На 20 септември 2009 г. в Бургас идва есента. Още има туристи, но градът вече е спокоен, лятната суетня е отминала. В квартал “Меден рудник” – аналог на многохилядната софийска “спалня” квартал “Люлин”, около обяд малко хора се мяркат по улиците, автомобили преминават отвреме-навреме. Никой дори не може и да си помисли, че засичане на кръстовище ще доведе до бой, стрелба и смърт, припомня Труд.


Малко след 13 ч на кръстовище се засичат мотоциклетът на бившата барета от Отряда за борба с тероризма Петко Лисичков и “Ауди”-то на боксьора Калоян Стоянчов – Голямата Рижа. Той има и брат, по прякор Малката Рижа. В автомобила с него е и Тодор Андонов, с когото до обед ходили в “Меден рудник” да помагат на майката на техен приятел да разчиства боклуци.


При засечката няма удар, но спрели и колата, и моторът. Калоян и Тодор излизат да накажат моториста. Тръгват към Петко с крясъци, той вади палка, за да ги посрещне. Започва бой, при който нападателите изтръгват палката от ръцете му, започват да го удрят с нея. Рижата вади и нож. Лисичков тогава посяга към законния си пистолет, насочва го към него и стреля. Един от куршумите попада в главата на Калоян, два – в гърдите. Голямата Рижа издъхва след няколко минути.



Опасността за бившия командос обаче не е отминала. Тодор бяга до няколко блока наблизо в квартала и вика на помощ приятели, които пристигат минута след дошлия на място полицейски патрул. Когато вижда бившите си колеги, Лисичков вдига ръце и доброволно им предава пистолета си. Взема платнище от мотоциклета си и завива трупа. Срещу него и патрулката обаче се нахвърлят приятелите на Рижата – Атанас Парушев и Мануел Стоев. Последният по-късно ще получи обвинение за заплахи към Лисичков, тъй като е размахвал срещу него мачете и нож. За подкрепление униформените викат полицаи от спецзвеното за задържане към Регионалната дирекция на МВР.


Приятелите на Рижата са арестувани и откарани в ареста, където е задържан и Петко. Той обаче остава в килията само 72 часа. Съдът го пуска с мярка “домашен арест”, променена по-късно на “парична гаранция” от 1000 лв.


Първото обвинение, което прокуратурата повдига на Лисичков, е за убийство в състояние на афект. По време на разследването тази квалификация се променя в убийство, извършено при превишаване пределите на неизбежната отбрана. Експерти обаче установяват, че командосът е бил под силен стрес и страх за живота си.


Адвокатите на Стоянчови още в началото на процеса пледират за преквалификация на обвинението в умишлено убийство. Тодор Андонов, другият участник в схватката, твърди, че видял как Лисичков се е надвесил над вече простреляния Калоян и натиснал спусъка още веднъж. Тези показания не се подкрепят от доказателствата по делото.


Година след убийството – през септември 2010 г., магистратите обявяват решението си – условна присъда от 18 месеца с 4 години изпитателен срок. Половин година по късно Апелативният съд я потвърждава. И двете страни обаче не са доволни и внасят жалби във ВКС. Цели 9 години след убийството върховните магистрати отсичат – Петко Лисичков не е виновен. Те са съгласни, че неизбежната отбрана е била превишена, но приемат, че това е станало от уплах – заключение на експерти, което не е прието от бургаските им колеги.


“За първите 2 инстанции е безспорно, че Лисичков е могъл да избегне нападението по друг начин, без да се стига до смъртта на Стоянчов. Но те не са посочили какъв е този начин – да изтръгне палката или ножа, да простреля Стоянчов в неуязвимо за живота място, да стреля по него само веднъж, да се остави да бъде бит и след това да отвърне на нападателя си”, пише в мотивите за решението на ВКС. Посочва се и че по-долните инстанции са пропуснали факта, че жертвата е била под въздействието на наркотици. Върховните магистрати обаче оставят размера на кръвнината, която Окръжният и Апелативният съд в Бургас са постановили – 40 000 лв., въпреки че бащата на жертвата – Слави Стоянчов, е поискал половин милион.


Името на боксьора Калоян Стоянчов се свърза със силови групировки в Бургас, с рекет и с още два кървави инцидента. Голямата Рижа беше намушкан с нож при свада в дискотека “Мания” в Слънчев бряг, а след това бе ранен при бой пред интерхотел “България” в Бургас.


