Изгубих близки хора, когато получих неочаквани пари, но спечелих много повече – една прекрасна любов, която иначе нямаше как да срещна

Казвам се Цветелина и съм на 36 години. Щастливо омъжена, с едно дете. Това е светлата част от моя живот. Другата е далеч по-мрачна и неприятна.

Сблъсках се с толкова фалш и лицемерие, при това поднесено от много близки хора. Загубих много, но спечелих повече. Не съжалявам за загубата, радвам се на късмета си и гледам напред.

Двама братя и една сестра

Това са моята майка и двамата ми вуйчовци. Имам сестра, която е с 12 години по-голяма от мен. Нямахме много допирни точки, може би заради голямата разлика във възрастта ни. Докато аз играех на кукли, тя вече имаше гаджета.Живеехме в малък град. Аз бях кръстена на най-малкия ми вуйчо – Цветан, с когото мама бе много близка, тъй като го е отгледала, докато баба и дядо са се трудили. Помня как всеки път, когато ни идваше на гости, ме изненадваше с дребен подарък. И разказваше смешни истории.

Но един ден вуйчо изчезна. После мама и татко казаха, че избягал в Америка. След години, когато вече не бе опасно, той започна да ни пише. Аз бях пораснала, а сестра ми – омъжена и с две деца.

Живееха в Пловдив и печелеха добре. Другият ми вуйчо също живееше в Пловдив. Братовчедите ми бяха заминали да учат във Варна и Бургас, и съответно останаха да живеят там. Рядко се събирахме всички. Сестра ми също трудно намираше време да ни навести.

Студентка в София

Завърших гимназия и ме приеха в два университета – в Пловдив и в София. Мама и татко ме убеждаваха да запиша висше в Пловдив, за да съм по-близо до тях.Но сестра ми като чу и ме отряза – да не съм си правела сметки да й се тръсвам в къщата. Това наклони везните в полза на София. Мама и татко ме подкрепиха.

В началото живеех в Студентски град, но после с две състудентки си намерихме жилище под наем. Мама и татко междувременно решиха да заживеят на село.Продадоха апартамента и вложиха всичко, за да стегнат къщата на баба и дядо близо до Пловдив. Започнаха да отглеждат зеленчуци, насадиха овощни дръвчета, взеха си кокошки, 2 козички, прасе…

Тогава сестра ми изведнъж си спомни за тях и започна често да прескача до селото уж да ги нагледа, но най-вече – да напълни багажника на колата си с продукти. И аз получавах по някой колет, но по-рядко, защото не исках да затруднявам татко с изпращането, а и нямах такава нужда.

Битката за селото

Но мама почина. За погребението й се събрахме целият род. Макар и обединени от тъгата, нямахме какво да си кажем – бяхме си чужди. Една година по-късно се събрахме отново, за да погребем и татко – все си мисля, че почина от тъга по мама. А след няколко месеца започна голямата битка за селската къща. Вуйчо настояваше за дял от нея.

Сестра ми я искаше само за себе си, защото с тяхното натоварено ежедневие имали нужда от място, където да си отдъхват през уикенда. Аз нищо не исках, но се налагаше да участвам, защото бях също наследник.

Бях съгласна с всичко. И те решиха: сестра ми взе къщата, плати на вуйчо някаква сума, а аз получих… един красив скрин – любимия на мама. Сестра ми обясни, че мама ще е щастлива той да е при мен и с това нещата приключиха.

Голямото наследство

Бях завършила и започнала първата си работа. Имах прекрасни идеи и мечти. Но внезапно бях въвлечена в поредната битка за наследство. Вуйчо ми от Америка бе починал и оставил всичко на нас. Той се беше женил, но жена му починала скоро след това. Втори път не сключил брак. Не беше станал милионер, но беше успял да натрупа добри пари.Беше написал съвсем точно колко да получи всеки от нас. Вуйчо ми, като негов брат, получаваше добра сума, с която можеше да живее добре. За братовчедите ми и сестра ми имаше малко повече.

Най-много получавах аз – неговата любимка и кръщелница. Вместо да се зарадвам, се притесних ужасно. А от всички страни ме гледаха роднини с погледи, които биха ме разкъсали на мига. На излизане от залата сестра ми мина покрай мен и просъска: „Кучка!“

Битката за парите

От самото начало стана ясно, че нещата няма да останат такива, каквито са. Всички роднини започнаха дела. Вуйчо срещу мен и сестра ми, защото не би трябвало да имаме по-голям дял от неговия. Сестра ми – срещу вуйчо, защото щом той получава дял като брат, значи и мама (макар и починала) имала право на същия, който ние да наследим. Братовчедите ми – срещу нас двете, защото не били получили нищо от къщата на мама, а трябвало.

И всички заедно – срещу мен, защото съм имала най-голям дял. Беше ужасно. Звъняха ми постоянно, заплашваха, обаждаха се дори на шефовете ми… Намериха си добри адвокати, които успяха да открият вратичка, през която да задвижат дела срещу моя дял. Имах нужда спешно от адвокат. Влязох в първата кантора и се насочих към първия човек в костюм, който се изпречи пред очите ми. Беше млад мъж, приятен, в друго време с удоволствие бих пофлиртувала с него.

Щастлива развръзка

Адвокатът ме изслуша, след което ми обясни какво може да се направи. Бях съгласна с всичко. Започна поредица от неприятни дела, която година по-късно приключи. Завещанието остана непроменено. Роднините заявиха, че няма да ми проговорят, а сестра ми се отказа от мен. С това приключихме.

Но отношенията ми с моя адвокат продължиха в друга посока. Бяхме станали близки, между нас пламна любов. Не заради моето наследство. Той беше по-богат от мен – кантората бе наследствена – на неговите дядо и баща. А и беше наистина добър адвокат. Сега сме семейство, все още само с едно дете, но безкрайно щастливи.

Цветелина, София /Историята е публикувана в „Журнaл за жeнaта“/

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

През соца стрижеха учениците „нула“ номер за наказание а ученическата униформа беше задължителна

По време на социализма ученическата униформа беше задължителна, както и „добрият“ външен вид. За целта се правеха постоянни проверки на входа на училището, а понякога и по класните стаи. 

„Нередовните“ се отстраняваха от учебни занимания, докато се приведат в установения от правилника вид. За това време им се водеха отсъствия. 

За провинение учениците се наказваха физически – с подстригване „нула“ номер за момчетата и „първи“ номер за момичетата, и психически – намаляване на поведението, което по това време бе неотделима част от успеха.

Провинения обикновено бяха тези действия на ученика, които „уронваха престижа“ на други хора – учители, родители, случайни граждани. За провинение се смяташе и употребата на цигари или алкохол. При системни провинения ученикът задължително се преместваше: първо в друг клас на същото училище, после в друго училище в същия град и накрая – в трудово-поправително училище някъде из страната. 

При провинение технологията бе следната: 

Провинилият се ученик е изправен пред класа да даде обяснение в присъствието на класния ръководител. Във всеки клас има ученически съвет в рамките на комсомолската организация. След обяснението в стаята остават учителят и ученическият съвет. Учителят предлага наказание, а ученическият съвет гласува. В общия случай няма противоречия и протоколът се носи на директора, който окончателно решава съдбата на ученика. Тъй като системата по това време бе съвсем слабо корумпирана, този модел действаше в продължение на години и превръщаше „рецидивистите“ в социални аутсайдери още преди да навършат 20 години.

Изключения в модела се правеха за децата на „активните борци“, но това неминуемо рефлектираше върху самите тях, тъй като планът им за кариерно развитие се проваляше, ако родителите не бяха достатъчно високо в йерархията.

На едно от обсъжданията за наказание на един от съучениците ми в X клас аз, в качеството си на някакъв фактор в ученическия комитет, се изказах в негова защита – факт, който напълно забравих. Но 22 години след това ми бе припомнен от същия този човек, който застана до мен в един изключително труден и деликатен момент от моя живот.

Средното образование и тогава завършваше с абитуриентски бал. Само че ги няма лимузините, свирките, фойерверките. Поради малкото на брой подходящи за целта места ученици от няколко учебни заведения празнуваха заедно. Официалното облекло бе задължително, а цялото събитие – доста весело, защото почти всички момичета слагаха грим, а момчетата – костюми за пръв път в живота си…

 Д. Цанков/ретро.бг/

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

През 50-те отговорник от класа следеше дали говорим "мръсни” думи и дали не говорим против Народната власт и СССР

Когато тръгвахме от училище към домовете си, към всяка наша група имаше по един отговорник. Той трябваше да донася на учителката ни, ако си говорим ,,мръсни” думи, как се държим с момичетата, дали не играем игри, в които се залагат пари, дали не говорим против Народната власт и СССР или против министър-председателя др. Вълко Червенков.

