През соца да си прокараш домашен телефон беше като да си купиш кола.Разказ от първо лице

В днешно време хората носят по два телефона в джоба си, а някога и повече. Комуникациите не са проблемни, винаги можеш да чуеш децата си, възрастните си родители, близки и приятели.

Не така беше обаче по време на соца. Вярно е, че в онези години техниката не беше напреднала толкова и мобилните телефони не съществуваха, а се използваха само стационарни. Да си прокараш телефон вкъщи си беше истинско събитие, както примерно да си закупиш жилище или кола. Линиите винаги не достигаха и телефон можеше да имаш само срещу много силни връзки или след 10-15-годишно чакане. Хората, живеещи около Орлов мост в София, помним дългогодишното чакане на строежа за разширение на четворката, за да ни прокарат домашни телефони. Обикновено когато в някой апартамент от входа имаше телефон, това означаваше, че човекът е голям връзкар, голям шеф или голям партиец на висока длъжност. Пред него всички изразяваха почит и особено внимание. Често телефонът в семейство от входа се ползваше от всички, естествено за някакви спешни случаи, а домакините не само че не се сърдеха, но проявяваха разбиране и оказваха съдействие. Това беше нещо като неписано правило.

Често пъти се случваше хора от едно поколение да подадат молба за телефон, а от него да се възползват техните деца. Телефонните линии бяха дуплекс, т. е. една линия обслужваше два апартамента, две семейства. Неудобството беше, че когато едните говорят по телефона, другите не можеха, а чакаха да свърши разговорът. Това, естествено, създаваше неудобство, но никой не се гневеше, защото се приемаше за даденост на системата по Татово време. Все пак по-добре е да изчакаш няколко минути, отколкото да нямаш телефон.

В провинцията прокарването на телефон зависеше от изграждането на телефонна мрежа и местна централа. Имаше случаи, когато там беше по-лесно да имаш телефон, отколкото в големите градове и столицата. Все пак може да се каже, че в началото на 80-те години вече имаше изградена телефонна мрежа, благодарение на която в почти всеки български дом имаше телефонен апарат.

 

Никола Маринов, София

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

За нея Емил Димитров написа и изпя песента Джулия.Бягството и от България е било рисковано и напълно необратимо

Тя бе една от най-интересните артистични и светски персони у нас през 90-те и първите години на новия миленуим. Съпруга е на Жан Бул – една от най-влиятелните личности във френския медиен свят и шоубизнес.

Не е широко известно, че тази изключително елегантна българка е учила заедно с Ив Сен Лоран в Школата към Синдиката на висшата мода в Париж. Още по-малко са онези, които знаят, че именитата ни сънародничка е работила в ателието на мадам Карвен в Париж цели две години.

По-известен е фактът, че безсмъртната песен „Джулия“ на Емил Димитров е посветена на нея.

Джулия Бул (Юлия Христова) е родена в Пловдив – град с дълбока историческа памет и особена аристократична атмосфера. Произходът й от семейство с аристократични корени я поставя още от ранна възраст в среда на възпитание, култура и усет към изкуството и обществения етикет. Това не е било просто въпрос на статус, а на начин на мислене – уважение към словото, мярка в поведението и естествено чувство за стил.

Младостта й преминава в години, в които подобен произход е по-скоро бреме, отколкото предимство. След установяването на комунистическия режим животът за хора от подобни среди става все по-ограничен, а перспективите – все по-тесни. Именно в този контекст се ражда едно от най-драматичните решения в живота й – напускането на България.

Бягството й от страната е било рисковано, почти авантюристично, и напълно необратимо. Тя напуска не само държавата, но и досегашния си живот. Оставя след себе си семейство и минало, за които дълго време се говори само с шепот. Слуховете за оставена малка дъщеря никога не са официално потвърждавани, но са част от онзи трагичен ореол, който неизменно съпътства името й и подсилва усещането за висока лична цена, платена за свободата.

