Коварна болест отне живота на Асен Григоров

Скоротечен рак в напреднал стадий е убил журналиста Асен Григоров, научи Lupa.bg. От няколко месеца той се е борел със заболяването, но за съжаление, е загубил битката.

Агресивната форма на рак на белия дроб е била открита случайно след контузия при игра на тенис. В последните му дни за него са се грижели лекарите в „Токуда“, на които семейството благодари.

В последните години Григоров беше медиен съветник на „Продължаваме промяната“. Негови приятели си спомнят, че е свирил много добре на пиано. През 2020 г. основава сайта „Булевард България“.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Брутално убийство късно снощи в бургаския кв. „Сарафово“

91-годишен бивш полицай гръмна зет си – на 68 години, също ексслужител от системата на МВР. 

Сигнал за инцидента е получен малко преди полунощ, а сцената се разиграла в имот, намиращ се в близост до Военната база в квартала. Това съобщава Флагман. 

Очевидци разказват, че на мястото са били изпратени 7 полицейски автомобила, защото е имало опасение, че дядото-убиец може да се барикадира, но той в крайна сметка се е предал доброволно и е направил пълни самопризнания.

По първоначална информация жертвата е Георги Генов, човек, когото мнозина полицаи все още помнят като доблестен служител на реда.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Петима си отидоха с тайната за убийството на сестрите Белнейски

Разпитани били 8000 заподозрени за двойното убийство, осъдиха Лазар Колев, но останаха въпроси.

Четирима души, които знаеха нещо за убийството на сестрите Росица и Христина Белнейски от Пазарджик, вече не са между живите. Пети изчезна безследно. За смъртта на момичетата излежава доживотна присъда Лазар Колев. По време на делото срещу него обаче се прокрадна информацията, че той не е бил сам, а имал съучастник. Повече за това никой не заговори, пише "Труд".

Патоанатомът проф. Стойчо Раданов, Васил Славов - Иширковеца, овчарят, намерил телата на двете момичета, частният детектив Енчо Генчев и учителят по ски Димитър Юруков са хората, които знаеха по нещо важно, което би могло да хвърли светлина върху страшната трагедия, за която има само един осъден - Лазар Колев.

Месеци наред след смъртта на момичетата пълзяха слухове, че в убийството е замесен човек на висока позиция, доказателства обаче не се намериха. В началото на разследването се създаде впечатлението, че полицията прави всичко възможно да заличи следите.

Стана ясно, че телата на двете жертви са били измити с маркуч преди аутопсията, което направи невъзможно вземането на ДНК материал. Въпреки, че Колев беше осъден именно въз основа на генетично изследване и показанията на изчезналия безследно Васил Славов - Иширковеца.

Няколко пъти британски и американски лаборатории връщаха пробите, взети изпод ноктите на сестрите, със заключението, че не може да се изолира ДНК. След няколко години обаче, внезапно успяха да го направят. Едва ли само от некадърност ченгетата минираха делото предварително.

Криминалисти се хвърляха на десетки версии и дадоха своя принос в световната криминалистика, която не беше виждала такъв мащаб на безсмислена работа. Проверени бяха 8 хиляди потенциално заподозрени, повече от тях бяха и разпитани. Такова убийство се разкрива за седмица, най-много две, смятат професионалисти. То не е поръчково, извършителите са аматьори, оставили много следи на мястото. Повечето обаче са били унищожени.

Криминалистите са работили хаотично, хвърляйки се напосоки. Екипът на националната полиция пристига дни по-късно, за да се включи, вместо това да стане в деня на намирането на телата, каквато е практиката. Колегите им смятат, че това е станало от мързел и немарливост. Ценни улики са изгубени завинаги.

На 31 януари 2006 г. в 15,35 ч. мъжки глас съобщава в полицията в Пазарджик за страшна находка - в местността “Грамадите” между Пещера и Брацигово са открити телата на две млади момичета.Това е местен овчар, който вече не е между живите. На мястото се изсипва цялата пазарджишка полиция. Групата за оглед е придружена от няколко десетки униформени. Те обикалят и търсят из храстите следи от престъплението. Пушат и хвърлят цигарите на земята. Малко след получаването на сигнала е информиран дежурният в националната полиция в София.

Но в този случай не тръгва екип от столицата. Няма и нареждане да се запази местопрестъплението до следващия ден. На фаровете на коли и прожектори през нощта десетките полицаи успяват да стъпчат всичко, което може да доведе до разкриване на престъпниците. Оттук нататък започва да се работи на сляпо. На следващия ден повече от сто жители на съседните градчета и журналисти започват свой “оглед”.

Ако нещо от уликите е било останало, то вече е заличено. Няма криминалист и експерт от института по криминалистика при аутопсията. Никой не го вика. Съдебен лекар описва раните, заключението е, че момичетата са загинали от черепно-мозъчни травми. Той обаче не е длъжен да тълкува заключенията си. На мястото са намерени и люспи от сребрист автомобил.

