Преди 30 години пребори рака! Дано Господ е с него и сега…

Любо Пенев го е закъсал лошо. Именитият голмайстор и треньор замина спешно за Германия, след като лекарите му откриха рак на бъбреците и черния дроб. Лечението в специализираната клиника, близо до Дрезден, е започнало във вторник, 2 декември. Положението въобще не е добро, тъй като туморът е открит в напреднала фаза и с разсейки.

Но 59-годишният Любо веднъж вече пребори подобно тежко заболяване и всички се надяват, че ще се справи и сега, колкото и да е трудно. По информация от близките му, цялото лечение ще излезе повече от половин милион евро. Те вече откриха дарителска кампания, а от бившия му отбор „Валенсия” обявиха, че ще съберат спешно поне 300 000 евро на първо време.

Ракът буквално е изял за един месец славния голмайстор, научи „Уикенд”. Заради заболяването 192-сантиметровият исполин Любо се стопил с 30 кг през ноември, по кило на ден, и в момента тежал критичните 62 кила, което е изключително малко за ръста му.„Зловеща гледка е, няма да го познаете – изпит е напълно”, казва през сълзи негов близък.

Заради критично ниското му тегло лекарите се страхуват да го подложат на химиотерапия – организма му трудно би се справил. А в края на октомври играл мач на малки врати с приятели и по нищо не му личало, че е болен. Нито бил отслабнал, нито нищо. След това почнал да изпитва болки, но се надявал да минат. Отначало дори не искал да отиде на лекар, въпреки че видимо почнал рязко да отслабва.

Жена му Кристина успяла да го убеди, че трябва незабавно да мине през скенера в онкологията. Там безпощадната новина за заболяването го връхлетяла като леден вятър.

След диагнозата Любо първоначално не казал на никого, че е болен. Обадил се само на най-близките си приятели, за да им каже, че отива в чужбина и ще отсъства известно време. Веднага заминал на лечение в Германия. Междувременно състоянието му се влошило още повече. Пенев престанал да се храни, а в момента бил съсухрен като скелет. Огромният мъж, който изглеждаше пращящ от здраве съвсем до скоро, отслабнал за нищо време с около 30 кг.

В онкологията до Дрезден лекарите са констатирали още веднъж, че заболяването е в напреднала фаза. Първата фаза на лечение, която са почнали да прилагат от вторник, е с имунотерапия. При нея се извличат клетки, които се имунизират и след това се връщат в тялото, за да се борят с тумора. Първите вливки са били направени във вторник. Преди това медиците успели да захранят изнемощялото му тяло, за да пристъпят към процедурата. В клиниката при Любо са жена му Кристина и двамата му синове Никълас и Любослав – младши. От София кураж по телефона му дава чичото Димитър Пенев.

Втората му съпруга Кристина обяви дарителска кампания, тъй като лечението е на стойност 550 000 евро. Сред първите отзовали се бил Христо Стоичков. Ицата се беше разсърдил на Любо за това, че не дойде на юбилейния му мач по случай 50-ата му годишнина през 2016 г. Почти цяло десетилетие двамата не си говореха. Но сега Христо превел веднага 5000 долара в сметката за лечение.

Именно Стоичков беше един от хората, които помогнаха на Любо да се пребори с рака преди повече от 30 години. В края на януари 1994 г., по време на тренировка във „Валенсия”, нападателят беше ударен с топката в слабините. Почувства болки, след което го пратиха на уролог. Там откриха, за щастие в сравнително ранна фаза, че българският голмайстор има тестикуларен рак. Привържениците на „Валенсия”, както и всички останали запалянковци в Испания и България, бяха потресени от новината. В началото на февруари същата година Любо постъпи за лечение и операция в клиниката „Пуигверт” в Барселона.

На влизане го придружаваха Христо Стоичков, директорът на „Валенсия” Алберто де Мигел и лекарят на отбора Хосе Оро. А с него в болничната стая беше Хуанхо Родри, неговият мениджър. Последният свидетелства, че в отчаянието си Любо ударил един юмрук в стената. Но последвалите 50 сеанса химиотерапия дават резултат.