Париж я посреща без сантименталност. Първите й години във френската столица са белязани от несигурност, самота и борба за място в общество, което не прощава слабостите, но разпознава стойността. Джулия обаче притежава рядко качество – способността да се движи естествено в различни социални пластове, без да губи себе си. Именно това й отваря врати, които остават затворени за мнозина.

Срещата и бракът й с влиятелен френски бизнесмен бележат нов етап в живота й. Съпругът й е фигура с огромно значение за френската и международната медийна среда – директор на разпространението на френската преса, издател на вестника на Ватикана и създател на престижния музикален фестивал МИДЕМ в Кан. Това не просто я въвежда в най-високите европейски среди, но я поставя в центъра на културния и интелектуалния живот на континента.

Животът й в Париж е изпълнен с срещи с личности от изкуството, политиката и аристокрацията. Апартаментът й на авеню Фош се превръща в място за изискани разговори и приеми, а присъствието й в пространства като хотел „Риц“ е напълно естествено – не показно, а органично. Джулия никога не играе роля; тя е това, което е.

След 1990 г., когато България започва да се отваря към света, Джулия Бул се завръща в родината си. Появата й в светския живот на страната има почти символично значение – като завръщане на изгубена връзка с една прекъсната традиция. Заедно с Христо Куртев тя става част от новоформиращия се елит на прехода, но винаги стои леко встрани от суетата.

В продължение на повече от 25 години Джулия е сред най-ярките и същевременно най-дискретни фигури на българския обществен живот. Тя не налага, не поучава, не демонстрира превъзходство. Вместо това възпитава чрез пример – как се седи на маса, как се говори, как се мълчи, как се уважава другият. Неслучайно мнозина я наричат „учител по добър вкус“ в години, когато подобни уроци липсват.

Един от най-запомнящите се моменти е рожденият й ден, на който присъстват цар Симеон Втори и царица Маргарита – събитие, което ясно показва мястото й в кръгове, където приемането не става по покана, а по принадлежност.

В по-късните си години Джулия Бул избира отново Париж – не като бягство, а като естествено завръщане у дома. Там завършва житейският й кръг – далеч от показност, но близо до същността й. Умира през 2021 г. на 86-годишна възраст

Фактът, че Емил Димитров й посвещава песента „Джулия“, е още едно доказателство за магнетизма й – не шумен, а дълбок и вдъхновяващ.

Животът на Джулия Бул остава свидетелство за една изгубена класа хора – такива, които не се нуждаят от титли, за да бъдат аристократи, и които носят достойнството си като втора кожа.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

„Всеки ден се моля да има утре“

Петър Хубчев, който на 26 февруари навърши 62 години, от близо 3 години се бори с коварно заболяване. В живота му днес има болка, но и надежда. Ето го интервюто на Хубчев пред агенция Блиц (със съкращения).

Петьо, да поговорим за теб и за битката, която водиш…

– Да. Истината е, че страдам от много коварна болест. Приел съм съдбата си и знам какво водя. Водя дълга и упорита борба. Не се заблуждавам, но не се и предавам. За съжаление човечеството не е измислило как да бъде излекуван ракът на 100 процента. Ясно ми е, че всичко може да се случи. Лекуват ме във Франкфурт – града, в който живея със семейството си. Или по-точно в Униклиник. Университетската клиника във Франкфурт е най-добрата в лечението на заболяването, което имам. Знаете ли кой, като изключим прекрасното ми семейство и роднините, е най-близко до мен от самото начало – Стилиян Петров. Прекрасен човек. Неговите съвети са ми най-полезни. Той отдавна ме караше да обявя за болестта. Каза ми: „Направи го и ще ти олекне“.

Когато новината беше обявена, повечето хора останаха с впечатлението, че страдаш от същото заболяване, което имаше Стенли – левкемия?

– Не е левкемия. Имам туморно образувание на главата. Те са над 200 вида, а моето е едно от най-лошите. Злокачествено е. Операция не ми е правена, защото туморът се намира на място, което не е подходящо за хирургическа интервенция. Лечението е медикаментозно. През три месеца съм на ядрено-магнитен резонанс. Хубавото е, че няма нарастване на тумора, даже има намаляване Но всеки един момент нещата може да се обърнат. Но няма как. Живея и се боря. Ще го правя, докато мога. Знам, че никой няма да ми даде стопроцентова гаранция, а и не съм искал. Знам, че има хора по света, които години наред живеят с подобна диагноза и не се предават. Важното е човек да вярва, да има сили и да не се предава. И да се радва на позитивна енергия. А аз я получавам. Получавам я от толкова много хора. Искам да благодаря на всички. Знаеш ли, Стилиян се оказа прав. Не само ми олекна, но и се радвам на огромна подкрепа. Когато видях кадрите от мача, който той организира, когато видях как всички носят фланелки в моя подкрепа… Нямах думи. Онемях. Когато толкова много хора ми желаят доброто, няма как да не се обърна към всички и да им кажа: Благодаря ви от цялото си сърце!

След като напусна треньорския пост в Берое през септември 2022 година, тръгнаха слухове. Че заради безпаричието в клуба си хвърлил оставка…

– Виж, аз през целия си съзнателен живот съм се стремял да стоя настрани от разни такива слухове. Как няма да стоя настрани, след като това не беше вярно. Причината да си тръгна беше туморът. Беше състоянието ми. Бяха симптомите.

Какви бяха те?

– Всичко започна с умора. Уморявах се даже когато се движех най-нормално. И в същото време започна да ми се спи. Непрекъснато ми се спеше, независимо коя част на денонощието е Престанах да излизам. Само сменях дивана в хола със спалнята. Е, как при това положение да изпълнявам функциите на треньор. Работата на треньора не е само да седи на пейката. Той води целия тренировъчен процес, има огромна отговорност. Човек трябва да има сили и енергия да се справя с ежедневните си задачи. При мен те бяха започнали да се изпаряват. Престраших се и отидох в Плевен на преглед. Там ме прегледаха, направиха ми подробни изследвания ми поставиха диагнозата. В същия този ден или по-скоро в същия този миг моят живот се преобърна изведнъж… Преобърна се на 180 градуса. Даже не се разплаках. Туморът беше унищожил сълзите ми. Изведнъж престанах да правя планове. От този момент започнах да се моля да има утре. Да се събудя утре… При мен вече няма вдругиден, другата седмица или другия месец. Има само молба да има утре.

Предполагам, че лечението е много скъпо?

– Да, да. Много е скъпо. Не искам да изпадам в подробности и да споменавам суми. Големи са… Справям се. Помагат ми и много истински приятели и роднини. Роднините и приятелите ми са чудесни хора!

Искаш ли да пуснем в нашата агенция дарителска сметка…

– Не, не. След като тогава Стилиян Петров обяви новината, не може да си представиш колко хора ми се обадиха. Включително и доста непознати. Казах ти, че когато чух диагнозата, не се разплаках, но едно писмо на непознато момиченце докосна силно душата ми Беше ми изпратило текст и една банкнота от 50 лева. Това дете погали сърцето ми. Момичето едва ли е предполагало колко радост ще ми донесе нейната благородна постъпка.

А как приеха всичко родителите ти?

– Очаквах това да ме попиташ… Най, ама най-голямото ми притеснение, когато чух лошата новина, беше за реакцията на майка и татко. Как да им кажа, как ще реагират, какво ще се случи с тях от притеснение – тези въпроси не спираха да ме притесняват. Те са вече над 80-годишни. Пък и са хора от село. Малко по друг начин разбират живота. Очаквах драми. Останах обаче безкрайно удовлетворен и изненадан от реакцията ми. Те ми помогнаха най-много с думите, които ми казаха, с подкрепата, която ми оказаха – без да изпадат в паника. Тогава ми падна огромен камък от сърцето. Благодаря на Господ и че жена ми и децата ми са до мен. Поли, Криси, Валери – те са моята опора, моят щит, без които няма да успея При такава болест най-важното е да не се пада духом. Ако се затвориш в хола с наведена глава, няма да можеш да се изправиш. Ще ти дам един мъничък пример, но за мен той е огромен колкото цялата планета. Аз от година и половина не съм шофирал, не съм карал кола. Никога, ама никога не ме е оставяло моето семейство да хващам такси. Винаги ме карат с колата там, където трябва да отида. Отстрани звучи като нещо мъничко, но за мен е огромно това отношение.

Какво е отношението на лекарите към теб?

– Това ми повтарят всеки ден – духът ми да е над всичко. Да вярвам… Аз бях прегледан включително и от български медик, който живее и работи в Мюнхен. Това е професор Николай Райнов. Родом е от Ловеч, така че сме и земляци. Невероятен специалист именно в областта на моето заболяване. Радва се на голяма почит в Германия. Няколко пъти съм ходил при него, въпреки че разстоянието от Франкфурт до Мюнхен не е малко – 500 километра е.

Получи ли подкрепа от бившите ти отбори в Германия?

– Разбира се – и от Хамбургер, и от Айнтрахт. Даже ме канят на мачове, включително и на този с Левски през есента, но аз тогава нямах възможност да отида заради интензивния курс на лечение. Феновете във Франкфурт също не са ме забравили, макар че минаха доста години, откакто бях футболист. Това ме крепи. Не очаквах да срещна толкова огромна подкрепа в България. Не вярвах, че толкова хора ме уважават и искат да пратят положителната си енергия към мен. Ще бъда откровен – на моменти отношението ми към журналисти и някои хора не е било правилно. И наистина се изненадах от огромната подкрепа. Футболните клубове у нас – също, начело с Берое, Левски, Литекс, всички, както и БФС, разбира се. Ръкопляскаха в петата минута по време на мачовете футболисти, треньори, ръководители, зрители. Трогнат съм и до днес. Благодаря още веднъж на всички до един за финансовата и моралната подкрепа. Всъщност, тази битка, която водя, знаеш ли с коя я сравнявам?

С коя?

– С „Парк де Пренс“. Със 17 ноември 1993 година. Тогава никой, почти никой не вярваше, че ще успеем. Процентът да победим Франция и да се класираме на световните финали беше нищожен, дребен, невидим. Но го имаше, нали. Имаше го. И ние хванахме шанса, не го изпуснахме и спечелихме! Сега водя такава битка. Тя е по-сериозна, защото касае живота ми. Шансът да успея е малък, но го има. Има една надежда. Блещука. И аз гледам да я хвана, искам да я хвана… Ще се опитам да спечеля своя „Парк де Пренс“… Пък каквото Господ е казал, това ще е.

Петьо, силно те прегръщам и ти пожелавам да спечелиш своя втори „Парк де Пренс“. Бъди сигурен, че ще получиш още и още положителна енергия от още и още хора.

– Дано…

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Те бяха Героите и титани на българския футбол от САЩ '94' ./Видео/

„Героите от САЩ '94“ (известни още като „Пеневата чета“) са футболистите от националния отбор на България, които постигнаха историческото четвърто място на Световното първенство по футбол в САЩ през 1994 г

Водени от Христо Стоичков, отборът елиминира Германия на 1/4-финал. Съставът включва легенди като Борислав Михайлов, Емил Костадинов, Красимир Балъков, Йордан Лечков и Наско Сираков. 

Ключови фигури от националния отбор на България през 1994 г.

Христо Стоичков: Голмайстор на турнира.

Димитър Пенев: Селекционерът (треньор) на отбора.

Борислав Михайлов: Вратарят и капитан.

Йордан Лечков: Автор на победния гол срещу Германия.

Емил Костадинов: Крило, ключов играч.

Красимир Балъков: Полузащитник.

Наско Сираков: Нападател. 

През 2024 г. беше създадена Фондация „Национали 94“ в подкрепа на играчите от този паметен състав.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

България отговори светкавично след заплахата от Иран

 

Снимка:Булфото

Беше разпространен текст на една иранска нота във връзка с тема, която нееднократно беше засягана в официален и в общонационален порядък. Американските самолети на летището в София са част от учение на НАТО. Това е обяснено на Иран, каза на брифинг заместник-министърът на външните работи Марин Райков. 