По версията за катастрофа, която само проблясва, не работи никой. Нищо, че от заключението на съдебния лекар проф. Стойчо Раданов е ясно, че спукването на черепа е предизвикано от удар с голяма кинетична енергия, която не може да се получи от човешка ръка.Въпреки категоричната версия на полицията, че сестрите са пребити до смърт, при аутопсията е установено, че нямат счупени зъби и травми от побой. Което е почти невъзможно, ако някой ги удрял.

Почти три години след смъртта на момичетата - през октомври 2008 г., проф. Раданов е намерен обесен на катерушка близо до дома му. Тогавашният шеф на Съдебна медицина Станислав Христов, който прави аутопсията, твърди, че по главата на професора имало кръвонасядане. Раданов не е оставил предсмъртно писмо, което кара колегите му да подозират, че става дума за убийство.

Нелепо умира и ски-учителят Димитър Юруков, който видял двете момичета ден преди смъртта им на писта в курорта “Св. Св. Константин и Елена” над Пещера.

Той си отива от този свят от тромб в сърцето, въпреки че според негови близки е бил здрав като канара и никога не се е оплаквал от сърдечни проблеми. Хора от персонала на курортния комплекс пък са категорични, че някой е помогнал на бай Митко да умре. От сърце умира и друга ключова фигура в пазарджишката мистерия - частният следовател Енчо Генчев, ангажиран от родителите на Росица и Христина да води собствено разследване.

Той издъхва малко преди да предаде папка на Фани и Стоимен, чието съдържание не е ясно и до днес. Пред репортери в Пазарджик Танчев имал неблагоразумието да се похвали, че е попаднал на вярната следа.

В началото на 2016 г. полицаи намериха кола с няколко литра кръв в нея, която се оказа на основния свидетел на прокуратурата Владимир Славов - Иширковеца.Той беше вкаран в килията на Лазар Колев, за да получи информация за убитите сестри Белнейски. Показанията му бяха спорни, но въпреки това Колев беше осъден. А Иширковеца така и не беше открит. Той също вече вероятно не е между живите.

Версията на проф. Раданов: Автомобил е убил момичетата

Проф. Раданов - дойенът на съдебната медицина по онова време у нас, е стигнал опасно близо до извършителите на двойното убийство и това е коствало живота му, смятат негови колеги. Той не се поколеба да обори резултатите на първоначалната експертиза и посочи някои основни грешки като невзети проби, грешно становище за удушването на едното момиче и много други.

Неговото категорично мнение беше, че Христина и Росица са загинали при катастрофа, а тази версия, както е известно в Пазарджишко, насочва опасно разследването към влиятелни хора в града.

Дори ако проф. Раданов се е самоубил, експертизите по делото Белнейски вероятно са имали ключова роля за вземане на фаталното решение, твърдят негови познати. Той се  оплаквал, че е бил заплашван и вероятно не е искал заради работата му да страдат близките му./Блиц/

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

През 1989 г. жестоко престъпление от виетнамец разтърсва България

Виетнамска поговорка гласи – “Хем беден, хем ребро си счупи.” За хилядите виетнамски работници в различните страни тази поговорка има изключително голямо значение. Откъснати от своята родина, попаднали в общества с други традиции и обичаи, тези жертви на мизерията и недоимъка остават доволни, ако могат да се отърват само със счупено ребро. Историята, която се случи в китното българско село Ведраре, показва, че това наистина е така.

Фам Зуи Хяеу пристига в нашата страна с петгодишен договор за работа. Той е само на осемнадесет години. Баща му работи във Виетнам във военен завод, а майка му е домакиня.

Фам е най-големият от четирите деца в семейството. И едва изкарал юношеството си, идва в една далечна и непозната страна, което ще се окаже фатално за него и за още един виетнамец, доста по-опитен и възрастен, но също така без късмет. Във Виетнам наричат хилядите свои сънародници, които са тръгнали да търсят своя шанс като работници в други страни, „черни хора“. Народът на тази страна не е бил галеник на съдбата – имал си е работа с европейски и азиатски завоеватели, с икономическа разруха и изобщо с всичко лошо, което историята може да поднесе на един народ. Но той се отнася към своите „черни хора“ със смесица от презрение, съжаление и страх. И случилото се потвърждава, че има защо да се отнася така.

Фам изкарва своите пет години като работник в Комбината за трактори в село Ведраре, Карловско. Живее като всички свои сънародници в общежитие. Как е живял неукрепналият младеж, едва ли някога ще узнаем. Не за друго, а понеже към „черните хора“ ние не се отнасяме по-различно от техните сънародници. Всъщност не съм съвсем точен. По-скоро се опитваме да не ги забелязваме. И само някои от нас, гражданите, практикуващи определен вид търговия, от време на време си иматработа с тях. Петте години на Фам отминават. Не знаем колко е спечелил, но това не е толкова важно. 

