23:09
Селският площад е пуст и запуснат, наоколо се мотаят няколко кокошки и две-три гъски. Токчетата на Кристина Патрашкова се забиват по камънаците, роклята и се крепи на кринолин. Само прилича на сцена от филм, но при Патрашкова в кадър е самият живот. Предния ден тя се е върнала от кинофестивала в Кан, сега преследва дерибея Ценко Чоков.
Институция в журналистиката и модна икона, тази невисока на ръст жена с характерен тембър сякаш е мост, по който минават какви ли не представители на Еволюцията. Случвало се е, ако изобщо сме в състояние да асимилираме тези факти, да бърза за интервю с Умберто Еко, да замълчава с многоточията на Радичков, Кърт Вонегът да и разказва виц… Но и Иво Карамански да я моли да му намери място в културната хроника, а Алексей Петров да и помогне, за да създаде вестник.Когато е в последния клас на Английската гимназия, Кристина Патрашкова се запознава с интелектуалния колос Петър Увалиев. Той я кани на вечеря в любимия си ресторант в лондонския квартал „Челси”, тя се чуди с кой прибор да започне и крие смущението, палейки цигара след цигара.
Три декади по-късно Кристина ще беседва с него от висотата на Патрашкова и ще озаглави интервюто им „Хетерата Фрина не може да се роди в Горно Бучино”. После ще му посвети и очерка „Ренесансовият българофил”, писан специално за новата и книга „Въпреки всичко. Българските писатели в годините на цензурата”. Сборникът излиза с логото на издателство „Престиж” и включва очерци и интервюта с 16 знакови личности, оформили не само облика на литературата ни, но и цяла епоха.
Тук-там между редовете в книгата се прокрадват и ремарки от биографията на самата Патрашкова или „житието-битието”, както обича да казва тя. Десетилетия наред тази невероятна дама, която напоследък завладява и селенията на YouTube със своя подкаст „Без филтър“, изпитва с въпросите си хората. Но сега за първи път позволява да бъде щателно изпитана. В това интервю ще откриете Кристина, каквото не познавате и няма да срещнете в никоя телевизия. И ще останете още по-запленени от нейната личност.– Госпожо Патрашкова, интервюирали сте стотици личности, има ли непозволени въпроси?
– Не, няма непозволени въпроси. Аз съм на принципа, че няма остри въпроси, има глупави отговори. Има неудобни въпроси, но трябва да се отговаря и на тях.
– Какъв въпрос бихте задали на Господ?
– Ха-ха, това ми е малко като в предаването на Мон Дьо… Тези дни четох стихосбирката на Стефан Цанев „Небесна гледна точка”, която много силно ми въздейства, защото е посветена на смъртта. Ако има нещо, от което се страхувам, това е смъртта. Просто не мога да си представя, че животът ще продължи, без да взема участие в него. Не е егоистично, но някак си обичам живота и искам той да продължи колкото се може по-дълго. Един от основните въпроси, които Стефан Цанев задава в тази стихосбирка, и аз също бих задала, е: Господи, какъв е смисълът? За какво съм на тази земя? Какво би те удовлетворило? Какво би трябвало да направя? Какъв грях би могъл да бъде простен? Въобще какъв е смисълът?
– Повод за разговора ни е новата Ви книга „Въпреки всичко”. В една от главите описвате първата си среща с Петър Увалиев. Какво бихте казали днес на онази 19-годишна Кристина, която е на вечеря с него и понеже не знае с кой прибор да започне, пали цигара след цигара?
– Бих и казала, че ?изавиждам за годините и за всичко което и предстои – т.е. срещите с хората, защото аз наистина имах шанса да срещна много, много интересни хора. И че ? завиждам на илюзиите за живота, защото аз съм се разделила с някои от тях. Завиждам и за нещата, които ще и се случват за първи път, а аз вече няма да преживея. Бих и казала, че – да, ще има разочарования, ще има и много тежки моменти, но въпреки всички трудности, през които съм преминала, ще ги повторя два или три пъти, само за да съм на онези години и да ми предстои това, което ми се случи! Не казвам, че животът ми е бил прекрасен, аз също съм имала много трудни моменти. Основното е, че загубих най-близките си хора – загубих родителите си, загубих брат си. Аз загубих опорите си, хората, на които най-много съм разчитала. Слава Богу, имам близки приятели, които до известна степен заместват тази загуба, но тя е у мен и си стои и аз си ходя с тази мъка и ми тежи, че няма на кого да разкажа много неща, които ми се случват – хубави и лоши.
– Поплаквате ли си?
– На моменти – да. Когато се сещам за конкретни случки, когато има годишнини от смъртта на моите родители. Имах много специална емоционална връзка с моя баща. Не, че с майка ми не е имало любов, но с баща ми – той беше абсолютният пример в живота ми. Беше лекар – човек, който дарява живот и имаше такова благородство и такива морални устои, каквито аз нямам. Той продължава да е човекът, когото аз непрекъснато се опитвам да попитам дали одобрява действията ми. И абсолютно това е най-най-голямата загуба в живота ми, която аз няма да запълня с нищо. Винаги съм искала да имам неговото благородство, неговата честност към нещата. Твърдя, че не притежавам чак неговия морал, защото той беше изключително извисен човек.
– Преди малко споменахте за илюзиите, с които неминуемо се прощаваме през годините. Склонна ли сте да споделите поне една илюзия, с която се разделихте?
– Една илюзия… Ами дори илюзията, че любовта трае вечно. Аз не вярвам вече в това. Да, любовта е най-великото чувство, тя е в основата на всичко, което правим. Искаме да се харесаме на някого, да получим нечие отношение, наистина всичко е любов, защото любовта е доста по-широко понятие от чисто мъжко-женските отношения. Но когато говоря за любовта в интимен план, мисля, че тя преминава през трансформации, че губи тази страст и че дори предателството твърде често върви ръка за ръка с уж любовта.
