Построена през Първата световна война, линията свързвала Бараково и Кочериново с манастира и играела огромна роля за дърводобива и пътуванията. По нея са минавали не само дървени трупи, но и хиляди поклонници, а дори и цар Борис III.
През 1947 г. теснолинейката превозва над 237 000 пътници!
Локомотивите били парни, германски и американски, със скорост цели… 12 км/ч.
Имало дори специален царски вагон и летни открити ремаркета.
Последният влак потегля на 31 март 1960 г. – украсен с черни знамена, изпратен от монаси, работници и цялото Рилско корито.
Днес от тази уникална железница почти нищо не е останало, но споменът за нея живее в изложбата и музея в с. Бараково, организирани от Методи Панайотов.
Историята на Рилската теснолинейка е едновременно горчива и величествена – част от нашето наследство, което не бива да забравяме.
Врачаните братя Балабанови - пионери на българската индустриализация, построяват линията, за да обслужва концесията за добив на дървесина
Близо шест десетилетия след закриването й Рилската теснолинейка продължава да “провокира” спомените на жителите от Югозападна България, а и от други краища на страната. Екскурзиите до Рилския манастир с теснолинейката (т. нар. дековилка) през първата половина на ХХ век оставят незаличими следи и “подклаждат” неизпълними идеи за възраждане на това съоръжение. А то е било изключително инженерно постижение и за него напомня пътуваща документална изложба, организирана от жителя на рилското с. Бараково Методи Панайотов. Изложбата дебютира в София, продължи през Дупница и предстои да намери постоянен пристан в двора на Балабановата фабрика в с. Бараково.
Но как започва всичко? През 1902 г. братята Тодор и Кото Балабанови от Враца печелят 20-годишна концесия за експлоатация на гората на Рилския манастир. Братята са пионери на индустриализацията на България след Освобождението. Тодор е борец за национално освобождение, а през 1903 г. е основател на Съюза на българските индустриалци и е негов председател до смъртта си през 1912 г. Построява жп линията Перник - Радомир (1897), Лъвовия мост и хотел “Империал” в София, спиртната фабрика в Мездра.
Прочутото писателско кафене, строено в стила на виенския сецесион в началото на ХХ век, се е помещавало в неговата къща до Руската църква в столицата.
След спечелване на рилската концесия Балабанови построяват две фабрики (дъскорезна и мукавена) в с. Бараково, разположено на р. Рилска в долината на планината, малко преди вливането в р. Струма.
Балабановата фабрика има собствена десетилетна история, свързващата интереси личности и съдби: поетът Никола Вапцаров работи и живее там през 30-те години на ХХ век, сключва брак с Бойка, а новороденият им син Йонко се разболява и умира; през 1921 г. около 600 руски белогвардейци (хора от висшето общество или заможни земевладелци) се заселват в района на фабриката и започват работа; талантливият поет Биньо Иванов (1939 – 1998) е роден и живял във фабриката, на която посвещава и свои стихове…
Първоначално дървените трупи се свличат до фабриката примитивно: реката е била пълноводна, трупите са спускани и плавали по водата, направлявани по цялото 42-километрово трасе от многобройни работници. Това провокира Тодор Балабанов да потърси универсално решение чрез изграждане на железница. Поради административно протакане и законови забрани Тодор Балабанов не може да види бараковската фабрика свързана с жп линия, тъй като умира през 1912 г. Мечтата е осъществена от сина Иван Балабанов.
Строежът на теснолинейката започва на етапи в хода на Първата световна война в края на 1915 г., а на 13 септември 1916 г. фабриката е свързана с жп мрежата в Струмския район. Изпълнява военни функции, тъй като за нуждите на армията е необходим дървен материал за железопътни строежи. До 1918 г. теснолинейката достига до метоха “Орлица” над с. Рила, през 1922 г. - до устието на р. Илийна, през 1924 г. - по бричеборския склон до Рилския манастир. Малко след това линията достига до крайния си район гара Черней, на 3,5 км над манастира под в. Черней, с множество къси разклонения. През 1937 г. е пусната в експлоатация нормалната жп линия Дупница - Горна Джумая, а гара Кочериново става начална (претоварна) гара на теснолинейката. През 1942 г. целият участък от с. Рила до Рилския манастир става държавна собственост в лицето на БДЖ. Строят се много къси разклонения, собствеността се “преплита” между много стопани: през 1945 г. са открити три нови клона и към 1947 г. в долината на Рилска река и притоците линията достига най-голямото си развитие - текущ път на основната линия Кочериново - Рила - Рилски манастир (36,9 км), гарови коловози (5,6 км), горски и индустриални клонове (10,7 км), общо - 53,2 км релсов път.
Междурелсието е 60 см. В началото вагоните са само товарни, след това се включват и пътнически (1927 г.). Локомотивите са парни, американски и германски (произведени в гр. Касел), движели се със скорост 12 км/час. Вагонният парк е разнообразен и обновяван постоянно, включва товарни и пътнически вагони. Имало и царска машина за височайши особи (ползвана от цар Борис ІІІ, Елин Пелин и др.), санитарен и пощенски вагон. За топлите летни месеци се ползват пътнически вагони тип ремаркета.
През януари 1944 г. покрай англо-американските бомбардировки над Дупница е обстрелвана и теснолинейката, има и ранени.
През 1947 г. по теснолинейката към манастира са превозени 237 437 пътници. През 50-те години превозите постепенно намаляват, тъй като дърводобивът се ограничава, манастирските поклонници намаляват, а автомобилният превоз конкурира влаковия. През 1959 г. по теснолинейката са превозени 130 000 души.
Последният влак потегля от Рилския манастир на 31 март 1960 г., украсен е с по две черни знамена в началото и в края, всички монаси и работници идват на изпращането, локомотивната спирка пищяла непрестанно за сбогом, а населението по цялото Рилско корито излязло за последно “сбогом”.
Тъжна е историята на дековилката след закриването й през 1960 г. В следващите две години постепенно релсите са демонтирани от БДЖ. Но по-голяма част от инвентара, обслужващ жп линията, е оставен безстопанствен, а местните хора отмъкват релси, стрелки, фенери, табели на спирките и пр. След сложни приватизационни и реституционни маневри до 2000 г. Балабановата фабрика е почти унищожена и нарязана на скрап, включително и остатъците от локомотиви и вагони, разположени в двора. Подобна съдба имат локомотивът и вагонът от теснолинейката, оставени като експонати във външния двор на Рилския манастир: пред очите на туристи, монаси и полицаи през м. април 2000 г. те са отнесени в неизвестна посока от “находчив” бизнесмен. Теснопътно локомотивче от дековилката е поставено през 1974 г. пред жп депото в гр. Дупница заедно с няколко вагона. Постепенно са изпочупени и оставени на произвола на съдбата.
Неотдавна е сключен договор с БДЖ и сега локомотивът е изложен пред музея на братя Балабанови, организиран от Методи Панайотов в дупнишкото с. Бараково.
Източник:trud.bg
16:43