Спецполицаят служил и в Чуждестранния легион


Петко Лисичков е завършил спортното училище в Бургас и два пъти е бил републикански шампион по борба за юноши. Той служи като барета в СОБТ, но напуска поделението през 1994 г., като започва работа в охранителна фирма. Известно време е бил гард и в столичната дискотека “Ялта”. В Бургас се говори, че няколко години е прекарал и във Чуждестранния легион.


След убийството на Рижата се мести да живее в София. През 2015 г. погребва сина си. Момчето е намерено мъртво в квартирата на баща си в София. Тогава е само на 21 години посегнало към законния пистолет на татко си, доближил го е до слепоочието си и натиснал спусъка. Така и не се изясниха причините за фаталното решение.


След няколко години ексбаретата се завръща в родния си град. Той получава пълна подкрепа не само от съгражданите си, но и от цяла България, където се събират 40 000 подписа в него защита по време на делото.

Източник:flagman.bg



Преди 45 години в София се ражда едно  момче, на което в навечерието на 10. 11.1989 г. таман са му сложили червената връзка и е трябвало да я сваля. След като завършва гимназия в кв. Изток става част от Царската партия и се появявя рамо до рамо с Илия Павлов. А преди 20 години започна безспорният му възход


Делян Славчев Пеевски е роден на 27 юли 1980 г. в София в семейство, което още преди промените и най-вече след тях придобива значителни позиции в системата на държавните институции и медиите. Майка му, Ирена Кръстева, е една от най-влиятелните държавни служителки в началото на прехода. Тя става директор на Българския спортен тотализатор — позиция, която й осигурява влияние, контакти и достъп до финансови и политически кръгове. В семейството често се споменава и нейният баща, дядото на Пеевски, който е бил ръководна фигура в Държавна сигурност във Враца — факт, който се свързва с наследствената среда на власт и институционални позиции, в която израства бъдещият политик.

Пеевски прекарва детството и ученическите си години в София и завършва 119-то училище „Акад. Михаил Арнаудов“, в софийския квартал Изток. Още в тези години се говори, че е амбициозен, уверен и със самочувствие, несъразмерно на възрастта му — нещо, което по-късно ще стане негова запазена марка. След гимназията записва право в Югозападния университет „Неофит Рилски“, където по-късно завършва като магистър.


Началото на политическата му кариера е необичайно рано. През 2001 г., едва 21-годишен, той става член на НДСВ. По това време неговата майка вече е фактор в държавните структури, а самият той е част от младежки среди, близки до жълтото управление. Пеевски става съучредител на „Младежко НДСВ“, заедно с Росен Дичев — син на говорителката на Симеон Сакскобургготски. Малко след това самата партия се разграничава от тази структура, но това не пречи на стремглавото му издигане.


Министърът на транспорта Пламен Петров го назначава за парламентарен секретар — едно от най-младите лица, заемали такъв пост. Допълнително му е поверено и място в борда на директорите на „Пристанище Варна“ — позиция, която отваря врата към сериозни икономически интереси. Според публикации от онова време някои от първите му действия включват искане за предоставяне на луксозен служебен автомобил — детайл, който остава като любопитна и често коментирана случка за ранното му самочувствие и усещане за влияние.



Скоро след това той е освободен от борда заради липса на необходимия образователен ценз — тогава все още е само студент по право. Но това по никакъв начин не прекъсва развитието му. През 2005 г. става следовател в Столичната следствена служба — позиция, за която се изисква двегодишен юридически стаж, какъвто той няма, но назначението минава въпреки това. Малко след това е повишен до заместник-министър на държавната политика при бедствия и аварии, където наблюдава Държавния резерв и получава участие в комисията, която издава лицензите за търговия с оръжие — сфера, белязана от огромни икономически интереси и контроли.


През 2007 г. идва първият голям публичен скандал. Изпълнителният директор на Булгартабак Христо Лачев се оплаква, че Пеевски е упражнявал натиск върху него, за да бъдат дадени договори на фирми, свързвани с неговото обкръжение. Повдигнато е обвинение за изнудване и злоупотреба със служебно положение. Той е уволнен, но малко по-късно прокуратурата прекратява делото поради липса на доказателства. Висшият съдебен съвет го възстановява като следовател, а правителството — като зам.-министър. Само по себе си това е рядко срещан пример за политическа устойчивост.


