Димитър Манчев е роден на 17 юли 1934 г. в София

Миташки, айде отиди пусни грамофона, стига сме свирили само на простаците вечерно време! — Павката

Жорето: Как го постигате, другарьо Миташки. Такъв млад и с дъщеря за женене.

Миташки: Млад съм, бе. Млад съм. И ми се живее. Живее ми се, бе!

Миташки показва колата и мята ключовете към младоженеца: Айде сега целувай ръка, че тая ръка ще ви храни!

Жорето: Ей, Павка, така и аз се женя.

Павката: Еми какво чакаш! Бягай и целувай ръка! Може и на теб да ти купи кола.

— Ти само за ядене мислиш, ама слушаш радио и вечер си пускаш телевизора, нали?

— Абе Гоше, к’во се разправяш с тоя бастун бе. Слушай бе…

— Чакай малко, чакай… На практика ти отричаш нуждата от изкуство, така ли е?

— Нищо не отричам аз, ама и да пускам телевизора и да не го пускам, като е празен долапа…

— Да, за долапа си прав, обаче само с пълен долап не може, трябва и…Ама вчера Миташки беше вързáл кънките. Какви осморки правú по дансинга... Направо Роднинá и Зайцев!

Из "Оркестър без име"

Димитър Манчев е български артист и киноартист, който изиграва над 150 роли в театъра, киното и телевизията.

През 1962 година постъпва в трупата на Сатиричния театър, където преминава целият театрален творчески път на Манчев. До последната си роля той остава верен на любимия си театрален жанр – сатирата.

Снимал се е в 12 български игрални филма.

Най-популярната роля на Димитър Манчев в киното е на Миташки в българския филм „Оркестър без име“ (1982).

Другите му изяви на големия екран са в „Горещо пладне“ (1966), „Понеделник сутрин“ (1966), „Последният войвода“ (1968), „Герловска история“ (1971), „Най-добрият човек, когото познавам“ (1973), „Топло“ (1978), „Роялът“ (1979), „Непълнолетие“ (1981), „19 метра вятър“ (1986), „Трака-трак“ (1996) и „Рапсодия в бяло“ (2002).

Едни от най-запомнящите му се роли на сцената на театъра са: Коваджик („Свинските опашчици“ от Ярослав Дитъл), Щатала („Смъртта на Тарелкин“ от Александър Сухово-Кобилин), г-н Фратю („Чичовци“ от Иван Вазов), Хесапов („Островът“ от Борис Априлов), Оргон („Тартюф“ от Молиер), Булингер („Швейк през Втората световна война“ от Бертолт Брехт), Гечев („Римска баня“ от Станислав Стратиев).

Източник:e-zdravey.com

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Двама Велики и неповторими

Георги Парцалев е роден в Левски на 16 юни 1925 г. Завършва гимназията в Плевен, след което учи медицина в Софийския университет.

Работил е в „Театъра на Трудовата повинност“ през 1954 г., „Театъра на Строителните войски“ през 1955 г. и от 1956 г. в Сатиричния театър, а през 1958 г. идва първата му роля в киното – в „Любимец 13“. Свързван с пътуващите в края на 1950-те и през 1960-те т.нар. „естрадно-сатирични“ концерти, постепенно се превръща в живата легенда на българската комедия с незабравимото си участие в „Привързаният балон“ (1967), „Кит“, „Петимата от Моби Дик“ (1970), „С деца на море“ (1972), „Сиромашко лято“ (1973), „Баща ми бояджията“ (1974), „Два диоптъра далекогледство“ (1976), „13-та годеница на принца“ (1987). Голямата му професионална мечта да се превъплъти в образа на Дон Кихот така и не се сбъдва.

Член е на Съюза на българските филмови дейци (1974).

През 1964 г. „народната власт“ сътворява процес срещу хомосексуалните интелектуалци на България. Парцалев е арестуван заедно с други представители на изкуството по това време. Делото е показно и участта на обвинените е смятана за решена. 4 години по-късно, на 1 май 1968 г., хомосексуалните актове са официално декриминализирани.

Георги Парцалев умира на 64 години в София на 31 октомври 1989 г. от левкемия. Оставя след себе си своите майка и сестра.

Стояна-Мария Константинова Мутафова, по-известна като Стоянка Мутафова

Родена е на 2 февруари 1922 г. в София. Баща ѝ Константин Мутафов, тогава драматург в Народния театър „Иван Вазов“, е български писател, преводач, критик, от град Русе, където малката Стоянка често гостува като дете, но по произход от Трявна (по бащина линия) и от Битоля (по майчина линия). Майката на Стоянка Мутафова е Екатерина Джансъзова, чиито родители са от Одрин.

През 1941 г. завършва Първа софийска девическа гимназия. Мутафова завършва класическа филология в Софийския университет „Климент Охридски“, Държавна театрална школа към Народен театър „Иван Вазов“ в София (1946 – 1947) и театралния отдел на Академията за изкуства в Прага, Чехословакия.

Тя е сред основателите на Държавния сатиричен театър „Алеко Константинов“, където работи от 1956 до 1991 г., след това в Драматичен театър „Адриана Будевска“ в Бургас – от 1991 г.

Играе в над 90 театрални постановки. Измежду пиесите с нейно участие са „3 сестри“, „Дванайсета нощ“, „Големанов“ (където играе баба Гицка), „Госпожа Министерша“, „И най-мъдрият си е малко прост“ и „Арсеник и стари дантели“.

Популярна с ролите си във филмови и телевизионни продукции като „Големанов“, „Вражалец“, „Милионерът“, „Новогодишна шега“, „Топло“, „Любимец 13“, „Специалист по всичко“, „Кит“ и други. Известни нейни сценични партньори са Георги Парцалев, Георги Калоянчев, Апостол Карамитев, Невена Коканова.

Стената на славата пред Театър 199 – пано с отпечатъци, послание и шарж на Стоянка Мутафова.

През 1980 г. играе ролята на баба Цоцолана в серийния филм излъчван по Българска телевизия „Патиланско царство“, базиран на едноименната литературна поредица на Ран Босилек.На Стената на славата пред Театър 199 има пано с отпечатъци на ръцете и. Кандидат за Световен рекорд на Гинес в категорията „Най-възрастна активно играеща на сцената актриса“.

През периода 2011 – 2018 г. Мутафова играе баба Марийка Чеканова в сериала на bTV „Столичани в повече“.На 94-годишна възраст през 2016 г., осъществява мащабно турне в театрални зали в САЩ, Канада, Германия, Нидерландия, Швейцария и Великобритания.

От 1 ноември 2017 г. пътува в цялата страна заедно с дъщеря си Мария Грубешлиева, с която провежда творчески-срещи разговор и представяне на книгата „Добър вечер, столетие мое“. Гостува с книгата си в Пловдив, Стара Загора, Кюстендил, Русе, Пазарджик, Хасково, Димитровград, Шумен, Велико Търново, Горна Оряховица, Перник, Велинград, Силистра, Тутракан, Балчик, Поморие, Трявна, Левски, Царево, Бургас, Асеновград, София, и др. По време на националното турне получава близо 20 почетни знака, някои от които в градовете Левски, Трявна, Поморие, Бургас, Пловдив, Асеновград и други.

На 2 февруари 2019 г. Стоянка Мутафова отбелязва 70 години на сцена и 97-и рожден ден в зала 1 на НДК.

Стоянка Мутафова умира на 97 години на 6 декември 2019 г. във Военномедицинска академия в гр. София след няколко месеца на сериозни проблеми със здравето.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Днес той е прочут кулинар, а тя – известна българска актриса

Може би ще се наложи да погледнете черно-бялата снимка два или три пъти, за да познаете младите и усмихнати студенти на нея. А със сигурност знаете и двамата – момчето с буйни къдрици в момента е известен кулинар, а момичето – успяла актриса.

Кадърът от студентските им години обаче може да ви затрудни да познаете кои са те?

Ути Бъчваров изненада почитателите си в социалните мрежи със стара снимка от студентските си години. На черно-бялото фото той не прилича на себе си, а същото важи и за девойката, до която той позира. Става дума за актрисата Гергана Стоянова, която е била състудентка на Ути в НАТФИЗ.

На кадъра Гергана, която с времето става все по-хубава, изглежда като дете. „Изключително любима снимка с много любим човек. Великолепната актриса и мой скъп приятел, Гергана Стоянова, ми беше на гости, за да сготвим заедно вкусни неща и да си припомним случки от годините ни във ВИТИЗ.

В ръцете си държа скъп подарък, който тя ми направи преди броени седмици – деветесетарско мега куул „селфи“, на което аз съм слаб и имам буйна коса, а тя е все така прекрасна, както и сега. Беше ми драго. Благодаря за срещата, Гери!, е написал атрактивният актьор под милата фотография.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Цени и асортимент във вагон-ресторантите на БДЖ през 80-те

В кухнята на вагон- ресторанта 

От скоро БДЖ върна бистрото в бързите влакове, засега само в един влак по линията между София и Бургас през Пловдив,тръгващ от София рано сутрин и пристигащ в Бургас в ранния следобед.

По-скоро вагона е импровизирано барче,а не вагон ресторант. То разполага с около 10 стола, 6 маси, на които хората могат да седнат да изпият по едно кафе или да изядат по една вафла или пакетиран сандвич.

Ценоразпис и асортимент във вагон ресторанта на Експрес "Златни пясъци" пътуващ от София до Варна и обратно през 80-те

Така в България по железните пътища отново се движат вагони, предлагащи храна и напитки. Както някогашното РСВ или Ресторанти и спални вагони.Някогашните вагон-ресторанти бяха със обслужващ персонал и предлагаха от обяд до десерт поднесени от сервитьори в бели ризи и черен панталон.

*Исползвана е снимка от фб-групата "ЖП гари и инфраструктура"

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

През СОЦА Имаше вечерен час,правеха проверки по домовете на учениците и наказанията бяха строги

Образованието и възпитанието на децата по времето на социализма бяха ръководени от презумпцията, че всички са равни и на всички държавата трябва да предостави еднакви възможности за просперитет.

Учениците бяха длъжни да ходят с униформи и да не носят бижута, за да не развиват по-бедните деца комплекс за малоценност още в началото на живота си.Учениците бяха длъжни редовно да подстригват косите си и да не подражават на западната мода на хипи-движението.На ученичките по времето на комунизма беше забранено да идват в училище с къси поли, за да не нарушават социалистическия морал. А днес често не можеш да разбереш ученичка ли виждаш или някоя разголена фолкпевица.

На подрастващите беше забранено да пушат и да пият алкохол.

Някои го правеха в тоалетната, а ако ги видеха учители, ги докладваха на педагогическия съвет и провинилите се бяха наказвани с намаляване оценката за поведението.

В зависимост от доходите на родителите някои ученици (от многодетни семейства) получаваха безплатни купони за обяд и стипендия. Цената на обяд в ученическата столова беше 0,50 лв. за супа, основно ястие и десерт. 

Стипендиите за ученици през 70-те бяха в размер на 20-30 лева на месец.По нова време имаше строг морал и дисциплина и никой не можеше и да си помисли да обиди учител или да го нападне, тъй като имаше респект и дори страхопочитание към преподавателя. 

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Посрещането на Христо Ботев на димитровградската гара през 1961 год.

Строящия се Димитровград

Името на Ботев е свято, то беше гордо знаме на българския пионер. И макар Ботев да е пример за гордост и храброст на всички българи със своята саможертва не липсват и „интересни“ моменти, дори абсурди свързани с него. Един такъв куриоз се случва в Димитровград– градът изграден с неуморния труд на бригадири от цялата страна. Годината е 1961, а действието се развива в откритата през 1957 год. в кв. Марийново втора гимназия „Христо Ботев“. На заместник директорката Златка Ганева е  спретнат страшен номер. 

В началото на учебната година в училището се появило анонимно писмо, адресирано до нея. В писмото се обяснявало, че Христо Ботев всъщност не е бил убит, а турските заптиета са го арестували под връх Вола и доскоро са го държали в плен в Анадола. Анонимният автор алармирал Златка Ганева, че след няколко дни революционерът-поет ще бъде освободен и пуснат да си ходи в България. И точно в 12 часа и 9 минути ще пристигне с влака на гарата в Димитровград. Това писмо хвърлило заместник директорката в луд възторг. 

И тя взела нещата в свои ръце, тъй като директорът Стефан Цанев бил в отпуск. Някой явно е имал  зъб на заместник директорката Ганева и очевидно е знаел добре как ще реагира. Хич не се и замислила, че роденият през 1847 г. Христо Ботев, през въпросната 1961 г. е трябвало да бъде на 114 г., което си е световен рекорд по дълголетие. Навярно си е мислила, че в Диарбекир е водел природосъобразен живот без гуляи като в Браила и се е хранел с питателна и здравословна храна, с каквато са известни турските каторги.

Така че заместничката се заела с подготовката по посрещането на Христо Ботев на димитровградската гара на уречената дата и час. Амбициозната Златка Ганева отменила учебните занимания. С уроците винаги може да се навакса, а един път ти идва Ботев на крака! Всички класове били хвърлени да маршируват на плаца във времето, когато би трябвало да учат. 

По-талантливите ученици започнали усилено да изучават народни и възрожденски песни, защото Златева с право предположила, че за 85 години престой в Диарбекир, на Ботев навярно са му писнали маанетата и е зажаднял за нещо родно. Тя обаче държала всичко да бъде изпипано и до най-малкия детайл. Хрумнало й, че за последните 85 години надали някой в Диарбекир му е осигурил бръснар, който да го обръсне. Затова директорката повикала и градския берберин бай Станчо, който в случай на нужда да ощави Ботев още на перона, докато школниците му пеят революционни песни.

Подготвянето по посрещането на народния герой продължавали с пълна пара, а учебния процес здраво зациклил. Почти всички са били наясно с цялата комичност на ситуацията. Тогава обаче времената са били такива, че каквото каже шефът, не се коментира. Тържествената дата се задавала. Димитровградчани гледали с насмешка на всичко случващо се около посещението на Ботев, само Ганева потънала в някакъв неин възторжен свят, бленувала за момента, когато Ботев ще стъпи на димитровградския перон. Дори не се запитва и за елементарния въпрос защо точно в Димитровград ще слезе поетът. Дори и да предположим, че Ботев е бил жив, логично е да иска да види родния си Калофер, а за целта трябва да пропусне града на бригадирите и да направи връзка от Пловдив. 

Естествено никой не се осмелявал да й задава такива въпроси, но ако го беше направил навярно щеше да получи отговор,  че иска да види гимназията, носеща неговото име, или че дори в Диарбекир се е чуло за Азотно-торовия завод край града. За разнообразие между маршировките и народните песни, докато чакали да дойде въпросният ден, учениците провеждали викторини за живота и творчеството на Христо Ботев, провеждали конкурси за портрет на Ботев и най-добро стихотворение за него. И децата, и родителите и учителите вече ги втрисало само като чуели името на Ботев. Накрая най-после и дългоочакваният ден дошъл. 

Цялото училище било строено на перона пред димитровградската гара. От едната страна чавдарчетата и пионерите, до тях комсомолците, учителският състав, самодейната група за народни песни и танци, бай Станчо с бръснача и огледалото. Влакът се задал точно по разписание. Гръмнала духовата музика. Заместник директорката цялата сияела, за едната бройка да получи удар от вълнение. Без съмнение всичко било организирано перфектно. Червените връзки се веели, строят бил по конец, лозунгите били един от друг по-въздействащи. Влакът, идващ от Истанбул, през Свилеград спрял на перона, в идеален синхрон точно пред червения килим се отворила врата, но човекът, който се появил не бил Христо Ботев, а завръщащият се от отпуск директор Стефан Цанев. 

При видяното директорът Цанев бил сащисан. Той веднага разпуснал посрещането, използвайки не една и две думи, неотговарящи на тържествеността на момента. Впоследствие се разбрало, че бил при болните си родители на село и се качил на влака от гара Харманли. Това навярно е било известно на анонимния подател още преди да изпрати писмото. А и времената са били такива, че мобилната комуникация е била невъзможна и учителския колектив по никакъв начин не е можел да открие директора, за да му съобщи предварително за цялата нелепа ситуация пред, която са били изправени. Впоследствие Златка Ганева, разбира се, се разделила с поста на заместник директорка, но последствията били само тези. Иначе продължила да преподава в същата гимназия чак до пенсионирането си. Но какво се е случило с нея  след пенсионирането й историята мълчи. Ако е жива в момента трябва да е на около 105 години.

Източници:www.skandalno.net и разказ за случката от пенсионираният учител Бранимир Попов от Ловеч,работещ тогава по разпределение в гимназията, предадена от http://dilyanvalev-admin.blogspot.com 

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