– Способна ли сте да простите предателство от любов?
– Труден въпрос. Мисля, че донякъде. Само донякъде, но огорчението ще остане винаги. И знам, че е християнско да простя, но изцяло не мога. Остава една болка. Човек трябва да преминава през болката и страданието като осмисля нещата философски, защото в нас има много ангели, много демони, има куп причини, поради които някой постъпва по един или друг начин. Не мога да оправдая престъпление, но понякога може да се подходи философски, когато има лошо отношение към теб… Но признавам, че не мога да простя докрай предателство.
– Защото не сте съвсем като баща си ли?
– Може би…
– Броите ли предателствата?
– Човек страда от предателства от най-близките, иначе във всекидневието всеки се сблъсква с най-различен тип предателства. Боли те тогава, когато те предават най-близките хора, приятели, тези, в които си се клел. Така че, слава Богу, при мен тези предателства не са чак толкова много, даже не знам дали ще ги преброя на пръстите на едната ръка, но имам болезнени предателства.
– Прошката ли е най–голямото отмъщение, както казва Радой Ралин във вашето интервю, включено в книгата, или сте по–близо до мисълта, че отмъщението се сервира студено?
– Това е много интересна тема за размисъл. Зададох на Радой Ралин въпроса дали е простил на Живков. Ако сред героите на тази книга има един, за когото мога да кажа категорично, че е бил истински пар екселанс дисидент, това е Радой Ралин. Той беше абсолютно и тотално безразличен към всякаква материална облага. Беше истински пострадал преди 1989 година, когато дълго време не го печатат и публикуват заради книгата му „Люти чушки” – с неговите епиграми и илюстрациите на Борис Димовски и онзи прословут подпис на опашката на едно прасе, който наподобява подписа на Живков. По време на демокрацията Радой Ралин трябваше да бъде герой. Между другото го награждаваха, предлагаха му коли, ордени, а той връщаше всичко.
– Безсребреник…
– Абсолютен безсребреник, той беше като човек от друг свят. Живков наистина му беше съсипал кариерата за много дълъг период от време. А той беше единственият, който каза, че е простил на Живков, защото това е най-голямото наказание. Докато в интервюто, което направих с Георги Мишев специално за „Въпреки всичко”, личеше неговото тотално непрощаване на стореното от Живков. Но ето, Радой Ралин ми каза така и сега се замислям, че когато простиш, това може да е страшен бич за човека, който те е наранил. Защото ако е морален, той все пак ще живее със съзнанието, че е получил прошка. Така че интересно е това, да.
– Точно в разговора с Вас той споменава, че по време на демокрацията е бил по-дълго безработен, отколкото при Живков…
– Това също е един парадокс и аз се връщам на стихосбирката на Стефан Цанев. В нея той също прави паралел между времето преди 1989 г., когато наистина е имало писатели, чиито творби са били забранявани или изобщо не са стигали до публикуване. Самият Стефан Цанев е сред тях, но тогава все пак е имало интерес към това, което е създадено. Докато сега той казва, че ние не сме страната на убитите поети, а сме страната на мъртвите поети, защото нас сега никой не ни чете и тази смърт е много по-страшна.
Така че – да, Радой Ралин е бил много по-дълго време без работа, а други сега издават книги, но никой не ги чете и това е другата неприятна особеност на времето.
– „Ние всички се раждаме на коне, но животът полека–лека ни спешава” – това е цитат от интервюто ви с Йордан Радичков. Правено е през 80-те години, как го четете днес?
– Когато препрочетох тези интервюта, си дадох сметка, че те сякаш са дадени сега, защото са правени с умни хора, които разсъждават върху вечни теми. Радичков говори за свободата, която и в наше време е не по-малко актуална, отколкото тогава – в тоталитарното време. Тогава имаше ред ограничения, трябваше да следваш партийната линия и ако кривнеш от нея, няма да можеш да направиш кариера. Днес властва либерализмът и аз нямам нищо против това – наистина трябва да се зачитат правата на всички хора, да уважаваме различията на хората и всеки да живее според разбиранията си и да не пречи на другите. Но в същото време като че ли се налагат нови правила. За да бъдеш в т.нар. мейнстрийм, ти нямаш право да изразиш мнение или ако го изразиш, ще бъдеш заклеймен. Дори Джоан Роулинг – забележителна авторка, поколения деца са израснали с Хари Потър, пострада, защото изрази мнение по отношение на транссексуалните хора. Дори актьорите, участвали във филмите с този герой, се дистанцираха от нея и дори я заклеймиха, защото решиха, че тази позиция не е правилна.
Така че отново става дума за свободата – да, наистина, човек се ражда волен, качен върху един кон, готов да превземе светове и постепенно животът ти налага ограничения. Трябва да действаш по един начин, за да бъдеш харесан, за дадена работа. Трябва да не си казваш мнението, ако искаш да бъдеш в правилната линия и в правилната посока. В този смисъл животът те спешава и ти поставя всякакви клопки и ограничения. Много е трудно да не потиснеш напълно свободата. Ти пак ще бъдеш спешен, но поне животът да не те свали от коня.
– Как успявате да не заплетете крак в стремето?
– Честно казано, много трудно. Няма какво да се правя на героиня, дори аз се съобразявам понякога. В журналистическата си работа и професия не правя компромиси, но все пак се налага понякога да мисля за правилата на времето, защото иначе просто те маргинализират. Не казвам, че трябва да се направи компромис, но трябва да постигнеш баланс да намериш начин да изразяваш позицията си, но все пак обществото да не те отхвърли напълно. Защото обществото налага някои много неприятни правила.