По-интересно е какво е загубил. Ето идва датата 16 май 1989 г. Тя е много важна. На този ден Фам е трябвало да отлети за своята родина. Сигурно го е чакал с нетърпение. Или може би му се искало този момент да дойде колкото се може по-късно. Това също не знаем. Знаем само, че на тази дата Фам не е отлетял. Причината за това е, че сънародниците му са имали прекалено много багаж и самолетът е бил пре-товарен. Част от желаещите да пътуват остават за следващия полет. Новата дата, на която останалите от групата е трябвало да тръгнат, е 23 май. Оттук започва драмата на Фам. Той се връща в общежитието в село Ведраре. Там научава не съвсем приятната новина,че ще трябва да заплати 512 лева за самолетен билет до родината си. Това за Фам е изненада, тъй като работещите виетнамци имат право на безплатен билет за връщане, след като им изтече договорът. Но тъй като полетът му на 16 май е отложен по вина на негови колеги, той трябва да заплати билета си. 

Фам няма пари в наличност. Той не е очаквал такъв обрат. И, затова без много да се колебае, решава да обере стаята на Нго Нгок Чък и Нгуен ли Тин. Фам знае, че във всяка стая има около петстотин лева в брой, но за всеки случай посещава предварително своите сънародници,за да се запознае с обстановката. На 22 май в набелязания час той се промъква през терасата, чупи стъклото и влиза в стаята. Започва да тършува. Отначало намира съвсем дребни суми и това го изнервя. Стаят» вече е в безпорядък. Фам смята, че добре си е направил сметката.

Обирът извършва на 22 май, а полетът му е на другия ден от 15,45 ч. Но за беда вратата се отваря. В стаята влиза 34-годишният Нго Нгок Чък, профпредседател на виетнамците в завода. Фам се опитва да се скрие, но напразно. Чък го забелязва и следва безсмисленият въпрос: „Какво правиш тук?“ След това, без да дочака отговора, побягва. Тогава Фам го настига и го удря с попадналото му под ръка тежко желязо, което Чък, кой знае защо, е държал в стаята си. Но тъй като човекът има неизвестни възможности за оцеляване, жертвата не умира, а само е зашеметена. Фам продължава да удря Чък, който напук на всичко продължава да диша. Отчаяният убиец започва да го мушка в гърлото с попаднала му под ръка отвертка. Жертвата и след това не е доубита. 

Накрая Фам го довършва, като го удушва с кабела на вентилатора. Този път работата е чиста. Чък най-после престава да диша. След това на Фам като че ли започва да му върви. Той намира в стаята 631,80 лв. и два часовника. Това му се вижда недостатъчно и за- прибира и десет носни кърпи по 38 ст. всяка. Като профпредседател Чък е купувал носни кърпи и тоалетни сапуни и ги е раздавал на своите сънародници за добра работа. След това Фам обува панталон на убития, тъй като собственият му е силно опръскан с кръв. И тръгва веднага за София, като взима такси от село Ведраре за Карлово. 

На гарата в Карлово разбира, че влакът е заминал. За таксито до столицата заплаща 70 лева. В София той разбира от свои познати, че е можел да не плаща тези фатални 512 лева за билет, тъй като посолството на Виетнам е разпоредило тези, които нямат пари в наличност, също да пътуват, а след това да им се удържи сумата от приведените суми във Виетнам. Но вече е късно. Чък няма да възкръсне. Тогава Фам купува 70 долара по 8 лева единият от свои сънародници. С останалите пари взема дребни подаръци на роднините си. Вечерта преспива при познати виетнамци в кв. „Подуяне“. Ключовете от стаята на Чък захвърля в софийска градинка. На 23 май отива на летището и предава багажа си за товарене в самолета. Минути преди да се качи на вътрешния автобус, той е арестуван от милицията. Явно не само във филмите доброто побеждава в последния момент.

Защо Фам убива Чък? Казва, че не го е искал, но го е било страх да не бъде издаден. На пръв поглед доста банална причина. Жертвата е убита с особена жестокост, по извънредно мъчителен за нея начин. Но Фам не е професионалист. Откъде да знае как се убива безболезнено. Нашият злополучен герой ще изкара двадесет години от своя живот в български затвор. Ще има много време за размишления, включително и по въпроса за спогодбите за набиране на работна ръка между България и Виетнам. Той можеше да стане убиец и другаде. Но стана тук. В нездравата среда, която е създадена от присъствуващите „черни хора“ и нашето общество.

Убийците между виетнамци не са рядкост. Печатът напоследък отрази някои от тези случаи. Не са един и два обирите, извършвани от виетнамци на магазини за платове и аптеки. Лекарствата те изнасят за Виетнам и ги продават на баснословни цени. От платовете шият дрехи, с които „снабдяват“ както нашия черен пазар, така и своята страна. „Черните хора“ са се впили като октопод във и без това слабичката ни търговска мрежа. Навсякъде около престижните магазини се навъртат виетнамци. Когато някой се преумори, идва да го смени друг и така, докато пристигне дефицитната стока. 