В една ранна есенна вечер, вече пионери в 3-ти клас, се прибирахме от училище, минавайки през един проход, от едната страна на който бяха мръс­ните фабричните прозорци на  текстилната фабрика ,,Народна Република”, а от другата се издигаше някаква метална ограда. Тези прозорци бяха на  около 40-50 см от земята и ние, момчетата, редовно се облекчавахме върху тях, без да се притесняваме от момичетата, които вървяха преди нас. Тази вечер обаче се случи една много прилежна новоизбрана отговорничка, която се правеше, че уж нищо не вижда. Това обаче го разбрахме след два дена, когато имахме час на класната. Отделните отговорници по квартали започнаха да докладват пред класа кой как се е държал на улицата, а звеневите –  кой как се справя с учебния процес. Нямаше нищо особено в тези докладвания, докато не дойде ред на нашата отговорничка:

- А пък, другарко, онази вечер, като се прибирахме, пионерът Спас Христов Ангелов се изпика в прозорците на Народна Република България!

Всички започнахме да се кикотим, класната отначало се изчерви, а след това започна да пребледнява. Несъзнателно почувствахме, че тук не става въпрос само за един детински физиологичен акт, но за нещо много по страшно – умишлена подигравка с името на Народната Република. Смехът ни секна, а грешката, която направи отговорничката в името на фабриката, я възприехме вече като нещо съвсем осъзнато. Ами ако наистина пионерът Спас Христов Ангелов го е направил нарочно, за да се подиграе с Републиката, ами ако и нас ни обвинят, че сме го правили нарочно! С нашите тренирани мозъци за готовността да се срещнем по всяко време с диверсанти, кулаци и  народни врагове   почувствахме сериозността на положението.

Най-после класната успя да проговори:

- Ти... ти... така да опетниш честта на пионерската връзка! Излез пред класа! Спасе, ти си за изключване от пионерския ни отряд...  Защо, защо го направи?

Спас Христов Ангелов вече се беше разревал пред мисълта, че може да бъде изключен от пионерската организация и като хълцаше, успя да промълви пред притихналия клас:

- Ами аз, такова... много ми се ходеше по малка работа... и... и... като не можах да стискам до вкъщи...

Още тогава се взе решение въпросният Спас Христов Ангелов да бъде порицан пред нашия пионерски отряд за гнусната си постъпка, да му се отнеме пионерската връзка за една седмица и да бъдат уведомени родителите му.

Докато той стоеше пред класа и подсмърчаше, класната даде тон и класът  запя  култовата за 50-те години пионерска песен:

В дружба пионерите

крепнат и растат.

Няма да намерите,

като пионерите,

дружни по света!

Дружба наша,

дружба пионерска,

ти расти, расти безкрай...

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Плаж, игри и дълги вечери в Старозагорският лагер в Несебър през 1981 година

Старозагорският лагер в Несебър бе километри пясък и пръснати дървени бунгала, в които обичайно прекарвахме по 14 дни всяко лято. Не помня особено добре първите ни посещения там, но не мога да забравя огромните дюни, по които се разхождахме, безкрайните полета с макове, горещия пясък, по който едва минавахме, за да стигнем до плажа. 

Лавката на входа на лагера, с пожълтели от слънцето кутии вафли Мизия (все още обожавам подобни вафли с кисело мляко), бира и коняк. До входа бе и огромният стол, в който три пъти дневно ходехме да ядем. Още с първия ден се изложих жестоко – сториха ми се апетитни малките чушки, които келнерките разнасяха в чинийки. Една хапка и половин час плаках отвън. В дървена кутия с катинар стоеше телевизор, който ни събираше почти всяка вечер за новините и за някой филм. Сега ви е трудно да си го представите, но 30-40 човека могат да стоят на столове и да мълчат, взирайки се в едно малко екранче.

Тишина, защото почти няма коли. След това следват дълги вечери на маси пред бараките, с пържени картофи и цаца, които носим в хартиени торби от Несебър. Бира за родителите, лимонада за децата и безкрайни приказки за какво ли не. 

