Памет за един непримирим дух останал завинаги на 27

Димитър Воев принадлежи към онзи рядък тип хора, които не умеят и не желаят да живеят „по течението“. Непримирим към конформизма, към обществено удобните истини и към фалша на времето си, той се превръща в един от най-ярките символи на българския ъндърграунд и на духовния бунт в края на XX век. Поет, музикант, композитор и мислител, Воев изпреварва епохата си и остава завинаги на 27 – възраст, в която за мнозина всичко тепърва започва, а за него вече е оставена дълбока следа.

Роден е на 21 май 1965 г. в София. Още като ученик започва да търси своя език в музиката и думите. Първата му група „Парадокс“, създадена заедно с Кристиян Костов, е ранно свидетелство за неспокойния му дух.

Биографията му не следва праволинейни пътеки – заедно с бъдещи свои съмишленици Воев попада дори в психиатрична клиника, за да избегне казармата, акт, който сам по себе си говори за радикалния му отказ да се подчини на наложени модели. През 80-те години участва в няколко експериментални формации, сред които джаз дуото „Воцек“, по-късно прераснало в „Воцек и Чугра“ – група, която дълго време остава в пълния ъндърграунд, но оставя силен отпечатък с импровизационния си дух и философските си текстове.

Истинският пробив идва през 1985 г., когато заедно с Васил Гюров Воев основава „Кале“ – първата постпънк група в България. Единствената им голяма поява на Първия софийски рок фестивал през 1987 г. се превръща в легенда: след няколко песни микрофоните им са изключени заради „неподходящи“ думи, а групата е свалена от сцената. Публиката обаче не млъква и дълго след това скандира името им – момент, който ясно показва пропастта между официалната култура и глада на младите за истинско изразяване. Малко по-късно „Кале“ се разпада, но Воев вече е намерил своя път.

През същата 1987 г. се ражда „Вход Б“, скоро преименувана на „Нова генерация“ – име, взето от негова поема и превърнало се в емблема на цяло поколение. С тази група Димитър Воев оформя българското лице на cold wave и dark wave теченията. Песните му не са просто музика, а манифести – „Само двама“, „Ледове“, „Патриотична песен“, „Скорпионите танцуват сами“ се превръщат в саундтрак на вътрешния бунт, на желанието за свобода не само политическа, но и духовна. През 1989 г. „Балкантон“ издава плоча с песни на „Нова генерация“ и „Контрол“, а през 1991 г. излиза първият самостоятелен албум на групата – „Forever“.

Воев посреща промените след 1989 г. без еуфория и без сляпо възторгване. Бунтът му никога не е бил еднозначно насочен срещу конкретен режим – той е по-дълбок и по-неудобен. Както по-късно ще каже дъщеря му Димитра Воева, това е бунт срещу конформизма, срещу консуматорското мислене, срещу липсата на памет и смелост. Символичен остава концертът през 1992 г., организиран в подкрепа на разрушаването на мавзолея на Георги Димитров – излязъл на сцената, Воев изпява песен, написана часове по-рано, с думите „не пипайте мавзолея“, отказвайки да се впише в актуалната вълна само защото е „модерна“.

През 1991 г., едва на 26 години, той се застъпва открито за хората и децата в Русе, организирайки един от първите рок фестивали след падането на режима в защита на правото им на здраве и живот. Това е още едно доказателство, че за него изкуството не е поза, а морална позиция.

На 5 септември 1992 г. Димитър Воев губи битката с тумор на мозъка. След смъртта му излизат албумът „Отвъд смъртта“ с последните записи на „Нова генерация“ и стихосбирката „Поздрави от мен боговете“. Малцина знаят, че един от най-големите хитове на българската поп сцена – „Кукла“ на група „Атлас“, е по негов текст, написан още когато е на 18 години, а днес песента е част от учебниците по музика.

През последните години интересът към личността и творчеството му не отслабва. Книгата „Непрочетено“, съдържаща над 100 непубликувани текста и десетки архивни материали, ни допуска по-близо до интимния свят на Воев – свят на чувствителност, болка и безпощадна честност. Документалният филм „Воев“ също възстановява паметта за него не като мит, а като жив човек. А решението алея в Борисовата градина да носи неговото име е знак, че обществото ни все още разпознава значението на този „изчезващ вид“ хора.

