Кошмарният край на Ленин . Серия инсулти превръща първия лидер на СССР в развалина(Снимки)

Преди 102 години, на 21 януари 1924 г., умира Владимир Ленин – основател и първи лидер на съветската държава. Серия от инсулти в последните му години променя Илич до неузнаваемост и се превръща в убедителна причина за неговите съперници да отстранят болшевишкия лидер от всички дела.

Неговият край е описан подробно в книгата на Лев Данилкин „Ленин“, пише lenta.ru.

 

След инсулта на 10 март 1923 г. болестта на Ленин приема ужасна, сърцераздирателна форма. Този път огледалото на целия му живот се пропуква. Озовавайки се в мрак, уплашен, оглушен, ослепен и объркан, той изпитвал толкова силни мъки, че се опитвал да започне протокола за „евтаназия“, който се обсъжда от 22 декември (в случай че парализата се разпростре върху говора, да се получи калиев цианид „като мярка за човечност и в подражание на Лафарг“, дъщерята и зетят на Маркс, които се самоубиват, вместо да живеят като старци).

 

Поне до юли 1923 г. той не можел да бъде оставен сам нито за минута, без медицинска сестра: психиката и двигателните му умения били нестабилни.

Той не можел да спи и страдал от тежки мигрени. Безсънието можело да продължи няколко дни и било особено изтощително. Той изпитвал нервна възбуда, гняв и често било невъзможно да контролира емоциите си. Понякога не можел да сдържи сълзите си на публични места. Имал моменти, в които трескаво жестикулира, крещи, пее и вие, за ужас на близките си, които никога не били виждали нещо подобно. В тези моменти той изглеждал луд, обладан от демони, слабоумен, психично болен, идиот.

 

Сънувал кошмари и халюцинирал. Доста често губел съзнание за 15-20 секунди. Понякога тези припадъци били съпроводени с болезнени конвулсии.

Слухът и зрението му били нарушени. Той имал говорни нарушения. „Той не можеше“, пише един лекар, „да изрази най-простите, най-примитивните мисли, отнасящи се до най-належащите физиологични нужди. Не можеше да говори, но можеше да разбира всичко. Това е ужасно. Лицето му беше изписано със страдание и някакъв срам, но очите му блестяха от радост и благодарност за всяка мисъл, разбрана без думи“. Почти през цялото време той запазваше способността да използва поне няколко думи, „речеви остатъци“, особено „почти за“ и „какво-какво“. Понякога той мърморел и мрънкал, напомняйки Шарик на Булгаков в гранично животинско-човешко състояние. Тези, които се опитвали да осмислят брътвежите му, чуват нещо като: „Помощ-дявол-йод-помогна-ако-този-йод-аля-води-гутен-морген“.

 

Някои части на тялото – особено крайниците му, изтръпвали и спирали да се огъват. Цялата дясна страна на тялото спорадично изтръпвала. Това можело да се случи както в покой, така и по време на ходене. След това той падал на земята, удряйки се болезнено, и лежал безпомощен известно време, освен ако наблизо нямало човек, който да го повдигне. Лявата страна била по-надеждна.

 

Понякога напълно губел апетит, понякога страдал от гадене, киселини, стомашен дискомфорт и повръщаше. Понякога ядял много, а сутрин пиеше кафе.

Често се „преструвал“, че е погълнат от нещо, например гледане на филм, но в действителност се отдръпвал в себе си и започвал да плаче.

 

Още през 1922 г., в лоши дни, тенът му се променял драстично – лекарите понякога го наричали „жълтеникав“, понякога просто „лош“. Това обезобразяване било също толкова видимо доказателство за страдание, колкото и разширяването на зениците му.

 

Той доброволно се подлагал на всички форми на нехимично лечение: масаж, общи и локални бани, и приемал лекарства с очевидна неохота.

 

Още през 1922 г., след първия си инсулт, редовно му давали хапчета за сън, бром за намаляване на нервната възбуда, аналгетици, арсен и хинин. Непрекъснато се опитвали да го успокоят и в идеалния случай да го приспят. Сутрин бил по-спокоен. Надежда Крупская казвала, че в тези моменти „Володя се радва да ме види, хваща ме за ръка и понякога си говорим безмълвно за различни неща, които така или иначе нямат имена“.

Той се дразнел и обиждал, когато чувствал, че го възприемат като слабоумен – разубеждавали го да ходи в Москва, защото пътищата уж били кални. Оставяли вече нарязани гъби край пътеката, по която го водели на разходки, знаейки, че той обича да ги намира.

 

Понякога прогонвал хората около него – лекари, съпругата му и сестра му. Надежда Крупская „беше отчаяна от това“. В последните си месеци Владимир Иличи изобщо отказвал да допуска лекари близо до себе си, като ясно давал да се разбере, че никой на света не може да излекува разбития му мозък. Очевидно е имал нужда от уединение, от система от паравани: по този начин е можел да скрие агнозията си, която е смятал за своя „деформация“, своята грозота, своята патология, своята чудовищност.

 

Ленин не умирал наведнъж, а на цикли. През юли в продължение на месец страдал от непоносима болка, халюцинации и безсъние, а след това отново последвал „добър“ период от края на юли 1923 г. и до самия край.

Последните месеци на Ленин не са само неговата болест, но и историята на борбата му срещу нея. Той правел отчаяни опити да събере себе си, разбитата си личност, от развалините, за да се възползва от онези моменти, когато мозъкът му възвръща силата си и е способен да командва тялото си. Той се борел и ту вярвал, ту не вярвал в собствените си сили.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Пет години не и дават роля в киното за наказание

 

Директорът на театъра Васил Стефанов ме остави без работа, а бях самотна майка с две деца

Виолета Гиндева (1946-2019) е една от най-красивите български актриси по времето на соца. Завършва ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“ през 1968 г. в класа на проф. Желчо Мандаджиев и проф. Гриша Островски. Редом с големите ѝ театрални превъплъщения незабравими остават и филмовите ѝ роли в „Черните ангели“, „Сватбите на Йоан-Асен“, „Приключенията на Авакум Захов“, „Снаха“, „Князът“, „Иконостасът“ и др.

 

Ето някои любопитни истории от биографията ѝ, които тя е разказвала в медиите през годините.

Уволниха ме от Народния театър

„През 1993 г. от Народния театър ме уволни директорът Васил Стефанов. Тогава открито се обявих против пенсионирането на големите ни актьори, въпреки че аз самата бях на 46 години – далече от тази възраст. В света няма такъв феномен „пенсиониран артист“. Играят, докато имат сили, докато са здрави и са на крака, докато публиката ги иска. Като бях в Америка, гледах последния сериал с Джейн Фонда, която играе като фурия, независимо че не вижда, краката я болят, всичко това е вкарано в ролята ѝ и е блестяща!

Та тогава Васил Стефанов ме остави без работа, а бях самотна майка с две деца. Това беше една „синя“ метла на тогавашните управляващи, а той е искал да се натегне.

Дори на борсата за безработни се бяха обадили да не ме приемат!“.

Стефан Данаилов не ми говори заради „На всеки километър“

„Наказаха ме и защото отказах да участвам в „На всеки километър“. Видя ми се много наивен, звучеше ми като детско-юношески. Стефан Данаилов много ми се сърдеше, че не харесвам „На всеки километър“, много се обиждаше. Даже не ми говори известно време. Не можеше да го понесе. Но след като не се съгласих да играя в „На всеки километър“, беше спуснато едно разпореждане да не ми бъдат давани роли във филми. Въпреки че режисьорите ме искаха. Пет години за кариерата на една млада актриса е страшно много! За толкова време една жена остарява, най-малкото...

По това време бях омъжена за първия ми съпруг – актьора Кольо Дончев, чийто баща е бил осъден от Народния съд и е лежал в лагера в Белене до неговото закриване. Може би такава връзка са правили, но това си е тяхна работа. Но истината е, че просто не харесах материала на „На всеки километър“ и не съм имала никакви политически съображения“.

Заповядаха ми да абортирам по политически причини

„Точно започваха репетициите на „Почивка в Арко Ирис“ в Народния театър. Филип Филипов беше режисьор и някъде около вече десетата-единадесетата репетиция аз разбрах, че съм бременна.

 

Имахме колебания с мъжа ми какво да правим. Кольо ми каза: „Каквото решиш ти!“. Баща ми обаче беше категоричен: „Това ти е първа бременност, няма да абортираш!“. Това наклони везните. Казах най-напред на режисьора. Смятах, че така е най-почтено, защото към него имах ангажимент. Той обаче побесня – крещеше, викаше!... Не можах да разбера защо се ядоса толкова... Доста време след това разбрах защо е било така. Той поканил Иван Кондов да играе в тази постановка, но Кондов отказал. Поканил Апостол Карамитев – и той също отказал. А постановката бе посветена на един от поредните конгреси на БКП... Тогава Филипов решил, че аз се присъединявам към тях, само че завъртам работата по женски и лъжа, че съм бременна!

 Наредиха ми да представя медицинско от трима лекари, че съм бременна. Аз, разбира се, представих без проблем. Занесох документа в деловодството, а жената ме пита: „Ами как да го заведа?! Такъв документ досега не съм завеждала!“. Отговорих ѝ: „Върви да си питаш директора как да го заведеш!“.

И не щеш ли – след като представих и документа, се свиква дирекционният съвет на Народния театър. Какво са решавали там, не зная, но ме извика директорът на театъра Александър Гетман в кабинета си. Той тъкмо два месеца беше ходил във Виетнам, тогава беше войната. Донесъл истинска кока-кола, каквато нямаше тук. Тогава казваха, че американските войници се напивали с кока-кола. Сложи ми една бутилка пред мен, една пред него и започна да разказва – за Виетнам – как жените оставят децата и мъжете си, вземат картечниците и се бият срещу американските войници. Чудя се защо ми разказва това всъщност?! И... разбирам!

 В един момент той изстрелва: „Ние решихме, че ти трябва да абортираш!“. Целият ми свят се превъртя! Какво значи ние решихме?! Аз ли решавам какво да се прави, моят мъж ли решава какво да се прави, баща ми ли решава какво да се прави – кои са те, че да решават вместо нас, че трябва да абортирам?! Много се ядосах и без да се усетя, извиках:

„Сега разбирам защо вашият син се е самоубил!“.

 

Беше много грозно от моя страна, но афектът ми беше много голям. Напуснах Народния театър и отидох в Театър „София“.

Източник:Ретро.бг

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Убили го заради предателство

24 години след разстрела на Аруба килърът не е открит.Пребил до смърт човек на италианската мафия.Година преди покушението стреляха с гранатомет по джипа му.

24 години след разстрела на Поли Пантев на остров Аруба, все още няма сигурна версия за покушението.

Кой от многото му врагове е наел килъра на Аруба, ще остане тайна за обществото, тъй като я знаят малцина от най-близкото му обкръжение.

Единственото сигурно е, че виновникът не е от колумбийската мафия и не става дума за 600 кг откраднат кокаин, каквато версия упорито разпространяваха антимафиоти, контраразузнавачи и някои журналисти.

Поли Пантев беше убит на 9 март 2001 г. в оживеното фоайе на луксозния хотел “Сонеста” в град Оранестад – столицата на остров Аруба. Килърът влязъл с пистолет в ръка и хладнокръвно изстрелял 4 куршума в главата на жертвата. След това светкавично изчезнал.

По-късно става ясно, че негов съучастник го е чакал с мотор наблизо. Превозното средство е наето от някой си Пол Уибър, словенски гражданин, но от него няма и следа. Други двама словенци, до които стига разследването – Раданович и Пипунович, се изпаряват от острова безследно. Показното убийство става пред погледите на десетки гости в хотела и предизвиква паника.

Пантев наел стая заедно с манекенката Петя Трайкова, за която смятал да се ожени веднага след завръщането им в България. Когато наемният убиец стреля пред очите й, тя е бременна. Детето се ражда 8 месеца по-късно. Пантев беше погребан цял месец след разстрела. Криминалисти и съдебни медици напразно се опитваха да намерят поне някаква следа, която да доведе до поръчителя или килъра. Разследването е трудно, защото, въпреки че има камера в хотела, тя се върти и в момента на убийството снима в обратна посока.

Първата и, според разследващи убийството, най-достоверна версия е, че Поли Пантев е убит от сикаджии, защото напуснал групировката и се изправил срещу бившите си съдружници заедно с боса на “ВАИ холдинг” Георги Илиев. Поли се връща там, откъдето е започнал – ВИС. Пантев и Илиев в тандем били сила, на която трудно се опъвали не само наши, но и чужди мафиоти. Почти година преди убийството Пантев се изнесъл от сградата на “Джеймс Баучер”. Малко след това неизвестен стреля с гранатомет по джипа му на бул. “Симеоновско шосе”, но снарядът се хлъзнал по капака на джипа на Поли и това спасило живота му. Говори се, че зад опита за убийство стои килърът на СИК Бай Миле. Какво точно е станало между сикаджиите и един от най-важните хора сред тях, знаят малцина. И мълчат, за да останат живи.

Друга версия свързва убийството на Поли Пантев с Микеле Раниери – издънка на италианската мафия “Брента”. Тя е разбита от полицията през 90-те години на миналия век и успелите да избегнат арестите бягат в чужбина. Раниери се установява в България и се занимава с трафик на наркотици.

На 15 юли 1997 г., в един от коридорите на столичното заведение “Тримата мускетари”, където Поли Пантев купонясва с приятели, 45-годишният италианец е намерен пребит. Извикана е “Бърза помощ”, но чужденецът издъхва в болницата със счупен череп.

Трагедията се разиграва около 3,30 ч., когато Раниери нахлува в заведението и започва скандал със сикаджията. Двамата се познават, защото живеят в една кооперация.

Внезапно Микеле вади пищов и стреля от упор в 29-годишния приятел на Поли Васил Митов. Куршумът минава на сантиметър от гръбначния му стълб.

Започва масово меле, което се пренася в коридора на заведението. Пантев лично влиза в схватка с Раниери и го блъска върху мраморното стълбище. Ударът на главата му в едно от стъпалата е фатален за италианеца.

Веднага след инцидента стана ясно, че убитият е търсен от Интерпол и у нас се е подвизавал под името Еджидио Фрули. Пантев е задържан за кратко в полицията и пуснат.

В разследване на италианския всекидневник “Газета дел мецоджорно” бе обявено, че Микеле Раниери е ръководил от България нелегален трафик на оръжие и наркотици от Албания за Италия. Макар и разбита, групировката “Брента” издава смъртна присъда на сикаджията заради смъртта на италианеца, гласи версията.

В началото на демокрацията

Става финансовият мозък на ВИС

Роденият на 6 септември 1961 г. в София Пантю Тотев Пантев, известен като Поли Пантев, е внук на известен фабрикант отпреди 1944 г. и след реституцията се сдобива с множество имоти в София.

Малко след 10 ноември 1989 г. заминава за Германия, където се запознава с български спортисти, които след падането на “желязната завеса” търсят печалби на Запад, а след това стават гръбнака на българските силови групировки.

Той е различен от “борците”, завършил е Духовната академия и бързо става лидер.

Пантев е близък приятел с Васил Илиев, с когото заедно основават ВИС-1. Поли е финансовият мозък на групировката.

През 1994 г. той привлича вниманието на службите, като човекът, измислил ВИС-2, след отнемането на лиценза на ВИС-1. Поли преминава към конкуренцията и става една от основните фигури в СИК.

Източник: trud.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Напусна ни още една легенда на българския спорт

Един от великаните в българската водна топка Симеон Бонев почина на 88-годишна възраст, съобщиха от федерацията ни в този спорт. Той е роден на 14 декември 1937 година.

„С дълбока тъга съобщаваме, че на 11 март 2026 г. ни напусна Симеон Бонев – един от великаните на българската водна топка, изключителен спортист, треньор и вдъхновител за поколения български състезатели.

Симеон Бонев оставя ярка следа в историята на българския спорт. Като национален състезател по водна топка той защитаваше цветовете на България с талант, характер и отдаденост. Многократен шампион на България, той се утвърди като една от най-значимите фигури в развитието на този спорт у нас.

След края на активната си състезателна кариера Бонев продължи да служи на българската водна топка като треньор. Той работи с младежките национални отбори и води националния мъжки отбор на България на Световното първенство в Кали, Колумбия през 1975 година – важен момент в историята на българската водна топка.

Още в младежките си години Симеон Бонев се отличава като изявен плувец, поставяйки рекорди и демонстрирайки изключителни спортни качества, които по-късно пренася и във водната топка.

През целия си живот той остана пример за спортсменство, дисциплина и преданост към спорта. Неговият принос към развитието на българската водна топка ще бъде помнен и ценен от всички, които имаха честта да го познават, да играят с него или да се учат от него.

Опелото ще се състои в неделя, 15 март 2026 г., в 14.30 ч. в църквата „Св. София“, гр. София.

Поклон пред светлата му памет.

Искрени съболезнования на семейството, близките, приятелите и на цялата спортна общност.

Почивай в мир“, написаха от федерацията.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Тя отиде завинаги при своя Данчо

На 92-годишна възраст почина българският учен и писател Ева Соколова – съпруга на бившия председател на парламента Йордан Соколов. Тъжната вест разтърси научните и културните среди у нас, тъй като проф. Соколова беше не само уважаван преподавател и автор, но и личност с ярко обществено присъствие.

Новината за кончината й беше съобщена от журналистката Магдалена Гигова, която публикува емоционални думи в социалните мрежи. В своята жалейка тя описва проф. Соколова като човек, който „винаги е светил със собствена светлина – на учен, на писател, на обществено ангажиран човек, на всеотдайна майка“.

Гигова пише още, че до последния си миг Ева Соколова е останала дейна и с изключително ясен ум. „Явно е чувствала, че дните й са преброени, защото е оставила на дъщерите си списък с хора, които да бъдат уведомени за кончината ?. Печална чест за мен е да бъда сред тях. Ева вече е при своя Данчо. И, както бе приживе, душите им са слети…“, споделя журналистката.

Родена на 9 септември 1933 г. в днешния Благоевград, тогава Горна Джумая, Ева Соколова посвещава живота си на науката. Тя е дългогодишен преподавател и професор по физикохимия във Висш химико?технологичен институт в София, където обучава поколения студенти. Освен научната си работа, тя става популярна и като автор на множество книги – както научни, така и научнопопулярни издания, насочени към младите хора.

През годините проф. Соколова публикува повече от 15 книги. Част от тях са посветени на популяризирането на химията и науката, а други разглеждат исторически и обществени теми, свързани с българската история и съдбата на българите в Егейска Македония – тема, която е близка до семейните й корени.

В последните години от живота си тя продължава да пише и да участва активно в обществения дебат, доказвайки, че силният дух и любопитството към света не се измерват с възрастта. Близки и приятели често я описват като човек с твърда позиция, силен интелект и изключителна дисциплина.

Смъртта на проф. Ева Соколова бележи края на един дълъг и плодотворен живот, посветен на знанието, книгите и обществото. За мнозина тя ще остане пример за учен, който не се затваря само в академичната среда, а търси път към хората и към обществените каузи.

А за близките ? тя остава преди всичко съпруга, майка и човек с голямо сърце – жена, която, както казват приятелите й, „наистина светеше със собствена светлина“.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Тя е расла в мъчителна бедност и непоносим за детските плещи и психика физически труд.

Израснала в мъчителна бедност и принудена още като дете да поеме тежък физически труд. Малцина биха предположили, че тази жена един ден ще се превърне в една от най-обсъжданите и противоречиви фигури на своето време, за чиито премеждия е създаден един от най-хитовете филми през социализма.

Митка Бочева Гръбчева е партизанка от бригада „Чавдар. Тя е родена през 1916 година в село Радомирци, Луковитско. В Междувоенния период баща ? е член на Българския земеделски народен съюз, а след това не е политически активен. Гръбчева работи в София, като през 1938 година е във фабрика „Платно“ в „Подуяне“, където става член на комунистическия Работнически младежки съюз.

През 1939 година Гръбчева става член на БКП. След началото на Втората световна война, когато Хитлер напада СССР през юни 1941 година БКП се ориентира към въоръжени действия срещу правителството и като част от тях организира мрежа от „бойните групи“, който организират атентати срещу политици, поддържащи фашизма у нас. Гръбчева е включена в такава група с нелегалния псевдоним „Огняна“ и на 3 май 1943 година заедно с Величко Николов (или Станев) застрелва пред входа на дома му полковник Атанас Пантев. След Деветосептемврийския преврат от 1944 година Пантев е съден посмъртно от Народния съд, но изненадващо е оправдан. След атентата срещу Пантев Гръбчева става партизанка в отряда „Чавдар“ и отрядя „Георги Бенковски“ (Червен бряг). Тя участва в Брусенската битка на 26 юни 1944 година, където е ранена в ръката. Битката при Брусен е епизод от съпротивата по време на Втората световна война, състояла се на 26 юни 1944 г. край село Брусен, където Трета чета на партизански отряд „Георги Бенковски“ е обкръжена от жандармерия, но оказва героична, макар и трагична съпротива. В сражението загиват 19 партизани, а в тяхна памет е издигнат паметник. 

Генерал Димитър Гръбчев, баща му и съпругата на геннерала – партизанката Митка Гръбчева

На 9 септември 1944 г., след вестта за свалянето на правителството, партизаните от отряда, в който е Гръбчева, влизат без съпротива в село Торос, Луковитско. На 15 септември 1944 година Гръбчева вече е в София и е назначена за групов началник в отделение „А“  във формиращата се Държавна сигурност. След раждането на дъщеря ? Иванка през юли 1946 година прави няколко опита да напусне Държавна сигурност, позовавайки се на здравословни проблеми, като накрая е освободена считано от 15 септември 1947 година. Тогава е началник на група в отделение „А“ на Държавна сигурност. След това работи известно време в партийния комитет на Министерството на вътрешните работи, но напуска и него.През 1970 г. отново е назначена на работа с чин полковник, считано от 2 ноември 1970 г.

Митка Гръбчева е автор на мемоарната книга „В името на народа“. Издава и книгата „Бойните партизански петорки в града“. Награждавана е с орден „Георги Димитров“ (27 януари 1976).

Младият Димитър Гръбчев също е партизанин

Митка Гръбчева се омъжва за Димитър Гръбчев, който също е партизанин и висш офицер в Държавна сигурност. Двамата имат дъщеря Иванка Гръбчева, която е известна българска режисьорка, и син Сокол Гръбчев, служител във Второ главно управление на ДС и в МВнР. Митка Гръбчева умира през 1993 г. на 77- годишна възраст.

Снимка от визитата на първия космонавт Юрий Гагарин у нас. На втория ред (с каскета) е генерал Димитър Гръбчев, тогава шеф на УБО

Покойният голям наш писател Георги Данаилов е публиквувал спомен, в който разказва и малко известни факти за партизанката Митка Гръбчева. Ето откъс от този спомен:

„Митка Гръбчева е родена в семейство на пришелци от Македония. От немотия те не смогват да я отгледат и я дават хранениче.Тя е расла в мъчителна бедност и непоносим за детските плещи и психика физически труд. Учила едва няколко класа и нуждата я заставя да тръгне за София, където намира препитание в текстилна фабрика. От средата и условията там невръстните момичета могат да се научат само на ненавист и страх. И в тази все още крехка възраст се появяват някакви млади, запалени глави, които се опитват да обяснят на неуките текстилни работнички причините за експлоатацията, за скотското съществуване и че има едно велико, спасително учение, което се нарича комунизъм… Отгоре на всичко сред тези млади хора е и бъдещият съпруг Димитър Гръбчев, който сам признава: „Аз се чувствах комунист, но по това време нямах понятие от комунистическата теория и практика“… .Нещата са ясни. Митка има пламенен характер и се увлича бързо в новата вяра. „О, светла вяра в новия живот, как сгряваш и повдигаш ти сърцата!“ – беше писал Димчо Дебелянов. И как да упрекваш едно наивно същество, че се е поддало на комунистическите идеи, след като половината френски интелектуалци преди войната са били комунисти…

Покрай работата ми с Иванка Гръбчева често се срещахме и с Митка. Тя беше гостоприемен човек, обичаше да се разпорежда в дома си, струва ми се, че всички се бояха от нея – и дъщеря, и син, и зет. Боях се и аз. Но в името на справедливостта, никога през дългогодишното ни познанство тя не намекна една дума за произхода ми, за убежденията ми… За нея се говореха легенди, например как издебнала някаква продавачка в ЦУМ, че крие под тезгяха страшно дефицитни чаршафи. В следващия миг продавачката била измъкната от щанда, на нейно място се настанила Митка Гръбчева, извадила чаршафите изпод полицата и започнала да пише бележки на струпалата се опашка… Освен всичко друго тази жена-страшилище имаше самобитно чувство за хумор.“

В интернет могат да се прочетат още интересни детайли около личността на Гръбчева. Ето някои от тях:

„Интересно е, че през целия си живот Митка Гръбчева не си мръдва и пръста, за да ходатайства за децата си. След 10 ноември 1989 г. синът й Сокол остава без работа. Тя спокойно заявява: ”Здрав и прав е. Ще се оправи”.

Кадри от филма „Черните ангели“. Там ролята на Митка Гръбчева се изпълнява от актрисата Виолета Гиндева. Партнира й Стефан Данаилов

Годините минават и настъпва 1993-та. “Желязната лейди” на българското партизанско движение неочаквано попада в болница. Цял месец лекарите се борят за спасяването на живота й. Правят й четири хемодиализи. Докторите се дивят на издръжливостта на сърцето й. Заключението е сърдечна недостатъчност, след интоксикация. Постепенно нещата се проясняват. Картинката за последните дни на Митка Гръбчева е потресаваща. Партизанската легенда се е готвила дни, седмици или дори месеци за смъртта. Завещанието й е да не я кремират, а в последния й път да я изпратят само най-близките. С приближаването на фаталния ден Митка Гръбчева все по-трудно се грижи за себе си. Обаждат се стари болежки, но до последно не позволява на близките й да се грижат за нея. Дори не им дава да перат бельото й. Близки и далечни приятели и познати подозират, че Митка се готви за последния си ден. Заключва се в стаята си и поглъща огромна доза психотропни – 100 таблетки, които предизвикват жестока интоксикация. Вади пистолета от чекмеджето, но не го използва. Вероятно за да го употреби в краен случай, но дотам не се стига. Оръжието е намерено по-късно в банята. Установява се, че не е използвано. Явно е бил застраховка, че смъртта ще бъде сигурна. Така завършва живота си една корава жена. „Героиня”, „желязна лейди”, „черен ангел”. Всичко това събрано в една жена.“

Вестник „Ретро“ публикува статия за Гръбчева, в който се разказва: „Партизанската легенда е най-чистата, най-святата и най-непримиримата поборничка за идеята. Когато се снима култовият филм “Черните ангели”, актрисата Виолета Гиндева си спомня, че на снимачната площадка изневиделица се появявала легендарната партизанка Митка Гръбчева, майка на режисьорката Иванка Гръбчева, и още в движение започва да я учи как се мятат гранати по врага, спомня си Виолета Гиндева. За да изглежда всичко автентично, желязната Гръбчева измъчва крехката Гиндева с повторения до сълзи. След 10 ноември 1989 г. иконата на партизанското движение изпада в депресия. Но вятърът на промяната издухва добрите й до промяната отношения с Добри Джуров. Не иска да види и Андрей Луканов. Омерзението й стига до онази точка, че не иска да види и да преглътне старата си вражда с бойната си другарка Вълка Горанова, съпруга на Пеко Таков.

Другата популарна книга на Огняна е „Закъснели отговори“

Омразата й към ренегатите стига дотам, че когато вижда Тодор Живков в ареста, напуска стаята разстроена. За нея Янко до последно си остава стар и достоен боен другар и политик. Винаги изтъква като заслуга противопоставянето му на Москва да се създаде националноосвободителна армия в навечерието на септември. Майка ми наистина имаше безбожен език и беше желязна жена, спомня си дъщеря й Иванка, но това, че вадела на всяка крачка пистолет, са легенди. Виж, това, че псуваше новоизлюпените демократи в Града на истината, беше истина, но това, че била готова да си хаби патроните за тези жалки креатури, няма нищо общо с реалността. Майка ми ценеше куршумите посвоему и не би си позволила да ги хаби срещу тези хора, които не ги заслужават, допълва хиперболизирания образ на Митка Гръбчева дъщеря й Иванка.“

Източник:nabore.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