В крайна сметка Любо прескача трапа и в края на 1994 г. отново е на терена. За да се възстанови, българският голмайстор купува зала за фитнес, в която тренира, за да се върне към играта. И до днес на онкологичните симпозиуми неговото лечение се дава за пример.

Във „Валенсия”, където днес събират пари за лечението му, тогава постъпват гадно. Кроят планове как да се отърват от болния футболист. Докато българинът се бори с рака, новият президент на клуба Пако Ройг и хората му цинично почват да го подпитват дали не е склонен да си преподпише договора. Само че срещу по-ниска заплата. На езика на футболната дипломация това е намек, че трябва да си ходи. Занимават го с комисиони, такси и всякакви простотии точно в най-трудния момент от живота му.

Любо отначало стиска зъби, но след това избухва. В средата на 1995 г. обявява, че се маха от „Валенсия”. Обвинява за напускането си Ройг и се извинява на запалянковците, че е принуден да си тръгне. Отива при прочутия президент Хесус Хил в „Атлетико” (Мадрид), а с него отборът печели шампионската титла и Кралската купа.

Пенев е обявен за играч №1 на „Атлетико”, след като за 42 мача вкарва 22 гола.

Животът на Любо Пенев хич не е лесен, въпреки че е играл в елитни отбори на Испания като „Валенсия”, „Селта” и „Компостела”. Когато почва в ЦСКА, всички казват, че е връзкар, тъй като треньор е чичо му Димитър Пенев. Но след 80 гола с червения екип, нападателят на ЦСКА е продаден в Испания за 1 милион долара през есента на 1989 г., още преди промените. Става един от най-изявените голмайстори в тамошната Първа лига, ползва се с огромно уважение.

В кариерата си в Испания и у нас е изиграл 432 мача и има над 200 гола. Остава в историята на ЦСКА като единственият, който е бил футболист, старши-треньор и президент на клуба. Като наставник е водил още пловдивските „Ботев” и „Локомотив”, „Литекс”, „Царско село”, „Хебър” и националния отбор на България. Видна фигура от Пеневата чета, заради рака Любо пропуска САЩ-94, но по решение на целия отбор също получава медал за заслуги. След Евро-96 е наказан с временно изваждане от националния отбор заради фразата си „Който ме уважава – уважава, който не – да духа супата!”

Той е син на Младен Пенев, по-големият брат на чичо му Димитър Пенев. Младен също почва в „Локомотив” (Сф), по късно носи екипа на „Добруджа”. Умира едва на 66 години.

Любо е поредният от героите от Пеневата чета, който се бори за живота си с тежко заболяване. Славният №5 Петър Хубчев още се лекува от рак в Германия. По-рано миналия месец капитанът на героите от САЩ-94 и бивш шеф на БФС Борислав Михайлов влезе с болница с цироза и инсулт, като все още е в изкуствена кома.

Народ / чрез „Уикенд“

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

През 1989 г. тя бе ученичката, която взриви цяла България

Дебютирала на 16 години в „Маргарит и Маргарита”, актрисата още пази оригиналния сценарий на скандалната за времето си лента на Николай Волев

Ирини Антониос Жамбонас е българска актриса, дъщеря на състезателката по тенис на маса Елпиники Жамбон. Родена е на 12 ноември 1969 година. Родителите й напускат родината си през 1944 година, бягайки от хитлеристкия режим, и се установяват в България.

Завършва актьорско майсторство за драматичен театър в клас на професор Здравко Митков в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“ през 1994 г. След това започва работа в „Малък градски театър“ „Зад канала“. Играе и на сцената на „Театър 199“. Първият филм, в който участва, е станалият култов и скандален „Маргарит и Маргарита“.

Има един син от връзката си с Емил Емилов.