Днес Димитър Воев би бил на 60 години. Вместо това той остава завинаги млад, но и завинаги актуален – герой не само на своето време, а и на всяко време, в което свободата започва отвътре.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Забравените плувни басейни и плажове от нашето минало /Снимки/

 Плажовете които много от нас помнят и таят незабравими спомени от деството и младоста си.

Плажа в Свищов през 70-те 

Хасково, преди десетилетия, летата носеха хладна радост и мирис на хлорирана вода. Там, под стадиона на града, се намираше първият голям обществен басейн – наричан от местните „немският басейн“. Построен в началото на 40-те години, той бе символ на модерността за града и едно от малкото места, където децата можеха да се учат да плуват.

Водата му беше студена, но чиста, а слънцето, отразено от синята повърхност, блестеше така, че караше сърцата на малките плувци да бият по-бързо. Лятото започваше с трепет, когато децата прекрачваха прага на басейна с малките си кърпи и 5 стотинки в джоба за баничка след плуване. Родителите наблюдаваха отстрани, усмихвайки се на първите опити за скок във водата, на първите глъчове, първите падания и първите усмивки на успех.

Първият в Европа и България минерален плаж с басейн-олимпийски размери.Той е втория голям минерален плаж в България след „Дианабад” в София.

В центъра на София, разположен в любимата Борисова градина, вече  години пустее басейнът „Мария Луиза“.

омплексът е създаден през далечната 1939 г. като най-голямата и модерна къпалня за времето на Балканския полуостров. Построен е в най-високата част на Борисова градина, сред прохладна борова гора. Градският плаж се състои се от четири басейна за плувци, любители и деца, а капацитетът на проекта е 5 000 души. Красиви зелени поляни обграждали съоръженията, а кафе-ресторант обслужвал граджаните. Водата се затопляла с пара и се пречиствала ежедневно.

На басейн в малко южно градче през 80-те 

Плувния басейн в Лом през 60-те 

Големият басейн, по известен като „Балона“ в гр. Пазарджик, 70-те

Велинград праз 80-те 

Комлекс с 3 басейна на старозагорските минерални бани.Детския и среден басеин са били с минерална вода.Най големият е бил с олимпийски размери и по хладка вода.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Застреляха футболен бос и политик на погребението на майка му пред 50 свидетели

Основателят на корсиканското националистическо „Движение за самоопределение“, бивш политик и президент на футболния клуб „Аячо“ Ален Орсони беше убит в Корсика по време на погребението на майка си, предаде Фокус.

Убийството на Орсони бе потвърдено от местната полиция и прокурора на град Аячо Никола Септ.

Орсони е бил застрелян с дългоцевно оръжие от голямо разстояние в община Веро около 16:30 местно време на 12 януари. Убийството е станало в присъствието на около 50 свидетели. Смъртта на 71-годишния Орсони е констатирана около 17:00 часа. При огледа са открити три следи от куршуми, разследването се води от полицията и жандармерията.

В младостта си „Корсиканския кръстник“, както е известен още Орсони, е бил член на крайнодесни и националистически движения. През 1980 г. е арестуван за въоръжено нападение над иранското посолство в Париж, след което прекарва две години в затвора. По-късно става един от лидерите на Фронта за национално освобождение на Корсика и основава „Движение за самоопределение“.

През 1996 г. Орсони напуска Корсика в разгара на вътрешен конфликт в националистическото движение и живее 13 години във Флорида, а след това в Никарагуа, където се занимава с хазартен бизнес. През 2000 г. е експулсиран и се премества в Барселона, като се завръща в Корсика през 2008 г.

Орсони е бил президент на френския футболен клуб „Аячо“ в периода 2008-2015 и 2022-2023 г., член на съвета на Професионалната футболна лига (LFP). През юли 2008 г. той преживява първия си опит за покушение. Брат му Ги Орсони е отвлечен през 1983 г., а тялото му така и не е намерено.

Източник: Петел

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Показно убийство №1 в зората на демокрацията у нас

Годината е 1995-а. Зората на демокрацията. В пловдивското село Първенец се множат апетитите към стоковото тържище, което е най-голямото в Южна България. То се превръща в ябълката на раздора, а на 2 май – в причина за зловещ кървав атентат. В 09:00 часа сутринта в този ден мощен взрив разтърсва селото. Хората на ул. „Стефан Стамболов“ замръзват от ужас. Парчета от човешко тяло са разпръснати в радиус от няколко метра, бесен лай на кучета и истерични женски писъци допълват облика на трагедията. В далечината вече се чуват сирените на пожарна и на полицейска кола.

Людмил Воденичаров е на 40 години. Той е много добър инженер и математик, завършил висше образование – технология на машиностроенето. В първите години на демокрацията се увлича по синята идея. Людмил влиза в политиката през 1993 г. Хората го обичат и го избират за кмет на Първенец. Смята, че бързо може да оправи живота на хората. Помага на всеки в нужда, дори дарява заплатата си на болница в Пловдив за лечение на бъбречни заболявания. От ден на ден обаче проблемите в селото стават все повече, а в резултат на това хората започват да недоволстват от управлението. Тогава Воденичаров сам се отказва от кметското място. След известен период от време става председател на ликвидационния съвет в Първенец.

В селото се намира и най-голямото тържище за плодове и зеленчуци в Южна България. Към него започват да проявяват интерес фирми, бизнесмени и различни групировки. Людмил не крие за проблемите заради приватизацията на тържището. Ликвидаторът настоява борсата да остане за член-кооператорите в селото.

Апетитите към тържището нарастват ежеминутно. Воденичаров често е привикван в София по този повод. В края на април 1995-а Людмил провежда важна среща с бизнесмени във вила край столицата. Когато се връща, се затваря в къщата си, спира да говори, лицето му остава мрачно. Хора от висшите етажи на властта го предупреждават да не излиза няколко дни. Въпреки това той не спазва препоръката, все по-често получава заплахи по телефона, че ще го убият. Положението става тягостно и нетърпимо. Воденичаров дори споделя пред близките си, че смята да напусне ликвидационния съвет в селото.

Градусът на напрежението в Първенец се покачва не само защото се пресичат интереси и мераци за голямото тържище. Воденичаров не се съгласява да бъде дадена под наем консервната фабрика в населеното място на руски предприемачи.

„Те не си плащали наема, а брат ми се разправяше с тях, дори веднъж се стигна до бой“, спомня си брат му Васил. По онова време комбинатът се държи от смесено българо-руско дружество. Воденичаров настоява жителите на Първенец да разработят цеха, да се закупят нови машини, а продукцията да се изнася за чужбина.

„В един момент стана черната овца. Диви времена бяха. Хората си меняха позициите през ден – ту бяха с брат ми, ту против него. Лесно се подвеждаха по чужди приказки и обещания“, разказва още брат му. Людмил Воденичаров се тормози, когато разбира за слуховете, че се замогнал на гърба на останалите – че си бил купил апартамент в София, а пък в Швейцария имал банкови сметки.

„Пренасяше неприятностите си вкъщи. Тормозеше се, защото на хората не може да се угоди“, спомня си още брат му Васил. По думите му най-големи били претенциите при разделението и връщането на наследствените ниви. „Чакахме хубавото, а дойде лошото“, с мъка споделя той.

Най-лошото идва на 2 май 1995-а, 09:00 часа сутринта. Воденичаров излиза от дома си на ул. „Стефан Стамболов“ и се качва на своята лада, модел „Нива“. В момента, в който сяда на шофьорското място и се кани да завърти ключа, избухва оглушителен взрив. Колата потъва в дим, а Воденичаров е разкъсан. Парчета от тялото му се разпиляват по пътя и в радиус на няколко метра от дома му.

Половинкилограмовата бомба нанася и други поражения. Ранена след взрива е съпругата на Людмил – 23-годишната Варвара. Младата жена се кани да седне в колата, когато бомбата се задейства с дистанционно. Майката на Воденичаров – Величка, която е в двора и на ръце държи шестмесечната им дъщеричка, като по чудо се спасява невредима с детето.

„Не знам кой искаше смъртта ми, от много места трябва да е дошло“, това са последните думи на 40-годишния Людмил Воденичаров, изречени в адски мъки.

Смъртта на ликвидатора е първото показно убийство в зората на демокрацията. Версиите за зловещата смърт на Воденичаров са различни, но непотвърдени.

Убийството предизвиква и голям международен отзвук. Екип на немска телевизия пристига в селото да пита за смъртта на ликвидатора. Разследването се проточва, няма и следа за това кой може да е извършителят. Протоколите от разпитите и огледите са изпратени в Главна прокуратура, делото е спряно. Мистериите около атентата срещу Воденичаров следват една след друга, твърдят близките му.

При разпита на свидетели разследващите се натъкват на интересен факт. Малко преди да бъде убит, Людмил получава предложение да подпише важен документ, а в замяна – обещанието да получи 150 милиона стари лева. Той отказва. Смята се, че този му ход може да е коствал живота му. „Не съм крал. Чист съм пред съвестта си. Ако ме утрепят, на оня свят ще бъда спокоен“, споделя Воденичаров приживе.

Четвърт век по-късно поръчителите и извършителите на бруталното убийство чрез взривяване не са открити.

През септември 1998 г. Михаил Зафиров, един от следователите, който търси причините за смъртта на Людмил, се самоубива в кабинета си на ул. „Петко Д. Петков“ в Пловдив. Собствено разследване на атентата се опитва да направи и баща му Атанас, но е бил сплашен. „Един ден се върна много притеснен от града. Целият трепереше. Някакъв адвокат му подшушнал да не се рови повече, защото щял да пострада човек от семейството“, разказва след трагедията братът Васил.

След смъртта на Людмил съпругата му живее известно време в Първенец, след което се омъжва. Майката на взривения бивш кмет всеки ден хвърляла вода на мястото на зловещия атентат.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Пената отказал да се лекува от рак

 

Решил да си поживее, колкото му остава, сбогувал се с всичките си приятели преди да почине.

Треньор №1 на 20 век Димитър Пенев издъхна на 80-годишна възраст на 3 януари, а няколко дни по-късно хиляди се сбогуваха с него на поклонение, извършено на ст. „Васил Левски“.

Пената действително бе драматично отслабнал в последните месеци, но малцина знаеха, че се бори с тежко заболяване.

Според Уикенд той имал онкологично заболяване, а състоянието му рязко се влошило по Коледа. „Колкото ми е писал оня отгоре, толкова ще живея“, казал чичо Митко, който очевидно е предусещал колко му остава.

Месец преди смъртта си той преминал през всички любими заведения, видял се с най-близките си приятели и имал време да се сбогува. Димитър Пенев дори се появи във „Вечерното шоу“ на Тончо Токмакчиев, планирал да отиде и на вечерята на ветераните на ЦСКА, проведена по празниците, но тогава състоянието му започнало да се влошава.

Пената бил диагностициран с тумор още преди две години. Първоначално се подложил на лечение, но впоследствие отказал. Бил категоричен, че не иска да създава проблеми на близките си.

Негови приятели – медици от София го увещавали да обърне внимание на здравето си, ако трябва да отиде в Турция, но той вече бил взел решение с прочутата си шопска упоритост.

Последните му години в интерес на истината не бяха леки, нещо, което е известно на феновете на ЦСКА. Пената остана без заплата от стария бос на армейците Гриша Ганчев, който остана разочарован от номинацията му за депутат от „Воля“ на Марешки. И Димитър Пенев, и съпругата му леля Надка вземаха малки пенсии и едва кретаха. През цялото това време обаче той нито веднъж не се оплака.

В последното си интервю, което бе дадено за Уикенд в края на 2025 година, той споделя, че ходи по прегледи „само по настояване на дъщерите и внучките“. „Баща ми цял живот не е вземал лекарство“, казва той.

Треньорът на четвъртите в света открито говори и за племенника си Любо Пенев, който също се бори с онкологично заболяване. Споделя, че не се чува със семейството му и общо взето се информира от медиите. За последно с Любо се видял няколко седмици преди да стане ясно, че е болен. Поговорили си, но не му станало ясно, че е болен.

Той отбягва деликатно въпроса дали има прокоба над Четвъртите в света, след като Боби Михайлов е в тежко състояние в болница, Любо Пенев и Петър Хубчев се борят с онкологично заболяване, а преди няколко години Бог прибра легендарния защитник Трифон Иванов.

Източник:flagman.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Първият двоен „борчески“ разстрел става в ямболската дискотека „Диана“ през 1994 г.

 

От книгата на Анна Заркова „Големите убийства“

Екзекуторът на двамата борци умира от токов удар

ЯМБОЛСКИТЕ БОРЦИ Тодор Боев-Картофа и Стойко Шаламанов-Богата са застреляни демонстративно пред близо двеста очевидци в ямболската дискотека „Диана“ в нощта на 27 срещу 28 август 1994 година. Екзекуторът им Борислав Славчев е хванат, но умира на 27 юли 1996 година в Старозагорския затвор, преди да каже кой го е пратил.

Ток ударил двойния убиец в килията, когато се опитвал да свали крушка, гласи официалното съобщение за странната смърт. Според него електроударът повалил 32-годишния пандизчия малко след като си издействал разрешение за среща с журналисти на 31 юли.

– Внезапната смърт на Борислав не е обикновен нещастен случай – убедена е майката на затворника. Мнението й споделят мнозина. Славчев е поредният мъртвец, последвал в небитието пребития до смърт милионер Деян Добрев.

Картофа и Богата са набедени посмъртно за убийци на Добрев – шефа на „Аргентум холдинг“, чийто труп е намерен на 25 април 1994 година край пътя за село Бероново.

Петко Стоянов-Каратиста, Петър Станчев, Николай Джеджев и Николай Николов-Мазния са арестувани за убийството на Добрев.

На 15 септември 1994 година Каратиста е пуснат срещу парична гаранция. След няколко дни на свобода той е застрелян в Ямбол от Христин Хаджиколев – главен свидетел по делото „Добрев“. Хаджиколев се предава сам и прави признание:

– Застрелях Каратиста, защото той ме притискаше да оттегля показанията си срещу неговите хора и да натопя Картофа и Богата, че те са очистили милионера.

Хаджиколев получава необичайно мека присъда за убийството на Каратиста – 3 години условно, и отървава решетките. Извън килията той гръмва още един човек – майстора на спорта по акробатика Георги Костов-Акробата. В деня на разстрела на Акробата – 25 декември 1994 година, Хаджиколев изчезва безследно. С него потъва в земята и отговорът на въпроса наистина ли Тодор Боев и Стойко Шаламанов са ликвидирали Деян Добрев?

КОЙ Е ТОДОР БОЕВ-КАРТОФА? На 28 години (повече не са му отредени очевидно) той е бивш състезател по борба свободен стил, категория до 48 килограма. Носител е на републиканска шампионска титла. Край на състезателната си кариера слага по своя воля, три години преди да умре. От брака му се ражда дъщеричка Мадлен, която към края на 1996 г. е на три години и половина. В криминалното му досие виси дело за участие в трафик на крадени автомобили. Не пие и не пуши, след борбата футболът е най-голямата му страст. До смъртта си е активен член на управителния съвет на футболен клуб „Ямбол“. Малко се знае за изявите му като бизнесмен съдружник в няколко търговски фирми.

КОЙ Е СТОЙКО ШАЛАМАНОВ-БОГАТА? На 29 години той е известен в „борческите“ среди главно като дясна ръка на Картофа. Две присъди за кражби – 6 и 7 години, тежат в полицейското му досие. В Софийския затвор се изявява като един от водачите на затворническите бунтове през 1989-1990 година. Славата си на скъпоплатен изпълнител на „мокри“ поръчки дължи единствено на недоказаната версия, че заедно с Картофа е пребил до смърт Деян Добрев.

УБИЙСТВОТО на Картофа и Богата остава в криминалната история на България като първия двоен „борчески“ разстрел.

Във фаталната събота Тодор Боев и Стойко Шаламанов са сред многолюдието в ямболската дискотека „Диана“. Те влизат в заведението след 23 часа, търсейки спасение от вечерния августовски задух. Вътре се разделят. Картофа сяда на маса в салона близо до бара, а Богата – на терасата. По това време екзекуторът им Славчев – бивш сервитьор, стои до барплота, поглъщайки с демонстративно спокойствие една след друга пет стограмки водка.

Около 50 минути след като Богата и Картофа се появяват в дискотеката, Славчев става, приближава се до масата на Картофа, вади пистолет „Макаров“, опира го в тила му и стреля. Веднага след това пресича бързо заведението, излиза на терасата, гръмва два пъти в движение и улучва от 2-3 метра разстояние Богата в гърба.

Кървавата разправа продължава около минута, през която всички посетители стоят като вкаменени. После настава паника. Близо 150 души хукват ужасени към изходите. Само няколко мъже запазват самообладание и сигнализират за инцидента в полицията и Бърза помощ.

Случайният клиент Димитър Славов е леко ранен в пукотевицата. Улучва го рикоширал куршум, докато седи на маса до Боев.

След стрелбата Картофа издъхва на място. По пътя за болницата умира и Богата.

Изходните пътища от града са блокирани веднага от полицията, но от стрелеца няма и следа. Той се качва на паркирана близо червена кола и изчезва в неясна посока. На разсъмване е обявен за национално издирване.

По време на следствието става ясно, че от Ямбол търсеният бандит заминава за Пловдив. В язовир „Антонивановци“ изхвърля един от двата пистолета „Макаров“, с които се е въоръжил специално за саморазправата. В Пловдив се укрива петдесетина дни и се прехвърля в Търговище. Десет месеца по-късно, през юли 1995 година, е арестуван от търговищката полиция. В стаята му, взета под наем, криминалистите откриват граната, патрони и втори незаконен пистолет „Макаров“.

ОБВИНЯЕМИЯТ БОРИСЛАВ СЛАВЧЕВ МЪЛЧИ с месеци на разпитите. После неочаквано става приказлив. Лансира версия за лично отмъщение.

Тази версия става основа на обвинителния акт и е приета от съда. Според нея в края на април 1994 година Славчев дава на познатите си Богата и Картофа старогръцка сребърна статуетка, висока 24 сантиметра, за да я продадат. По негова информация подобни антики вървят тогава на черния пазар по 1000 долара на сантиметър. Богата и Картофа прибират униката и му предлагат да го пласират срещу 500 000 стари лева – около 8000 щатски долара. След тази уговорка Славчев се прощава завинаги със сребърната женска фигурка. Не получава за нея и лев.

Нещо повече. В началото на лятото Богата и Картофа влизат неканени в дома на Донка Ташева – жената, с която Борислав живее без брак. Целта им е да открият и да задигнат старинни монети с висока нумизматична стойност, каквито смятат, че има в тайници в жилището. Докато Картофа тършува по стаите, Богата изнасилва домакинята. Тя тихомълком понася унижението, понеже в съседната стая спи детето й от Борислав – момченце на година и половина.

В началото на август Борислав Славчев за пореден път си иска от Картофа и Богата статуетката или парите. По време на решаваща среща двамата го канят настоятелно в колата си, за да го заведат в скривалище, където е антиката. Той предусеща насилие, отскубва се и бяга. От този ден нататък живее в страх, не прави и крачка извън дома си, без да е въоръжен.

Купува два пистолета „Макаров“, граната с надпис 607 и боеприпаси от непознат руснак.

Друг руснак го предупреждава вечерта преди двойното убийство, че крадците на статуетката му готвят неприятна изненада. След предупреждението Славчев решава пръв да предприеме действия.

СЛЕД ПОГРЕБЕНИЕТО на Картофа и Богата в града се коментира, че личният мотив за демонстративното им убийство е измислен. Името на Деян Добрев се носи от ухо на ухо като свързано с кръвопролитието. Бойците от местния подземен свят минават „на дюшеци“ в очакване на гангстерска война. Връзката „Добрев“ излиза и когато на 19 септември 1994 година Христин Хаджиколев разстрелва пред свидетели Петко Стоянов-Каратиста. Куршумите го настигат на кръстовище, на стотина метра от дискотека „Диана“.

В съдебната зала делото за убийството на Каратиста се свързва от магистратите с двойното убийство на Тодор Боев-Картофа и Стойко Шаламанов-Богата. Пред съдебните заседатели Хаджиколев заявява, че Каратиста е платил с живота си, защото настоявал да се хвърли вината за убийството на Добрев върху мъртвите Боев и Шаламанов.

Междувременно събитията около двойния убиец Славчев се развиват драматично. Той е осъден на 25 години затвор. Но загива на петия месец, след като присъдата му влиза в сила. Според смъртния акт сърцето му спира от токов удар в 16 часа и 20 минути.

Малко преди това Славчев и Митко Узунов друг лишен от свобода, отнасят в кабината на затворническия киносалон телевизор на поправка. По думите на Узунов там Славчев остава сам. Опитва се да свали кръгъл абажур, за да го пренесе в килията си.

Хванал го е ток и той паднал от високия стол, на който се бил качил, за да стигне до лампата – казва служител от съдебната охрана. Свидетели няма.

Майката на Борислав – Станка Косева, го вижда жив за последен път на свиждане в 14 часа на 27 юли 1996 година.

Когато после санитарят обличаше мъртвия ми син, забелязах, че край врата му има синини, които ги нямаше на свиждането – разказва тя. – Помолих да го обърнат и тогава видях, че на гръбначния му стълб имаше кървящи рани.

В продължение на три часа в неделя майката държи ковчега със сина си пред входа на блока – отказва да го прибере, док то не се направи нова медицинска експертиза на мъртвеца. Но напразно тича през плач от болницата до прокуратурата. След безрезултатни преговори прибира и погребва детето си.

Борислав ляга в ямболските гробища, недалеч от Картофа и Богата.

До 40-ия ден от траурната церемония госпожа Косева обикаля наред всички инстанции, включително и президентската и успява да издейства разрешение за ексхумация.

Липсват следи от насилие – отсича съдебният лекар, преглеждайки трупа след изравянето му от гроба.

Убийството с ток е необичайно за страната ни – коментира загадъчно разследващ полицай, запитан дали електроударът срещу затворника не е станал с нечия помощ.

Изглежда, че обърках сметките на някои хора – казва осъденият на майка си, два часа преди да умре.

Кои са тези хора и щял ли е двойният убиец да ги назове пред журналистите, с които три дни по-кьсно е имал среща? Това е тайна, затворена с него в ковчега му.

Хаджиколев – изчезналият безследно прокурорски свидетел по делото „Добрев“ би могъл да хвърли светлина върху веригата неразгадаеми убийства. Той обаче се укрива, вероятно далеч от родината. Ако е жив.

ИЗ ПРОТОКОЛ НА СЪДЕБНО ЗАСЕДАНИЕ

на Ямболския окръжен съд от 15 февруари 1996 г.

Съпругата на Борислав Славчев свидетелства пред съдиите:

– С Борислав живеем от 1990 година. Той се държеше добре с мен и детето, като любящ съпруг.

За лошото, което се случи, ни най-малко не съм искала да говоря, но се налага. Беше петък, към единадесет и половина вечерта, бях сама с детето. Позвъни се на вратата и предположих, че е Борислав. Преди да успея на отворя, те (Тодор Боев-Картофа и Стойко Шаламанов-Богата) нахълтаха. Тодор се насочи към хола. Стойко ме притисна до стената в коридора.

Аз ги попитах какво търсят в дома ми. Тодор ми каза: „Каквото търсим, ще намерим“, а Стойко ми затвори устата – да мълча, да не стане по-зле. Изпитах ужасен страх. Бях само по нощница. Той ме беше притиснал до стената. Може да му е харесал допирът до тялото ми… Откопча ризата си и загаси осветлението. Падна пистолет на земята. Това, което помислих, беше, че трябва да премълча и да се примиря. Детето ми беше на година и половина. Стойко ми каза: „Мъжът ти се прави на голям тарикат, но ще го оправим и него, както и тебе!“ Скъса ми нощницата, удари ме вдясно по лицето и ме събори на земята. Затворих очи и се помолих всичко да свърши по-бързо. Беше много груб, искаше орална любов. Помъчих се да се съпротивявам, но той ми каза: „Не се опитвай, да не се случи нещо подобно на мъжа ти и на детето. “ Бях в състояние, в което ми се губят моменти. Не си спомням кога и как са си тръгнали. Страхувах се – е слабо казано. Бях ужасена от всичко това.

Майката на Борислав Славчев пред „Труд“:

СИНЪТ МИ УБИ ДВАМА ЗЛОДЕИ

– По професия съм детска учителка. Разведена съм отдавна, бившият ми мъж беше добър пианист, скиташе да свири по чужбина и затова разбихме семейството си. Сина си отгледах сама. С две неща осмислях живота си – с професията и с Борислав. В крайна сметка ме съкратиха неправомерно след 27 години учителски стаж, а сина ми убиха като животно в затвора.

Сега живея сама в гарсониера под наем на последен етаж в блок в Ямбол. Когато вън вали, от покрива ми капе, когато дъждът спре – продължават да капят сълзите ми. Аз знам кои са убийците на сина ми и искам мъст за тях – единствено това осмисля дните ми. Знам също, че мога да платя с живота си, защото убийците са силни на деня с парите си…

Ще кажете: И твоят син е убиец! Майка убиец не ражда.

Обществото тласна към злото Борислав.

Моят син преживя трудно детство, но не влезе в криминалния контингент. Вадеше хляба си с честен труд – като сервитьор. Но той беше принуден да ликвидира в самозащита двама престъпници, от които пищеше целият град. Публична тайна е, че Картофа и Богата влизаха в чужди домове, изнасилваха, плячкосваха. Що момчета бяха изнудвани, бити и връзвани, що момичета бяха захвърляни полуживи след гаври, що майки проклинаха бандитите… Ето вината на институциите! Ако бяха осъдили тези момчета, нямаше да се наложи синът ми да се защитава с оръжие, след като приятел го предупредил: Тази вечер ти готвят клопка.

„Ако не беше синът ти, друг щеше да ги убие тези лекета! “ Така ми каза прокурорът. Но после поиска най-тежката присъда – за предумишлено убийство. Поиска я, защото аз нямам пари, каквито дават на магистратите…

Борислав не е убил предумишлено, той е стрелял в гнева си и след като е разбрал, че Стойко Шаламанов е изнасилил жена му в присъствието на синчето им… Той тежко преживя вестта, че Картофа и Богата са се гаврили със съпругата му. Една вечер снаха ми преживяла страшни мъки, но стискала зъби, за да не сторят нещо на детето, спящо в съседната стая.

Борислав не се помири с изнасилването, но не е мислел да убива. Когато го видях за последен път, той отиваше при жена си и при тъста си, правеше планове за работа за строежа на новия им апартамент…

Излезе към седем и половина и не се върна.

След като го арестуваха, майката на Богата ме пресрещна на улицата, където живея, и ми каза: „Пари имам, пари ще дам! Където и да е синът ти, ще го намеря и ще го убия!“

„Откъде имаш пари бе, Недялке? “ – я попитах. Знаем се от млади. И тя – разведена като мен. Синът й лежа седем години в затвора за кражби и изнасилване. Като излезе, изведнъж забогатяха – отвориха барче и магазин за видеокасети, купиха къща и апартамент…

„Откъде имам пари, не е важно – рече ми – Но ще ги дам, та и синът ти да не е жив.“

Затова съм убедена, но не зная как да го докажа: синът ми беше убит от наемни убийци, наети от майката на Богата Недялка, от брат му Веселин и от вдовицата на Картофа Нели. Убийството е станало със съучастието на хора от затвора, които са получили хонорар за това.

Официалната версия е, че Борислав и затворникът Митко Узунов занесли повреден телевизор в киносалона, където Узунов да го ремонтира. Узунов бил извикан уж по спешност, а синът ми останал сам. Според Узунов той поискал да свали абажур и да го занесе в килията. Качил се бил на стол и паднал, ударен от ток…

Можех да повярвам на това, ако синът ми не беше умрял два часа след последното ни свиждане. Тогава той каза: „Изглежда, съм объркал сметките на някои хора, без да знам, а други съм улеснил.“

По-рано Борислав ми писа от затвора: „Имам сведения, че Картофа и Богата имат връзка с убийството на Деян Добрев, и това е причина да замесват със смъртта на Добрев и мен.“

Самият той няма нищо общо с Добрев, не е вярно, че е бил нает да очисти Картофа и Богата, които са заподозрени в убийството на тоя милионер.

Когато след трагедията повдигнах със санитаря трупа на Борислав, видях: дясното ухо и тилът му бяха сини. Двете плешки също бяха посинели, по гърба имаше следи от удар с палка или въже. На гръбначния стълб зееха три отворени кървящи рани, до опашната кост – две затворени кафяво- червени рани. По двете ръце върху двата средни пръста имаше реотанови отпечатъци.

Тези белези от насилие не са отразени нито в смъртния акт, нито в експертизата от аутопсията.

Погребах сина си втори път, след като издействах ексхумация на 40-ия ден от смъртта му. Дотогава все сънувах, че се връща, но се простих с него завинаги, когато го извадиха от гроба и нарязаха пред очите ми кожата му на ивици. Издържах да не припадна от гледката, понеже виждах, че се потвърждават твърденията ми за насилствена смърт. Синините се виждаха ясно. Но спецовете се направиха на слепци.

На 60-ия ден от смъртта му написах на некролога:

„Прости ми, сине, дето не се сетих да те браня от мафиотите, завладели затвора, а разчитах на правосъдие. „

Той също разчиташе на правосъдие.

Веднъж го попитах: „Защо бе, майко, признаваш всичко?“

„Не мога да лъжа, майко – рече, – така си ме възпитала. Признах как ги убих и защо ги убих тези злодеи. Всички ги познават, ще бъдат снизходителни към мен. Ще излежа присъдата си в затвора и ще се върна при вас.“

Научих го да бъде честен, но сгреших. И той се сблъска с подкупността на магистратите преди смъртта си. „Началникът на следствието Костадинов беше на заплата при Тодор “ – писа ми той от затвора, а на свиждането каза:

,,Педагогиката ти, майко, е неприложима в живота. „/ Януари, 1998 г. София/

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