– Авторитетът Ви не е ли достатъчен, за да не се боите от маргинализация?
– Общо взето съм известна с това, че си казвам мнението и не се притеснявам от пороя от хули, който може да те залее в социалните мрежи. Те са другият бич. Там всеки е медия, там всеки е съдник, и ако тръгнеш да спориш с хора, с които изобщо не си заслужава да влизаш в дебат, става много страшно. В този смисъл аз изразявам мнението си публично във вестника и в медиите, в които работя, но напоследък избягвам да го заявявам толкова категорично в социалните медии. Харесва ми да споря, но обичам да се спори с аргументи. Напоследък се лепят квалификации, всеки говори като последна инстанция, няма никаква способност да се вслушаш в чуждото мнение. Ние не владеем изкуството на спора и на дискусията и това е на най-високо ниво като се започне от политиците, стигне се до това, което се случва в парламента, стигне се до дебатите, които водим на всякакви нива в обществото и стигнем до социалните мрежи.
– Какви са страничните ефекти на популярността?
– Напълно ми е ясно, че в България няма човек, който да бъде масово приеман, а и това не е добре. Ако масово те приемат, което ми се струва абсолютно невъзможно, това означава, че нямаш позиция, че си беззъб, че искаш да се слееш с тълпата, че си никой. Твърдя, че когато имаш мнение или някакви постижения, това много дразни околните. Дразни тези, които смятат, че успехът се постига лесно. Защото в България е масово наложено мнението, че за успеха не бива да се полагат усилия. И може би не са толкова виновни хората, колкото примерите, които виждат наоколо. Една част от тези, които ни управляват, са напълно случайни хора, дори недостатъчно образовани, дори недоказали се в своята професионална сфера. Оглеждаш се наоколо и виждаш какви хора са популярни. Тук голяма вина имат и медиите. Ние се занимаваме с абсолютно безсмислените проблеми на всеки инфлуенсър, на всеки риалити герой и той става не само известен, той става и богат. Познавам инфлуенсъри, които ми казват, че печелят по 30 000 лева на месец от реклама на всевъзможни продукти. Нямам нищо против, сега компаниите гледат да си рекламират продуктите и инфлуенсърите смятат, че практикуват професия. Продължавам да твърдя, че това не е професия. Професия е да натрупаш определни знания, да ги подготвиш в една система, да се развиваш непрекъснато. Не мисля, че е професия да се обучаваш и да усвояваш различните видове филтри, различните трикове, които да използваш, за да рекламираш продукта. Популярността на хора, които нямат никакви заслуги, за да бъдат известни, изигра много деморализираща роля в обществото и особено на младите хора. При тях маркери за успех са парите и материалното. Разбира се, има и читави млади хора, в никакъв случай не слагам всички под общ знаменател. Но, за съжаление, масата е друга. Сигурно изглеждам старомодна – непрекъснато говоря за това, че трябва да се чете, че образованието е изключително важно, че любопитството е път. А мнозина смятат, че всичко това е загуба на време и ако не знаят нещо, много бързо могат да го научат. Гледам и млади колеги, журналисти, които са завършили току-що и идват, за да работят, изумена съм от нивото на образоваността и общата им култура.
– Помните ли първото си интервю?
– Да, за съжаление беше много отдавна. Бях още студентка, но бях решила отрано да правя интервюта и да публикувам в тогавашните вестници. Първото беше с Никола Анастасов, силно казано „интервю”. По-скоро блиц-интервю, някъде 3-4 въпроса, публикувани в някогашния вестник „Вечерни новини”, заврени в един от ъглите на страниците. Сигурно е било по повод на някаква постановка. Но тогава си изрязох това интервю, показах го на всички колеги във факултета. Тогава за нас беше огромна чест – студент да направи нещо! Така че никога няма да го забравя – беше с актьор и това като че ли ми даде посоката да се занивамам с изкуство. Аз и затова постъпих да следвам Журналистика, тъй като исках да ставам театрален критик. Реших, че вместо да следвам Театрознание във ВИТИЗ, по-добре да стана журналист, за да имам по-широко ветрило от познания, пък ще се специализирам в театралната критика и ще пиша рецензии за постановки.
– Той как реагира, когато отидохте при него с въпросите?
– Изглежда му е било забавно. Напълно неизвестно младо момиче, на всичко отгоре студентка, а него го гонеха за интервю прочути журналистки. Не помня много детайли от разговора. Сигурно се е смилил над мен, сигурно съм му казала, че е много важно и ако не направя това интервю, нямам бъдеще в тази професия.
– Какво се случи с тези първи материали? Станаха ли жертва на чистка?
– Не съм ги изхвърлила и слава Богу. Отдавна се занимавам с журналистика, тогава нямаше социални мрежи, нямаше интернет, нямаше нищо. По-значимите текстове, материали, за които получавах и похвали от главните редактори на вестниците, в които съм работила, си ги изрязвах и слагах в една папка. Не съм запазила съвсем всичко, но много от тях пазя. И сега за книгата всъщност ги преписвах от хартиения вариант, иначе трябваше да ровя дълго в Народната библиотека. Едно особено носталгично ми е, когато ги прехвърлям. Малко ми е мъчно за отминалото време, защото си даваш сметка, че това е някакъв етап от живота, не само, че е безвъзвратно отминал като време, а като че ли съм живяла в друга епоха, едва ли не в Гутенберговия век. Там всичко е било на хартия, сега вече живеем във време, когато вместо теб изкуственият интелект ухажва хора в социалните мрежи, скоро AI ще замени журналисти, хората ще летят до Луната, Марс, а аз не чак толкова отдавна съм си събирала изрезки от вестници в папка. Давам си сметка, че живеем в едно време, в което много динамично се развиват нещата. Защото преди години един човешки живот е преминавал при едни и същи условия на живот. А ние претърпяхме такива трансформации, буквално всяка година като че ли сме в нов век.
