Бгспомен

Наричаха я кулата на самоубийците

На снимката се вижда съоръжение, приличащо едновременно на наблюдателна кула и индустриално скеле, издигнато върху скалистия ръб на плевенския парк „Кайлъка“. Над скалата се спуска парашут, от платформата вече е полетял човешки силует, а долу се е събрала тълпа. Снимката е от време, в което всичко това е изглеждало като спорт и приключение. По-късно обаче мястото придобива съвсем различна репутация.

Парашутната кула в парк „Кайлъка“ е построена през 1958 г. за тренировъчни парашутни скокове. Идеята е напълно типична за епохата. ДОСО — Държавна организация за съдействие на отбраната — изгражда подобни съоръжения из цялата страна като част от подготовката на гражданите за евентуална военна необходимост, представена чрез езика на масовия спорт и патриотичното възпитание. „Кайлъка“ предлага подходящ терен — високи скали, лесен достъп и достатъчно пространство за демонстрации и тренировки.

Скоковете се извършват чрез въжена система. Парашутистът не лети свободно, а бива контролиран и спускан от платформата към земята. Достатъчно реалистично за обучение, достатъчно впечатляващо за публика и напълно достатъчно, за да създаде усещането, че и обикновеният човек може да се докосне до света на истинските парашутисти.

Още през социализма около кулата започват да се носят мрачни истории. Имало е случаи на хора, хвърлили се от нея, но подобни трагедии рядко достигат до обществеността в онези години. Системата не обича подобни теми — нито в пресата, нито в официалните разговори. Историите остават полушепнешком предавани между хората, като нещо, за което всички са чували, но никой не говори открито.

В началото на 90-те години кулата спира да функционира. Никой не я демонтира, никой не я поддържа и никой не я охранява. Тя просто остава там — ръждясваща метална конструкция над скалите, все по-опасна, все по-мрачна и все по-достъпна за хора, дошли не да тренират, а просто да скочат.

През 1994 г. трагедията окончателно превръща мястото в символ на смъртта. Младо момиче се хвърля от кулата заради несподелена любов. Случаят разтърсва целия Плевен. Говори се за него дълго, почти като за градска рана, която всички помнят. Именно тогава името „кулата на самоубийците“ започва да се произнася вече не като мрачна шега, а като нещо напълно буквално.

След този случай районът около съоръжението постепенно става негласно отбягван. Кулата продължава да стои над скалите — ръждясала, празна и зловеща, сякаш самото й присъствие напомня за всичко, което се е случило там. Под нея остава мраморната плоча, посветена на 50-годишнината на Алпийски клуб – Плевен — детайл с почти неволна символика. Паметна плоча за алпинизъм под конструкция, останала в паметта на хората най-вече с паданията.

Едва през юли 2014 г. Община Плевен най-после взима решението, което е трябвало да бъде взето много по-рано. Металната конструкция е демонтирана изцяло, след като е определена като опасна заради лошото си състояние и дългогодишната липса на поддръжка. Демонтажът преминава тихо, без особена публичност. От общината съобщават, че на мястото няма да бъде изграждано друго съоръжение.

Така скалата в „Кайлъка“ остава сама — без кулата, без платформата и без въжената система. Само скала.

Парашутни кули като плевенската са изграждани в десетки социалистически градове с ясна военна логика. Повечето от тях споделят сходна съдба — изоставяне, ръжда и мрачна местна известност, събрала в себе си много от неуспехите и разочарованията на годините след промените.

Днес „Кайлъка“ е красив парк, пълен с хора, туристи и живот. Скалата още е там. Кулата я няма. И може би точно така трябва да бъде.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Любопитна случка в Димитровград - градът, изграден с неуморния труд на бригадири от цялата страна

Годината е 1961-ва, а действието се развива в откритата наскоро Втора гимназия „Христо Ботев“.

На заместник-директорката Златка Ганева е спретнат страшен номер. В началото на учебната година в училището се появило анонимно писмо, адресирано до нея. В писмото се обяснявало, че Христо Ботев всъщност не е бил убит, а турските заптиета са го пленили под връх Вола и доскоро са го държали в плен в Анадола. Анонимният автор алармирал Златка Ганева, че след няколко дни революционерът поет ще бъде освободен и пуснат да си ходи в България. И точно в 12 часа и 9 минути ще пристигне с влака на гарата в Димитровград. Това писмо хвърлило зам.-директорката в луд възторг. И тя взела нещата в свои ръце, тъй като директорът Стефан Цанев бил в отпуск. Някой явно е имал зъб на Ганева и очевидно е знаел добре как ще реагира. Хич не се и замислила, че роденият през 1848 г. Христо Ботев през въпросната 1961 г. би трябвало да бъде на 113 г., което си е световен рекорд по дълголетие. Навярно си е мислила, че в Диарбекир е водел природосъобразен живот, без гуляи като в Браила, и се е хранел с питателна и здравословна храна, с каквато са известни турските каторги. Така че заместничката се заела с подготовката по посрещането на Христо Ботев на димитровградската гара на уречената дата и час.

Амбициозната другарка Ганева веднага отменила учебните занимания. С уроците винаги може да се навакса, един път ти идва Ботев на крака! Всички класове били хвърлени да маршируват на плаца във времето, когато би трябвало да учат. По-талантливите ученици започнали усилено да изучават народни и възрожденски песни, защото Златева с право предположила, че за 85 години престой в Диарбекир на Ботев навярно са му писнали маанетата и е зажаднял за нещо родно. Тя обаче държала всичко да бъде изпипано и до най-малкия детайл. Хрумнало й, че за последните 85 години надали някой в Диарбекир му е осигурил бръснар, който да го обръсне. Затова директорката повикала и градския берберин бай Станчо, който в случай на нужда да ощави Ботев още на перона, докато школниците му пеят революционни песни.

Приготовленията по посрещането на народния герой продължавали с пълна пара, а учебният процес здраво зациклил. Почти всички са били наясно с цялата комичност на ситуацията. Тогава обаче времената са били такива, че каквото каже шефът, не се коментира. Тържествената дата се задавала. Димитровградчани гледали с насмешка на всичко случващо се около посещението на Ботев, само Ганева потънала в някакъв неин възторжен свят, бленувала за момента, когато Ботев ще стъпи на димитровградския перон. Дори не се и запитвала защо точно в Димитровград ще слезе поетът. Дори и да предположим, че Ботев бил жив, логично е да иска да види родния си Калофер, а за целта трябва да пропусне града на бригадирите и да направи връзка от Пловдив. Естествено, никой не се осмелявал да й задава такива въпроси, но ако го беше направил, навярно щеше да получи отговор, че иска да види гимназията, носеща неговото име, или че дори в Диарбекир се е чуло за Азотно-торовия завод край града. За разнообразие между маршировките и народните песни, докато чакали да дойде въпросният ден, учениците провеждали викторини за живота и творчеството на Христо Ботев, конкурси за портрет на Ботев и най-добро стихотворение за него. И децата, и родителите, и учителите вече ги втрисало само като чуели името на Ботев. Накрая най-сетне настъпил и дългоочакваният ден.

Цялото училище било строено на перона пред димитровградската гара. От едната страна чавдарчетата и пионерите, до тях комсомолците, учителският състав, самодейната група за народни песни и танци, бай Станчо с бръснача и огледалото. Влакът се задал точно по разписание. Гръмнала духовата музика. Ганева цялата сияела, за едната бройка да получи удар от вълнение. Без съмнение всичко било организирано перфектно. Червените връзки се веели, строят бил по конец, лозунгите били един от друг по-въздействащи. Влакът, идващ от Истанбул през Свиленград, спрял на перона, в идеален синхрон точно пред червения килим се отворила врата, но... Човекът, който се появил, не бил Христо Ботев, а завръщащият се от отпуск директор Стефан Цанев!

Настанала тишина... При абсурдността на видяното директорът замръзнал сащисан. Веднага разпуснал посрещането, използвайки не една и две "благозвучни" думи, неотговарящи на тържествеността на момента. Впоследствие се разбрало, че ходил при болните си родители на село и на връщане хванал влака от харманлийската гара. Това навярно е било известно на анонимния подател още преди да изпрати писмото. А и времената били такива, че мобилната комуникация не била възможна и учителският колектив по никакъв начин не е можел да открие директора, за да му съобщи предварително за цялата нелепа ситуация, пред която били изправени. Впоследствие Златка Ганева, разбира се, се разделила с поста на заместник-директорка, но последствията били само тези. Иначе продължила да преподава в същата гимназия чак до пенсионирането си. Какво се е случило с нея след пенсионирането й, историята мълчи. Ако е жива, в момента трябва да е на около 110 години.

Бел.ред.: За пръв път историята е публикувана през 1997-1998 г. във вестник "Ориент експрес" от журналиста Делян Аврамов по автентичен разказ от неговата майка Йорданка Аврамова.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Трагедията на Петрохан от 1991 г. Тръгват 10, оцеляват само трима

На 24, 25 и 26 май 1991 година България става свидетел на рядко метеорологично явление – обилен сняг в края на пролетта, когато обикновено природата вече се подготвя за лятото.

Тази необичайна климатична аномалия, предизвикана от силен средиземноморски циклон, връща зимата на Балканския полуостров и остава запечатана в паметта на мнозина като едно от най-студените и изненадващи събития в края на май.

Петрохан отново попадна в центъра на общественото внимание заради жестокото убийство край хижата, нашумяло през последните дни. Но далеч преди криминалните хроники да насочат прожекторите към този район, проходът вече носи тежката памет на една от най-драматичните планински трагедии в новата ни история. На 25 май 1991 година именно тук се разиграва бедствие, при което седем души губят живота си, а от група от десет туристи само трима се завръщат живи.

В онзи майски ден десетимата поемат на преход в района на хижа „Петрохан“, планирайки сравнително лек маршрут по билото на Стара планина. Пътуването е замислено като пролетен поход, без очакване за екстремни условия. Времето в началото не дава сериозни индикации за опасност, което се оказва решаващо и подвеждащо. Туристите са облечени и екипирани за сезон, в който сняг и бурен вятър изглеждат малко вероятни.

Само часове по-късно планината показва съвсем друго лице. Високо в Балкана времето се обръща рязко и без предупреждение. Започва силен снеговалеж, придружен от ураганен вятър, температурите падат стремглаво, а видимостта се свежда до няколко метра. Пътеките изчезват под снега, ориентирите се губят, а движението става все по-трудно и хаотично.

В опит да се спасят, туристите губят връзка помежду си. Част от тях продължават напред, други се опитват да се върнат обратно, трети търсят някакво укритие от стихията. В тези условия студът и влагата започват бързо да взимат своето. Настъпва хипотермия, силите се изчерпват, а всяко следващо решение става все по-фатално.

Тримата, които оцеляват, успяват да вземат навременно решение да слязат към по-ниските и по-защитени части на планината. След тежка борба със студа и изтощението те достигат до гората, където условията са по-поносими, и в крайна сметка са спасени. Техните разкази по-късно дават възможност да бъде възстановена картината на трагедията и разкриват колко бързо една привидно безопасна разходка се е превърнала в смъртоносен капан.

След подаден сигнал започва мащабна спасителна акция. Планински спасители и доброволци претърсват района при изключително тежки условия. В следващите дни са открити телата на седемте загинали туристи. Причината за смъртта е измръзване и пълно физическо изтощение. Някои от жертвите са намерени на сравнително малко разстояние една от друга – мълчаливо доказателство колко безпощадна може да бъде планината дори в края на май.

Трагедията от 25 май 1991 година остава завинаги в паметта на планинарската общност като жесток урок за непредсказуемостта на Стара планина и за опасността от подценяване на условията, независимо от сезона. Десет души тръгват на поход, но само трима се връщат.

Днес, когато районът край хижа „Петрохан“ отново е обвит в мрачни новини заради тежко криминално престъпление, споменът за тази трагедия изплува с нова сила. Различни времена, различни причини, но едно и също място, което отново напомня, че тук границата между живота и смъртта може да бъде прекрачена внезапно. Петрохан не е прокълнат, но остава безмилостен към всяка грешка и самоувереност.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Технологичната революция на ВТУ през 80-те: Създадени са първите дигитални студентски терминали в България

През втората половина на 80-те години на XX век Великотърновският университет „Св. св. Кирил и Методий“ се превръща в пионер на дигитализацията в българското висше образование. Във време, когато персоналните компютри са рядкост, висшето училище въвежда в експлоатация първите у нас публични информационни машини за студенти.

Иновативните терминали, разположени в коридорите на университета, дават на младите хора безпрецедентен за епохата директен достъп до различни неща.

Във визуално футуристичните за времето си кабини са вградени върховите постижения на родното и източноевропейското инженерство по онова време. Всеки терминал е захранван от хардуер на българските персонални компютри от серията „Правец“. Изображението се визуализира чрез модифицирани кинескопи от популярната марка телевизори и монитори „Електрон“

Тази конфигурация позволява на студентите да взаимодействат с компютърната система чрез опростен интерфейс, избирайки вълнуващата ги информация директно от клавиатурата. За епохата, в която административните справки се извършват изцяло на хартия и пред препълнени канцеларии, проектът е истински скок в бъдещето.

Тази ранна дигитална система полага основите на силни традиции в областта на компютърните науки във ВТУ. Днес Факултетът по математика и информатика на университета продължава да развива модерни Компютърни науки и иновативни Информационни технологии. Архивите и спомените за тези първи „информационни будки“ остават ярък символ за това как Велико Търново изпревари времето си и показа на младите хора дигиталното бъдеще още преди настъпването на интернет ерата.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Къде е днес дъщерята на Апостол Карамитев, чиято най-запомняща се роля е в „Опасен чар“

Дъщерята на големия Апостол Карамитев – Маргарита, не е сред щастливите български емигранти. Вече близо 25 години бившата актриса живее заедно със съпруга си – инженер по професия, във Ванкувър, Канада.

Когато заминали да си търсят късмета там, Карамитева решила да се захване с психология. В момента водела частни сеанси и се хващала да работи на парче където успее. Не живеела никак луксозно, но нямала намерение да се завръща у нас, защото отдавна загубила позициите си в артсредите, а и конкуренцията вече била по-непробиваема. Все пак потомствената актриса не могла напълно да изтръгне от сърцето си театъра.

Маргарита се прехранва като психолог, не поддържа връзка с брат си.

Преди няколко години създала любителска трупа, в която постъпили хора от Ванкувър и Сиатъл. Никой от тях не се занимавал професионално с актьорско майсторство и всички имали коренно различни професии. Маргарита, като човек с по-голям опит на сцена, била ръководител на камерния състав. Тъй като не успявали да си намерят финансиране, събирали пари за декори, наеми на зали и всякакви други разходи. На последната си постановка по текст на Йордан Радичков успели да съберат 70 души публика и това засега бил най-големият им успех.

Синът на Маргарита, който носи името на знаменития си дядо, също избягва публичността, а последното, което се знае за него, е, че се е оженил на скромна сватба и живее в гр. Гоце Делчев. С майка му не били особено близки и не се чували всеки ден. Почти никакъв контакт щерката на Карамитев не поддържала и с родния си брат. Момчил от близо 40 години живее зад граница, като в Лос Анджелис сред киногилдията не се представял с рождено си име, а с измислен от него псевдоним.

Той също е кадър на ВИТИЗ, но в Щатите бил от хората зад прожекторите. Занимавал се с продуцентство и режисура. Момчил бил гордостта на покойната си майка Маргарита Дупаринова, която до последно се хвалела, че е женен за седмо поколение римлянка. С италианката синът на Карамитев се запознал, когато отишъл на специализация в Ботуша, а после двамата заедно отпрашили за Америка.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Животът в снимки на един бивш президент

Георги с родителите си и баба си минути преди да постъпи в казармата.

Георги Първанов бил любимото дете на бабите в пернишкия квартал „Рудничар“. Родителите му – Мария и Седефчо, работили почти денонощно в машиностроителния завод „Струма“ и бъдещият държавен глава отраснал в комшийската къща. Той още бил признателен на леля Стефка, която го поела от бебе.

Когато проходил и проговорил, малкият Георги сам изявявал желание да й ходи на гости, защото от цялата махала само тя имала телевизор. От сутрин до вечер Гошко, както го наричат най-близките му роднини, гледал предавания и за деца, и за възрастни. Наизустявал съдържанието им отведнъж, а после го разказвал на другите баби от улицата. Понякога се случвало дори да заспива в чуждата къща, а родителите му по тъмно идвали да си го вземат и го пренасяли на ръце до неговия креват.

В Перник им се носела слава на големи купонджии, а баща му Седефчо винаги забавлявал компанията с вицове и песни. От майка му Мария всички имали страх, защото била силна жена и управлявала кран наравно с мъжете. За пръв път качила Георги на огромната машина още като бебе. Въпреки че била строга, най-много плакала, когато го изпращала в казармата.

Службата му в поделението „Ломски форт“ била тежка, а старшините много го юркали. Съказармениците му разказват, че тогава бъдещият главнокомандващ армията разпускал, слушайки „Бийтълс“, въпреки че бил отявлен русофил. Момичетата оттогава много го харесвали заради гъстата му черна коса, но на свиждане не му отишла нито една от обожателките.

С настоящата си съпруга Зорка се запознали на студентски купон, а тя обичала да се шегува, че не си спомняла кога е било, защото изкарала целия си живот с него.

АБИТУРИЕНТ

Като абитуриент с баща си Седефчо (вляво), който макар контузен, е във вихъра на купона.

СЕМЕЙСТВО

Мария и Седефчо Първанови на банкет. Седефчо танцува бос в средата на дансинга.

ОБОЖАТЕЛКИ

Младият Георги станал любимец на жените заради стройната си осанка и гъстата черна коса.

СЪПРУГАТА

Зорка поздравява съпруга си със спонтанна целувка, след като е обявен за Мъж на годината през 2003 г.

КЪМПИНГАР

Август 2009 година. Първанов пали огън в местността Трещеник над Якоруда, където всяка година от запознаството си със Зорка се отбивали след поход в Рила.

НА ПРОТЕСТ