През деня – плаж, игри около бараките, следобеден сън и дълги вечери.

Не обръщах особено внимание на телевизора, въпреки, че той беше център на всичко в лагера. Какво е станало, какво е било днес или вчера – слушахме преразкази и истории по цяла вечер. Лятото на 1981 бе изключително динамично и някакси дори повярвах на децата, че в неделя следобед ще дават филм за призраци. То даваха какво ли не, така че, за призраци също имаше някаква възможност.

Бяхме откъснати от света и новините, но в сряда и в петък имаше възможност да се наредим на дълга опашка и да си купим вестници. Бяха евтини, обикновено с левче взимахме по няколко и ги четяхме дълго. За мое голямо учудване и радост, в програмата за неделя наистина имаше „Призраци под виенското колело“, сбутано някъде в късния следобед. Същата вечер видях и анонс на телевизора пред стола. Стоях зашеметен, лудост, призраци летяха на прахосмукачка, страшно  интересно. Неделя, неделя, неделя! Няма да пропусна по никакъв начин!

Неделите в лагера бяха като всеки друг ден. Закуска, обед и за вечеря консерви. Това бе първият алармиращ сигнал, че има нещо нередно по пътя ми към филма. Раздадоха ги още на обяд и столът затвори. От нетърпение не можах да заспя следобеда, очаквах, че все ще отворят кутията с телевизора около 16 ч., за да гледаме „призраците“. Малкото площадче пред стола бе празно, лавката също. Вечер пред екрана не се планираше.

Много е тъпо да научиш, че два пъти едно и също нещо не може да се случи. Опитай се да повториш момент, никога няма да успееш. Невъзможно е. Ако стоиш и чакаш един час на празния площад, разбираш по най-лошия и директен начин, че няма да станеш свидетел на магията. 

Връщам се по алеята, нажален като куче. Пред едно от бунгалата виждам деца, скупчени на прозореца. Приближавам се – гледат филма без звук, не се чува нищо отвън. Но ГЛЕДАТ. И мълчат, дано чуят нещо или прочетат надписите.

Вътре има семейство с две деца, които зяпат телевизора, удобно разположени по леглата.  Лято е и вратата е полуотворена.

В този случай не мога да постъпя по друг начин. През прозореца не мога да гледам, а нямам друг начин. Освен да сваля сандалите пред вратата и учтиво да кажа добър ден и да се намъкна в бунгалото. Изключително ме беше срам, но влязох, седнах на пода и изгледах целия филм. Поздравих с влизането, а при излизането се извиних и благодарих. Те стояха и ме гледаха с учудване. Или не бяха очаквали такава наглост или нямаха нищо против. Смях се с децата им, мижах на страшните моменти, а след края на филма тичах от радост и от емоция. 

ГЛЕДАХ ПРИЗРАЦИТЕ! Бях гледал филма!

В бунгалото вече ме чакаха да ми връчат пари и торба, за да отида за пържени картофи и цаца. Караваната беше пред пощата в Несебър, на 10-15 минути пеша, които минах като ракета. На огромната опашка беше пълно с деца, които си разказваха за филма. Стоях, слушах и се радвах, че и аз мога да кажа нещо.

Торба цаца, торба картофи и тичам обратно към лагера.

Чак като седнахме да вечеря се сетих, че всъщност ужасно ме е срам от постъпката ми и не мога да я обясня по никакъв начин на никого. Как ще погледна това семейство утре на закуска?

Смесица от вина и сладост, като осъзнат грях, който хем те мъчи, хем радва.

На закуска не ги видях, мернах едно от децата  в следващите дни и по най-темерутски начин му казах „Здрасти“. То нищо не каза, може и да не ме помнеше.

Ивайло Тончев

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Левче от 1974 г. днес струва 2 хиляди лева

Банкнотата от 1 лев, отпечатана през 1974 година с паметника на връх Шипка на гърба й, стигна цена от 2000 лева. Това видели от в. „Телеграф“ в платформите за безплатни обяви. Продавачът пък обяснява, че е с уникален сериен номер, който е ОУ1357271.

Еднолевката е извадена от обращение в края на 1996 г., като дотогава българските пари са били обезпечени със злато. Интересното за старите банкноти е, че през дългогодишната история на Българската народна банка банкнотите са печатани в Русия, Германия, Англия, САЩ, както и бившите „Държавна печатница“ и Държавна печатница за ценни книжа „Дечо Стефанов“ в София. Специално левчето от 1974 година пък е отпечатано в „Гознак“, СССР.

По-старите и употребявани левчета са по 8-10 лева за брой. Едно от условията цената на банкнотата да е по-висока е да има вид на нова и в никакъв случай да не е прегъвана.Справка на страницата на централния трезор сочи, че към момента има в наличност 392 432 банкноти с номинал 1 лев от 1974 година, които никога не са били в обращение, тоест неизползвани. Цената й в БНБ пък е 2,40 лева за брой със ДДС.

Предприемчиви колекционери пък са се сдобили с цели пачки със стари банкноти. Има обява, в която се предлагат 100 броя банкноти от левчето, като цената на една е 3 лева, а пачката струва 300 лева. Старите зелени двулевки пък вървят по 4 лева бройката, като продавачът уверява, че банкнотите са в перфектно състояние, неизползвани и съхранявани в трезор. Също така серийните номера са поредни.

Със стари, неизползвани банкноти, отпечатани в периода от 1951 до 2006 година, може да се сдобиете на касите на БНБ. В списъка с наличностите има такива от 3 лева и купюра с номинал 25 лева, които струват 3,60 лева за брой с ДДС. И от двете банкноти наличностите в трезора са над 100 000 броя. Най-висока цена пък държи банкнота от 500 лева, емисия 1951 година. БНБ разполага с близо 200 000 купюри с този номинал, като цената на една е 79,20 лева с ДДС.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Спомен за един златен символ на югославското кино - Любиша Самарджич

Любиша Самарджич е роден на 19 ноември 1936 г. в Скопие в миньорско семейство, работещо във въглищна мина - Йелашница близо до Нишка баня. Баща му Драган умира рано, когато Любиша е едва на 9 години, а майка му остава сама с три деца.

Това е времето на германската окупация, а след това и освобождението, времето на лишения и бедност, в което Любиша израства в южната част на Сърбия. Още в гимназиалните си дни Любиша помага на майка си, като върши различни работи.

През училищните ваканции работил при чичо си, който имал работилница за пишещи машини. Бил е портиер в хотел Сърбия, работил е при майка си в сладкарница - носил е лед и приготвял сладолед. Всяка сутрин Любиша събирал празни торби, за да отиде до "Албатница", на километър и половина от Гражданската болница в Ниш, за да вземе плочи лед. Натоварвал ги на гърба си и пътувал с тях в трамвая. Не липсвали и инциденти.

След като завършил гимназия, решил да учи право. Скоро обаче му хрумнал друг акъл и се записал в Академията за театър, филм, радио и телевизия в Белград в класа на Боян Ступица.

Ступица веднага забелязал таланта му и по негово настояване Самарджич получил стипендия от Atelje 212. Като студент Самарджич участвал в няколко театрални пиеси в Югославския драматичен театър, но никой не могъл да предположи, че това ще бъде целият му театрален живот.

Получил предложение да играе във филма ''Prekobrojna" още в началото на кариерата си, а със стипендия от Ателие 212 театърът е на негово разположение. Боян Ступица обаче настоявал, че Любиша трябва да вземе решение какво да прави, защото не може да работи и на двете места.

Това криело известен риск, но било и филмово приключение, в което Любиша влязал. Това били времената в края на петдесетте години, когато всички били очаровани от филмите и киното, от публиката, актьорите до режисьорите, защото телевизията все още не била позната в домовете на югославяните.Самарджич получил първата си роля във филм на 25 години. Той играе във филма "Игри на скеле" (1961) на режисьора Сречко Виганд (Вейганда). Така привлича вниманието на критиците с поредната си роля на очарователен тромав, непохватен мъж във филма "Преброен" (1962) на Бранко Бауер.

Само след три филма той получил главната роля и едноименния прякор Смоуки във филма "Пясъчен град" (1963). За всяка роля се подготвял сериозно, все едно е първа в живота му, разказват колегите му.

Във филма (1966) "Орлите летят рано" на режисьора Соя Йованович, той играе известния герой Никола Бурсач. През същата година участва във филмите "Protégé" на Valdan Sjepejčić, "San" на Đurša Đorđević. През 1967 г. играе във филма "Нож" на режисьора Зика Митрович и във филма "Утро" на Периша Джорджевич.

Печели известност в партизански филми и особено се откроява във филмите на Велко Булайич ''Битката при Неретва" и ''Козара". Когато започват снимките на ''Битката за Неретва" през 1968 г., това е най-големият европейски филм по отношение на продукцията.

В снимките на партизанския филмов спектакъл участват над 3000 статисти – членове на ЮНА, а продукцията е на хърватски, македонски, босненски, словенски, италиански, немски и сръбски продуценти.

Интересното в този филм е, че известният художник Пабло Пикасо е направил плаката. Плакатът е отпечатан в малък брой тираж и е подписан на гърба от великия испански художник.

В периода от 1973 до 1988 г. той получава цели шест Златни арени на хърватския филмовия фестивал в Пула за своите актьорски постижения, където става най-награждаваният актьор. Получава награда за най-добра актьорска двойка с Весна Чипчич в телевизионния сериал "Горещ вятър" на Александър Джорджевич на филмовите срещи в Ниш.Получава наградата на AVNOJ за цялостно творчество (1988), наградата "Павле Вуисич" (1995) и наградата на Академията "Иво Андрич" (2005) - за ролите си в югославската кинематография.

На лицето на Самарджич беше изписана онази искрена усмивка, която преди всичко бе негова запазена марка. Спомняйки си за един човек чрез най-добрите му творби и това, което е оставил на другите, определено ще запомним Самарджич с най-красивите му роли.

''Идвам от миньорско семейство и смятам, че миньорският хляб е много тежък. Като дете запомних нещо много важно, а именно да уважаваш човека на всяка цена и да правиш жертви за всички. Винаги съм влагал сърцето и искреността си в играта, искайки ги обратно на всяка цена. За щастие, тази моя честност беше от решаващо значение за мен, за да имам голямо, огромно доверие като автор и сред колегите си.''

Може би най-повторената роля, в която Любиша се превъплъщава в любимия герой на Боривой Шурдилович Шурда, със сигурност е в сериала и филма ''Приключенията на Любивой Шурдилович", т.е. ''Горещ вятър" от 1980 г., последван от голяма слава. Песента ''A sad adio'' (Да си вземем сбогом) в изпълнение на Желко Самарджич се превръща в тотален сръбски химн на тази епоха.

Въпреки че след това става разпознаваем като непохватен персонаж с оглед на ролите, които играе, образът на сърдечен баща във филма "Баща ми за известно време" го нарежда сред сериозните актьорски редици. 

В началото на 90-те години той зарадва всички с ролята на Бошко Симич в сериала "Полицай от Петлово бърдо", а последната му роля е през 2013 г. във филма "Дъждовен мирис над Балканите".

Любиша бил женен повече от 50 години за своята Миряна. 

''Срещнах я в Блед, където служих в армията, а тя беше там със семейството си на почивка. Миряна беше на 17 години, аз на 26. Когато разбрах, че имам пред себе си интелигентен човек, който буди любов и страст в мен, се опитах да я завладея с всички сили. Беше трудно, защото смяташе, че актьорите са бохеми. А дядо ѝ, протойерей на църквата Срем-Митровац, ѝ казваше: ''И така, къде е актьорът да го видим?" Но с воля, упоритост и любов успях да я спечеля'' - разказвал Самарджич.Болестта на сина му е истинската причина за решението на Любиша да стане и режисьор.

''Не беше поради желание, а от необходимост, за да оцелеем. Имахме дългове, които трябваше да върнем, ходихме по болници със сина ни'', спомня си Миряна.

Любиша бил съкрушен от смъртта на сина си Драган, който на галено наричали Гага. Едва на 34 години загубил битката с левкимията.

''Когато Гага си отиде, си мислех, че няма да издържа дълго. Мира ме понесе на гръб, защото усети, че паднах морално, отслабнах, загубих желание за каквото и да било. Тогава тя ми каза: ''Човече, животът е смърт, запомни това! Продължавай да работиш, защото в това ще намериш смисъла на оцеляването". И беше права.''

На 8 септември 2017 година, на 80-годишна възраст Любиша Самарджич починал в Белград.

''Не плачете много за мен. Аз отивам при скъпия си син, там ще бъда обичан. Беше ми много болно, че не съм при него.''

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