През следващите години майка му изгражда мощна медийна империя, която постепенно включва телевизии, вестници и сайтове, и която мнозина свързват именно с Пеевски — въпреки че той формално не фигурира като собственик. В публичното пространство се затвърждава образът му като човек, който комбинира политическо влияние, контрол върху медии и силни позиции в определени бизнес кръгове.


На 14 юни 2013 г. идва моментът, който го превръща в една от най-разпознаваемите фигури в новата българска история. Тогава Народното събрание го избира за директор на ДАНС — служба, която символизира държавната сигурност и която има изключително широки правомощия. Решението предизвиква незабавни и масови протести, които ще продължат месеци. Само ден по-късно назначението е отменено. Това събитие окончателно поставя Пеевски като символ на кризата на общественото доверие към институциите и на опасенията от концентрация на власт.


Въпреки това той остава дългогодишен народен представител от квотата на ДПС. Влиза и излиза от листи за Европейския парламент, избира се, отказва се — действия, които често предизвикват спорове за законност и тълкувания на изборните правила. След вътрешни напрежения в партията през 2024 г. той става председател на новата формация „ДПС – Ново начало“, запазвайки позицията си като ключова фигура в политическия живот.


Извън официалната биография, любопитни моменти от личния му живот рядко достигат до медиите. Известно е, че Делян Пеевски има две деца. Сред жените, с които е свързван, е поп-фолк певицата Цветелина Янева. В медиите се съобщава, че тя е майка на едно от децата на Пеевски — син, роден през 2017 г. Връзката между тях често присъства в публичните дискусии, а фактът, че личният му живот включва известна поп-фолк звезда, добавя допълнителен пласт любопитство и внимание.


Днес Делян Пеевски е един от най-влиятелните, но и най-противоречиви хора в българския публичен живот. Той е пример за това как политиката, медиите и бизнесът могат да се преплетат в една фигура, носеща едновременно власт, съмнения, подкрепа, критики и митология. Биографията му — започнала с раждане в семейство с влияние и преминала през скандали, назначения, възходи и падения — остава една от най-обсъжданите и характерни истории на българския преход.

Статията е написана въз основа на публично оповестената информация в медиите.


 


Финансистът Емил Хърсев е починал, съобщава Факти. Финансовият експерт и бизнесмен е роден в Димитровград на 19 октомври 1961 г. Доцент е по банково дело в УНСС и собственик на “Хърсев КО“.


Хърсев завършва немската гимназия в София. След това започва висшето си образование във ВИИ “Карл Маркс“ (днес УНСС), където се дипломира по специалността финанси. Защитава дисертация на тема “Еволюция на парите“ (1990).


Хърсев е доцент по банково дело и банков мениджмънт в УНСС (от 1996), финансов и инвестиционен консултант и собственик на “Хърсев и КО“.



Емил Хърсев има съпруга на име Юлиана и две деца. И двете му дъщери са в семейния бизнес.

Лупа бг


Нямал е още 13 години. През една гореща августовска вечер на 1944 г. е спрян от жандармеристи на шосето между Брестовица и Перущица, носел е купени лекарства за болната си майка.

По подозрение, че ги носи за партизаните, е разстрелян на място от жандармеристите, по заповед на Черния капитан.

Има скромен паметник, ако не е премахнат вече…

Историята е такава, искаме ли или не искаме е наша история и няма причини да се срамуваме от нея.


Живееше някога в едно село едно момче. Момчето се казваше Никола, а селото — Перущица. Като всички деца Колю обичаше да играе, да се катери по дърветата, да скита из планината, която започваше от самото село. Но от всичко най обичаше книгите и… разказите на баща си.


Щом се прибере вечер, ще седне до баща си. А той знае за какво е. И ще заразказва за ония тежки, героични дни, когато цялото село грабна пушките и пет дни и нощи стреля срещу потисника турчин. За ония пет дни и нощи, които накараха цяла Европа да заговори за това малко, героично село.


Много пъти Колю беше слушал тия разкази, но те никога не му омръзваха. Седеше до баща си, гледаше го с чистите си сини очи и детското му сърчице се свиваше от мъка и гордост. Когато бащата свърши разказа, момчето ще си легне и цяла нощ ще сънува юнаци и герои. Цяла нощ в ушите му ще кънти пукотът на ония пушки, които приближиха свободата на поробения народ.