През далечната 1989 година Ирини Жамбонас е ученичката, която взриви България. В момичето със странна хубост режисьора Николай Волев вижда главната героиня на топ лентата „Маргарит и Маргарита“. Ролята сякаш е създадена за нея. Тя е огнена и пламенна, а една от сцените все още разбунва духовете. Едва на 16 е, когато се снима, така че сцената с изнасилването на нейната героиня от Васил Михайлов, няма как да не остави отпечатък в съзнанието ни с прословутата реплика на изнасилвача „За да получиш, трябва да дадеш“

За себе си в минало време разказва:

„Завършила съм Вечерно училище. По това време се снимаше „Маргарит и Маргарита“. Имаше предложение да повторя 10 клас, но нещата се промениха, след като разбрах, че по този начин няма да ми се даде възможност да имам по-добри оценки заради намалено поведение. Но аз не се намирам за чешит. Мисленето, характерът и поведението ми създават трудности на хората са с мен и ме обичат. Но те твърдят, че имам мек и топъл характер. Много хора, които за първи път са работили с мен, са се кръстили, че ще работят с мен. Но това се случва само с тези, които нямат болно его“, споделя Ирини Жамбонас и разкрива, че не е понесла добре славата като дете. „Казах си, че ако някога избера тази професия, ще бягам от популярността и от това да те разпознават на улицата. Това не ми харесваше. Затвори ме и ме накара да се почувствам несвободна.

Не обича да дава интервюта, предпочита тишината, уединението, защото когато си насаме със себе си, откриваш новите пътища. Далеч от суетата, славата никога не я е блазнила, но пък върши работата си упорито, прецизно и забележително, за което свидетелстват многото й награди.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Отиде си поетът Найден Вълчев, автор на песента „Една българска роза“

Съюзът на българските писатели го нарича доайенът на поетите днес.

На 98 години почина поетът Найден Вълчев, съобщи неговият внук Филип Вълчев. 

Найден Вълчев е автор на популярната през 70-те години на 20-и век песен „Една българска роза, информира БТА.

Съюзът на българските писатели го нарича доайенът на поетите днес. 

Българският поет, писател и преводач Найден Вълчев е роден на 30 август 1927 г. в с. Брестница, община Ябланица, в семейство на учител. Основното си образование завършва в родното си село, а средното – в  Плевенската мъжка гимназия, където прави и първите си поетически опити. През 1951 г. завършва Юридическия факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“, но не практикува професията си, защото се отдава на литературата. 

За първи път публикува свои творби във в. „Лост“  през 1946 г. По време на следването си е член на литературния кръжок „Васил Воденичарски“. Докато е в казармата пише стихове, посветени на войнишкото всекидневие, които издава в първата си стихосбирка „На южната граница“, която излиза през 1953 г. 

През периода 1954 – 1955 г. работи като редактор в сп. „Български воин“ и  в. „Народна армия“, от 1956 г. до 1983 г. – в сп. „Септември“, от 1983 г. до 1988 г. – в сп. „Съвременник“, а от 1988 г. до 1989 г.  е главен редактор на сп. „Дарители“. От 1996 г. до 1997 г. е културно аташе в посолството на България в Минск, Беларус. Найден Вълчев е бил член на Съюза на българските писатели, а през 1983 г. е избран за председател на секция „Поезия“ на съюза. 