– “Държава на духа” – преди 45 години академик Дмитрий Лихачов използва тази метафора за България заради делото на средновековните книжовници. В началото на този век вие написахте текста „Държавата на Златките”. Колко е дълъг мостът от държавата на духа до държавата на Златките?
– Много хора ми задават този въпрос, упреквайки ме. Смятам, че текстът ми „Държавата на Златките” е сред най-хубавите, които съм написала. Държавата на Златките е метафора и контрапукт на интелекта, духовността, образованието. Те избуяха и бяха част от годините на прехода, когато ние много искахме да счупим оковите на ограничението, на идеологията, да станем модерни. За съжаление, тогава наистина настана един период на опростачване, на чалга, на Златки, на силикони, на тези прословути момичета. В този текст бях написала, че е ужасно, че се изсичат дървета, за да се произвежда хартия, за да се пише за тези безмислени същества, за които не трябва да се пише.
– Животът обаче сякаш опроверга написаното…
– Така се случи, че през 2012 година влязох във ВИП брадър с идеята за книга, каквато и написах. Винаги съм коментирала този формат, тези формати за мен са микромодел на обществото и колкото и да е просташко поведението на някои от участниците там, то е такова, защото такъв е моралът на времето, в което живеем. И аз съм се стремяла – кога успешно, кога не чак толкова, да показвам процеси в обществото, коментирайки това, което демонстрират известни и не толкова известни личности. Продуцентите ми предложиха: „Ти винаги си била от едната страна, коментирала си, сега виж и другата”, това ме изкуши и влязох в Къщата.
Там се запознах със Златка Димитрова – една от героините в „Държавата на Златките”. Преди това се бяхме срещали на едно-две публични места и доста остри реплики си бяхме разменяли. Тя изглежда доста свирепо и се опасявах, че може да подходи по-грубо в предавенето. Разбира се, продуцентите съзнателно търсеха този сблъсък. Но вътре ние се сприятелихме. Аз видях едно момиче, което има сериозни пропуски в познания, образование, но което е верен приятел и е трудолюбива. Освен това е склонна да те защити – нещо, което доста по-интелигентни хора не биха направили. Не мога да отблъсквам приятелство. Бях наясно, че в очите на хората аз ще бъда един лицемер, който веднъж е писал срещу държавата на Златките, а след това се сприятелява с една от тях, но си дадох сметка, че човек трябва да дава шанс, когато срещу него има нещо добро. И досега Златка Димитрова продължава да се обажда, да търси съвет, запазихме нормални отношения и тя е единствената от тази държва, с която се сприятелих. Мисля, че човек трябва да има очи за доброто, когато го види, доброто трябва да се толерира. Така се получи при мен – продължавам да не приемам държавата на Златките, но такъв е моят случай специално със Златка Димитрова. Впечатли ме тази загриженост, тя е много добра домакиня, аз не съм такава, тя ставаше, готвеше, помагаше на всички, чистеше. Плюс това тя е човек, който проявява уважение към другия, постигнал нещо.
– Какво е усещането десетилетия наред да пишете за култура и да правите интервюта с интелектуалци, а в крайна сметка да се прочуете с ВИП брадър?
– Това е една от големите драми в моя живот. Работех във в. „24 часа”, когато ме поканиха за коментатор в първия „Биг брадър”. Съобщих го на главната редакторка Венелина Гочева и тя каза, че това е ужасно и рискувам много. Така или иначе отидох в студиото и коментирах. На следващия ден тръгнах за работа. Излизам от входа и едни роми от Чистотата събираха боклука. Изведнъж ме видяха, всички започнаха да се провикват: „Ти беше във ВИП брадър! Ти беше във ВИП брадър!”. Значи за по-малко от 24 часа мен ме познаваха дори ромите, а за немалко годинис писане на текстове за култура дотогава, не ме познава дори и сравнително по-интелигентни хора. Тогава си дадох сметка, че за съжаление, масовият интерес, масовото любопитство е на едно доста по-ниско ниво. Тези хора едва ли са се заслушали в това, което казвам и опита ми да анализарам нещо, колкото са гледали сеир и са видяли някаква жена да коментира. За съжаление, нещата не са се променили много. И до днес ми се струва, че надделява интересът към пикантното, към клюките. Аз също обичам да научавам любопитни неща за известни хора, но се интересувам и от други работи.
– Вестник „Филтър”, който създадохте преди година и половина, може да се приеме и като огледало на интересите ви. Направихте го в кризисно за печатните медии време, а това е сериозен професионален риск. Хазартен тип ли сте?
– Така излиза малко. Аз трудно взимам решения. Много мисля, колебая се, съветвам се. Имам един кръг от хора, не много голям, чието мнение ми е особено важно. Ако тези хора ми дадат кураж, и кажат, че е правилно, тогава съм склонна да поема риск. Радвам се, че направих „Филтър”, въпреки че беше във възможно най-неподходящия за вестникарството момент, в който се покачва цената на хартията, а печатните издания не само у нас, а по цял свят, загиват. Периодът е такъв, че по-качествената журналистика не е толкова ценена. Но имах потребност да мина на п? друго ниво. Сайтовете не могат да ме привлекат – чета ги, но не са ми стихията. Все още изпитвам удоволствие да разгръщам вестник, в това отношение съм old school… Събрахме екип и решихме да пробваме колкото да е рисково във време, в което закриват вестниците, ние да направим нов, при това да не е откровно таблоиден.
– Как изглеждат нещата сега, през филтъра на опита?
