Тя е първата дама на джаза и суинга в България, истинска "лъвица" и фурия на сцената. Гласът ѝ не може да се сбърка. Той е нейният партньор в музиката и в живота, стеснителен, но и голям женкар. 

Леа Иванова и Еди Казасян се обичат силно до последния си дъх и въпреки трудностите, които им поднася съдбата, остават свързани доживот. Достатъчно интересни личности сами по себе си, когато се събират, те създават истинска експлозия от емоции. Днес ще ви поведем по стъпките на любовната им история, достойна за холивудски филм. 

Истинското име на Леа е Лиляна Иванова. Избира псевдонима си, защото означава лъвица, а тя е родена под огнения знак – на 13 август 1923 г. в Дупница.Детството ѝ минава в Истанбул, където семейството ѝ емигрира заради комунистическите убеждения на баща ѝ и участието му в атентата в църквата „Света Неделя”. В Турция Леа и четирите ѝ сестри имат бедно, но щастливо детство. Баща ѝ е художник и се надява тя да го наследи. Момичето прилежно рисува, но нещо не му достига. Когато става на 17 г. семейството ѝ се мести в София.

„Мечтаех да стана оперна певица заради пищните и красиви костюми. Когато споделих, близките ми ме заведоха на прослушване при тогавашните оперни звезди Павел Елмазов и Илка Попова." – разказва джаз дивата. Попова откровено ѝ казва, че няма достатъчно богат глас за оперната сцена. Леа не се обижда от това, напротив – благодарна ѝ е и двете стават близки приятелки. Приятелството с Илка Попова я учи не само на музика, а и на добри маниери и поведение в обществото. За цял живот Леа ще запомни урока на оперната прима: 

„На сцената и пред любимия трябва да имаш 13 лица. За да се съхраниш, никога не трябва да показваш пред другите твоето истинско настроение”.Преди Еди Казасян да се превърне в мъжа на живота ѝ, сърцето ѝ принадлежало на друг - Леон Алфаса. През 1940 г. тя е на 17 и е начинаеща на сцената, а той свири на алтсаксофон в прочутия „Джаз Овчаров”. Запознават се в артистично кафене на ул. „Раковски” и талантливият музикант с еврейски произход започва да ѝ преподава първите уроци. Макар да е учила в Робърт колеж в Истанбул и да е пяла в детския хор на Българската екзархия, Леа е наблягала на рисуването, за да угоди на баща си и не разбира от солфеж.

Леон обаче смята, че красавицата крие "злато в гърлото си" и я препоръчва за солистка на джаз формация №1 в България по онова време. Изпитът обаче е истинска катастрофа. Притеснена, Леа забравя текста си, пее фалшиво и разплакана напуска сцената. Диригентът Асен Овчаров обаче вижда нещо в нея, връща я и така бележи пътя ѝ към славата. Леон е безнадеждно влюбен в нея. Тя го нарича „Алфонс” и двамата са неразделни. Годината обаче е 1941 г. и принуждават Алфаса да носи жълта звезда. В знак на солидарност и Леа си слага такава, без да е еврейка. 

Една сутрин военни го прибират от общия им дом и го интернират в провинцията да чука камъни. „Леон Алфаса беше прекрасен човек и още по-прекрасен музикант, който след войната щеше да поеме палката на диригент в симфоничната музика първо в Париж, а по-късно и в Ню Йорк. Алфаса беше неразделен приятел на Леа.” – разказва в спомените си приятелят им Божидар Сакеларев – "Леа се грижеше дълго за него, изпращаше му продукти, писма, яйца или лично му ги носеше в лагера. Когато на пазара нямаше дори едно яйце, тя му занесе в дървена каса 200 яйца в слама. Алфонс беше първата ѝ любов. Едва разпалена, тази любов трябваше да угасне. Леа нямаше сили да устои на принудителната раздяла."Леон Алфаса успява да избяга от България и прави кариера като музикант по света. Няма данни повече да са се виждали с Леа, но той я помни цял живот, защото преди смъртта си, през 90-те години, идва в София специално, за да участва в документален филм, посветен на певицата. 

Самата Леа изпитва тежкия ботуш на лагерите. След 9-ти сепрември 1944 г. я изпращат на лагер в Ножарево за „леко поведение и пеене на упадъчна западна музика”. Там три месеца е подлагана на унижения. След излизането не ѝ позволяват да пее, предлагат ѝ работа като продавачка, но тя отказва. Държавна сигурност я следи на всяка крачка, а най-близките ѝ колеги са принудени да пишат донесения срещу нея.Една неделна сутрин през 1956 г. Леа тича към зала „България”. Там полулегално са я допуснали да пее в джазовите матинета. Облечена е в червен костюм, който майка ѝ е ушила от едно знаме. Портиерът застава на пътя ѝ с думите, че вече ѝ е забраенно да влиза в залата и затръшва вратата.

Всичко пред нея се завърта. Опомня се в болница, където разбира, че е получила инфаркт - само на 33 години! Въпреки че певицата оцелява, София осъмва с новината, че Леа Иванова е починала. Най-потресен е един талантив млад мъж и голям неин фен, който се оказва бедещето ѝ – Еди Казасян.Дори не се познават, но той вече е безнадеждно влюбен в нея – още откакто е бил на 11 години и я чува да пее в един пловдивски бар.  Цял живот запомня изпълнението ѝ на "Настроение" от Глен Милър. Толкова е развълнуван, че не може да спи. До истинската им среща обаче има цели десет години.

Когато плъзва мълвата, че Леа Иванова е мъртва, младежът върви ядосан към софийската сладкарница „Савоя”. Музикант по душа, той отдавна свири тайно по забави, въпреки че баща му настоява да учи право.

Изведнъж се случва чудо. На улицата среща своя приятелка, която върви под ръка...с Леа Иванова. Въпреки че не пие алкохол и е изгубил ума и дума от неочакваната среща, Еди се отзовава на поканата на дамите да пийнат по нещо. Леа има два билета за "Аз пея под дъжда" с Джин Кели. Казасян с радост приема да посетят прожекцията.

„В последния момент се оказа, че заменят филма с "Как се каляваше стоманата". Целият салон се изнесе, само ние с Леа останахме” – припомня си Еди години след това – "Останахме сами в салона и така „калявахме стоманата”, че не се разделихме през следващите 30 години”.

Казасян е по-млад от Леа със 7 години. За нея той е не само любим и музикант, ами най-искрен фен, приятел и носач на куфарите с костюмите. Идеята да учи право е пометена от любовта му към стихийната "лъвица". Двамата заживяват заедно без сключен брак – изключително скандално решение за това време. Властите им правят внезапни проверки и понякога ги глобяват за „морално-битово разложение”.Целият този тормоз от страна на държавата омръзва на певицата. По време на репетиция в бар „България” Леа изненадващо уведомява оркестъра: „Ние с Еди ще отидем да сложим по едно подписче в гражданското и после се връщаме да гуляем". Еди е изненадан, но е толкова влюбен, че не отказва внезапната сватба. "Така избрах вечното приключение - Леа!", казва той.

Вечерта Леа, която обича пищността, компанията на хората и партитата, тържествено обявява от сцената, че двамата вече са семейство.  Всички ръкопляскат и ги поздравяват, но стеснителният Еди се скрива в гримьорната. Публиката скандира името му, той обаче събира кураж да се яви чак в края на програмата.Двамата си пасват, защото са заклети бохеми. Животът им е непрекъсната веселба. Почти никога не остават сами – приятели са с всички известни лица по това време. Никога не обядват у дома. Управителят на Руския клуб всеки ден чете на Леа менюто по телефона, за да си избере хапване. Въпреки звездния им статут, животът им се побира в един куфар.

Еди обаче има един недостатък. Той е пословичен женкар и Леа знае добре това, защото го нарича „неверен арменецо“. Въпреки това, двамата си принадлежат. 

Следват славни години – турнета във Виена, Белград, Берлин. Иванова не слиза от страниците на вестниците и списанията, всеки ден дава интервюта за радио или телевизия. Осигуряват ѝ собствен фризьор, гримьор и стилист. Германската столица е луда по българката и нейния оркестър. Целият Берлин е облепен с нейния лик, а всяка вечер я аплодират по 4 000 души във „Фридрихщадс палас”.

Живеят охолно и не се притесняват да го демонстрират, следвайки съвета на Илка Попова, че за да си истинска звезда, трябва да се държиш като звезда. Дават целия си хонорар, за да си купят чисто нов "Мерцедес 28 CL". Западногерманският импресарио Лоренц Райх тогава изненадано пита „Всички български изпълнители ли карат такива коли?”. „А, не, само ние”, изсмива се Леа. След тази случка те подписват най-добрия възможен договор за 5 години лансиране и работа в Западна Европа. 

Това е времето на шеметни успехи и непрекъсната смяна на Цюрих с Мюнхен, Амстердам със Стокхолм.Леа и Еди са щастливи и влюбени. Той се грижи за своята звезда. Но идва предложение от американски импресарио, което би могло да промени живота на Леа завинаги. То обаче не включва мъжа ѝ. Тя не си дава дори секунда за размисъл: "Не мога нито миг без Еди, а вие ми предлагате да живея две години без него".

Години по-късно Казасян ще ѝ признае, че през цялото време го е мъчила съвестта: „Ти жертва най-големия шанс в живота си, за да бъдеш звезда в моя оркестър”. "Ей, арменец, най-важното е, че бяхме винаги заедно", усмихва се Леа.Тя знае, че музикантът понякога ѝ кръшка, но винаги дискретно и никога задълго, затова преглъща обидата. Обаче се случва нещо, което дори широкоскроената и разбираща Леа трудно може да преглътне. Съпрузите имат собствен дом в София и на 13 август 1971 г. в него Леа отпразнува шумно рождения си ден. Уж всичко е наред, но Еди Казасян се влюбва. Ударът е тежък, защото това не е просто поредната забежка. Любовницата му ражда дете и той се чуди как да подели времето си между двете си семейства.

След турне в Канада, през април 1976 г., Леа, която цял живот има много високо кръвно, получава тежък инсулт. Еди се измъчва от вина. Певицата остава с напълно парализирана лява страна, а Еди ѝ помага безрезервно. След толкова години заедно и въпреки предателствата, двамата са като залепени един за друг. Връзката им е толкова силна, че споделят болките си - буквално. Когато на нея ѝ се парализира лявата ръка, Еди получава силни болки в своята. "Ще бъда с теб до последния си дъх", ѝ казва една вечер Еди. Така и става...

Здравословното ѝ състояние не може да откъсне Леа от втората ѝ голяма любов - сцената. Тя е прекарала инсулт, но се научава да ходи на високи токчета и да прикрива с шал парализираната си ръка.  В Хелзинки си купува скъп антикварен стол и до края на живота си пее седнала царствено на него.Последното ѝ представление е на 27 май 1986 г. Тогава вече е болна от рак, но не спира да вдига публиката на крака. В деня след концерта Леа показва на лекарите си в „Пирогов” филм, посветен на нея, и след това издъхва. 

След загубата на Леа, Еди сякаш е сломен и започва да гасне. "Чувствам се като сирак без нея. Вече не обичам празници, защото така мина целият ми живот. Сега обичам повече самотата и уединението." – споделя той. 

Еди отива при любимата си Леа на небето през 2004 г. Надяваме се, че някъде там те продължават да се обичат под звуците на джаза. 

Източник:edna.bg


 


Камионите УРАЛ са съветски и руски тежкотоварни автомобили, произвеждани от завода "Уралски автомобилен завод" (УралАЗ) в град Миас, Русия. Ето някои ключови факти за тях:

Начало на производството: Първият УРАЛ камион е произведен през 1944 г. по време на Втората световна война.

Предназначение: УРАЛ камионите са проектирани за работа в тежки условия, включително бездържавие, екстремни температури и пресечени терени.

Модели: Съществуват различни модели УРАЛ, включително военни и цивилни версии. Някои от популярните модели са УРАЛ-375, УРАЛ-4320 и УРАЛ-5557.

Характеристики:

Висока проходимост благодарение на голям просвет и система за задвижване 6x6

Мощни дизелови двигатели

Товароносимост от 4 до 15 тона, в зависимост от модела

Възможност за газене през водни препятствия с дълбочина до 1.5 метра

Приложение: Използват се широко във военната сфера, горското стопанство, нефтената и газова промишленост, строителството и други отрасли, изискващи работа в трудни условия.

Съвременно развитие: УралАЗ продължава да произвежда и модернизира камионите УРАЛ, като въвежда нови технологии и подобрява ефективността и екологичността им.Разходът на гориво при камионите УРАЛ варира в зависимост от модела, натоварването, терена и условията на експлоатация. Ето някои общи данни за разхода на гориво при УРАЛ камионите:

Средни стойности:

При движение по шосе: около 35-45 литра на 100 км

При движение в градски условия или по труден терен: 45-60 литра на 100 км

При екстремни условия или много тежък терен: може да достигне 70-80 литра на 100 км

Конкретни примери:

УРАЛ-4320 (един от най-разпространените модели):

• По шосе: 35-40 л/100 км

• По пресечен терен: 50-65 л/100 км

УРАЛ-5557 (самосвал):

• Средно: 40-50 л/100 км, но може да варира значително според натоварването

Фактори, влияещи върху разхода:

Тегло на товара

Скорост на движение

Състояние на пътя или терена

Техническо състояние на камиона

Стил на шофиране



Обем на резервоара:

Повечето модели УРАЛ имат резервоари с капацитет между 300 и 420 литра, което им осигурява значителен пробег между зарежданията.

Подобрения в ефективността:

По-новите модели УРАЛ са оборудвани с по-ефективни двигатели, които се стремят да намалят разхода на гориво, като същевременно запазват мощността и издръжливостта.

Важно е да се отбележи, че тези стойности са приблизителни и могат да варират значително в зависимост от конкретните условия на експлоатация. УРАЛ камионите са проектирани за работа в тежки условия, където ефективността на горивото често е вторичен приоритет спрямо надеждността и способността да преодоляват трудни терени.В България се използват камиони УРАЛ, макар и не толкова широко, колкото в някои други страни. Ето няколко аспекта на употребата им в страната:

Военно приложение:

Българската армия използва УРАЛ камиони като част от своя автопарк за транспорт и логистика.

Тези камиони са особено ценени за своята издръжливост и способност да работят в труднопроходими терени.

Гражданско приложение:

В горското стопанство: УРАЛ камионите се използват за извозване на дървен материал от трудно достъпни горски райони.

В строителството: Особено при проекти в отдалечени или планински райони.

В противопожарната служба: Някои специализирани противопожарни автомобили са базирани на шаси УРАЛ.

Исторически контекст:

По време на социалистическия период в България, УРАЛ камионите са били по-широко разпространени поради тесните икономически връзки със Съветския съюз.

След 1989 г. броят им постепенно намалява, но все още се срещат в експлоатация.

Поддръжка и резервни части:

Въпреки че не са толкова разпространени, все още има специализирани сервизи и доставчици на резервни части за УРАЛ в България.

Конкуренция:

В много сектори УРАЛ камионите са заменени от западни марки като MAN, Volvo, Scania, но в някои специфични приложения (особено във военната сфера и в трудни терени) те все още се предпочитат.

Втора употреба:

На пазара за употребявани камиони в България могат да се намерят УРАЛ машини, често привлекателни за купувачи, търсещи издръжливи и евтини решения за специфични нужди.

Въпреки че не са най-разпространените камиони в България, УРАЛ продължават да имат своята ниша, особено в специализирани приложения, където тяхната издръжливост и способност за работа в тежки условия са високо ценени.



КАМАЗ (Камски автомобилен завод) е основан през 1969 г. в град Набережные Челны, Татарстан, Русия.

Начало на производството: Първият камион КАМАЗ слиза от поточната линия на 16 февруари 1976 г.

През 70-те и 80-те години КАМАЗ се превръща в основен производител на тежкотоварни камиони в Съветския съюз.

Пожар през 1993 година унищожава завода за двигатели, което води до временно спиране на производството.

Възстановяване и модернизация: След пожара компанията се възстановява и модернизира своето производство.

Производство:

Основният производствен комплекс се намира в Набережные Челны, с допълнителни съоръжения в други градове.

Заводът има годишен производствен капацитет от около 50 000 камиона и 60 000 двигателя.Произвеждат широка гама от превозни средства, включително:


Товарни камиони (от 14 до 40 тона товароносимост),Самосвали,Военни превозни средства,Специализирани превозни средства, (пожарни, комунални и др.)


КАМАЗ използва съвременни производствени линии и роботизирани системи.

Компанията има партньорства с чуждестранни производители, включително Daimler AG.

Около 15% от продукцията се изнася в над 80 страни по света.

Иновации: КАМАЗ работи по разработването на електрически и автономни камиони.Производството се извършва според международните стандарти за качество ISO 9001.


 

Снимка:Фотоиздат - П. Петков - 1974

Младежката култура в България по време на социалистическия период в Народна република България (НРБ) е била специфична и силно повлияна от политическата идеология и ограниченията на режима. Ето някои ключови аспекти:

Организации:

Димитровски комунистически младежки съюз (ДКМС) - основната младежка организация, в която членството често беше задължително.

Чавдарчета и пионери - организации за по-малките деца.

Музика:

Естрадна музика - официално одобрен стил, със силно влияние от руската музика.

Рок музика - първоначално забранена, по-късно толерирана с ограничения.

Подземна сцена с неофициални концерти и записи на западна музика.

Мода:

Официално насърчавана скромност в облеклото.

Младежите често се стремяха към западни модни тенденции, въпреки ограничения достъп.

Дънките бяха символ на западната култура и често трудни за намиране.

Образование:

Силен акцент върху техническото и професионално образование.

Идеологическо възпитание като част от учебната програма.

Трудова дейност:

Бригади - организирани трудови лагери за младежи, комбиниращи работа и идеологическо възпитание.

Доброволчески инициативи, често задължителни.

Спорт:

Силно насърчаван от държавата, с масово участие в спортни събития.

Успехите на българските спортисти бяха източник на национална гордост.

Кино и литература:

Цензурирани, но все пак важни за младежката култура.

Някои филми и книги станаха култови сред младежите, често чрез четене "между редовете".

Международни контакти:

Ограничени предимно до други социалистически страни.

Фестивали на младежта и студентите в социалистическия блок.

Субкултури:

Въпреки ограниченията, съществуваха различни субкултури (напр. хипита, пънкари), макар и често преследвани от властите.

Младежки домове и центрове:

Места за организирани културни и образователни дейности под надзора на партията.

Забавления:

Дискотеки и танцови забави, но с ограничен репертоар.

Туризъм и къмпинг бяха популярни форми на отдих.

Идеологическо влияние:

Силен акцент върху комунистическата идеология във всички аспекти на младежкия живот.

Патриотично възпитание и култ към партийните лидери.

Въпреки ограниченията, младите хора често намираха начини да изразят своята индивидуалност и да се докоснат до западната култура, макар и под риск от наказание. Тази епоха е оставила дълбок отпечатък върху българското общество и продължава да влияе на културната памет на страната.


 


Един обичан филм от поколения българи! Останалото е история...

"Полицаят от Сен Тропе" ("Le Gendarme de Saint-Tropez") е популярна френска комедия от 1964 г. Главната роля се изпълнява от известния френски комик Луи дьо Фюнес, който играе ролята на сержант Людовик Крюшо. Филмът разказва за приключенията на този полицай, който е преместен от малко селце в популярния курорт Сен Тропе.

Филмът е много успешен и поражда цяла поредица от продължения. Той е известен със своя хумор и комичните ситуации, в които попада главният герой, опитвайки се да се адаптира към живота в модерния курортен град.

Ето основния актьорски състав на филма "Полицаят от Сен Тропе":

Луи дьо Фюнес - в ролята на сержант Людовик Крюшо, главният герой

Женевиев Град - играе Жозефа Крюшо, съпругата на сержант Крюшо

Мишел Галабрю - в ролята на старши полицай Жербер

Жан Лефевр - играе полицай Фугас

Кристиан Марен - в ролята на полицай Мерло

Ги Гросо - играе полицай Трикар

Мишел Модо - в ролята на полицай Берлико

Клод Пиплу - играе полицай Трабюшад

Мишел Турние - в ролята на кмета на Сен Тропе

Даниел Сорано - играе Чеко, бащата на Никол

Женевиев Фонтанел - в ролята на Никол Крюшо, дъщерята на сержант Крюшо

Този актьорски състав формира ядрото на филма, като много от актьорите се появяват и в последвалите продължения на поредицата. Луи дьо Фюнес, разбира се, е звездата на филма, но химията между целия актьорски състав допринася значително за успеха на комедията.

Филмът "Полицаят от Сен Тропе" е заснет предимно на следните места:

Сен Тропе: Както подсказва заглавието, голяма част от филма е заснета в самия град Сен Тропе, известен френски курорт на Френската Ривиера. Много от външните сцени показват красивите улици, пристанището и плажовете на този популярен град.

Гаскет: Началните сцени на филма, които показват родното село на сержант Крюшо преди преместването му в Сен Тропе, са заснети в малкото селце Гаскет, намиращо се в департамента Вар, регион Прованс-Алпи-Лазурен бряг.

Студия: Някои от вътрешните сцени вероятно са заснети в студия в или около Париж, където са базирани много от френските филмови продукции.

Други локации в региона: Възможно е някои сцени да са заснети и в други близки градове и села около Сен Тропе, за да се създаде по-пълна картина на региона.

Изборът на Сен Тропе като основна локация за снимките не е случаен. През 60-те години на XX век градът се превръща в модерен курорт, привличащ много знаменитости и туристи. Това контрастира с по-традиционния начин на живот, към който е привикнал сержант Крюшо, създавайки основата за много от комичните ситуации във филма.




„Девети септември“. Военен парад и манифестация по случай 25-годишнината от социалистическата революция в България. Празнува цялата страна..

Днес тук, на този площад, по площадите на обновените градове и села ние празнуваме деня на свободата – националния празник на Народна република България. Нека целият свят да гледа и да слуша.Наближава започването на военния парад. Представителните войскови части се построяват на площада.Часът е девет. Площадът се оживява от спонтанните овации, с които многохилядният народ посреща появяването на ръководителите на партията и държавата, на високите чуждестранни гости. На трибуната на Мавзолея на Георги Димитров заемат места другарите Тодор Живков, Георги Трайков, Борис Велчев, Боян Българанов, армейският генерал Иван Михайлов, проф. Иван Попов, Пенчо Кубадински, Станков Тодоров, Тано Цолов, акад. ТодорПавлов, Лъчезар Аврамов, Пеко Таков, Ангел Цанев, Венелин Коцев, Иван Пръмов, д-р Владимир Бонев, Роза Коритарова, Георги Боков, Стоян Караджов, председателят на Бюрото на Народното събрание акад. Сава Гановски, секретарите на ПП на БЗНС Стоян Тончев и Николай Георгиев, членове на ПП на БЗНС, заместник-министрите на народната отбрана, първият секретар на ЦК на ДКМС Иван Панев, първият секретар на ГК на БКП Ангел Тодоров, председателят на ИК на СГНС арх. Георги Стоилов.

В центъра на трибуната между другарите Тодор Живков и Георги Трайков е пратеникът на великия съветски народ-освободител, председателят на Върховния съвет на СССР, членът на Политбюро на ЦК на КПСС Николай Подгорни, който възглавява съветската партийно-правителствена делегация.

На трибуната са още и ръководителите на делегациите на ОАР – д-р Камал Рамзей Стино, на Германската демократична република – Херман Матерн, на Република Индия – Индер Кумар Гуджрал, на Република Ирак – Саадун Гидан, на Корейската народнодемократична република – Ли Ден Ок, на Република Куба – Алдо Сантамария, на Монголската народна република – Сономин Лувсан, на Полската народна република – Мйечеслав Мочар, на Социалистическа република Румъния – Йосиф Банк, на Сирийската арабска република – Хадити Мурад, на Република Судан – Осман Абул Газим Хашим, на Унгарската народна република – Антал Апро, на Чехословашката социалистическа република – Олдржих Черник, на Социалистическа федеративна република Югославия – Мика Шпиляк.

На една от площадките са заели места шефове и членове на дипломатическите мисии, акредитирани в София, и военните аташета при съответните мисии, както и многобройни чуждестранни гости, дошли в нашата страна по случай 25-годишнината на социалистическата революция

Министърът на народната отбрана армейският генерал Добри Джуров прави преглед на войските. Над площада отекват отсечени поздрави и проехтяват като залпове отговорите, ечи победното българско „Ура“. След това военният министър се изкачва на трибуната на Мавзолея и произнася слово по случай 25-годишнината на социалистическата революция. 

Прозвучава националният химн. 25 артилерийски салюта приветствуват славния юбилей. Войските се престрояват, напускайки площада, където след малко ще се излее лавината на тяхната мощ. Излитат балони със знамената на страните членки на Варшавския договор, като символ на крепката принадлежност на нашата армия към бойния съюз на социалистическата общност. В небето самолети изписват годините на юбилея.

Тържественият марш започва с блокове от партизани, доброволци, бойци от Отечествената война. Стара бойна техника, товарни коне, които носят на гърбовете си минохвъргачки, конен ескадрон – всичко това отдавна е излязло от военния строй, но то ни дава предчувствието за могъщите съвременни оръжия, които след малко ще заехтят.

Със стремителна, отмерена стъпка, в идеални карета преминават възпитаниците на военната академия „Г. С. Раковски“, на висшите военни училища. Погледите се отправят към синьото небе. Като светкавици горе прелитат реактивни изтребители и бомбардировачи.

Грохот изпълва площада. Задават се бронирани и плаващи машини, с които нашата прославена пехота наистина вече е станала летяща. Следват артилерийски поделения – противотанкови реактивни снаряди, реактивна артилерия, наследница на легендарните „катюши“. Калибърът на оръдията расте, за да стигне до тътнещите 152-милиметрови гиганти

На днешния военен парад ние бяхме горди да видим нови, непоказвани досега оръжия на нашата армия. Бавно и величествено, сякаш съзнавайки своето достойнство, минаха мощни ракети „Земя – земя“, верни стражи на нашите мирни завоевания. Тържественият марш завършва колоната на танковете, съпроводени от ято вертолети

Фанфарен сигнал оглася площада, който носи името на първия ден на нашата свобода. От четирите му страни като полъх на младост и красота навлизат девойки с алени ленти и макове. Те образуват шпалир, за да пропуснат челната колона на днешния празничен марш. Изведнъж от булевард „Руски“ се сипват живите цветя на нашия ден – стотици пионери и чавдарчета. Срещу тях приижда внушителна колона от физкултурници, издигнали в ръцете си мотото на сребърния юбилей на социалистическа България: „Слава на Девети септември!“, трибагрени и червени знамена, гордостта на нашите бащи, на самите нас. Сред тях крачат най-жертвоготовните синове и дъщери на народа ни – активните борци против капитализма и фашизма.

Има нещо дълбоко символично в сливането на двата стремителни потока пред Мавзолея на Георги Димитров, българина, който предрече, че за 15 – 20 години нашата Родина ще постигне онова, което други страни при други условия са постигали за столетие. Децата със сини и червени връзки даряват борците за народна свобода с искрените си усмивки и с много цветя. Три поколения в единно „ура“ приветствуват ръководителите на партията и правителството, гостите на нашия празник. На трибуната затрептяват червените пламъчета на пионерските връзки. За двадесет и пети път бъдещите граждани на България казват своето „благодаря!“. Може би първите, които тук, на този площад, бяха завързали червени връзки на Димитров, сега скромно вървят сред редиците на орденоносците – работници, селяни, интелигенти. Днес тяхната колона потвърждава неопровержимата истина – социализмът е златният век на България. Те, именно те, носят портретите на първоучителите на пролетариата Маркс, Енгелс, Ленин, Благоев, Димитров, прозрели в историята: в борбата срещу реакцията комунистите трябва да се сплотят.

Над хиляда синеблузи работници крачат непоколебимо зад своите учители по вяра. Върху подвижна платформа голям фриз сочи успехите на Народна република България за 25 години народна власт.

Създаването на съвременна промишленост е едно от най-гордите завоевания на социалистическата ни революция. От последната – 24-та празнична манифестация – е изминала само една година, но цифрите и диаграмите по таблата и плакатите остаряха с по няколко години. Затова боята на днешните е прясна, както е прясна земята на Кремиковци. Съдете сами – за 25 завъртвания на Земята около Слънцето малка България извърши чудеса. Пет пъти увеличи националния си доход, 30 пъти промишлената си продукция, 2 пъти продукцията на селското стопанство. Разви най-прогресивните отрасли на икономиката – машиностроенето, химията, енергетиката, металургията… Днес по добив на електроенергия на глава от населението тя върви пред своите съседи, по производство на електрокари, олово, цинк заема съответно първо, трето и шесто място, в една от първите редици е по добива на цимент, калцинирана сода, сярна киселина. Ще стигне ли празничният ден за разкриване на онези величини, които отмерват ръста на преобразената ни Родина! В сравнение с 1952 година реалните доходи на народа ни се увеличиха около два пъти и половина, средната продължителност на живота от 52 години за периода 1935 – 1939 г. порасна на 71 за периода 1965 – 1967 година. Пет пъти нарасна броят на лекарите, 19 пъти на кината, 24 пъти на радиоапаратите. Цифрата 1 350 000 неграмотни в миналото бе заличена от новите жалони на социалистическото ни образование – днес в образована и културна България се учат 1 560 710 деца, над 80 хиляди студенти – 8 пъти повече, отколкото през 1939 година.

Преди около две години на митинг в София първият секретар на ЦК на КПСС Леонид Брежнев каза искрено и просто: „Ако ни запитат какво значи социалистически интернационализъм, ние бихме отговорили: „Вижте отношенията между България и Съветския съюз. Ето това е социалистически интернационализъм в действие“.

За нас, българите, едва ли има по-точна оценка за мислите, чувствата и взаимопомощта, които свързват двата братски народа от векове и за векове. Това за нас не е и не може да бъде обикновена връзка между две приятелски държави, това е смисълът и съдбата ни, основата на нашата победа, на нашето развитие.

Слва на КПСС!“, „Слава на БКП!“, „КПСС – БКП!“ – издигат лозунги трите поколения българи, закърмени с обичта към Русия.

Приижда нова колона от стотици работници и работнички, хванати за ръце, вдигнати високо. Сред тях е макет на земното кълбо със сърп и чук, опасано от червена лента с надпис: „Пролетарии от всички страни, съединявайте се!“. Затрептяват безброй червени знаменца, като че ято боядисани от безименни патриоти гълъби се кани да излети над разлюлените колони… „Работници, работнички…“ се понася по редиците скъпата песен, преминала дръзко през класовата борба, социалистическата революция, за да дойде в нашия ден мирна и вдъхновяваща, бодра и неостаряваща.

В три успоредни потока се люшват колоните на отделните столични райони – Благоевски, Ленински, Кирковски, Ботевски, Димитровски, Коларовски, Кремиковски, „Васил Левски“. Манифестират работници, селяни и народната интелигенция, обединени и сплотени под победното знаме на Отечествения фронт, изграден и ръководен от славната наша Комунистическа партия. Единство и сплотеност, които непрекъснато укрепват в хода на строителството на социализма, в хода на борбата за създаване на повече материални блага, за успешно изпълнение докрай на решенията на Деветия конгрес и Юлския пленум на партията.

Песни и приветствени възгласи, знамена и цветя покоряват за двадесет и пети път площада, който помни стъпките на партизаните, падането на короната, народното ликуване.

Денят на България тръпне в спомени и неподозирано самочувствие.

Хиляди спортисти, пионери, танцьори изпълняват символични упражнения и танци, подчинени на една идея, на едно дълбоко осмисляне: „Слава на нашата партия, слава!“.


ДАМЯН ОБРЕШКОВ, МАРИЯ

 ТОШКОВА, ВЕЛИНА НАЧЕВА

в. Отечествен фронт, 10 септември 1969 г.


НАЙ-ЧЕТЕНИ👇

ПОСЕТИТЕЛИ ГЕДАТ👇

АРХИВ НА САЙТА

Сайта bgspomen.com не разполага с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантира за истинността и, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът й, освен ако не е авторска. Възможно е написаното в някой статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.

КОНТАКТИ: