Блокадата, която отне живота на над един милион души

Ленинград е символ на най-голямата човешка катастрофа през Втората световна война. Нацистката блокада, започнала на 8.9.1941, изпраща на смърт почти всеки втори жител на града. Нечовешките условия обаче не ги пречупват.

Първо изчезват кучетата и котките, а след тях и птиците. Крайната нужда и свирепият глад кара хората да ядат всякакви животни, за да преживеят и да не полудеят. Варят си супа от маджун и преварена кожа. Руският писател Даниил Гранин, който оцелява след блокадата на Ленинград, преди две години разказа пред германския Бундестаг следната покъртителна история: „Умира едно тригодишно дете. Майката слага трупа му на прозореца и всеки ден реже по едно парче от месото, за да изхрани второто си дете – и така го спасява“. Канибализмът също не е бил рядкост по времето на близо 900-дневната блокада. Смята се, че е имало между 1 000 и 2 000 случая на човекоядство. При това канибализмът се е наказвал с разстрел без право на обжалване.

Брутална стратегия

Съдбата на Ленинград, днешен Санкт Петербург, между 1941 и 1944 година е несравнима по своята бруталност. В началото на германската блокада населението на града край Нева наброява 2,5 милиона души, от които 400 000 са деца. По време на продължилата 871 дни блокада загиват 1,1 милиона цивилни граждани. Повечето от тях – от глад. Историците описват съдбата на Ленинград като най-голямата човешка трагедия на един град в цялата сегашна история.

Блокадата трае от 8 септември 1941 до 27 януари 1944 година. Това е и най-продължителната блокада на един град през 20-и век. През лятото на 1941 година групата армии „Север“ под командването на генерал-фелдмаршал Вилхелм Ритер фон Лееб атакува града с 500 000 войници, на които е поставена задача да унищожат Червената армия в Балтика, да превземат всички военноморски бази в Балтийско море и да превземат Ленинград до 21 юли.

Последната железопътна линия, която свързва града с външния свят, пада в ръцете на нацистите на 30 август 1941 година. От 8 септември градът е изцяло обкръжен по суша.

Хитлер спира нападението

Хитлер, който първоначално иска да завладее Ленинград и да го изравни със земята, неочаквано спира своите дивизии. Вместо да рискува тежки загуби в улични битки, той заповядва блокадата на втория по големина съветски град. Това дори предизвикало недоволство сред войниците. По този повод министърът на пропагандата Йозеф Гьобелс пише в дневника си: „Войниците викат в хор: „Искаме да продължим напред“.

Историкът от Йена Йорг Ганценмюлер твърди, че снабдяването за германските войници с хранителни продукти по онова време е било възможно, само ако цивилното население в окупираните земи бъде оставено да гладува. Известно е, че още от лятото на 1941 година Вермахтът има проблеми със снабдяването. „Първоначалното намерение за разрушаване на града се променя в полза на блокада, която в крайна сметка също цели унищожаването на цялото население“, казва Ганценмюлер.

Последното спасение – „Пътят на живота“

Особено първата зима от блокадата заварва населението крайно неподготвено. В обсадния пръстен има само една пролука – през замръзналото Ладожско езеро. Легендарното ледено шосе официално се казва „Военно шосе № 101“, но хората го наричат просто „Път на живота“. Само по този маршрут, който е бил под постоянен обстрел, е можело да се евакуират хора и да се доставят хранителни продукти в обсадения град. За жалост твърде недостатъчно. Още в началото на октомври 1941 година настъпва непоносим глад. Хлябът се смесва с трици и целулоза, раздават се купони за храна.

Онези, които работят, получават по 250 грама хляб дневно. Всички останали – по 125 грама. Обезсилените хора живеят в неотоплените си жилища заедно с умрелите. Първо изгарят мебелите, а накрая и книгите. Едва от януари 1943 година, когато Червената армия успява да пробие блокадата, вече има хляб без ограничения.

Независимо от нечовешките условия на живот в града по времето на блокадата, ленинградчани доказват високия си дух. През първата зима на блокадата 2 500 студенти завършват висшето си образование, театрите в Ленинград представят нови постановки, музеите са отворени.

А през 1942 година е и премиерата на Седмата (Ленинградска) симфония на Дмитрий Шостакович, която той композира година преди това под германския обстрел на града.

Мълчанието на следващите поколения

Главният редактор на специализираното списание „Източна Европа“ Манфред Запер казва, че блокадата на Ленинград дълго време е минавала за „нормална военна операция“. Британската историчка Ана Райд обяснява, че в Германия десетилетия наред е била премълчавана истината за нечовешките условия на живот на цивилното население, защото извършителите на престъплението са били бащите и дедите, воювали на Източния фронт?.

По-лесно е да се помни това, че тези наши роднини са страдали от измръзване, че са гладували и че след войната са се намирали в съветски плен, отколкото да говорим за това, че самите те са подпалвали цели села, че са плячкосвали храната и облеклото на селяните и се помагали за избиването на евреи“, пише Ана Райд в книгата си за блокадата на Ленинград. В съзнанието на германците престъпленията край Ленинград дълго остават в сянката на спомените за Сталинград, тъкмо защото край Сталинград са дадени много жертви от германска страна, твърди и Йорг Ганценмюлер.

До 80-те години на миналия век престъпленията на Вермахта остават почти изцяло неспоменати. „Това е ерата на голямото премълчаване”, казва бившият директор на германско-руския музей в Берлин-Карлсхорст Петер Ян и добавя: „Блокадата на Ленинград беше съзнателно изтласквана от колективната памет на германците, за да не са принудени да признаят още едно голямо престъпление на века“. А писателят Даниил Гранин заяви пред Бундестага през 2014 година по повод годишнина от края на блокадата, че дълго време не е можел да прости на германците, за това, че вместо да се борят на полето на честта и да изпратят войниците си срещу Ленинград, те са пратили гладът да воюва срещу обикновените хора.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Той беше най-големият ни борец, но малцина знаят, че беше и голям разузнавач

Роденият през 1942 г. в с. Мошино (сега квартал на Перник) Боян Радев Александров е назначен като младши разузнавач (физкултурник) през февруари 1964 г. в Трети отдел на Софийско градско управление – МВР. Длъжността е по щата на Държавна сигурност. Боян Радев има завършен 7-и клас и толкоз. Произхожда от бедно селско семейство, родителите му са разведени, има две години по-малък брат Емил – също борец, който се „движи в неподходяща среда“. От 1958 г. активно тренира борба и работи в Меднодобивния комбинат „Георги Дамянов“. През 1959 г. става шампион по борба за юноши, а следващата година е включен в националния отбор.

След като изкарва войниклъка в спортна рота на ЦДНА, продължава спортната си кариера в „Миньор“ – Перник. Това сочи справката от изучаването на Боян Радев, преди да бъде назначен като младши разузнавач (физкултурник).

В сведенията, събрани за него, няма нищо забележително, с изключение на изречението на партийния секретар на Мошино: „На Боян Радев не може да се поверява отговорна работа, тъй като не желае да учи“. Това нежелание личи от кратката собственоръчно написана молба да започне работа в органите на МВР. Приложената автобиография е написана ръкописно, но от друг грамотен човек с обработен почерк.

През 1974 г. Боян Радев сключва брак с Мария Арнаудова. В документите е отбелязано, че сестрата на бъдещата му съпруга е омъжена за члена на БКП Бранимир Григоров Стефанов, а техен кум е Венелин Коцев. Техният син, кръстен на баща си, е небезизвестният сикаджия Бранимир Григоров. Криминално проявеният Бранко Григоров имаше общ бизнес с Поли Пантев и беше съдружник с руския мафиот Герман С. Винокуров в средата на 90-те години. Прострелян е на 26 юни 2004 г. и умира три дни по-късно.

Когато се жени, Боян Радев вече е подполковник от самостоятелния отдел II на ДС за външно наблюдение и проследяване. Според атестация от април 1967 г. той е дисциплиниран и скромен, но поради активната си спортна дейност е работил реално само няколко месеца, основно в охранителни мероприятия. Липсва му опит и трябва да повишава служебната си квалификация.

В кадровото му дело по-нататък се акцентира почти изцяло върху спортните му успехи – вече като треньор в „Левски-Спартак“. Награждаван е многократно, включително с парични награди, и е повишаван предсрочно в звание и длъжност заради високите си спортни постижения. Документите показват, че всички преназначения в ДС са правени с цел да расте в длъжност, звание и заплата.

На 6 април 1965 г. е преназначен за разузнавач в УБО по нареждане на заместник-министър Мирчо Спасов и Гръбчев. След златния медал от световното първенство в Толедо през 1966 г. е назначен за старши разузнавач в отделение за оперативно-техническа и охранителна дейност. През 1967 г. получава софийско жителство, предсрочно става капитан, а през 1968 г. – майор по указание на Тодор Живков. През 1970 г. длъжността му е трансформирана и той става адютант на министър ген.-полк. Ангел Солаков със заплата 180 лв.

В края на 1971 г. е направен опит да бъде уволнен от МВР и му е предложена волнонаемна длъжност в „Левски-Спартак“, която той отказва. За него е създадена нова длъжност в самостоятелния Втори отдел на ДС. От април 1975 г. е началник-отделение, водещ се към отдел „Физкултура и спорт“. През 1977 г. се опитва да получи 15% допълнително възнаграждение като заслужил майстор на спорта, със задна дата за цялата година.

Единствената му неспортна проява, за която е награден, е през 1978 г. във връзка с разпространението на „Декларация-78“. За проявена находчивост при залавянето на обектите по делото „Декларатор“ Боян Радев е награден с Медал за заслуги за сигурността и обществения ред.

От 5 декември 1980 г. е назначен за сътрудник II степен в Българския културно-информационен център „Дом Витгенщайн“ във Виена. Получава 9800 шилинга и около 100 лв. в България. Въпреки че няма средно специално образование, е приравнен по щат. Успява да си осигури и допълнително заплащане от МВР със задна дата.

Документите за дейността му във Виена са събрани в работно дело под псевдоним „Данков“. Той изпълнява задачи на външното контраразузнаване, въпреки че не владее езика и отказва да го учи. Използван е за контраразузнавателни задачи, охрана, наблюдение на българската емиграция и работа по обект „Елисавета“.

В сведенията си „Данков“ описва контактите си с обекта, включително изразходвани суми. Има забележки за липса на контрол върху разходите му. Налице са и разписки за значителни суми, изплащани за изпълнение на задачи. Част от застраховката и разходите за автомобила му се поемат от държавата.

През 1982 г. установява контакт с обект „Лагериста“, който му предава над 100 страници сведения за вражеската емиграция. Има данни, че Радев получава картини като подаръци и изпраща валута в България чрез пътуващи лица.

Въпреки положителните оценки за дейността му, през 1986 г. не му е удължен престоят във Виена. В документите се загатва за възможна компрометираща информация срещу него, свързана с финансови злоупотреби, открита в касата на ген. Васил Коцев след смъртта му.

Мария Дерменджиева/Източник: glasove.com

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Почина голямата любов на Лили Иванова

На 76 години почина един от най-големите китаристи на българската рок музика – Илия Караянев. Известният като Личо Стоунса виртуоз е роден на 27 юли 1949 г. в любимия си Пловдив. Свири на китара от 14-годишен, като първите му уроци са от Ерик Клептън, Джими Хендрикс и група Shadows.

Първата китара прави заедно с баща си, който е дърводелец. През 70-те е най-известният соло китарист у нас, като звездната си слава получава в оркестъра на Лили Иванова. Има тригодишен любовен романс с примата, след което се разделят.

После свири в авангардния тогава джаз оркестър „София“. През 1984-та емигрира в Швеция, след това свири по корабите, в оркестри в Германия и Норвегия. След тежка катастрофа през 1996 г. едва остава жив. След това се завръща в България, а последният му проект е Litcho Stones band заедно с пловдивските музиканти Кольо Брадата и Сашо Каменаров.

Свирил е във всички стилове и с всички родни величия. Летящият му старт е с Емил Димитров и Митко Щерев. С тях свири 6 месеца през 70-те години, а после се оказва в оркестър „София“. Навлякъл си куп неприятности заради дългата коса. Там също изкарал половин година. Малко след като ги напуснал, бендът тръгнал на турне, но самолетът, с който летял, паднал и момчето, заело мястото му в оркестъра, загинало. После се озовал във формация „6+1″ начело с Иван Пеев. Там се сработил с Марги Хранова и Борис Годжунов. Бандата вървяла страхотно, планували участия в чужбина, но една щура вечер завършила с милиция заради ревността на един от музикантите към Марги и всичко се разпаднало. После свирил с Богдана Карадочева и Стефан Димитров. Изкарал и три години с Лили Иванова.

„Такава като нея още 100 години няма да се роди. Щом може на тия години да събере 15 000 души. Ако спре да пее, трябва да умре – това е животът й. Страшни концерти правехме навремето в Съюза. Бяха велики времена“, споделя Личо в едно от последните си интервюта, но не иска да разказва подробности около битието си с примата.

Екипът на bgspomen.com изказва съболезнования на семейството и близките на Илия Караянев.

Светъл път, маестро! И благодарим за музиката!

Източник:marica.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Разкриха хитрия план на младите обирджии, задигнали близо 500 бона от инкасо в Ихтиман

23-годишните Явор Проданов и Христо Янашков, които ограбиха около 460 000 лева от инкасо автомобил край гарата в Ихтиман, си оставили телефоните вкъщи преди удара, за да не бъдат засечени по мобилните клетки. 

Това, както и фактът, че предварително са проучили маршрута на бронирания автомобил и са си осигурили дегизировка на строителни работници, показва, че са планирали удара съвсем внимателно и стореното от тях съвсем не е било игра, продиктувана от младежки порив, коментираха пред „Телеграф“ разследващи случая. 

Удар 

Грабежът бе извършен на 16 януари следобед в района на жп гарата в Ихтиман. Тогава двамата студенти, дегизирани като строителни работници -  с каски, светлоотразителни жилетки, очила и маски, спрели инкасо автомобила на известна охранителна фирма. Насочили оръжие срещу служителите на фирмата и ги накарали да легнат на земята.

Единият нападател, който по-късно ще се окаже Явор, крещял на английски „Не мърдай“ и „Легни“ на колегите си. Вързали служителите със свински опашки и отключили бронирания автомобил.

По-късно ще стане ясно, че Явор като служител на въпросната фирма е знаел комбинацията от кодовете, с които да отвори и да вземе парите. Извадили няколко касети и прибрали пачките в два сака. Взели и оръжието на охранителите, което захвърлили в тревата. 

План 

След това хукнали да бягат през полето, нарамили двата сака с парите. Целта била да стигнат автомобила, с който евентуално да се оттеглят. Той бил паркиран на няколко километра от мястото на удара. Така било планирано, тъй като колата била лична и искали да избегнат камерите на АПИ, за да не стигнат ченгетата до извършителите. Не пресметнали обаче, че докато бягат, единият охранител ще съумее да повика помощ.

Сигналът към тел. 112 бил подаден от телефон на жена, която се озовала в района. Когато на ченгетата било съобщено в каква посока са се отправили грабителите, те просто направили заградително мероприятие и ги чакали от другата страна на полето. Били закопчани за нула време заедно с парите. 

Обвинение 

Софийската окръжна прокуратура ги обвини във въоръжен грабеж, като обвинението предвижда включително доживотен затвор. Пръв пред разследващите обяснения дава Христо, който си казва всичко. Дори участва в следствен експеримент. В съда се оказва, че двамата са студенти.Явор учи редовно в Международното бизнес училище, а пък Христо бил студент по „Бизнес логистика“ в Икономическия. Той също работел като охранител преди, а сега си имал собствена фирма. И двамата обвиняеми са от Русе, но живеят и учат в София.

Досега нямат никакви криминални регистрации и се водят от добри семейства. В съда става ясно още, че двамата са приятели още от детската градина. Пред магистратите отронват само по едно „Съжалявам“ и настояват за по-леки мерки за неотклонение като „домашен арест“ или „парична гаранция“.Защитата и на двамата твърди, че въоръжен грабеж на практика няма, защото оръжията били играчки. Твърденият автомат всъщност стрелял с топчета. 

Контра 

Прокуратурата веднага контрира, като се позовава на свидетелски показания. Първо един от пострадалите охранители казва, че е разпознал „Глог 17“, а пък част от полицаите, които са ги преследвали, разпознали, че оръжието е бойно. Споменава се и автомат „Калашников“.

Предстои да бъде назначена експертиза, за да се види дали оръжията са истински. В обясненията си Янашков твърди, че не са. Съдът обаче прие казаното от него като защитна версия. Според магистратите има достатъчно данни за участието на двамата в грабежа. Освен това може да се укрият или да извършат престъпление.

Въпреки чистото съдебно минало и крехката възраст - деянието, което планирали предварително, се откроява с изключителна дързост и е обществено опасно. Така Окръжният съд ги остави на топло.

Определението обаче не е окончателно и идната седмица може да се атакува пред Софийския апелативен съд. 

Източник:БЛИЦ

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Лятната ваканция на село край реката.Незабравими спомени и емоции

Лятото на село е нещо повече от сезон  то е усещане, съвкупност от аромати, звуци и незабравими емоции, които остават завинаги в сърцето. Всяка година, когато градската жега ставаше непоносима, с нетърпение чакахме момента да се потопим в спокойствието на бабината къща.

Незабравими спомени и емоции

Епицентърът на нашите летни приключения беше реката, която течеше само на няколко минути пеша от дома. Там, сред зеленината и хладната вода, прекарвахме целите си дни. Сутрин, още преди слънцето да е напекло силно, бяхме вече на брега, готови за поредния ден игри и забавления. Водата беше кристално чиста и толкова освежаваща, че забравяхме за всичко друго.

Скоковете от стария бряст, надпреварата с надуваеми дюшеци и безкрайните битки с водни пистолети бяха част от ежедневния ни ритуал. Смехът ни се носеше над водата и отекваше в близките хълмове. Понякога просто лежахме на меката трева, гледайки как облаците плуват в небето и споделяйки тайни и мечти. Тези моменти на спокойствие и другарство бяха безценни.

Вечерите бяха запазени за разкази около огъня, докато звездите една по една изгряваха над нас. Миризмата на пушек, смесена с тази на прясно окосена трева, създаваше атмосфера на пълно щастие. Прибирахме се уморени, но с пълни сърца и с нетърпение очаквахме следващия ден.

Тези летни ваканции край реката са най-ярките ни спомени от детството. Те не научиха да ценим малките неща, да се радваме на природата и да съхраняваме приятелствата си. Днес, години по-късно, като си спомням за тях, усещам същата топлина и радост.

Първата ми любов край реката

Беше едно от онези лета, когато времето сякаш спира и всичко изглежда по-ярко и живо. Селото дишаше спокойно – прашните улици, ароматът на липи и тихото жужене на пчели. Най-любимото ми място беше реката, където водата проблясваше като огледало под слънцето.

Една вечер, докато се разхождах по брега, я видях – седеше на камък, потопила босите си крака в хладната вода. Усмивката ѝ беше като светлина, която разпръсна цялата ми несигурност. Заговорихме първо за дреболии – за рибите, за сенките на върбите, за игрите на децата в селото. Но думите постепенно се превърнаха в нещо повече – в обещание за близост.

Дните след това минаваха като сън. Срещахме се всяка сутрин край реката – тя носеше книга, аз китарата си. Четяхме, свирехме, смеехме се. Вечер гледахме как залезът боядисва небето в златно и червено. В онези мигове разбрах какво значи да усещаш света по нов начин – през очите на първата любов.

Лятото свърши, но споменът остана. Реката още тече, върбите още пазят сенките си, а в сърцето ми винаги ще има онова момиче, което срещнах една лятна ваканция край селската река.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Снежна епопея в Русе от една сурова зима в снимки от 70-те

Снежните зими в Русе през 70-те години са били легендарни и предизвиквали сериозни затруднения, но и много спомени сред жителите на града. 

Снежната епопея на Русе през 70-те години: Спомени от една сурова зима

През 70-те години на 20-ти век Русе, често наричан „Малката Виена“ заради своята архитектура, е бил известен и като един от най-студените градове в България през зимата. Спомените от онези години са живи и разказват за огромни снегонавявания и предизвикателства, които днес изглеждат почти нереални.

Метри сняг и "снежни блокади"

Архивни снимки показват улиците на Русе затрупани с метри сняг, а не само заснежени. Хората си спомнят за "снежни блокади", които продължавали със седмици или дори месеци. Снегопочистването е било трудна задача, често изискваща мобилизацията на местното население. Жителите са чистели пред блоковете и по улиците си, а не е било изключение да се виждат и конски впрягове с каручки, използвани за транспорт по затъналите в сняг улици.

Не само предизвикателство, но и забавление

Въпреки трудностите, тежките зими са носели и много радост, особено за децата. Спомените включват детски игри в снега и шейни като основно средство за придвижване. Тези моменти са създавали силно чувство за общност и взаимопомощ сред русенци.

Тези исторически снимки и разкази свидетелстват за по-суров климат и различни времена, когато зимата е била истинско природно явление, изискващо сериозна подготовка и устойчивост от хората.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