Найден Вълчев е автор на стихосбирките „На южната граница“ (1953), „Тиха победа“ (1954), „Малка повест“ (1956), „Пъстра палитра“ (1960), „Химни и повести“ (1964), „Люлякова вечер“ (1968), „Лунапарк“ (1970), „Синьо цвете, влак, жена“ (1975), „Златен август“ (1977), „Северна светлина“ (1965), „Зърна за посев“ (1976), „Златен август“ (1977), „Две снежинки“ (1980), „Написано кленов лист“ (1984), „Гигантски слалом“ (1986), Избрани произведения в 2 тома (1987), „Младата луна и старата луна“ (2001), „Рай за грешни“ (2003), „През три води преплавено“ (2004), „Една българска роза“ (Избрани стихотворения, 2013). В пет книги, наречени „Попътни срещи“, издадени между 2007 г.  и 2016 г., Найден Вълчев разказва в есеистично биографични четива за Елисавета Багряна, Никола Фурнаджиев, Панчо Владигеров, Христо Радевски, Валери Петров, Станка Пенчева, Веселин Ханчев, Иван Радоев, Лиана Даскалова, Светослав Обретенов, Любомир Пипков, Тодор Попов, Димчо Дебелянов, Георги Райчев, Димитър Талев, Елиас Канети, Николай Лилиев и др. През 2007 г. е публикувана „Литературна анкета“ на Панко Анчев с писателя. През 2022 г. по повод 95-ата му годишнина е издадена стихосбирката му „Лебед“. За нея Найден Вълчев казва: „Така се казва последното ми стихотворение от 2022 г. То не е посветено на никого, но инвенцията води към лебедова песен. Включено е и първото ми стихотворение от 1952 г. „На границата щъркели прелитат“ от войнишките ми стихове. Това са 70 години стихове.“

Част от поетичното творчество на Найден Вълчев е посветено на децата, като пише под псевдонима Чик Чирик. Това са стихосбирките „Българска земя“ (1963), „Звъни звънче“ (1968), „Фото Есперанто“ (1983), „Жълъдче със шапка“ (2004) и др. 

Найден Вълчев е сред създателите на Съюза на преводачите в България и е негов председател от 11 март 1989 г. до 2 март 1991 г. Той е преводач от руски език. Превел е книги със стихове на поетите – Александър Пушкин, Адам Мицкевич, Михаил Лермонтов, Сергей Есенин, Роберт Рождественски, Бела Ахмадулина и др. За работата си като преводач поетът разказва: „Превеждам стихове и автори, които са ми въздействали силно и които съм искал да бъдат прочетени и от други. Това право на желанието натоварва преводача с огромната отговорност да пренеса автора жив и  здрав на другия бряг на реката. Да спаси всичките или почти всичките му достойнства и да го покаже с мисловната, емоционалната и образната му мощ.“ Според Найден Вълчев истинският преводач трябва да превежда това, от което не би се срамувал, да го превежда със съзнанието, че защитава вече две имена – на автора и своето. 

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

На загиналите граничари – смели бойци на гранични войски

Държавата може да има много атрибути, но границите й са тези, които дават някакъв смисъл на това понятие. Разширяването им може да не е приоритет, но тяхната отбрана и неприкосновеност са задължение на всяка власт, независимо от нейната политическа ориентация. В следващите редове ще ви запознаем с няколко значими подвига, свързани с дейността на това подразделение по време на Народна република България.

 Вече ви разказахме за това как и кога гранични войски се създават във вида им останал в общи рамки същия до 10.11.1989 г. Нека сега видим какво се е случвало по родните ни граници в годините непосредствено след Втората световна война.

Кои са били най – известните случки и герои, оставили следа в историята на страната ни?

Много са падналите герои, много са ранените, много са и прославилите българското оръжие. За съжаление мирните дни по нашите граници са малко и не зависят много от обявените официално войни.

В средата на миналия век обстановката на държавната граница става доста усложнена. Само за периода 1947 г. – 1950 г. броят на въоръжените стълкновения е 1446. А през следващите две години граничните наряди “се срещат” с още 218 въоръжени нарушители.

 

През 1946 г. започват гръцки нападения на българска територия и постоянни престрелки с българските гранични постове по южната граница. Гърция проявява аспирации към 39-те острова в река Марица. На 4 април 1948 г. гръцки въоръжени сили навлизат с масирано нападение на българска територия и заемат „Горния“ остров, избивайки българските войници от граничния наряд, като изхвърлят телата на граничарите в реката. С бърза контраатака, само със силите на гранични войски противникът е изтласкан обратно и суверенитетът върху острова е възстановен. На 11 април 1948 г. районът отново е нападнат. При гръцкото нападение е ранен тежко българският граничар редник Михаил Георгиев Михайлов, който след 3 дни умира от получените в боя с гърците рани. Четири години по – късно Гърция става член на НАТО и набира още смелост за нападения по южната българска граница. През цялата година островите са подложени на обстрел от страна на гръцката армия.