Тя се изкупува светкавично в огромни количества. Бях свидетел на това как в една аптека служителките безуспешно се опитваха да изгонят приседналия вътре виетнамец. Той не искаше да си тръгне. Чакаше да пристигнат дефицитни лекарства, за да купи колкото се може повече. От чейнчаджии чух, че чужденците предпочитали да правят валутните си далавери с тях, защото били по-честни от нашите спекуланти. Минете край новотел „Европа“ и ще видите, че около него постоянно има виетнамци. Те са блокирали целия район. В намиращата се наблизо сладкарница „Славини“ се сменя валута направо на масите, без „черните хора“ особено да се боят, че могат да дойдат правозащитните органи. В кв. „Дървеница“, във виетнамско общежитие, се предлагат виетнамки по 25-30 лева. За девствените цената е по-висока. Всичко дефицитно се купува и продава – малък търговски рай в склерозиралата планова икономика на страната.

Защо възникна в България виетнамският проблем? Защо дойдоха тези хора от хиляди километри и бяха подложени тук на съблазните, които предоставя престъпният начин на живот? Те пристигнаха, за да могат повече наши сънародници да станат председатели, началници, завеждащи и т.н. За да може нездравата ни екстензивна икономика да се развива още по-екстензивно. Или за да може нашата страна да участвува в голямата политика – от Замбия до Океания? Днес никой не знае колко са точно виетнамците в България. Предполага се, че са около седемнадесет хиляди. Голяма част от тях нямат документи или когато ги търси милицията, преотстъпват един на друг паспортите си и нашите контролни органи трудно различават непознатите им източни лица едно от друго. България вече започва да се отказва от услугите на „черните хора“. Отказват се и други страни в Източна Европа. Според съобщение на „Дойче веле“ някои западни страни са проявили интерес към този излишък от работна ръка. Може би те ще ги използуват по-рационално. Това ще покаже бъдещето. Но контрата остава у нас. Безсмисленото строителство на големи и губещи предприятия създаде виетнамския проблем.

Не искам да идентифицирам престъпниците сред „черните хора“ с виетнамския народ.Той е достоен за уважение след всички исторически изпитания, които е преживял. Въпреки значителните си финансови възможности виетнамците не посещават скъпи заведения, рядко злоупотребяват с алкохол, въобще живеят сравнително скромно. В този народ има много добродетели, но трябва да има подходяща среда, в която да се развият. Ние не им предоставихме такава среда. Десетки години бяхме в плен на собствените си заблуди. И сега дойде времето да платим за това, предстои ни нелек път към Европа, а чрез нея и към останалия свят. Виетнамският проблем ни показа как не трябва да пътуваме.

Препечатано от сп. „Отечество“, 1989 г. Автор: Димитър Лазаров

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Къде и как се събираха неформалните групи в Стара Загора? Един интересен разказ за живота през 80-те

Всъщност, горе-долу спомените ми започват от средата на 80-те години, защото тогава вече можех да излизам, а и по някакъв начин имах поглед върху точно тези среди.

Не съм много уверен какво е имало в Стара Загора преди 1985-1986 година, поне от моята камбанария. Да приемем, че уж не е имало нищо, поне според официалната партийна линия. Тук таме съм чувал различни истории за неформални групи преди това време, но нищо нямам документирано или като спомен. 

Имаше много хора с дълги коси, имаше заводски групи, често флиртуваха със западна музика, по стените висяха надписи на AC/DC, Black Sabbath, Kiss и какво ли още не. Но всичко беше полу-легално. Хем имаше, хем нямаше. Имало е силна група на млади хора, които слушат диско музика и през деня са стоели на Верея, а вечер през лятото са затваряли плажа на Баните тях. Предвид на времето, някои от тях са били в далаверата с валутите, стоките от Кореком и от тировете, което е означавало - огромни пари, които често няма за какво да харчиш. Освен за емоции, ядене, пиене и забавление.

Когато бях 6-7 клас, вече можех да ходя по студиата и да търся музика, за която само бях чувал. Намираха се интересни неща, особено ако спечелиш доверието на човека зад тезгяха. Формално, студиата извършваха услуга презапис, но осигуряваха и източник на презаписа - 5.70 лева за 60 минути и май 7.20 лева за 90 минути. Луди пари за онова време. Имаше определени листове със забранени за запис албуми, които тогава по някаква причина не отговаряха на стандарта. Те бяха най-интересните.

Много музика имаше и при приятели, стандартните албуми по половин час на 60 минутна касета, с преведени заглавия и саморъчни обложки. Ключовите студиа бяха в една стара къща зад Тото пункта на централната улица (сега е китайски ресторант там), "бай Киро" в блоковете на Алана, един друг играч в блока на Орбита, още един-двама, които работеха нелегално и от дома.