– „Филтър” вече е име на пазара, с авторитет и влияние сред умните хора и това много ме ласкае. Единственият неприятен извод е, че си давам сметка, че броят на умните хора в цялата държава се оказа не чак толкова голям, колкото мислех. Но все пак е удовлетворяващо. Вестникът съществува и, дай Боже, да продължи да съществува дълго.
Без съмнение за една медия тиражът е важен, защото дава икономическа сигурност и възможност да съществува, но изключително важно е и влиянието. Живеем във време, в което възникват всевъзможни проблеми, напоследък се говори за домашното насилие, за проблема с изкуствения интелект, за загубата на човека в този технологичен бум. Имам усещането, че потребността от умно говорене, умно писане, умни дискусии ще става все по-голяма, защото ние все повече затъваме и губим душите си. Смятам, че е важно да имаме влияние, надявам се, че то ще се разширява и повече хора ще проявяват любопитство. Жалко, че младите все по-малко четат, те книги не четат, какво остава за вестници. А в тях биха могли да намерят любопитни неща.
– Без съмнение интересна история е създаването на предишния Ви вестник „Галерия” с помощта на покойния Алексей Петров. За него преди години написахте книгата „Алексей и Бойко. Моята истина”. Как я четете днес?
– Написах книгата през 2010 г. Тогава много се коментираше делото „Октопод” и тъй като беше актуално, направих я, за да задоволя любопитството. Написах нещата, които знам. Твърдя, че книгата е доста повърхностна, написана набързо, просто тогава имаше интерес към този сюжет. Но в нея има документални свидетелства и неща, които съм чула от контактите си с Алексей Петров. Покрай интервютата, които съм правила, познавах и Бойко Борисов. Двамата бяха опоненти, Борисов нареди да бъде арестуван Алексей Петров.
– Как се пресякоха пътищата ви с Алексей Петров?
– Запознах се с него покрай журналистиката, тъй като тогава той беше агент на ДАНС, мистериозна фигура. За него се говореха легенди, а в действителност никой нищо не знаеше. Аз успях да пробия при него и той даде първото си голямо интервю за работата си като агент в ДАНС, за разработки, които е правил по отношение на корупция по високите етажи на властта. Така се запознахме. След време, когато с колеги казахме, че имаме идея да направим нов вестник, който да бъде остър, полемичен, да разкрива задкулисието в обществото и той каза, че ще може да ни помогне със заем от „Лев корпорация”. Получихме такъв заем, след това го върнахме.
Той бе много сложна и противоречива фигура, човек, който имаше много лица, твърдя и досега, че нещата са доста по-сложни при него. В един момент стигна до опити за намеса в редакционната политика на „Галерия” и аз бях наясно, че категорично не искам да остана там.
– Алексей Петров беше застрелян, преди четвърт век така се прости с живота и Иво Карамански, наричан Кръстника в началните години на прехода. Какви истории роди познанството Ви с него?
– Честно казано с Карамански, който беше голям мой почитател, станахме по-близки по линия на културата! Всички знаем кой е Карамански, че беше един от сенчестите герои на прехода и аз нямам намерение да казвам нещо друго за него. Беше просто по-различен. Много му тежеше, че попада непрекъснато в криминални хроники. Понеже не правеше разлика между жанровете и броеше така: криминални хроники и културни хроники. Казваше: „Моята мечта е да попадна в културна хроника”. Неслучайно изнесе концерт в зала 1 на НДК с Грета Ганчева, издаде и диск, с цел да попадне в културната хроника. Имаше намерение да стане спонсор на цирк, все пак циркът е изкуство. Много обичаше да общува с интелектуалци. В къщата, където живееше, имаше истински зоопарк – гледаше маймуна, имаше сърнички. Там се събираха какви ли не хора, били сме там с Любен Дилов и колеги журналисти, да не им споменавам имената. Карамански обичаше да се засягат интелектуални теми. Гордееше се с това, че в затвора е бил библиотекар и там е прочел доста книги. При него това беше компенсаторно, защото си беше бандит. Но тъй като беше забавен, атрактивен, общувахме с него. Представяше се пред нас в една друга светлина, но никой от нас не си е правел илюзии какъв всъщност е той.
– Задавали ли сте му някога въпроса: „Убивали ли сте човек?”
– Да. Една вечер – бяхме повече хора, и аз директно го попитах: „В крайна сметка ти убивал ли си човек?” и отговорът беше ужасяващ.
– Какво отговори той?
– Той каза: „Ми не. Аз веднъж бутнах един човек и той се преметна и падна през балкона”. Което в крайна сметка беше отговор „Да, аз съм убивал”.
– Той все пак попадна ли в културната хроника?
– Попадна. Когато пя в НДК имаше огромен журналистически интерес, в залата бях и аз. Концертът беше потресаващ, защото Карамански нямаше особени вокални качества. Тогава писахме, че е имало концерт и какви песни е пял. Не знам дали е било колонка или нещо по-голямо, но тогава беше сензация – та един от най-големите бандити, изнася концерт в НДК!
– Направили сте стотици интервюта, имате ли вътрешна класация кое е най–доброто?
– Избера ли едно все едно неглижирам другите, но няма да се правя на човек, който не може да оцени някои неща… Продължавам да класирам на първо място първото и единствено за България интервю с Кърт Вонегът. То беше и едно от последните му изобщо, разказала съм за него във „Въпреки всичко”. Стигнах до Вонегът благодарение на издателя на Любомир Левчев в САЩ – Сенди Тейлър. Той е ветеран от войната във Виетнам, който се оказа близък с издателя на Вонегът. За съжаление, не успях да се срещна с Вонегът в Америка, а направихме интервюто по телефона, след като се бях върнала в България. Вълнувах се много, защото Вонегът е кумир! Бил е и продължава да бъде за толкова много хора. Когато разговарях с него, без да го виждам, усетих един много разочарован от живота човек, от начина, по който се развива. Патосът на цялото му интервю беше срещу корпорациите, срещу глобалния свят, който унищожава малкия човек и срещу американската администрация – тогава Буш беше на власт, той разказваше вицове за него. След като затворих телефона – записваше се на едни магнетофони – и аз бях на седмото небе. На следващия ден на планьорка в „24 часа” идва моят ред. Културата винаги е най-накрая, а аз нямам търпение да съобщя. И всеки съобщава Аз имам интервю с хикс, игрек, зет… Идва моят ред и аз казвам: „А аз имам интервю с Кърт Вонегът! Истинско интервю с Кърт Вонегът!” Очаквах всички да кажат: „Криси, как е възможно? Браво! Как успя да го направиш?”. За мен това беше колосален успех и продължава да бъде така.
– А настана мълчание ли?
– Настана някакво мълчание в цялата планьорка. Анонсирах това интервю като основното във вестника. То се публикуваше на 13 страница и аз го предлагам за там. Тогава някой от водещите планьорката се обърна към журналиста, който отговаряше за Бойко Борисов, и попита: „А Бойко Борисов утре ще даде ли интервю за 13-а страница?”. Тоест, ако Борисов даде интервю, то ще бъде на 13 страница, а Вонегът може да изчака евентуално! Това беше едно от много големите ми разочарования, даже тогава заявих, че напускам. Разубедиха ме и останах.
– Доколкото си спомням Ваше е и първото за България интервю с Умберто Еко…
– Така е, след това и други направиха, но моето беше първото. Дължа го на проф. Ивайло Знеполски. Той беше мой преподавател, тъй като завърших Журналистика със специализация „Теория и история на културата”. Освен него, там ни преподаваха и други забележителни личности като Николай Генчев, Атанас Наков, Аксиния Джурова, Иван Маразов. Много знакови фигури, цветът на академичната мисъл. Та, Умберто Еко идваше по покана на института, оглавяван от Ивайло Знеполски. Когато кацна в София, Ивайло Знеполски някак успя да го скрие от другите журналисти, аз отидох към четири или пет часа в хотел „Шератон”. Задъхано правих интервю, след което се върнах в редакцията. То беше на английски, преведох го и тогава правихме мутация! Тоест – първо излиза вестникът и след няколко часа излиза мутация с някои актуални промени. Тогава сменихме цяло интервю. За да изпреваря всички, успях за един час. Тогава ние истински се борехме да сме първи, да направим нещо велико, да е авторско! Да е истинско!
Затова много си се гордея и с интервюто с Копола още навремето в Кан. Тогава за първи път хората в България разбраха, че той има дъщеря, която се казва София и както той ми каза, разбира се, за да ми направи комплимент, че я е кръстил на нашата столица София. Тогава ме включиха по БНР, за да разкажа за Копола, който беше шеф на журито и казах „Той каза, че си е кръстил дъщерята на нашата столица”. Отвърнаха ми: „Не си чула добре, ще го съобщим на слушателите, ще е погрешно”. Аз им казвам: „Моля ви се, разберете, имам го на запис! Дъщеря му се казва Со-фи-я”. Гордея се с тези неща, защото съм ги правила с усилие, с труд, с битка. Защото да се пребориш в Кан за интервю с някого, когато си от България е абсолютно невъзможно. Преди години за тях България беше абсолютно нищо, защото е малък пазар. Сега има стрийминг платформи и е малко по-лесно. А тогава… нямах никаква предварителна уговорка с него, сгащих го в един ъгъл на фестивалния дворец: „Здравейте, аз съм от България…”, а той – много възпитан човек. Попита ме „Имате ли филм, който се състезава за Златната палма?” Тогава пък ние съвсем нямахме кино и отвръщам: „Тази година нямаме”. Той дипломатично ме успокои: „Е, нищо де, тази година нямате, но за сметка на това аз съм кръстил моята дъщеря на името на столицата ви”.
– Винаги ли сте с предварително подготвени въпроси или се случва да импровизирате?
– Абсолютно винаги се готвя, дори и сега. Изумявам се на млади колеги, които отиват и започват ей така да питат, каквото им дойде на ума. Интервюто е изкуство – за да бръкнеш в душата на човека, трябва да имаш подход, ясна идея, дори стратегия. И разбира се, отсрещният човек трябва да ти вярва и да е склонен да сподели някои неща. Давам си сметка за една грешка, която направих в интервюто с Кърт Вонегът –издателят му ме беше предупредил, че напоследък той е в доста мрачно, депресивно настроение и помоли да разкажа виц.
И аз задавах, задавах въпроси, интервюто течеше много добре, въпреки че той общо взето отговаряше лаконично. В един момент не издържах и допуснах грешка – понеже той беше правил няколко опита за самоубийство, го попитах за Смъртта и за неговото желание и опити да сложи край на живота си. Тогава той изведнъж отсече: „Смятам, че казах достатъчно. Интервюто ще приключи тук”. Тоест, ако не бях задала този въпрос, или го бях оставила за още по-нататък, можеше да говорим още.
При правенето на интервю е много важно човек да си изгради предварително някаква драматургия. В случая с Вонегът аз сама сложих точката на интервюто, без да искам.
– В журналистическата гилдия върви една легенда как сте спасили от уволнение спортния отдел на в. „24 часа”. Какво е вярното в нея?
– Не е легенда, истина е. Известно е, че обичам спорта и имам особен сантимент към футбола. Имаше един период, когато Христо Стоичков беше сърдит на цяла България и особено на българските журналисти за начина по който го описвали. Беше се зарекъл никога да не говори с български журналист. По онова време пак бях в „24 часа”, главен редактор беше Валери Найденов. Стоичков ставаше на трийсет години, много добре помня рождения му ден – 8 февруари, защото бях дежурна по брой, а спортният отдел трябваше да направи голям очерк „Трийсет години Христо Стоичков”. Но Валери Найденов – изключителен журналист, страшно много съм научила от него – беше абсолютно безкомпромисен и каза: „Ако няма интервю с Христо Стоичков, спортният отдел ще бъде уволнен”. И аз като дежурен по брой непрекъснато ходя и питам: „Къде е очеркът… Къде е очеркът”. Очерка го няма, те изнервени: „Няма го, защото нямаме интервю”. А той беше обиден конкретно на „24 часа”. И аз казвам: „Как може такова нещо? Как може да не сте способни да зададете два-три въпроса? Колко да е обиден, че да не отговори на два-три въпроса! И те изнервено ми казват: „Като е толкова лесно, ти се оправяй”. Дават ми телефона на Стоичков, той тогава играеше в „Парма”. Обадих се, чух едно „Пронто” и започнах адски притеснено, даже не посмях да кажа, че съм от „24 часа. Казах „Аз съм от пресгрупа „168 часа”… ” Но подходих хитро с много комплименти. Казах: „Вие сте изключителна легенда, предстои ви рожден ден, в България всички тръпнат. Знам, че има някакви хора, които са ви обидили, но всички други… Много, много комплименти. А отсреща: „Бе, ти какво искаш всъщност, бе”. И аз: „Хората наистина ще бъдат много щастливи да чуят две-три думи от вас как ще празнувате рождения си ден, какво сте замислили?” А той: „Па питай тогава!” Ето това беше случай, тъй като не очаквах, че ще успея, в който нямах никакви подготвени въпроси. Ама никакви! И започвам най-общи неща: в момента как е кариерата, какво става, как ще празнува… И тогава един колега ми подсказва: „Питай за зодията… за зодията” – изключително глупав въпрос, обаче аз питам: „Вие смятате ли се за истински представител на своята зодия?” Той обаче не ме чува добре и казва „На кого съм бил представител?” Казвам: „всяка зодия има свои характерни особености, дали вие сте представител?”. „Ааа, това ли било, представител съм”, отвръща ми. След това той дойде в България, запознахме се и имаше един период, в който бях единственият журналист от България, който правеше интервюта с Христо Стоичков и дори мои колеги спортни журналисти смятаха, че си ги измислям.
Обаче след това Стоичков и на мен ми се обиди. Дори не знам за какво, но се видяхме на един мач и той каза: „Аз толкова съм разчитал на тебе, а ти…” Изглежда е имал предвид нещо, излязло във вестник, в който съм работила. Защото аз за Стоичков лоша дума не съм казала, но в момента не мога да направя интервю с него.
– Работят ли при вас увещанията от типа: „Само ти можеш да направиш това интервю”?
– Случвало се е. Представят ти го наистина така, сякаш ти си единственият човек, който може да свърши това. Преди години така, в името на вестника, направих интервю с Ценко Чоков, кмет на Галиче. Той беше провесвал хора на вериги и ги линчувал, изключително скандален случай. А аз се връщам от Кан, облечена съм с тоалети от Кан, спомням си, че бях говорила с Джак Никълсън и разказвам на всички за него, говоря за блясъка на „Кроазет”, за тоалети, за диаманти, за яхти и шампанско.
И на планьорка се поставя задача да има интервю с Ценко Чоков. Има си криминален отдел, но колегите казват, че за тях е невъзможно и че той няма да им даде. А на следващия ден Чоков има дело в Бяла Слатина. При което всички казват: „Криси Патрашкова, ако отиде в този вид с тия тоалети на делото в Бяла Слатина, и Ценко Чоков ще ? даде интервю”. Аз опитвам да отбия: „Вие сте луди, аз не го познавам, не му знам житието-битието, виждала съм го само на снимка… въобще нищо не знам”, но те продължават: „Криси, моля ти се, това ще е сензация”.
Понеже съм много отговорен човек, тръгвам за Галиче, ама наистина с тоалети от Кан! Попадам в едно село на един площад, където няма жива човешка душа! Има само кокошки и гъски, а аз съм с рокля с кринолин! Оглеждам се и направо не мога да повярвам какво става. Почваме да търсим Ценко Чоков, той вече отишъл на дело. Отиваме на делото, там шпалир от колеги журналисти от всички издания, радиа, телевизии, вестници. Ценко Чоков стои на един стол и не говори с никого. И аз в този вид – наистина неподходящо облечена, но така бях свикнала – се явявам и тръгвам директно срещу него. Той сякаш се сепна – не ме възприе като журналистка. Отивам при него и изричам: „Здравейте, господин Чоков. Да ви кажа, аз само за култура пиша, изобщо нямам представа от вашите работи и няма да ви питам за тях. Съвсем по други теми искам да говорим. И той отвръща: „Ей сега свършва делото, отивай тайно, ще ме чакаш пред дома и ти давам интервю”. Отидох, направих интервю, за което дори получих награда от вестника. Беше сензация и всички колеги ми завиждаха!
– Има ли въпрос, който не бихте задали никога?
– Не знам. Трябва да бъде свързан с нещо много неприятно лично. Винаги се опитвам някак си, макар и не толкова директно, да намекна и да задам. Плюс това, знам, че този въпрос, от който се притеснявам, е най-важният. И може би това е въпросът, заради който трябва да се направи цялото интервю. Затова полагам усилия. Не е имало случай, в който е имало такъв въпрос, съвсем да не се опитам да го задам. Не го правя директно. Навремето попитах така Карамански, защото на него му беше такъв изказът, дискурсът, и човек на когото можеш да зададеш такъв въпрос. Но иначе, ако става дума за лична трагедия, за голяма мъка, непреодолима болка, опитвам се да задам този въпрос и то става ясно дали човекът ще се отвори да продължи да говори.
Навремето така беше с Иванка Гръбчева, режисьорката на куп чудесни детски и игрални български филми. Нейната майка Митка Гръбчева беше изтъкната партизанка, много страшна жена, която до края на живота си ходеше с пистолет. Живееха в една кооперация срещу резиденция „Лозенец”, където още навремето са живели партийни функционери, членове на ЦК и т.н. Даже знам, че когато става едно от големите земетресения в София и всички тези смели партизани излизат по бели гащи навън от ужас, Митка Гръбчева се появява с един пистолет на балкона, стреля във въздуха и нарежда: „Ако не се приберете веднага… ще излагате тука партизаните”, тоест много строга, свирепа, смела жена. И аз бях чувала, че тя не издържа на промените, които се случват след 10 ноември и се самоубива.
С Иванка Гръбчева бяхме близки, но винаги сме разговаряли повече за кино, за изкуство. В „24 часа” имаше рубрика „Възход и падение”, където се разказва житието-битието и целта ми беше да задам този въпрос. Говорихме какво ли не изключително дълго. Аз я подтикнах към разочарованията на майка ?, към това как е понасяла всичко, колко е било трудно, как е била готова тя, според нейните си разбирания, да даде живота си едно време, а сега е друго време… това е трудно, това е мъчително, как се преодолява, това е драма, това е кошмар. И тя някак си, не каза думата, че се е самоубила, но каза: „Намерих я в банята, във ваната и открих наблизо много хапчета”. По този начин се опитвам, не директно. Затова много се ядосвам, когато след някоя трагедия чуя по телевизията да задават въпроса „Как се чувствате?” Това е абсурден, нелеп въпрос – как може да се чувства човекът в този момент?
– Какъв съвет бихте дали на такива млади журналисти?
– Лошото е, че не са много хората, от които да се учат, но трябва много да се готвят, да мислят, се поставят на мястото на човека, когото питат, да гледат чуждестранни телевизии, да четат чуждестранни вестници, да имат по-широк кръгозор, да не бъдат елементарни, да не бъдат дръжки на микрофони. Просто да четат, да трупат знания, да се образоват, защото нивото е много ниско, не само в нашата професия, но за жалост и при нас.
– Освен журналистически авторитет вие сте и модна икона. Ако ви поканят за главен редактор на сп. „Вог”, ще приемете ли?
– Веднага. Това, между другото, ми е мечта. И са ми го предлагали. Преди години имаше Красимир Гергов имаше такава идея. Той ми е съученик от основното училище, седяхме на един чин и аз му въздействах положително като отличничка да се старае повече и да чете повече. Живеехме на съседни улици в квартал „Лозенец” и той в един момент ме извика и ми каза „Криси, имам намерение да взема лиценза за „Вог”. Направо скочих до небето. Възприемам „Вог” не само, както банално се казва, за модна библия и списание за стил. То е списание, в което може да се прави много добра журналистика, да се публикуват изключителни интервюта, да се посочват тенденции, хората да се ориентират в естетичното.
Тогава изключително много се зарадвах, но Краси не успя да вземе лиценза, пък и тогава списанието трябваше да бъде доста скъпо. Впоследствие друг човек също ми каза, че умува евентуално и аз също казах, че съм напълно готова. Там има една процедура, защото вездесъщата Анна Уинтър иска задължително да се запознае с главния редактор на „Вог”, в която и да е страна. Тоест тя може и да не те одобри! Също така съм чувала, че тя идва лично при излизането на първия брой, за да представи изданието. Тоест, не е нужно да правиш никаква реклама – Анна Уинтър идва, събитието е грандиозно. Така знам, че е, надявам се, че може би щях да се представя добре. А може в бъдеще да имам този късмет. Главен редактор на „Вог” е нещо, което много ме блазни. Признавам си!
– Бихте зарязали всичко друго? Дори това, което сте създали?
– Да. Аз съм го създала, но ще го оставя на екип, ще дадвам съвети, ще помагам с каквото мога. Усещам „Вог” като много мое. За мен модата не е просто красота, това е отношение към живота, манталитет. Ти говориш чрез начина, по който се обличаш и изглеждаш. Разбира се, става дума и за възможности. Като цяло мисля, че в България жените и мъжете вече полагат доста усилия. Може и с по-скромни възможности, най-важното е да имаш индивидуален стил.
– Кои неща са задължителни за стила „Патрашкова”?
– Харесвам винтидж нещата, повечето ми бижута са такива. Обичам брошки, смея да твърдя, че прокарах нов път брошката. Българката не знам защо смята, че е демоде, че е от времето на баба и, ако изобщо баба и е носила брошка. Една брошка тотално променя тоалета.
Струва ми се, че при старите бижута вниманието към детайла е по-толямо. Има една филигранна изработка. Сега всичко стана п? на конвейер, п? конфекция. Сръхавангардните бижута като че ли не пасват на моя стил. Аз харесвам френския стил на обличане, по-изчистен, по-класически. Вечни неща – ниска талия, моряшки стил, тоалети на точки. Някаква сатенирана панделка, разбира се, нанизите с перлите. Имах много добра шивачка, която шиеше и в Париж и тя ми създаде този стил. Каквито други дрехи да сложа, имам усещането, че губя идентичност, просто не се чувствам аз.
ЕЛЕНА КРЪСТЕВА/СПИСАНИЕ „БИОГРАФ“, ноември 2023