„Няма основания това да поражда опасения за българските граждани, а отношенията ни с Техеран остават нормални и дипломатически ненакърнени. Комуникацията тече по естествен начин, няма снижаване на нивото. На Иран е обяснено, че България не участва във военни действия и не планира да бъде въвлечена в такива, а Народното събрание не е взимало решение за участие в конфликти в региона. С други думи, нотата на Иран не трябва да се разглежда като повод за тревога или за излишни страхове сред населението“, увери Райков, цитиран от Нова телевизия.

По думите му в София не се зареждат бойни самолети, които участват в конфликта в Близкия изток. „НАТО също не е във война в момента. Държа да подчертая, че над България не летят бойни самолети. Тази нота не трябва в никакъв случай да бъде разглеждана като повод за по-високи нива на притеснения“, добави той.

Разясненията са породени от твърдение на „Има такъв народ“ за получена, но неразпространена от правителството дипломатическа нота от страна на Иран. В нея се изразява протест срещу разполагането на американски транспортни самолети на летището в София.По-рано депутатът Станислав Балабанов показа фотокопие на въпросната нота от Външното министерство на Иран, изпратена на 18 март. В нея се посочва, че американски военни самолети, кацнали в София под претекст за участие в учения, всъщност зареждат самолети, участващи в бойни действия срещу Иран. „Техеран уважително ни предупреждава, че ако това продължи, ще защити националния си суверенитет, а България е пряко застрашена“, заяви Балабанов.

Източник:petel.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Случая със спасеното дете в Ямбол-Как се е озовало там?!Нови подробности излизат наяве около шокиращия случай

Свидетели и социални служби описват тревожна картина на средата, в която са живели децата, и обстоятелствата, довели до инцидента.

Една от първите, реагирали на ситуацията, е съседката Ива Цветанова, която подава сигнал на телефон 112. Тя разказва, че преживяното е било изключително стресиращо.

„Цяла нощ не съм спала. Това беше истински ужас. Първо видях детето, после потърсих помощ. Когато забелязах полицейската кола, започнах да снимам на живо, за да се реагира още по-бързо, защото ставаше въпрос за човешки живот“, споделя тя.

По думите й остава неясно как детето се е озовало извън парапета. Според нея е малко вероятно то само да е преминало през металните пръчки на терасата, като допуска, че може да е било оставено навън като наказание – версия, която тепърва ще бъде проверяване от разследващите органи.

Тревожни условия в дома

От Дирекция „Социално подпомагане“ – Ямбол също потвърждават, че средата, в която са живели децата, е била рискова.

„Условията в жилището бяха неблагоприятни – мръсно и неподходящо за отглеждане на деца. Липсваше безопасна среда“, заяви Росица Александрова, началник на отдел в дирекцията.

След инцидента двете деца са спешно изведени от дома и настанени в приемни семейства. Поради липса на възможност да бъдат настанени заедно веднага, те временно са разделени, като се търси вариант да бъдат събрани на едно място.

Какво следва

По случая е задействан т.нар. координационен механизъм за деца в риск, в който участват:Община Ямбол,полиция,прокуратура и социалните служби.Целта е да се събере цялата информация и да се вземат решения за бъдещето на децата.

Социалните работници уточняват, че към момента все още не е проведен разговор с майката и няма потвърдена информация относно състоянието и или евентуални зависимости.

Случаят поставя сериозни въпроси за:

Родителския контрол и грижа,условията, в които са отглеждани децата и възможна небрежност или по-тежко нарушение.

Разследването продължава, като институциите трябва да установят как точно се е стигнало до опасната ситуация и кой носи отговорност за живота на децата.

Инцидентът предизвика силен обществен отзвук и отново постави темата за защитата на децата в риск в центъра на вниманието.

Източник:www.zajenata.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