И като натрупаш самочувствие и репутация с това, че имаш вече няколко касети с хеви метъл, тръгваш да търсиш и къде се събират хората с подобни интереси.

Наложеното мнение по онова време беше, че любителите на хеви метъла/рока са по принцип хулиганите. И това беше определено така, всеки квартал си имаше "лоши момчета", които се биеха, пиеха, крадяха стотинки, разбиваха мазета и въобще, играеха си на bad boys. Някои от тях бяха много свестни, но позьорството ги унищожи.

Най-честите места, по които се събираха тези младежи, както и по-старите неформални елементи бяха места като снекбара на Златна Тракия - заради коняка. Ключови бяха основните бирарии  - Липа (спирката на Верея, сега концертна зала на дома за талантливи деца), България (Първа инвестиционна банка), Берое (какво ли не, сега нон стоп). И въпреки, че нямахме години, там започнахме да се събираме по онова време, защото имаше бира, никакъв контрол, а ако съберяхме пари и за пържени картофи - и това имаше. И трите бирарии бяха пълни непрекъснато, а тъкмо тогава беше вече перестройката. Милицията гледаше през пръсти на всичко, освен ако не ставаше бой. В бирариите не искаха нито паспорти, нито нищо, наливаха и продаваха. Ние имахме куража и да се правим на луди и ако може и да не платим. 

Но истинското място за неформалните елементи за мен си беше да стоим на витрините на Комсомолския магазин, точно срещу Гъбата. Десетина прозореца, тежки каменни основи, на които е много удобно да седнеш и да зяпаш какво се случва. Още повече, никой не ти искаше пари за нищо, а през теб минаваха всички, хубаво да те огледат и ти тях. След което привечер отивахме на скамейките на Градската, където вече пиеха какво ли не, пушеха, някои спяха там.

Имаше и още много заведения, но вече с по-ниска репутация, примерно Полковника, едно мизерно фургонче (под кръговото на Билла), което точно на ръба на канала събираше всички местни алкохолици, заедно с хеви метълите от Митьо Станев и Три чучура. Имаше и дискотеки, в които редовно пускаха в края едно или две парчета с рок, за да си осмисли престоя и пиенето една голяма част от посетителите. Да, имаше и запознанства с момичета на нашите години. Орбита или Опера (днес Пощенска банка) срещу Стария театър беше класически пример. Имаше и няколко още подобни младежки клубове (един зад Художествената галерия, на мястото на паркинга), друг в блока над Царя (днес детска градина), имаше и други, но те бяха вече на определени предприятия, с малко по-затворен достъп.

Но пусто, по онова време - водещ мотив за събиране някъде беше по-скоро пиенето, момичетата, но не и музиката. Не се учудвайте, за пореден път го казвам - пиеше се всичко и от всички. Стига да не те хванат. А музиката беше покрай другото. Нещо като екзотично мезе на един начин на живот, който намирахме за протест срещу не знам и аз какво. И ако сме си мислели,че е протест, вероятно би изглеждал просто консуматорско отношение на едни деца към света, който им отказва удоволствия, а те сами си ги набират. Вероятно така са стоели нещата при голяма част от моите набори.

Изведнъж всичко стана много сериозно. Толкова сериозно, че покрай перестройката - по телевизията пуснаха Круиз и Гунар Грапс и то в официален телемост, в който ние им пускахме Братя Аргирови и Тангра. Това лято нещата се промениха и в Стара Загора.

Роз Мари Стателова официално обяви, че има хеви метъл, но е опасен. Ченгето от ДС, което ни обясняваше в училище за Възродителния процес призна, че като пуснат по радиото Deep Purple и той харесва и натиска газта. Наш съученик, дете на партиен феодал, запита смело "А не те ли спират от КАТ?", което го накара да смени няколко цвята на лицето. Но нямаше как да каже нещо на детето на другаря.

Улиците се изпълниха с хора, които имаха дълги коси, носеха тениски, имаха скъсани дънки, кубинки, кожени якета. През 1987 се състоя първият старозагорски рок фестивал на Бирхала, който буквално ни отвя главите с младите тогава групи от училищата. Оказа се, че не само има любители на тази музика, но има и дори групи, които свирят. Комсомолът вече искаше да трупа точки, вече неформалните групи бяха официални, имаше какво да кажат, търсеше се мнението им. За какво ли, вероятно за да се втвърди комсомолското ядро, защото вече бяхме и комсомолци. С ризи и униформи в училище, а вечер - кой каквото има. 

В музикално отношение - вече беше много по-лесно да се намери музика, нямаше проблеми и листове със забранени албуми. Цените по студиата бяха същите, въпреки инфлацията. Имаше и нещо като черна борса за музика. Лятото се събирахме пак на същите места, но вече бяхме доста по-шарени и многобройни. Често при нас идваха какви ли не хора, включително луди, както и такива, които определено мислех тогава за странни, но определено бяха просто цивилни ченгета. С въпроси - имате ли долари, искам да продам това, да купя онова...

Ние бяхме на по 15 години, какви долари, какво чудо. Но те си питаха.

Имаше и много пътуващи хора, които тогава тръгнаха да обикалят България. Започва лятото, у дома нямат нужда от теб, събрал си 20 лева, тръгваш на стоп за морето, там вече просто преживяваш, все се намира нещо за ядене, за пиене, приятели, никога не оставаш навън и сам. Беше нормално в едни сигурни времена, в които сякаш храната и парите идваха от небето, а и при това бяха сигурни. В краен случай, набезите върху градините на невинните селски стопани осигуряваха препитание. Крайбрежието беше пълно с малки къщички, сега, където има грамадни и често празни хотели.

В тези години се оформи ясна музикална култура, на базата на това, че вече различавахме хеви метъл, пънк, хард рок, нова вълна. Всеки можеше да избере, но нямаше разделение. Особено в Стара Загора, където явките продължаваха да са същите, да са все по-пълни с хора от града и околността. Вървежните младежки дискотеки на Бирхалето събираха всички наолоко. Още помня как прикриваха с едни тежки завеси, за да не се вижда вътре какво е.

Комсомолът се беше спретнал да организира концерти, особено на младежки групи. Имаше няколко големи фестивала, включително и един на Летния, в който дебютираха групи като Торментор (феноменален траш!), а не можаха да дебютират Драусен (защото заглавната им песен Drausen Beer звучала на журито като "Дай са и*ем"). Цареше хаос, в който всички очакваха промени, а дори Комсомолът се опита да направи Рок клуб в Стара Загора, в младежкия дом на Загорка (отдавна унищожен). Бяхме се събрали много хора, говореха се какви ли не неща, очакваше се, че от утре ще бъдем всички членове на клуба, който под егидата на комсомола да развива рок култура...

Да, но не се случи. Покрай промяната на 10 ноември, Комсомолът вече изгуби всякакво желание да общува с младите, дори и чисто проформа.

През 1990 година беше вече доста различно. Да приемем, че музиката беше вече много важна, а хората искаха да слушат нови и нови групи. Това роди огромно многообразие от фенове, които не се притесняваха от нищо. Милицията беше заета да охранява протестите и митингите. Лятото на 1990 цялата градска градина беше осеяна с палатки на спящи хипита, които преминаваха през града на път за морето. Покрай тях - местни кадри пиеха, дишаха лепило. Храстите на градината помнят това и онова. За наколко дни Стара Загора се сдоби и със своя Град на истината, редовно гостуваха пастори-евангелисти, не знам дали можете да си представите центъра толкова шарен и пълен с какво ли не, даже и с дълга редица сергии.

Старите традиционни бирарии паднаха рязко като посещаемост, защото навън беше по-интересно, а алкохол имаше навсякъде. Изведнъж се оказа, че от дълги години в града ни е имало и наркомани, които намериха сили да се афишират и да се смесят със шарената тълпа. Наличието на всичко възможно по аптеките и лесния режим на отпускане даде възможност за какво ли не. Казват, всичко в името и за музиката.

Може да се каже, че за няколко месеца Стара Загора беше не по-различна от един Удсток, където странни хора правят нелогични неща, а от храстите се чува музика. И не само. Това беше (естествено) само едно лято, защото лятото на 1991 нещата бяха доста по-различни. Полицията вече не се шегуваше, а каменните основи на витрините на Комсомолския вече ги нямаше, вече беше започнал ремонт и помещението имаше някакъв собственик.

Но Стара Загора вече имаше няколко рок магазина, които предлагаха тениски и музика, както и списания. През определени месеци се появяваха заведения, които привличаха вниманието на неформалните групи и събираха там посетители. Предвид високата динамика, посещавахме различни места - част от които вече отдавна не са заведения или не съществуват. Но беше нормално да влезеш в Короната (горе на Боруйград) и да я намериш пълна с хеви метъли, които пият и слушат музика. Не знам дали ще ми повярвате, но през 1993 година съм ходил на Ъндърграунд фестивал в подземието на Иречек - 3 дни, където пиехме вино и гледахме концерта на Пинк Флойд в Помпей на видео.

Всъщност, пиенето беше проблем. Както и наркотиците. По онова време, те се свързваха логично с различната музика, а това направи доста подъл номер на много хора.

След 1992 година аз станах студент в Пловдив и въпреки честото връщане у дома, изгубих всякакъв контакт с местните. От време на време виждах някого, чувах разни неща, този починал, този в затвора, този в чужбина. В Стара Загора се появиха и няколко рок клуба, такива, за каквито мечтаехме като деца. С музика, с дълъг бар, напитки и какво ли още не. Интересно, че нито един от тях не успя да изкара повече от година. Все се случваше нещо - някое убийство (Клубът на гарата приключи при подобни обстоятелства), да фалират беше най-обичайното нещо или да се скарат съсобствениците. Бирариите (споменати по-горе) вече бяха затворили или едва кретаха, пълни с алкохолици.

Хиперинфлацията и паричната реформа успяха да смачкат всичко това, което беше като заведения и клубове в града. Поне за различната музика. Така си отидоха и рок магазините. По това време вече пак се бях върнал в града и той ми се струваше пуст и скучен. Пловдив беше доста по-различен и цветен. И още си е, поне откъм културна гледна точка.

Понякога много ми липсват онези цветни и шарени години, но не защото е било по-хубаво. Просто бях по-млад, а градът беше пълен с хора на моя акъл. Сега ми е трудно да ги намеря. Не, че акълът ми е кой знае колко висок.

Нямам особени претенции за пълна картина на онова време, с удоволствие ще приема забележки и коментари. Пък и това са лични спомени, нещата може да са били доста различни от друга гледна точка.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Помните ли голямата сестра от „Трима братя, три сестри“ Ето как изглежда и какво се случва с нея днес

Не нужно човек да е гледал сериала „Трима братя, три сестри“, за да си спомня как точно изглежда една от звездите в него, а именно привлекателната Дана Гарсия, тъй като преди приблизително 17 години, когато епизодите на поредицата приковаха вниманието на българската публика, образът на актрисата красеше не само малкия екран, но и множество от кориците на тетрадките, в които тийнейджърите си водеха записки по учебния материал на различните предмети в училище, припомня life.dir.bg.

По онова време интересът към колумбийското предаване действително бе повече от завиден и караше много хора, без значение от възрастта им, да крачат забързано към домовете си, за да не изтърват началото на поредния епизод, ако случайно са имали неблагоразумието да излязат навън, преди часа на излъчването му.

Разбира се, така стояха нещата не само у нас, но и в над 100-те страни по земното кълбо, излъчващи поредицата в своя ефир.

Всъщност успехът на романтичната история, разказваща за забранената любов между бедните и богатите, е толкова голям, че през 2003 г. американският канал Telemundo – собственост на гиганта NBC, пуска по две серии от нея на ден.

Предвид всичко казано дотук, не е никак неочаквано, че ролята на Норма Елисондо в сочената за една от най-успешните теленовели правени някога, превърна Дана в звезда от световна величина. Макар колумбийката да покори индустрията, а нежната ѝ визия – редица мъжки сърца, напоследък името ѝ все по-рядко се среща в медийното пространство, което провокира любопитството на почитателите ѝ, чудещи се какво се случва с нея.

Сега обаче имаме повод да разберем къде е тя сега, защото едва преди няколко дни светлооката брюнетка отпразнува своя 43-ти рожден ден. Именно затова сега ще си припомним нейната история.

Дана Мария Гарсия Осуна е родена в град Богота на 4 февруари 1978 г. Поради известността на майка си Клаудия, която е певица, от малка е свикнала да бъде под светлините на прожекторите заедно с брат си и сестра си. И макар никога да не е била заслепена от блясъка на славата, по принуда от страна на майка си още на 4-годишна възраст ѝ се налага да застане пред камерите, ставайки част от редица рекламни кампании и телевизионни предавания.

Вниманието и суетата обаче не ѝ носят удоволствието, което мнозина биха изпитвали на нейно място. Тя има друг план за своето бъдеще, който е в пълен разрез с амбициите на Клаудия, желаеща да направи лицето на дъщеря си разпознаваемо. Ето защо бъдещата знаменитост заляга над учебниците, стремейки се да постигне възможно най-високите оценки в различните дисциплини, с които да си подсигури добра диплома. Скоро обаче разбира, че независимо какво каже или стори, няма да успее да надвие майчината воля, затова преценява, че най-добрият вариант е да се примири с нея и да се опита да разпредели времето си така, че работата да не пречи на образованието ѝ.

И понеже двете със сестра ѝ са наследили музикалния талант на Клаудия, през 1994 г. те основават групата „Cafe Moreno“, чийто първи албум е сертифициран цели три пъти като платинен. Въпреки че току-що е започнала певческата си кариера, при това със завиден успех, тя не спира да се явява и на прослушвания, а едно от тях я поставя сред актьорския състав на сериала „Кафе с аромат на жена“ още същата година.

Макар да е само на 16 г., играта ѝ по нищо не отстъпва на по-опитните ѝ колеги, нещо повече, тя успява да впечатли критиката, която е напълно очарована от нея. Така 12 месеца по-късно Гарсия получава специално предложение да участва в „На север от сърцето“, превърнало я в първата колумбийка, снимала се някога в мексиканска теленовела. За целта обаче тя се мести в Мексико, където живее съвсем сама до края снимачния процес. Но уединението съвсем не е единственото, което този ангажимент ѝ носи, тъй като той я превръща в истинска сензация в цяла Латинска Америка.

 След като завършва гимназия Дана продължава обучението си, записвайки специалност „Пиар и мениджмънт“ в университета, изучавайки още френски и немски език, които днес владее свободно. Освен това става доброволка към „Червения кръст“. Но предложенията за роли я откриват и във висшето учебно заведение, а натовареният ѝ график я принуждава да се откаже от бандата, която е създала със сестра си. Ето защо през 1998 г., след общо три издадени албума, тя се разпада. Междувременно тя усъвършенства актьорските си заложби, записвайки се на допълнителни курсове.

През 2000 г. се установява за постоянно в Маями, където я отвежда поредицата „Отмъщението“, но младата жена не спира да пътува, посещавайки често родината си, наред с Мексико, а неведнъж е била и в Европа.

Световната слава, както вече се подразбира, я застига с „Трима братя, три сестри“. В началото никой не е залагал големи надежди на заглавието, за което се е считало, че ще мине и замине без много шум, но това се оказва сериозна грешка. Продукцията се превръща в истински хит, а заради небивалия интерес към Дана и екранната ѝ половинка Марио Симаро, двамата си партнират отново 4 години по-късно в „Предателство“ – римейк на сериал с участието на легендата в жанра Освалдо Риос. Изгарящата страст между тях в първия им общ проект изглежда така реална на екран, че скоро публиката е напълно убедена, че чувствата са истински и извън него. Макар и просто игра, блестящото пресъздаване на химията между персонажите им дори подтиква съпругата на артиста да започне да прекарва всяка своя свободна минута на терен, за да го държи под око.

През 2008 г. естествената красота на Гарсия, направила я рекламно лице на редица утвърдили се на пазара козметични марки като „Maybelline“ и „Garnier“, ѝ носи първото място в класацията за най-привлекателна жена на планетата на испанското издание на сп. „People“.

Предвид съблазнителния ѝ външен вид много хора предполагат, че хубавицата е имала немалко любовни авантюри в живота си, но това не изобщо не е вярно. В няколко свои интервюта тя казва, че претоварената ѝ програма и честата смяна на пейзажа, идваща с нейната професия, ѝ пречат да създава приятелства. Повечето ѝ колеги пък твърдят, че тя точно толкова недостъпна, колкото и желана.

 В разговорите си с медията Дана избягва да говори за интимния си живот, заявявайки, че предпочита свободата, пред това да създаде семейство. Макар че се знае прекалено малко за мъжете, успели да спечелят нейното сърце, преди десетилетие една от връзките ѝ все пак се озова сред водещите заглавия в пресата. Тогава тя се среща с колумбийския вицепремиер Хорхе Истман, който в определен етап от взаимоотношенията им решава, че тя е сродната му душа и пада на едно коляно, задавайки големия върпос. 

Годежът им обаче не оцелява дълго, а след политически скандал, в който половинката ѝ се забърква, пътищата им се официално се разделят и тя отпътува за Мексико.По-късно се запознава с испанския писател и журналист Иван Гонзалес, от когото през 2016 г. забременява. Новината, че очаква дете изненадва почитателите ѝ, не само защото е на 38 г., но и поради факта, че до онзи момент не е обявявала публично романса си. Предвид огромното любопитство на феновете ѝ, след като дава живот на сина си Данте, в специално интервю за сп. „Hola!“ тя склонява да разкаже историята им.

Оказва се, че когато се запознават Иван няма никаква представа коя е тя, а причината за това е, че освен новините, които си пуска сравнително рядко, той не обича да гледа телевизия.

„За първи път разбрах какво е да започнеш връзка с някого от нулата, без той да има предварително изградени впечатления за теб. Това бе голям фактор за мен, защото винаги съм искала партньорът ми да ме опознае отвъд славата – като човек, сам да види добродетелите, но и недостатъците ми“, споделя тя.

Дана разказа, че Гонзалес бил толкова лудо влюбен в нея, че поискал ръката ѝ само месец и половина след първата им среща, но тя му отказала. Той обаче не се отчаял, напротив, на шестия месец пак я попитал… и отново получил отрицателен отговор. Основният мотив на Гарсия да не приеме пръстена бил, че според нея всичко се случва прекалено бързо.

„Кажете ми, кой мъж ще продължи да се вижда с една жена, при положение, че тя е отхвърлила предложението му? Според мен това го прави наистина специален“, казва Дана.

Въпреки това упорството му се отплаща на третия път. До сватба обаче така и не се стига, защото бъдещата булка променя датата ѝ многократно, прибягвайки до най-различни оправдания. Запитана от медията в прав текст защо отказва да мине под венчилото, тя през смях отвръща, че сватбените церемонии са доста скъпо удоволствие.

„Във всяко друго отношение сме на една вълна“, казва красавицата, допълвайки, че с Иван се разминават единствено по отношение на възгледите им за узаконяване на любовта им.

Към днешна дата те са безкрайно щастливи заедно, а за това със сигурност не се нуждаят от лист хартия. В тази връзка, иронично е, че последното участие на Гарсия е в телевизионната поредица от 2018 г. „Да обичам без закон“.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