То знаеше, че и сега в планината има такива герои. Знаеше, че тия герои се наричат партизани. Та нали и от тяхното село вече няколко души оставиха кръвта си из тая планина. Та нали само преди два месеца фашистите убиха двайсет и двама души пак горе в планината, на високия бряг на Въча. То ги познаваше — бяха все млади, все негови батковци. То много добре си спомня как в оня юнски ден цялото село осъмна като попарено, как майките пицяха из улиците и кълнеха управищите.


„Защо убиха момчетата? — питаше се то. — Какво лошо са направили?“


Оттогава детето започна по-малко да играе, повече си седеше в къщи, помагаше на майка си, грижеше се за своя добър приятел магарето. А когато нямаше работа, ще седне на двора с някаква книжка и … ще потъне в нея. И само ако до ушите му долети далечно бръмчене на самолет, ще се сепне и ще вдигне очи към небето. Да, той вече си е решил, че като порасне, ще стане летец. Това го знаят всички — и баща му, и майка му, и другарите му. „Няма по-хубаво нещо от това да летиш! — мисли си често момчето. — Да се вдигнеш високо, високо, чак над облаците! Да летиш над планини, над градове, над морета! Какви ли изглеждат те отгоре? Сигурно много смешни. Но аз ще ги видя! И някой ден ще заведа на летището всичките деца от нашата махала, а може и от цялото село, и ще ги кача. Нека и те полетят малко. И мама ще взема, и татко!“


Момчето можеше така по цели часове да гледа към небето и да си мечтае. „Но нали летци стават най-смелите! Ами аз смел ли съм! Вечер мога да изляза сам на двора. Не ме е страх и да минавам покрай ония с лъскавите копчета! Мога да се катеря на най-високите дървета, по най-стръмните скали! Значи съм смел! Значи ще стана летец!“

И магарето знаеше за тия негови мечти,защото неведнъж му ги беше доверявало. Ще седне на яслите

край него,ще притисне главата му до гърдите си и надълго ще му обяснява.А накрая все не забравя да

добави:

—Аз и теб ще взема. И двамата заедно ще прелетим над село. Нали?

Животното трепка с уши и току се дърпа към яслите.Там има такава сочна трева.

—Ех, ти! Хайде, яж!

Момчето го тупва по гърба и излиза навън.

—Мамо, да ти насека ли дърва?

—Мамо, да ти донеса ли вода?

—Мамо, нещо трябва ли да купя?

Майката се е изправила на прага и го гледа.

—Нищо не ми трябва, сине! Иди, поиграй си! Стига си седял все в къщи!

—Нека да дочета тази книжка, мамо. Знаеш ли колко е интересна. Довечера ще ти я разкажа. Искаш ли?

—Добре, добре!

Но един ден майката се разболява. Опита да стане заранта и не можа.

—Ти си лежи, мамо, аз всичко ще свърша. И за обед ще спотвя. Само ще ми кажеш как. Но… най-напред ще ида за лекар. А ти да лежиш, чуваш ли!

Много му беше мъчно, когато майка му боледува.

Все около нея се навърташе,четеше й книжки, питаше я през минута какво иска, по-добре ли е вече.

Лекарят я прегледа, написа рецепта и си отиде.

Момчето изведе магарето от обора.

—Мамо, аз отивам за лекарствата до Брестовица…

И пак я попита иска ли нещо.

Тя поклати глава.

—И да лежиш! Нали чу, и лекарят така каза.

—Добре, момчето ми, добре!

Преди да излезе, то я попипа с малката си ръка по челото, по страните, оправи завивката и тръгна.

В къщата на Никола Накев, януари 1943 г.


Магарето стоеше там, където го беше оставил. Метна се на гърба му и то зачатка с подкованите си копита по калдъръма. По улиците нямаше никой. Бабите и децата се бяха изпокрили от августовската жега, а бащите и майките бяха на полето. Момчето непрекъснато подвикваше на магарето и то бързаше, колкото може.


Колю и друг път е ходил до Брестовица, но, кой знае защо, тогава селото му се струваше много близко. А сега?


В аптеката го забавиха. Имаше много хора и трябваше да чака, пък и докато приготвят лекарството… Когато си тръгна, вече притъмняваше. А трябваше да се прибере преди полицейския час. Иначе, ония с лъскавите копчета, каквито са…


„Какво ли прави сега мама! — мислеше си момчето. — Ами ако е по-зле! Но аз нали й нося лекарствата. Като започне да ги пие, ще оздравее! Довечера ще легна при нея и ще й разказвам приказката. Или … може за самолетите. И докато е болна, няма да й давам да става! Селото вече се вижда. Още малко и съм при мама!“


Колето пъхна лекарствата в двата си джоба и подвикна на магарето:


— Хайде, по-скоро, пък като си отидем, ще ти напълня яслите с трева. Но какви са тия конници, които идват насреща. Момчето се взира в здрачината — офицери, войници. Че какво пък! Нали е смел, нали ще става летец. Защо ще се плаши от тях. Пък и … нищо не им е направил!


Ето, конниците идват все по-близо, копитата на конете им кънтят все по-силно. Най-отпред върви един капитан, след него един подпоручик и двама войници.


— Хей, къде си ходил! — вика капитанът и скача от коня.


— До Брестовица за лекарства. Мама е болна. — отговаря момчето.


— Майка ти е болна! — крещи капитанът. — Ще лъжеш, а! Казвай, за кого са тия лекарства! На шумкарите ли ги носиш!


Две грамадни ръце се протягат към момчето, сграбчват го за раменете и го смъкват от магарето. И започват да го удрят по лицето, по главата, а оня омразен глас продължава да заплашва.


— Казвай, за кого са тия лекарства, или…

Един камшик изсвистява във въздуха и се впива в

главата на момчето. То се опитва да се защитава с ръце,моли се, обяснява, че лекарствата са за майка му, че тя е много болна…

Но капитанът като че не го чува.

—Подпоручик, застреляй тая гадина! — вика той.

Подпоручикът клати глава и се отдръпва назад. Отдръпват се и войниците.

Но капитанът също има пистолет. И его, той го издърпва от кожения калъф, натиска спусъка и… Над

потъмнялото Перущенско поле,над лозята, над ябълковите градини секва един страшен изстрел. Момчето полита към земята.

—Защо ме убивате! Какво ви направих! — шепне с отмалял глас то и като поглежда с чистите си сини очи към войниците, ги моли:

—Занесете лекарствата на мама! Тя е… много болна!Тя… чака…

Капитанът продължава да стреля— един, два, три пъти…Момчето лежи проснато по гръб, с очи към небето. Сякаш е легнало на някоя поляна и гледа как там горе в чистото небе летят самолети. Много самолети. От прозорците им надничат деца и радостно махат с ръце.

А зад кормилото на най-големия самолет седи младеж със сини очи. Той гледа надолу и вижда една малка, ама съвсем малка къщичка. На прага й стои жена

и тя е по-голяма от къщата. Тя е много голяма. И той вижда как протяга двете си ръце към него, сякаш иска да го прегърне…


Не, това не е приказка. Това е една истина за живота на едно момче, което мечтаеше да стане летец. Момчето се казва Никола Накев, а селото, в което се намира неговата родна къща— Перущица. През оная черна августовски вечер то още не беше извършил тринайсет години.


Защото е родено на пети декември хиляда деветстотин тридесет и първа година, а когато видя ония самолети, от които надничаха деца и весело махаха с ръце, си отиваше седемнайсетият ден на месец август.


Само двайсет и три дни преди свободата!

Богдан Митов /Из книгата „Помни тяхното детство“/


Българският спорт може да се похвали с много велики щангисти. От Нораир Нурикян, през Янко Русев и Наим Сюлейманоолу, а защо не и до Карлос Насар. 

Разбира се, това са само част от големите ни шампиони. Зад постиженията на великите спортисти обаче винаги седят не по-малко значими треньори. Що се отнася до вдигане на тежести, веднага в съзнанието на всеки фен изскача името на Иван Абаджиев. В следващите редове ще прочетете историята на един от неговите ученици. Разказ за воля и сила.


Андон Николов или българинът, който стана олимпийски шампион за 4 години


Неговото име е Андон Николов. Той е роден на 15 юни 1951 г. в София. Израства в неособено заможно семейство. Започва доста късно да се занимава с организиран спорт. „Спортувах всичко в общи линии, можех всичко. Исках атлет да ставам, волейбол съм си играл, ски съм карал и какво ли не. Но стана случайно. Изобщо нямах намерение да ставам щангист, никога не съм и мислил. Всичко е на случайността. Влязох в залата и започнах да тренирам, понеже нямаше какво друго“, разказва самият той в интервю за в. „Труд“.


