на АЕЦ “Козлодуй” е на 4 септември 1974 г.


ІІ етап: 1973 – 1982 г. Изграждане и пуск на 3 и 4 блок с водо-водни реактори ВВЕР-440, усъвършенстван модел В-230 с трикратна резервираност на системите за безопасност.

Пуск на 3 блок: 1980 г.

Пуск на 4 блок: 1982 г.


ІІІ етап: 1980 – 1991 г. Изграждане и пуск на 5 и 6 блок с реактори ВВЕР-1000, модел В-320 с херметична защитна обвивка, трикратна резервираност на системите за безопасност.

Пуск на 5 блок: 1987 г.

Пуск на 6 блок: 1991 г.



Бонифас Монфератски) е Монфератскимаркиз (маркграф) (1191 – 1207) в Италия, избран през 1201 г. като един от водачите на Четвърти кръстоносен поход на мястото на граф Тибо III дьо Шампан и крал на Солунското кралство (1204 – 1207). Бил е роднина на френския крал Филип II Огюст.

Бонифаций завладява Солун през 1204 година и създава там кралство, въпреки че титлата крал никога не е използвана официално.

Кръстоносците начело с Бонифаций основават редица васални на кралството княжества като Атинското херцогство, сеньория Негропонте, Ахейското княжество и маркграфство Бодоница, където като феодални владетели остават съратници на Бонифаций като Отон дьо ла Рош, Гуидо Палавичини и др. 

Междувременно в Тракия българите са подложени на непрекъснат тормоз от страна на латините и българско-латинските отношения се влошават дотам, че преминават в българо-латински войни. Българите начело с цар Калоян завоюват редица градове, сред тях Адрианопол (през 1205 г. гърците в града въстават и призовават на помощ българският цар Калоян). 

Бонифаций участва с латинците (и венецианците) при обсадата на гърците в Адрианопол от 29 март 1205 г. В последвалата битка при Адрианопол на 14 април 1205 година император Балдуин I попада в плен на българите.Докато братът на Балдуин Хенрих Фландърски воюва по-нататък с българите, Бонифаций се настанява в Солун.Той възстановява замъка в Сяр, разрушен от българите през септември 1205 г. След това той завладява региона около Филипи. 

Бонифаций омъжва дъщеря си Агнеса през пролетта 1207 г. за новия император Хенрих Фландърски. През есента същата година той се среща с императора в Кипсела при Адрианопол. Малко след това попада в засада от българите и в боевете е ранен от стрела в ръката.На 4 септември 1207 г. Бонифаций е заловен от местни българи при топлите извори на днешното село Лъджа (на гръцки: Θέρμες) в района на планинския масив Гюмюрджински снежник в южната част на Родопите. Главата му е отсечена и изпратена на цар Калоян.

Източник:rodbg.com


НАЙ-ЧЕТЕНИ👇

ПОСЕТИТЕЛИ ГЕДАТ👇

АРХИВ НА САЙТА

Сайта bgspomen.com не разполага с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантира за истинността и, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът й, освен ако не е авторска. Възможно е написаното в някой статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.

КОНТАКТИ: