От 5-годишен пред пианото до дясната ръка на Слави: Историята на един талант

Роден на 20 януари 1969 г. в град София. Започва да свири на пиано на пет години и половина. Първите си изяви прави по семейни тържества заедно с баща си, където свири на барабан, бас китара, а по-късно и на синтезатор. Научава много народни песни.

В Средното музикално училище „Панайот Пипков“, гр. Плевен, заедно със съученици, свири във ВИГ „Реприз“. Малко по-късно с Годжи и Герасим (бивш член на Ку-ку бенд) създават групата „Експеримент“, изнасят много концерти, като изпълняват само собствени композиции с рок и фолклорни елементи. В ученическите си години Евгени Димитров печели Втора награда от Националния конкурс за млади изпълнители в София (1982 г.), Първа награда от Националния конкурс „Светослав Обретенов“ в Провадия (1986 г.) и др.

Двете задължителни години в редовете на армията за Евгени преминават в Младежкия мъжки хор към представителния ансамбъл на Строителни войски, където е корепетитор, хор-майстор и водач на баритоните. Участва в няколко концерта, посветени на 200-годишнината на Френската революция в София, Варна и Страсбург, заедно със Софийската и Лионската филхармонии. Времето прекарва в репетиции, концерти и безкрайни пътувания, които му помага да се усъвършенства в различни стилове в музиката.

Висшето си образование Евгени Димитров завършва в Държавната музикална академия „Проф. Панчо Владигеров“ – София, преподават му проф. Иван Ефтимов и проф. Люба Обретенова. Три години изучава орган при професор Нева Кръстева.

През 1993 г. е поканен от Слави Трифонов да свири на промоцията на първия албум на Ку-ку бенд – „Ръгай чушки в боба“.

От 4 ноември 2019 г. е директор на телевизия „7/8“.През юни 2023 г. се жени за Виктория Готева. На 22 януари 2025 г. Виктория ражда сина им Евгени, кръстен на баща си

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Компромат или истина: избегнал ли е Румен Радев военен съд след катастрофа с боен изтребител?

В навечерието на ключовата си изява тази вечер в 19:00 часа, на която президентът Румен Радев обяви, че ще влезе активно в политиката на следващите избори, в публичното пространство отново изплува стар компромат, свързан с военната му кариера. Твърденията, лансирани преди години от сайта ПИК, поставят под съмнение ролята му при инцидент с боен изтребител МиГ-29 и внушават, че Радев е избегнал военен съд благодарение на политическа протекция.

Обвиненията: „зловещ факт“ от биографията му.

Според публикации на ПИК, Румен Радев носи отговорност за катастрофа на боен самолет на стойност близо 180 млн. лева, случила се на 26 април 2012 г. по време на съвместното българо-американско учение „Тракийска звезда 2012“. Изданието твърди, че Радев, тогава зам.-командир на ВВС и отговорник за летателната подготовка, е ръководил учението и полетите в деня на инцидента.

По версията на ПИК, въпреки че самолетът се разбива зрелищно и изгаря напълно, Радев не е понесъл никаква отговорност и „незнайно как“ не е изправен пред военен съд. Дори се внушава, че тогавашният министър на отбраната Аню Ангелов е ходатайствал, за да не бъде „съсипана кариерата“ му.

Фактите: няма жертви, няма съд, няма катастрофа под негово командване

След публикациите на ПИК, други медии, сред които и „Фрог нюз“, правят проверка на твърденията. Според наличните официални данни, по време на командването на Румен Радев като началник на ВВС (2014–2016 г.) няма нито една катастрофа, нито загинал пилот.

Инцидентът от 26 април 2012 г. се случва две години по-рано, когато Военно-въздушните сили се командват от ген. Константин Попов – днес бивш депутат от ГЕРБ. Двамата пилоти – майор Илия Дойчинов и капитан Петър Методиев – успешно катапултират, а жертви няма.