И така чак на 17 години Андон влиза в залата по вдигане на тежести, но талантът му трудно може да не се забележи. Без никаква техника вдига 100 кг над главата си. Тренира усилено, което се забелязва от Иван Абаджиев, по онова време сформиращ първия си випуск. И както може би се досещате, започват нечовешки занимания под ръководството на треньора.



Налага му се да спи в залата, понеже няма 4 стотинки за трамваен билет

„Трудностите за Андон обаче не спират. Поради безпаричие, след като завършва училище, той е принуден да работи в хладилния завод нощни смени, а през деня да тренира. Споделя, че много често у дома няма дори хляб. Има дни, в които му се налага да спи в залата, понеже няма 4 стотинки за трамваен билет да се прибере. Въпреки всичко младежът стиска зъби и влага всички сили в тренировките“, пише сайтът „Българска история„.


На Европейското през 1972 година загатва за огромния си потенциал и завоюва бронз в категория до 90 кг. Следват Олимпийските игри в Мюнхен. Там Николов побеждава считания за фаворит Давид Ригерт и своя сънародник Атанас Шопов.


Сензационния шампион



В епична битка Андон Николов печели титлата, събирайки в трибоя 525 кг – нов олимпийски рекорд. (Тогава движенията са три – повдигане, изхвърляне и изтласкване.) Само с 4 години тренировки той изкачва спортния Еверест! На второ място в баварската столица остава именно другият ни представител – Атанас Шопов. Медиите бързо слагат прякор на Николов – „Сензационния шампион“.


След Мюнхен 1972 обаче тежки контузии и множество операции преследват столичанина. Въпреки това състезателят печели няколко европейски медала, но травмите слагат край на кариерата му. След това той влиза като асистент в щаба на мъжкия национален отбор по вдигане на тежести, предвождан от Иван Абаджиев, когото до последно защитава въпреки нападките. По-късно е и президент на родната федерация в може би най-трудните години на този спорт у нас.


Историята на Андон Николов е повече от впечатляваща. Да станеш олимпийски шампион само с 4 години тренировки, е постижение, което звучи като фантастика. НО Андон Николов го направи – с много труд, въпреки всички препятствия по пътя. Затова името му заслужено е изписано със златни букви в историята на българския спорт!


Автор: Джем Юмеров/ Actualno.com/



Паметник „Създатели на българската държава” се намира на 6 км от град Шумен, на 450 м надморска височина. Разположен е на хълма Илчов баир на територията на природен парк Шуменско плато.


Идеята за изграждането на паметника се появява през 1977 г. по време на подготовката за честванията на 1300-годишнината от създаването на българската държава (681 г.). Строежът започва през август 1979 г. През студените есенно-зимни дни на 1979-1980 г. се правят 1000 сондажа за взривяване на скалните маси. При един от тях, на 31 януари 1979 г., там, където сега се извисява Симеоновата композиция, е вградена капсула със завет към идните поколения. Тържеството по този повод започва с камбанен звън. Текстът на завета е прочетен от Богомил Симеонов. Паметникът е открит тържествено на 28 ноември 1981 г.





Автори на монумента са скулпторите Крум Дамянов и Иван Славов, архитектите Георги Гечев, Благой Атанасов, художниците Владислав Паскалев, Стоян Велев и инженер-конструктурът П. Хаджов.


Паметникът се състои от две групи бетонни форми, между които има малки пространства. Тук се намира най-голямата в Европа мозайка-триптих на открито, която заедно с 21 скулптури символизира идеята за създаването, развитието и възхода на българската държава в периода от VІІ до Х век. На върха на мемориала е поставен гранитен лъв, тежащ 1000 тона.


Паметникът „Създатели на българската държава” е дълъг 140 м и висок 70 м. За изграждането му е изкопана 2300 куб. м. земна маса, използвано е 2400 тона арматурно желязо и е използван 50 000 куб. м бетон.

Връзката между град Шумен и монумента се извършва по 1300 стъпала, осветени през нощта от високи спираловидни тела.


НАЙ-ЧЕТЕНИ👇

ПОСЕТИТЕЛИ ГЕДАТ👇

АРХИВ НА САЙТА

Сайта bgspomen.com не разполага с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантира за истинността и, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът й, освен ако не е авторска. Възможно е написаното в някой статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.

КОНТАКТИ: