Георги Соколов – Соколето. Погубеният талант!

Георги Апостолов Соколов – Соколето е бивш български футболист, нападател (крило). Роден е на 19 юни 1942 г. в София.

Започва кариерата си в “Спартак” (Пловдив), като по това време треньор в клуба е бащата на Соколов, легендарният вратар Апостол Соколов. Соколето дебютира в мъжкия футбол едва на 15 години и 5 месеца през есента на 1957г. в мач срещу “Спартак”(Плевен), което го прави най-младият футболист в историята на българския футбол.

В началото на 1958г. е привлечен в отбора на “Левски” (София) от треньора Георги Пачеджиев, където се превръща в обичан и до днес състезател. Дебютира на 17 август 1958г. в контрола срещу английския “Челси”, играна в София.Няколко дни по-късно дебютира за “сините” и за първенство в мач срещу “Спартак” (Варна), завършил 0:0. Тогава е едва на 16 години и 2 месеца. Бързо се утвърждава като основна фигура в състава на “Левски”, като изиграва цели 11 сезона, в които записва 239 мача и 83 гола във всички турнири.

Интересно е да се отбележи, че той е човекът, отбелязал първия гол за “сините” в Европа. Това се случва на 12 септември 1965г. в мач срещу шведския “Юргорден”. Голът бива отбелязан в осмата  минута на стадион “Росунда” в Стокхолм (Швеция). “Сините” губят с 2:1. С “Левски” Георги Соколов става два пъти шампион на България и два пъти носител на Купата на страната.През пролетта на 1959г. Соколов е един от основните футболисти на юношеския национален тим на България, печелейки европейската титла в София. Дебютът му за “А” националният отбор се случва на 13 май същата тази 1959г. в мача срещу Холандия, спечелен от България с 3:2 в София.

Важно е да се отбележи, че в този мач Соколов се превръща в най-младия футболист, дебютирал за България, едва на 16 години 10 месеца и 27 дни. За последно облича националния екип на 4 септември 1965г. срещу ГДР. Участник е на световното първенство в Чили през 1962г., където записва 2 мача. За мъжкия национален отбор записва 25 мача, в които отбелязва 5 гола. През 1966г.,когато е в стихията си, “Соколето” получава тежка контузия, която го възпира от участие на световното първенство в Англия.

Освен “Соколето” футболистът получава и друг прякор – “Йогата”. Най-вече заради гъвкавостта си. Също така прави един невероятен плонж в мач срещу италианския “Милан” в София. Навремето бил сравняван дори с “Гунди”, като казвали, че “Соколето” е може би дори по-талантлив от незабравимият център нападател.Известен с брилянтната си техника и виртуозни изпълнения, “Соколето” се превръща в един от най-големите таланти, раждали се някога в територията на България. Известен е също и с фриволния си начин на живот извън терена, което самият той не крие.

Веднъж споделя,че вкарва гол на ЦСКА, а преди това е употребил алкохол. Друг интересен момент и доказателство за това, че Соколов не си “поплюва” е фактът, че нарича тогавашния селекционер на мъжкия ни национален отбор Рудолф Витлачил чешка “въртигъзка”. В онези времена обаче това е недопустимо и хора като Соколов биват мачкани от системата заради характера си и свободолюбивия си изказ.

През 1969 г. след обединението на “Левски” и “Спартак” е скандално изгонен от отбора, макар да е талант и да е само на 27 години. Според мнозина причината за това е, че е неудобен на новите милиционерски шефове в клуба. Соколов никога не е бил партиен член на БКП. Освен това, дядо му Златан Соколов е бил личен телеграфист на цар Борис III, заради което Соколето не е долюбван от комунистическата власт. Тогава той получава предложение да заиграе във „вечния враг ЦСКА от треньора Манол Манолов, но футболната федерация не разрешава това. Кариерата на Георги Соколов е съсипана.

Следват кратки периоди в “Дунав” (Русе), Хасково (в „Б“ РФГ) и “Академик” (София), като приключва с футбола, ненавършил още 30 години. След като бива изхвърлен от футбола, Соколето многократно признава, че за него това е равносилно на смърт и живота му без футбол няма смисъл.

След футбола намира препитание в различни сфери, но мъката по това, което му отнема властта на толкова млада възраст го тласка към алкохола и депресията. На 27 юни 2002г. в болки, самота и забвение угасва един невероятен талант. Талант, чиито размери са необятни. Обичан и силно уважаван от публиката по стадионите в България един голям футболист завинаги напуска този свят.

Източник:ritnitop.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

България е в топ 3 на държавите с външни тоалетни сочат данни на Евростат

Това сочат данни на Евростат за 2023 година. Близо 10% са хората у нас, които нямат вътрешна тоалетна.

Сашка Димитрова живее със семейството си в град Дряново. Допреди години използвали само външна тоалетна.

 

"Имаме външна тоалетна, има и вътрешна, но външната е от много години. Доскоро повечето хора имаха само външна тоалетна. В моето село няма канализация, има септични ями. Има доста хора, доста села нямат канализация", призна Сашка.

Тя си спомня как преди години в плевенското село Милковица, където живяла, изграждали външните тоалетни.

"Копаеше се една голяма дупка. Прави се тоалетна и като се напълни, зарива се с пръст и хайде наново, понеже има доста подводни води и се правят наново", допълни тя.

Илия Иванов разказва, че когато строили къщата му в Дряново, в нея нямало вода.За това и тоалетната била външна.

"Тези външните тоалетни са правени от нашите бащи, дядовци, когато е правена къщата. Защото вътре нямаше вода и навън всички тоалетни бяха външни", призна Илия.

България заема второ място в изследване на Евростат на страните в Европа, които нямат вътрешна тоалетна с 9,6%. На първо място в класацията се нарежда Румъния с 15,4 %, а след нас е Литва с 6%. По данни на на Националния статистически институт за миналата година едва 45,6 % от домакинствата в българските села разполагат с външна канализация, информира България он ер.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Лита проговори за Котков: Той не е бил част от живота ни и няма място във филма „Гунди“

Филмът „Гунди – Легенда за любовта“ прави фурор по кината и вече счупи всички рекорди за съвременна българска продукция. Вълнуващата история за любовта на най-великия български футболист Георги Аспарухов и съпругата му Величка Маркова-Лита не спира да вълнува зрителите и отвсякъде валят хвалебствени отзиви.

Мнозина в социалните мрежи обаче задават въпроса защо в лентата липсва образът на Никола Котков. ВИЖТЕ ТУК ИНТЕРВЮТО С КАТЯ КОТКОВА

„Филмът не е футболен, той е за нашата любов с Георги“, обясни Величка Маркова в интервю за „Ретро“. Тя сподели впечатленията си от мащабната продукция и разкри интересни подробности за живота си с Аспарухов.

– Лита, как се почувствахте, когато видяхте за първи път филма, посветен на вашия съпруг и любовта ви?

– Шизофренично! Много е странно да видиш историята на живота ти и себе си на екрана. Уж си ти, пък не си ти… Уж не си ти, пък си ти… А на моменти се чудиш защо непознати хора произнасят думи, които отекват в главата ти. Така е известно време. После разказът те увлича. Първото ми гледане почти не си го спомням. Излязох за малко от салона. Слава Богу, че прожекцията беше закрита и нямаше публика. На премиерата го видях целия. Хареса ми. Хареса ми, защото е почтен, защото е истински. Хареса ми, защото става дума не за нещо извънземно, а за чисто човешки неща – отношения, каквито имаме в живота, чувства, които всички хора познават, а някои крият в себе си.

– В социалните мрежи мнозина коментират въпроса защо във филма го няма персонажа на Котков?

– Филмът се казва „Гунди – Легенда за любовта“. Къде е мястото на Котков тук? Ние не сме били близки семейства. Това, че сме били приятели, не е истина. Те бяха много добри, близки съотборници, но нямахме общ семеен живот. За съжаление, с Котков споделиха една отвратителна съдба, но той не беше част от нашия живот, за да е във филма. Котков дойде в „Левски“, когато се обединиха със „Спартак“ – накрая фактически на живота на Георги. Имам огромно уважение към Кольо – прекрасен човек, възпитан, интелигентен, мил. Те двамата бяха така: единият в тъмната гама, другият в русата. Но Котков не беше част от нашия живот, разбирате ли? Спекулациите за лоши отношения са неверни и всички, които задават въпроса защо той не е във филма, първо да погледнат заглавието. Филмът не е футболен. Котков съм го познавала като футболист на „Локомотив“, но се запознах с него чак когато дойде в „Левски“. И като загинаха заедно, тръгнаха приказките за това, че са били най-близки. Но нашите близки приятели бяха Сашо Костов и Иван Вуцов. Иван и съпругата му Нина бяха кръстници на сина ми.

– Как според вас се справиха актьорите в главните роли Павел Иванов и Александра Свиленова?

– Безупречно! В моменти, когато Павел ме поглеждаше от екрана, сякаш Георги ме гледаше. Няма друг актьор, който визуално да напомня толкова за Георги. А професионално изпълнението е съвършено. Да не говорим за Сани, Александра – страхотна е! За Георги знаем всичко, образът е ясен, а аз съм тази, която съм неговата спътница. Но тя направи невероятен образ, много силен и съм ? много благодарна. Това момиче, което е студентка, направи нещо невероятно. Любов, гняв, всичко имаше. Двамата са страхотни актьори и им предричам светло бъдеще, дори на световно ниво.

– Очаквахте ли филмът да се получи толкова добре и да разбие всички рекорди?

– Преди да го видя, не можех да спя. Дали е станало, как е станало? Не съм била на снимките, а само консултирах за сценария и фактологията. Будех се посред нощите. Притеснявах се да не излезе нещо грозно, имайки предвид опита за големи личности. За сина ми Андрей се тревожех как ще го приеме – той беше малък, когато баща му отлетя.

– Как той прие идеята за филма?

– С недоверие, скептично. После много му хареса и ми се извини за това, че не е вярвал в качества като доброта, почтеност, любов, искреност. Смята, че съм идеалистка, но аз съм позитивен човек. Всичко зависи от това какво забелязваш – хубавото или лошото. При мен винаги е хубавото.

– Как се справихте с възпитанието на Андрей след загубата на Гунди?

– Трудно беше, всяка майка знае какво е. За мен възпитанието е да му дадеш избор и да го насочиш към различни аспекти на живота – култура, спорт, кино, театър, литература, а той да избере. Освен това имах до себе си моето семейство – майка ми, баща ми, брат ми, които даваха стабилност на Андрей. Чудесно момче е, добре се справихме.

– С Георги сте имали всякакви периоди. Как успяхте да бъдете толкова време до такъв човек?

– Много е трудно. Оженихме се, когато бях на 20. Израснала съм в семейство с подчертани християнски ценности, модерно, но патриархално. Омъжих се млада, а вместо да се впусна в живота, имах рестрикции – футбол, режими, ранно лягане. Идва момент, в който ти идва в повече. Пожелах си малко свобода и се разделихме. В семейния живот е така, достига се до някаква рутина и тази рутина обикновено убива чувствата и отношенията. При нас се достигна до тази рутина. Отделихме се за известно време един от друг и разбрах, че в крайна сметка това е голямата ми любов и моето щастие, което и той очевидно разбра. Когато се събрахме отново, вече по съвсем друг начин гледахме на живота. Любовта ни беше много стабилна, зряла, сигурна, силна и спокойна. Ама много, казвам ви! Много по-различна от тази буйната, младежката, каквато също имахме.

– Ако можехте да се върнете назад, щеше ли да е по-лесно, ако той беше с друга професия?

– Не ми беше важно каква е професията му. Влюбих се в момчето, не във футболиста. За мен беше важно той да обича това, което прави.

Той беше решил да сложи край на футболната си кариера, но понеже много го огорчиха, той каза: „Мислех да се откажа, но ще играя още малко, за да докажа, че не съм случаен“. Георги изобщо не усещаше, че има такава слава, до последно искаше да доказва, че е достоен. Аз винаги го подкрепях.

Аз съм се влюбила не във футболиста. На по 16 години бяхме. Когато го видях, той играеше волейбол, какъв футболист, какво чудо, ние бяхме деца. Аз се влюбих в момчето с трапчинката, с веселия нрав, добрия човек, в него се влюбих. Пък дали е футболист, дали е стругар, дали е лекар, все едно ми беше. Но щом него го радва футболът, до него съм плътно. Подкрепях го максимално, за да му създам спокойствие и уют, за да си гледа работата и да се радва на това, което обича.

– При него е било любов от пръв поглед, а при вас?

– Не беше от пръв поглед. Бях малка, играех волейбол, свирех на пиано, учех в английска гимназия и имах много уроци – вятър ме вееше на бяла кобила. Но после се влюбих страхотно и бях готова на всичко за него.

– Съжалявате ли, че той не прие предложение за трансфер в чужбина?

– О, не! Системата в България беше ужасна по онова време. Ако бяхме останали в чужбина, нашите семейства нямаше да съществуват тук. Системата щеше да ги унищожи. Сега съм щастлива, че живеем във време, в което имаме право на избор. Това право на нас ни беше отнето. И ако възрастни хора плачат по миналото време, това е жалба по младост, на мен 60-те години ми бяха най-хубавите в живота – любов, дете, всичко, обаче системата беше отвратителна! Нямаш право на избор. Георги живееше тук в клетка, и то не златна. Всеки голям отбор го искаше, но въобще не ни беше минало през ум. В края на краищата ние имахме родители, близки, братя сестри. Те казаха, че ще доведат детето ни, но въпреки всичко не бихме жертвали семействата си, дума да не става! Беше много черно време. Здрава ръка, която ти казва какви книги да четеш, какви филми да гледаш, в петък съветска телевизия… Като се има предвид, че моят баща беше от отбрания слой на обществото – аз съм била привилeгирована, но точно като такава мога да кажа, че системата беше отвратителна.

– Споменахте, че вашите родители са били плътно зад вас след загубата. А родителите на Георги?

– Подкрепяха ме, но понеже живеехме близо до моите родители, а майка ми не работеше, а свекърва ми работеше, моите родители ми бяха подръка. Родителите на Георги бяха изключително честни, почтени, трудолюбиви и страхотни хора.

Автор:Емилия Младенова/ retro.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

В периода на най-тежката зърнена криза в България през 90-те година започва кървава поредица от инциденти с бизнесмени, търгуващи с жито

Една от жертвите е Стойчо Стоев, един от проспериращите предприемачи в Пловдив в периода на най-тежката зърнена криза в България през 1996-1997 година

Семейството на Стойчо Стоев е от Ямболско. Заминава за Канада, за да изкарва прехраната си, но се връща през 1995 година. Идвайки си в България, цялото му семейство се мести в Пловдивско. Стоев е въодушевен, в главата си има много идеи за бизнес в родината, като желанието му е да вложи и умножи събраните при престоя му в чужбина пари, припомня в. „Марица“.

Първоначално инвестира в оранжерии в Ръжево Конаре. След известно време пренасочва капиталите си в производството на пшеница в Добруджа. През лятото на 1996 година се решава да наеме 4000 декара ниви в житницата на България, както е известен онзи край. Мисли в перспектива и чертае планове дълги години да развива търговия със зърно.

Стоев бил изключително предприемчив, доверчив и добросърдечен. Сърцето му било отворено за всички в нужда. Постоянно давал пари назаем на близки и познати, които едва свързвали двата края. Бизнесът на Стоев бързо тръгнал нагоре и той просперирал. Успехът му обаче засегнал изключително много бизнес интереси и това му коствало живота.

На 19 март 1997 година вечерта 39-годишният Стоев се прибирал в дома си. Тогава къщата, в която живеел със семейството си, била на ул. „Жолио Кюри“, в центъра на Пловдив, на няколко крачки от дирекцията на полицията. Зърненият бос паркирал опела си, отворил багажника и взел подаръците, които носел за съпругата си Дора и 11-месечната им дъщеричка.Преминал през двора и точно в този момент бил застигнат от два куршума в главата. Изстрелите проехтяват от близката пресечка. Стоев се свлича на земята. Около окървавеното му тяло са разпилени и подаръците, които носел. Съпругата му изпада в ужас. Бизнесменът умира на място, а килърите си плюят на петите. В колата на Стоев остават непокътнати 850 000 стари лева, което зачерква версията за грабеж.

Убийците не са разкрити, а версиите за показното убийство са най-различни. Най-убедително обаче звучи само една и тя е основната, по която работят разследващите – засегнати бизнес интереси.

В крайна сметка Стоев не е успял да ожъне. Бизнесменът не е бил заплашван, нямал е и нито стотинка дългове. Често се отбивал до Добруджа, за да наглежда земите си. В деня след убийството Стоев планирал да закупи торове за пшеница, но така и не му се удала тази възможност.

Версията за убийството се потвърждава и от факта, че Добруджанският край се оказва пресечна точка на големи икономически интереси. А точно там Стоев влага инвестициите си, тъй като по онова време държавата преживява най-тежката зърнена криза, която се оказва важен урок. След гладните години, в България се въвежда система за контрол на зърнения баланс, която цели никога повече да не се повтаря подобна ситуация.

През 1995-1996 година зърнената реколта в България и по света е изключително ниска. Това е причина много държави да кажат „не“ на износа на пшеница, за да осигурят собственото си оцеляване. Родните специалисти предупреждават още през юли 1995 година, че предстои зърнен колапс, но гласовете им потъват.

България се забавя със забраната за износ, като междувременно се създават облекчения за търговците, от които те се възползват на пълни обороти. Така се разпродава напълно и старата, и новата реколта извън страната. Хлебният баланс е нарушен и впоследствие се налага да се внася зърно.

По това време са изнесени близо 990 000 тона зърно, заради което искат оставката на Виденовото правителство. По-късно срещу министри от неговия кабинет стартира разследване и дело за безстопанственост, завършило с оправдателни присъди през април 2009 година. Мотивите са, че липсват доказателства за вина.

В годините на кризата обаче фалира Добруджанската банка, източена по схемата „Дълг срещу собственост“. Самоубива се депутат от Добрич. Търговец на зърно пък е застрелян пред офиса си в Добрич, а от касата изчезват 4,5 милиона стари лева. Пребит е арендатор на 100 000 декара земя в землището на село Крушаре. В кървавата поредица влиза и пловдивският бизнесмен Стойчо Стоев, който е изведен принудително от играта с българското зърно.

През 1996 година с одобрението на държавата бургаската рафинерия „Нефтохим“ внася близо 302 000 тона зърно, за да се покрие недостигът в страната. Доставките са от четири фирми – „Гленкор“, „Югопетрол“, „Бенар“ и „Булкон“.

Сделките са сключени без търг или конкурс. Ревизия на Държавния финансов контрол установява, че „Нефтохим“ е купил зърното за 226 долара за тон, когато средната пазарна цена на европейския пазар е била 170 долара, и така са платени общо над 16 милиона долара в повече.

Сделката не е осчетоводена, а зърното не е фактурирано. Най-голямото количество – за 46.5 милиона долара, е внесено от „Гленкор“, фирмата на Марк Рич. Освен че е скъпо, се оказва, че зърното е с лошо качество и заразено с болести.

По време на делото Жан Виденов се явява като свидетел. От съдебната банка пояснява, че сделката между „Нефтохим“ и „Югопетрол“ е била бартерна и основният мотив на правителството да я подкрепи е било желанието да бъдат възстановени отношенията с Югославия.

Бившият премиер разказал, че в този период е имало около 100 фирми, износители на зърно. Една от тях е била „Мултигруп“, но фирмата не е изнесла повече от 10 на сто от общото количество зърно.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Два куршума отнемат живота на Емо Макарона – босът на DVD пиратите през 90-те

Когато човек има много врагове, трудно е да се разбере кой е поръчал убийството му. Убийството на Емил Димитров – Макарона така и остана неразкрито повече от 20 години, защото приживе бизнесменът си беше създал куп неприятели. 

Той се опита да монополизира производството и разпространението на пиратски компактдискове, потърси помощ срещу конкуренцията от черногорската мафия. Макарона се обгради с бивши служители на отряда за борба с тероризма и реши, че е безсмъртен. Куршумите обаче го застигнаха в разцвета на силите му – на 42 години.

Изстрелите срещу Емил Димитров, известен с прякора Макарона, отекват в 19.50 ч. на 23 януари 2001 г. пред любимия му фитнес на тясната уличка “Кораб планина” в центъра София. Те са само два, но килърите са точни – единият куршума пробива предното странично стъкло, другият – задното. Убийците пристигат на мястото с “Фолксваген Голф”, който е открит по-късно на ул. “Крум Попов” близо до Четвърто РПУ, пише в. „Труд“.

В средата на 90-те години Макарона става един от най-известните бизнесмени. Натрупва милиони от търговията с пиратски компактдискове. Като собственик на фирма “Унисон” – Ботевград той бе разследван за незаконно производство. През 1998-а линията му бе спряна. Месеци по-късно бе изнесена в Черна гора. Няколко години още българския пазар се захранваше с пиратски дискове от тази линия в Черна гора и от други две линии на Макарона – в Молдова и в Украйна. Смъртта на боса обаче, спира изведнъж незаконното разпространение на пиратски дискове, заради което България бе в черния списък като страна №1 в производството им.

Емил Димитров започва пиратския си бизнес веднага след 10 ноември 1989 г., като използва пропуск в законодателството – липсата на закони в областта на авторското право. Отначало той произвежда аудиокасети, които се купуват като топъл хляб и 4 години по-късно вече е натрупал солидно състояние. Той обича лукса и първото, което прави е да си построи къща в баровския квартал “Бояна”. В двора има още една – за гости. Макарона се вози на скъпи коли, демонстрира богатството си и развива незаконното производство.

Той регистрира над 30 фирми, производни на основната “Унисон”, като държи контролния пакет от 51%, а останалите дава на съдружници, които развиват бизнеса. Към края на 1994 г. той вече притежава около 40 магазина за продажба на касети и дискове в цялата страна. В една от фирмите му съдружник е Марко Михайлов, но той не желае да остане в сянката на приятеля си, отделя се и създава конкурентната “Маркос мюзик”.

Емил Димитров вече знае, че бъдещето е в компактдисковете, взима огромен кредит от “Балканбанк” и купува поточна линия, която монтира в ДЗУ – Стара Загора. Дотогава Макарона е работил в завода само на ишлеме. Първият кредит, с който купува поточната линия, е за близо половин милион долара. По-късно Емил Димитров отново залага машината пред “Балканбанк”, взема нов кредит от 1 милион дойче марки (около половин милион долара) и с него купува още една линия. Рамо му удря издирваният по късно за далавери шеф на “Балканбанк” Иван Миронов. Всичко това е малко за Макарона и той купува през 1996 г. завода в Ботевград, където инсталира още две поточни линии. Това обаче създава проблем не само на него, но и на България. Страната ни придобива печалната слава на пират №1 и световните музикални компании започват война за правата си. Това принуждава правителството да постави производството на CD под лицензионен режим през 1998 г. и да отнеме лиценза на Димитров. Полицията започва да следи под лупа действията му и това е началото на края.

Конкурентът Марко Михайлов получава лиценз за производство на компактдискове и строи завод. Той също се изкушава за произвежда незаконна продукция и цеховете му са запечатани в края на 1998 г. Малко след това Михайлов се самоубива в дома си, като и досега не са ясни причините да посегне на живота си. По това време Емил Димитров е заличен като съдружник от повечето фирми с марка “Унисон”, а на негово място влиза Филип Марков, смятан за човек на банкера Миронов.

Притиснат до стената Макарона изнася производството в Черна гора. Съдружник там му е Аркан, но не известният сръбски командир, а местен мафиот, който решил да го покровителства срещу 50% от печалбата.Една от версиите за убийството на Димитров беше свързана с въпросния Аркан и Черна гора. Разследващи предполагаха, че българинът не се е издължил на тамошните си покровители и те са организирали стрелбата срещу него.

Това обаче е не единственото предположение на криминалистите. Макарона има тесни връзки със силовата групировка СИК, която влага пари в производството му в България. След като натрупва богатството, Димитров оставя старите си приятели и се сближава с хора от ВАИ холдинг на Георги Илиев. Обещава на новите си приятели да организира нелегално производство на DVD-дискове, за което получава от тях голяма сума. Най-вероятно не е върнал на висаджиите парите и те са се разбрали с черногорците да си получат задълженията директно от тях, твърди една от версиите. Разследващите обаче така и не стигат нито до килърите, нито до поръчителите, а дребните търговци се отказват от пиратския бизнес, защото разбират, че е дошло ново време и има опасност да фалират.

Праща зад решетките висш полицай

През 1999 г. Емо Макарона успя да предизвика ареста на шефа на “Икономическа полиция” в СДВР, който беше хванат с 75 000 долара подкуп. Димитров сътрудничи на НСБОП и следствието, за да бъде хванат полицая. В 16.30 часа в столичната сладкарница “Камелия” на бул. “Стамболийски” влизат трима мъже. Те сядат в едно от сепаретата и правят поръчка. След това единият от мъжете отваря дипломатическо куфарче и оттам изважда прозрачен плик. Вътре са банкнотите. В този момент в заведението нахлуват маскирани полицаи и изправят двамата мъже до стената. Третият мъж е Емо Макарона, който излиза заедно с униформените.

Задържаните са шефът на “Икономическа полиция” майор Михаил Димитров и адвокат Христо Георгиев – бивш шеф на “Криминална полиция” в СДВР, който защитава фирмата му “Унисон”. Според тогавашни източници от следствието Михаил Димитров твърдял пред пират №1, че парите не са за него, а за политици. През януари 2001 година Богомил Бонев също обяви, че Макарона е финансирал СДС.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Нарциса прошепнал името на килъра си на ухото на Жоро Илиев преди да издъхне

Кумът на Главния, шефа на ВИС Георги Илиев – Румен Маринов, по прякор Нарциса, е един от босовете, които едва доживяха 40-годишна възраст.

Поредицата от кървави разстрели още през 90-те години на 20-и век роди приказката: „Момчетата със златни ланци живеят опасно и на бързи обороти до 40 години“. Така се случи и с кума на Жоро Илиев, чиято екзекуция отекна силно, но остана неразкрита, както много други. Около убийството на Румен Маринов продължават да се носят слухове, но нищо не е доказано и така ще остане, пише в. „Телеграф“.

Рано сутринта на 27 ноември 2003 г. жена от столичния кв. “Лозенец” открива на улицата кървав труп. Пристигналите полицаи установяват, че това е Румен Маринов с прякор Нарциса – един от основателите на ВИС и кум на боса на ВАИ Холдинг Георги Илиев.

Нарциса е застрелян с 3 куршума. Маринов имал апартамент в ж к “Младост”, но със семейството си живеел под наем на ул. “Сребърна” в скъпарския кв. “Лозенец”.

На 26 ноември 40-годишният мъж се прибира призори с колата си. Няма охрана. Паркира и тръгва към входа на блока, където в засада го дебнат убийците. Маринов ги вижда и хуква да бяга. Те го погват.Най-разпространеният слух е, че Нарциса разпознава единия от килърите си и крещи: “Не го прави”. Куршумите обаче го застигат – два го улучват в гърба. Той пада на ул. “Христо Ценов” и с последни сили вади телефона си. Успява да набере Георги Илиев и да му прошепне името на убиеца, който вече се е надвесил над него и почти от упор изстрелва контролен изстрел в тила. Окървавеният труп остава до разсъмване между два паркирани автомобила.

Говори се, че Маринов е прошепнал името на Методи Методиев – Мето Илиенски. Полицаи се съмняват соченият за финансист на ВИС лично да е грабнал оръжието, за да изпълнява екзекуция. Илиенски изчезва 2 дни по-късно и не се знае дали е убит, или се е покрил зад граница. Говори се, че по това време отношенията между Мето и Жоро Илиев са обтегнати, но никой не може да докаже дали това наистина е било така. Илиенски не се явява на погребението на Нарциса и оттам тръгват слуховете.

Никога няма да стане ясно защо е бил поръчан и наказан кумът на Главния. Още при първоначалния оглед криминалистите намират на мястото на убийството заглушител и 4-5 гилзи от 9-милиметров пистолет. Това означава, че престъплението е подготвено внимателно. Два дни преди разстрела асансьорът в кооперацията му е блокиран, би могло да е случайно или че килърите са подготвили да го причакат във входа.

Една от версиите на разследващите е, че убийството е ответен удар във войната между мутрите. За по-малко от 2 месеца тогава са застреляни двама сикаджии. На 5 ноември куршуми покосяват пред фитнеса на Ситняково Евгени Стефанов-Женята, който се смята за наследник на Поли Пантев. На 14 ноември пред блок в ж к “Надежда” е гръмнат най-близкият съратник на Женята – Николай Зарев-Данкина. Убийството му поразително прилича на това на Нарциса – килърите го причакват до дома, той хуква да бяга и куршумите го застигат в гръб. На 25 декември пък оловото застига и бодигарда на Женята – Николай Петров-Колята. Екзекуцията е извършена в дома му в жк „Младост“ пред очите на малкото му дете. Скоро войната между СИК и ВИС ще стигне и до най-големите босове.

На 27 ноември 2003 г. е ликвидиран не просто кумът на Жоро Илиев, а един от основателите на групировката, редом до Васил Илиев. Нарциса също е бивш борец, познат на полицията след сигнали за спекула, хазарт и финансови измами, но нито едно разследване срещу него не дава резултат.

Говори се, че след вливането си в редиците на силовите застрахователи Маринов започнал да трупа пачки с кражби на бяла техника от влаковите композиции по жп гарите на София. Постепенно се сприятелил с Георги Илиев и кумството го изстреляло до върховете на ВИС. Не бил глупав. Подценил обаче, че е недолюбван в мутренската групировка именно заради кариерата си в нея.

И както в много други подобни случаи историята на Нарциса завършва с неговите наследници – съпруга и дъщеря, които харчат в чужбина парите, оставени от него. ВИЖТЕ ОЩЕ:Кой и защо разстреля единият от създателите на ВИС 2 Румен Маринов - Нарциса

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