 На 26 юли 1952 г. срещу „Източния“ остров започва гръцка атака от 15-20 жандармеристи. Атаката е посрещната от само 1 български граничен наряд от 3 граничари. Старши на наряда е редник Цветан Атанасов Петков, заедно с редниците Давидов и Петков. Гръцката жандармерийска част е отблъсната.

През нощта на 26 срещу 27 юли 1952 г. островите са атакувани от няколко десетки гръцки жандармеристи. Група от 30-35 гръцки жандармеристи е пропусната от българския наряд и с точен, убийствен огън българските граничари поразяват смъртоносно няколко от жандармеристите. Старшият на наряда мл. с-т Бонев забелязва, че зад основната група се движи командващият гръцки офицер заедно с още няколко от жандармеристите, носещи картечница. Отличната стрелба, с която Бонев поразява офицера, а редник Иван Цанков — картечаря, обръщат гръцката част в отстъпление и тази тяхна атака е успешно отблъсната. Противникът се прегрупира и отново навлиза на българска територия. Тук численото превъзходство на гърците е сразено от точния кръстосан огън на 2-та български усилени наряда. Атаката става масирана, като стрелба е открита по всички околни острови. Противникът е отблъснат, като изоставя на наша територия убитите офицер и жандармеристи, оръжие и боеприпаси.

По време на тези конфликти загиват около 50 български войници и офицери. На гръцката жандармерия са нанесени значителни загуби, но точни данни за тях не са известни.

Бойното кръщене на гранични войски е повече от успешно.

Следват няколко геройски подвига на млади хора, които и до днес са пример за всички военнослужещи.

 

На 1 юли 1953 г. младши сержант Вергил Ваклинов, редник Трайко Стаменов и служебното куче Вихър изпълняват бойна заповед по охрана и отбрана на държавната граница край с. Бръщен. Около 21:30 ч. чуват изстрели откъм района на Римския мост на Доспат дере. Вергил Ваклинов и Вихър, следвани от Трайко Стаменов, се отправят към района на престрелката.

Минути преди това въоръжена група от 4 диверсанти, завръщаща се нелегално в Гърция, след като е изпълнила задачата си в България, се е натъкнала на наряд от съседната гранична застава. Вергил Ваклинов пресича пътя на нарушителите, преследва ги по посока на държавната граница, като успява да залови жив един от тях.

В местността Чуката (сега Ваклинова чука), намираща се на 700 м. югоизточно от с. Бръщен, той е тежко ранен при престрелка с другите трима нарушители. Един нарушител е убит от служебното куче Вихър, което също загива в схватката с него. Останалите двама от групата успяват да преминат на гръцка територия.

След приключване на сражението тежко раненият Вергил Ваклинов през нощта в продължение на часове е носен на ръце от другарите си до съседното село Марулево, където местните селяни окосяват голяма поляна, за да може рано сутринта на 2 юли да кацне изпратен от София санитарен самолет, който да го транспортира до болница. Въпреки положените усилия от другарите му, от местното население и от властите, Ваклинов умира по време на полета.

През първата половина на месец март 1952 г. група от четирима диверсанти преминава границата от гръцка на българска територия близо до с. Вълче поле, достигайки подножието на връх Сарабурун. В близост до Сарабурун се намира кошарата на овчаря Атанас Горастев. Бандитите се опитват да го вербуват за тяхната кауза, като му поставят различни задачи, с уговорката, че на връщане ще проверят как ги е изпълнил. След това те продължават към Шейновец и вътрешността на страната. Овчарят информира граничарите, но вече е късно. Тъй като се предполага, че и на връщане бандитите ще използват същия маршрут, командването на гранични войски взима решение да се направи засада на пътеката, по която се движат бандитите.

В 6 ч. сутринта на 31 март 1952 г. диверсантите попадат на засадата. Заповядано им е да се предадат. Те не се подчиняват и започва престрелка между тях и граничарите. Бандитите се пръскат моментално и всеки сам започва да търси начин да се измъкне от засадата. Постепенно част от боя се пренася и по склоновете на Сарабурун. Пръв пада убит Стоил Косовски, докато хвърля граната по бандитите. Георги Стоименов е тежко ранен. След края на боя на път за болницата Стоименов умира. Асен Илиев се отделя от останалите незабелязано и тръгва да пресече пътя на бандитите на граничната бразда близо до пирамида 371, където излиза „бандитската пътека”. Никой не забелязва кога Асен се отделя от другите. След края на боя го намират убит, а близо до него е открит убит и единият от бандитите.

Десетки са още тези, които отдадоха живота си в защита на родните граници – лейтенантите Младен Калеев и Иван Батов, младши сержант Иван Миладинов, ефрейтор Илия Русев, редниците Георги Пирдопски, Дончо Ганев… 

 

Сарабурун, Стоил, Асен, Вихър, Георги, Вергил, Чуката, Горния остров. По  – добре е да помним имената от колкото датите. Вижда се, че дори в мирно време, граничарската служба е тежка и опасна и не трябва да получава политическа украса, а само почит и уважение.

 Поклон пред героизма и саможертвата на българския граничар! 

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

В Испания излязоха подробности за Любо Пенев

 MARCA, AS и Mundo Deportivo съобщиха тревожната новина за здравословното му състояние

Тревожната новина за здравословното състояние на Любослав Пенев е централна за големите спортни медии в Испания. Именно там славният нападател изгради бляскава кариера с екипите на Валенсия (85 гола), Атлетико Мадрид (20), Селта (18) и Компостела (36).

MARCA, AS и Mundo Deportivo съобщиха, че Пенев е диагностициран с рак на бъбреците. AS допълва и известната до този момент информация с името на германския град, където първо е лекуван Любо – Аугсбург. След това той е насочен към друг град в страната.

Загубата на тегло

„Лекарите, които се грижат за 59-годишния бивш футболист, решават как да продължат лечението му предвид деликатното му здравословно състояние. Загубата на килограми допълнително усложнява и без това тежкото му положение“, посочва AS.

„Ситуацията вече е публична в родината му. Бивши съотборници и фенове изпращат съобщения за подкрепа в този изключително труден момент от живота му“.

Славна следа

Публикацията продължава с богатата визитка на Пенев и със следата, която е остави във футбола в Испания.

В понеделник съпругата на Любослав – Кристина, отправи апел за финансова помощ във връзка с лечението, като предостави дарителска сметка.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Ексбарета екзекутира Голямата Рижа. Оправдават го, но след 6 години намира мъртъв сина си

На 20 септември 2009 г. в Бургас идва есента. Още има туристи, но градът вече е спокоен, лятната суетня е отминала. В квартал “Меден рудник” – аналог на многохилядната софийска “спалня” квартал “Люлин”, около обяд малко хора се мяркат по улиците, автомобили преминават отвреме-навреме. Никой дори не може и да си помисли, че засичане на кръстовище ще доведе до бой, стрелба и смърт, припомня Труд.

Малко след 13 ч на кръстовище се засичат мотоциклетът на бившата барета от Отряда за борба с тероризма Петко Лисичков и “Ауди”-то на боксьора Калоян Стоянчов – Голямата Рижа. Той има и брат, по прякор Малката Рижа. В автомобила с него е и Тодор Андонов, с когото до обед ходили в “Меден рудник” да помагат на майката на техен приятел да разчиства боклуци.

При засечката няма удар, но спрели и колата, и моторът. Калоян и Тодор излизат да накажат моториста. Тръгват към Петко с крясъци, той вади палка, за да ги посрещне. Започва бой, при който нападателите изтръгват палката от ръцете му, започват да го удрят с нея. Рижата вади и нож. Лисичков тогава посяга към законния си пистолет, насочва го към него и стреля. Един от куршумите попада в главата на Калоян, два – в гърдите. Голямата Рижа издъхва след няколко минути.

Опасността за бившия командос обаче не е отминала. Тодор бяга до няколко блока наблизо в квартала и вика на помощ приятели, които пристигат минута след дошлия на място полицейски патрул. Когато вижда бившите си колеги, Лисичков вдига ръце и доброволно им предава пистолета си. Взема платнище от мотоциклета си и завива трупа. Срещу него и патрулката обаче се нахвърлят приятелите на Рижата – Атанас Парушев и Мануел Стоев. Последният по-късно ще получи обвинение за заплахи към Лисичков, тъй като е размахвал срещу него мачете и нож. За подкрепление униформените викат полицаи от спецзвеното за задържане към Регионалната дирекция на МВР.

Приятелите на Рижата са арестувани и откарани в ареста, където е задържан и Петко. Той обаче остава в килията само 72 часа. Съдът го пуска с мярка “домашен арест”, променена по-късно на “парична гаранция” от 1000 лв.

Първото обвинение, което прокуратурата повдига на Лисичков, е за убийство в състояние на афект. По време на разследването тази квалификация се променя в убийство, извършено при превишаване пределите на неизбежната отбрана. Експерти обаче установяват, че командосът е бил под силен стрес и страх за живота си.

Адвокатите на Стоянчови още в началото на процеса пледират за преквалификация на обвинението в умишлено убийство. Тодор Андонов, другият участник в схватката, твърди, че видял как Лисичков се е надвесил над вече простреляния Калоян и натиснал спусъка още веднъж. Тези показания не се подкрепят от доказателствата по делото.

Година след убийството – през септември 2010 г., магистратите обявяват решението си – условна присъда от 18 месеца с 4 години изпитателен срок. Половин година по късно Апелативният съд я потвърждава. И двете страни обаче не са доволни и внасят жалби във ВКС. Цели 9 години след убийството върховните магистрати отсичат – Петко Лисичков не е виновен. Те са съгласни, че неизбежната отбрана е била превишена, но приемат, че това е станало от уплах – заключение на експерти, което не е прието от бургаските им колеги.

“За първите 2 инстанции е безспорно, че Лисичков е могъл да избегне нападението по друг начин, без да се стига до смъртта на Стоянчов. Но те не са посочили какъв е този начин – да изтръгне палката или ножа, да простреля Стоянчов в неуязвимо за живота място, да стреля по него само веднъж, да се остави да бъде бит и след това да отвърне на нападателя си”, пише в мотивите за решението на ВКС. Посочва се и че по-долните инстанции са пропуснали факта, че жертвата е била под въздействието на наркотици. Върховните магистрати обаче оставят размера на кръвнината, която Окръжният и Апелативният съд в Бургас са постановили – 40 000 лв., въпреки че бащата на жертвата – Слави Стоянчов, е поискал половин милион.

Името на боксьора Калоян Стоянчов се свърза със силови групировки в Бургас, с рекет и с още два кървави инцидента. Голямата Рижа беше намушкан с нож при свада в дискотека “Мания” в Слънчев бряг, а след това бе ранен при бой пред интерхотел “България” в Бургас.

Спецполицаят служил и в Чуждестранния легион

Петко Лисичков е завършил спортното училище в Бургас и два пъти е бил републикански шампион по борба за юноши. Той служи като барета в СОБТ, но напуска поделението през 1994 г., като започва работа в охранителна фирма. Известно време е бил гард и в столичната дискотека “Ялта”. В Бургас се говори, че няколко години е прекарал и във Чуждестранния легион.

След убийството на Рижата се мести да живее в София. През 2015 г. погребва сина си. Момчето е намерено мъртво в квартирата на баща си в София. Тогава е само на 21 години посегнало към законния пистолет на татко си, доближил го е до слепоочието си и натиснал спусъка. Така и не се изясниха причините за фаталното решение.

След няколко години ексбаретата се завръща в родния си град. Той получава пълна подкрепа не само от съгражданите си, но и от цяла България, където се събират 40 000 подписа в него защита по време на делото.

Източник:flagman.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