Самият ген. Попов тогава публично заявява, че самолетът е бил в изправно състояние, преминал задължителните технически прегледи и дори е бил пилотиран от него самия ден по-рано без проблеми.

Разследване без обвинения

След инцидента е проведено разследване от Военна полиция и прокуратура. Разпитани са пилотите, но никой не е привлечен като обвиняем, а до военен съд не се стига, тъй като няма загинали, няма умишлено нарушение и няма доказана командирска вина.

Твърдението, че Румен Радев е „избягал“ съд, остава в сферата на внушенията, тъй като няма данни срещу него да е било повдигано обвинение, което да бъде „потулено“.

Политически контекст и стар сценарий

Появата на този компромат именно сега – в момента, в който Радев обявява влизането си в активната политика – не е изненадваща за наблюдателите. Подобни твърдения се активират циклично при всеки по-сериозен политически ход на президента, особено когато той се конфронтира с Бойко Борисов и ГЕРБ.

Компромат или истина?

Фактите показват, че:

няма катастрофа с жертви;

няма военен съд;

няма доказано прикриване на вина;

инцидентът не е по време на командването на Радев като шеф на ВВС.

Остава въпросът дали става дума за реална отговорност или за политически компромат, използван в подходящ момент. Отговорът вероятно ще бъде част от по-големия сблъсък, който предстои на следващите избори.

Източник:www.faktibg.com

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Памет за един непримирим дух останал завинаги на 27

Димитър Воев принадлежи към онзи рядък тип хора, които не умеят и не желаят да живеят „по течението“. Непримирим към конформизма, към обществено удобните истини и към фалша на времето си, той се превръща в един от най-ярките символи на българския ъндърграунд и на духовния бунт в края на XX век. Поет, музикант, композитор и мислител, Воев изпреварва епохата си и остава завинаги на 27 – възраст, в която за мнозина всичко тепърва започва, а за него вече е оставена дълбока следа.

Роден е на 21 май 1965 г. в София. Още като ученик започва да търси своя език в музиката и думите. Първата му група „Парадокс“, създадена заедно с Кристиян Костов, е ранно свидетелство за неспокойния му дух.

Биографията му не следва праволинейни пътеки – заедно с бъдещи свои съмишленици Воев попада дори в психиатрична клиника, за да избегне казармата, акт, който сам по себе си говори за радикалния му отказ да се подчини на наложени модели. През 80-те години участва в няколко експериментални формации, сред които джаз дуото „Воцек“, по-късно прераснало в „Воцек и Чугра“ – група, която дълго време остава в пълния ъндърграунд, но оставя силен отпечатък с импровизационния си дух и философските си текстове.

Истинският пробив идва през 1985 г., когато заедно с Васил Гюров Воев основава „Кале“ – първата постпънк група в България. Единствената им голяма поява на Първия софийски рок фестивал през 1987 г. се превръща в легенда: след няколко песни микрофоните им са изключени заради „неподходящи“ думи, а групата е свалена от сцената. Публиката обаче не млъква и дълго след това скандира името им – момент, който ясно показва пропастта между официалната култура и глада на младите за истинско изразяване. Малко по-късно „Кале“ се разпада, но Воев вече е намерил своя път.

През същата 1987 г. се ражда „Вход Б“, скоро преименувана на „Нова генерация“ – име, взето от негова поема и превърнало се в емблема на цяло поколение. С тази група Димитър Воев оформя българското лице на cold wave и dark wave теченията. Песните му не са просто музика, а манифести – „Само двама“, „Ледове“, „Патриотична песен“, „Скорпионите танцуват сами“ се превръщат в саундтрак на вътрешния бунт, на желанието за свобода не само политическа, но и духовна. През 1989 г. „Балкантон“ издава плоча с песни на „Нова генерация“ и „Контрол“, а през 1991 г. излиза първият самостоятелен албум на групата – „Forever“.

Воев посреща промените след 1989 г. без еуфория и без сляпо възторгване. Бунтът му никога не е бил еднозначно насочен срещу конкретен режим – той е по-дълбок и по-неудобен. Както по-късно ще каже дъщеря му Димитра Воева, това е бунт срещу конформизма, срещу консуматорското мислене, срещу липсата на памет и смелост. Символичен остава концертът през 1992 г., организиран в подкрепа на разрушаването на мавзолея на Георги Димитров – излязъл на сцената, Воев изпява песен, написана часове по-рано, с думите „не пипайте мавзолея“, отказвайки да се впише в актуалната вълна само защото е „модерна“.

През 1991 г., едва на 26 години, той се застъпва открито за хората и децата в Русе, организирайки един от първите рок фестивали след падането на режима в защита на правото им на здраве и живот. Това е още едно доказателство, че за него изкуството не е поза, а морална позиция.

На 5 септември 1992 г. Димитър Воев губи битката с тумор на мозъка. След смъртта му излизат албумът „Отвъд смъртта“ с последните записи на „Нова генерация“ и стихосбирката „Поздрави от мен боговете“. Малцина знаят, че един от най-големите хитове на българската поп сцена – „Кукла“ на група „Атлас“, е по негов текст, написан още когато е на 18 години, а днес песента е част от учебниците по музика.

През последните години интересът към личността и творчеството му не отслабва. Книгата „Непрочетено“, съдържаща над 100 непубликувани текста и десетки архивни материали, ни допуска по-близо до интимния свят на Воев – свят на чувствителност, болка и безпощадна честност. Документалният филм „Воев“ също възстановява паметта за него не като мит, а като жив човек. А решението алея в Борисовата градина да носи неговото име е знак, че обществото ни все още разпознава значението на този „изчезващ вид“ хора.

Днес Димитър Воев би бил на 60 години. Вместо това той остава завинаги млад, но и завинаги актуален – герой не само на своето време, а и на всяко време, в което свободата започва отвътре.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Забравените плувни басейни и плажове от нашето минало /Снимки/

 Плажовете които много от нас помнят и таят незабравими спомени от деството и младоста си.

Плажа в Свищов през 70-те 

Хасково, преди десетилетия, летата носеха хладна радост и мирис на хлорирана вода. Там, под стадиона на града, се намираше първият голям обществен басейн – наричан от местните „немският басейн“. Построен в началото на 40-те години, той бе символ на модерността за града и едно от малкото места, където децата можеха да се учат да плуват.

Водата му беше студена, но чиста, а слънцето, отразено от синята повърхност, блестеше така, че караше сърцата на малките плувци да бият по-бързо. Лятото започваше с трепет, когато децата прекрачваха прага на басейна с малките си кърпи и 5 стотинки в джоба за баничка след плуване. Родителите наблюдаваха отстрани, усмихвайки се на първите опити за скок във водата, на първите глъчове, първите падания и първите усмивки на успех.

Първият в Европа и България минерален плаж с басейн-олимпийски размери.Той е втория голям минерален плаж в България след „Дианабад” в София.

В центъра на София, разположен в любимата Борисова градина, вече  години пустее басейнът „Мария Луиза“.

омплексът е създаден през далечната 1939 г. като най-голямата и модерна къпалня за времето на Балканския полуостров. Построен е в най-високата част на Борисова градина, сред прохладна борова гора. Градският плаж се състои се от четири басейна за плувци, любители и деца, а капацитетът на проекта е 5 000 души. Красиви зелени поляни обграждали съоръженията, а кафе-ресторант обслужвал граджаните. Водата се затопляла с пара и се пречиствала ежедневно.

На басейн в малко южно градче през 80-те 

Плувния басейн в Лом през 60-те 

Големият басейн, по известен като „Балона“ в гр. Пазарджик, 70-те

Велинград праз 80-те 

Комлекс с 3 басейна на старозагорските минерални бани.Детския и среден басеин са били с минерална вода.Най големият е бил с олимпийски размери и по хладка вода.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Застреляха футболен бос и политик на погребението на майка му пред 50 свидетели

Основателят на корсиканското националистическо „Движение за самоопределение“, бивш политик и президент на футболния клуб „Аячо“ Ален Орсони беше убит в Корсика по време на погребението на майка си, предаде Фокус.

Убийството на Орсони бе потвърдено от местната полиция и прокурора на град Аячо Никола Септ.

Орсони е бил застрелян с дългоцевно оръжие от голямо разстояние в община Веро около 16:30 местно време на 12 януари. Убийството е станало в присъствието на около 50 свидетели. Смъртта на 71-годишния Орсони е констатирана около 17:00 часа. При огледа са открити три следи от куршуми, разследването се води от полицията и жандармерията.

В младостта си „Корсиканския кръстник“, както е известен още Орсони, е бил член на крайнодесни и националистически движения. През 1980 г. е арестуван за въоръжено нападение над иранското посолство в Париж, след което прекарва две години в затвора. По-късно става един от лидерите на Фронта за национално освобождение на Корсика и основава „Движение за самоопределение“.

През 1996 г. Орсони напуска Корсика в разгара на вътрешен конфликт в националистическото движение и живее 13 години във Флорида, а след това в Никарагуа, където се занимава с хазартен бизнес. През 2000 г. е експулсиран и се премества в Барселона, като се завръща в Корсика през 2008 г.

Орсони е бил президент на френския футболен клуб „Аячо“ в периода 2008-2015 и 2022-2023 г., член на съвета на Професионалната футболна лига (LFP). През юли 2008 г. той преживява първия си опит за покушение. Брат му Ги Орсони е отвлечен през 1983 г., а тялото му така и не е намерено.

Източник: Петел

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Показно убийство №1 в зората на демокрацията у нас

Годината е 1995-а. Зората на демокрацията. В пловдивското село Първенец се множат апетитите към стоковото тържище, което е най-голямото в Южна България. То се превръща в ябълката на раздора, а на 2 май – в причина за зловещ кървав атентат. В 09:00 часа сутринта в този ден мощен взрив разтърсва селото. Хората на ул. „Стефан Стамболов“ замръзват от ужас. Парчета от човешко тяло са разпръснати в радиус от няколко метра, бесен лай на кучета и истерични женски писъци допълват облика на трагедията. В далечината вече се чуват сирените на пожарна и на полицейска кола.

Людмил Воденичаров е на 40 години. Той е много добър инженер и математик, завършил висше образование – технология на машиностроенето. В първите години на демокрацията се увлича по синята идея. Людмил влиза в политиката през 1993 г. Хората го обичат и го избират за кмет на Първенец. Смята, че бързо може да оправи живота на хората. Помага на всеки в нужда, дори дарява заплатата си на болница в Пловдив за лечение на бъбречни заболявания. От ден на ден обаче проблемите в селото стават все повече, а в резултат на това хората започват да недоволстват от управлението. Тогава Воденичаров сам се отказва от кметското място. След известен период от време става председател на ликвидационния съвет в Първенец.

В селото се намира и най-голямото тържище за плодове и зеленчуци в Южна България. Към него започват да проявяват интерес фирми, бизнесмени и различни групировки. Людмил не крие за проблемите заради приватизацията на тържището. Ликвидаторът настоява борсата да остане за член-кооператорите в селото.

Апетитите към тържището нарастват ежеминутно. Воденичаров често е привикван в София по този повод. В края на април 1995-а Людмил провежда важна среща с бизнесмени във вила край столицата. Когато се връща, се затваря в къщата си, спира да говори, лицето му остава мрачно. Хора от висшите етажи на властта го предупреждават да не излиза няколко дни. Въпреки това той не спазва препоръката, все по-често получава заплахи по телефона, че ще го убият. Положението става тягостно и нетърпимо. Воденичаров дори споделя пред близките си, че смята да напусне ликвидационния съвет в селото.

Градусът на напрежението в Първенец се покачва не само защото се пресичат интереси и мераци за голямото тържище. Воденичаров не се съгласява да бъде дадена под наем консервната фабрика в населеното място на руски предприемачи.

„Те не си плащали наема, а брат ми се разправяше с тях, дори веднъж се стигна до бой“, спомня си брат му Васил. По онова време комбинатът се държи от смесено българо-руско дружество. Воденичаров настоява жителите на Първенец да разработят цеха, да се закупят нови машини, а продукцията да се изнася за чужбина.

„В един момент стана черната овца. Диви времена бяха. Хората си меняха позициите през ден – ту бяха с брат ми, ту против него. Лесно се подвеждаха по чужди приказки и обещания“, разказва още брат му. Людмил Воденичаров се тормози, когато разбира за слуховете, че се замогнал на гърба на останалите – че си бил купил апартамент в София, а пък в Швейцария имал банкови сметки.

„Пренасяше неприятностите си вкъщи. Тормозеше се, защото на хората не може да се угоди“, спомня си още брат му Васил. По думите му най-големи били претенциите при разделението и връщането на наследствените ниви. „Чакахме хубавото, а дойде лошото“, с мъка споделя той.

Най-лошото идва на 2 май 1995-а, 09:00 часа сутринта. Воденичаров излиза от дома си на ул. „Стефан Стамболов“ и се качва на своята лада, модел „Нива“. В момента, в който сяда на шофьорското място и се кани да завърти ключа, избухва оглушителен взрив. Колата потъва в дим, а Воденичаров е разкъсан. Парчета от тялото му се разпиляват по пътя и в радиус на няколко метра от дома му.

Половинкилограмовата бомба нанася и други поражения. Ранена след взрива е съпругата на Людмил – 23-годишната Варвара. Младата жена се кани да седне в колата, когато бомбата се задейства с дистанционно. Майката на Воденичаров – Величка, която е в двора и на ръце държи шестмесечната им дъщеричка, като по чудо се спасява невредима с детето.

„Не знам кой искаше смъртта ми, от много места трябва да е дошло“, това са последните думи на 40-годишния Людмил Воденичаров, изречени в адски мъки.

Смъртта на ликвидатора е първото показно убийство в зората на демокрацията. Версиите за зловещата смърт на Воденичаров са различни, но непотвърдени.

Убийството предизвиква и голям международен отзвук. Екип на немска телевизия пристига в селото да пита за смъртта на ликвидатора. Разследването се проточва, няма и следа за това кой може да е извършителят. Протоколите от разпитите и огледите са изпратени в Главна прокуратура, делото е спряно. Мистериите около атентата срещу Воденичаров следват една след друга, твърдят близките му.

При разпита на свидетели разследващите се натъкват на интересен факт. Малко преди да бъде убит, Людмил получава предложение да подпише важен документ, а в замяна – обещанието да получи 150 милиона стари лева. Той отказва. Смята се, че този му ход може да е коствал живота му. „Не съм крал. Чист съм пред съвестта си. Ако ме утрепят, на оня свят ще бъда спокоен“, споделя Воденичаров приживе.

Четвърт век по-късно поръчителите и извършителите на бруталното убийство чрез взривяване не са открити.

През септември 1998 г. Михаил Зафиров, един от следователите, който търси причините за смъртта на Людмил, се самоубива в кабинета си на ул. „Петко Д. Петков“ в Пловдив. Собствено разследване на атентата се опитва да направи и баща му Атанас, но е бил сплашен. „Един ден се върна много притеснен от града. Целият трепереше. Някакъв адвокат му подшушнал да не се рови повече, защото щял да пострада човек от семейството“, разказва след трагедията братът Васил.

След смъртта на Людмил съпругата му живее известно време в Първенец, след което се омъжва. Майката на взривения бивш кмет всеки ден хвърляла вода на мястото на зловещия атентат.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