Намерих любовта на живота си след жесток скандал в трамвай през 80-те

„Всяко зло за добро“. Така казват, но аз винаги съм смятала, че в това няма нищо вярно.

И ако някой ме попиташе защо съм настроена така негативно, то бях готова да изредя куп житейски ситуации, в които съм попадала или на които съм била неволен свидетел, доказващи категорично моята правота.

Но ето, че съдбата ме изненада и обърна живота ми на 180 градуса. За да стигна до работата си, трябва да пропътувам от единия край на София до другия. Най-удобното средство за придвижване е трамваят, чиято спирка е буквално пред входа ми.

Вярно, пътувам дълго и няма какво да се лъжем – точно този трамвай е притегателен център за всякакви странни екземпляри. Но открих начин да се изолирам от малкия свят, битуващ в превозното средство. Четях.

И този път, както обикновено, си намерих местенце, разлистих страниците на книгата и се пренесох в друг свят. Толкова се бях задълбочила в историята, че трябваше два пъти да ме попитат нещо, за да разбера, че всъщност някой говори на мен. Обърнах глава и погледнах с празен поглед жената, която ми беше задала въпрос.

– Извинете, не съм ви чула. Какво ме попитахте? – изчервих се от неудобство пред изпепеляващия поглед на дребната възрастна жена, застанала зад гърба ми.– Не ви е срам! Млада жена, а се прави, че не вижда! Това младото поколение за нищо не ставате! – жената извиси глас и успя да привлече вниманието на няколко души. С какво ли я бях нагрубила неволно?

Внимателно се огледах, но трамваят не беше пълен и наоколо имаше поне дузина празни седалки, така че явно не бе това проблемът.

– Срамота! Местата са за възрастните. Липсва ви възпитание! Държавата е виновна за всичко! – отсече жената.

Задаваше се буря. Усетих, че поне двама-трима са готови с удоволствие да се включат в разгромяването на днешната младеж, държавата, образованието, парното, футбола и каквото още се сетите. Драмата явно се оказа за мястото, на което седях. Прибрах си книгата в чантата и се изправих.– Простете, но наистина не съм разбрала, че искате да седнете точно тук – извиних се за пореден път.

Жената седна демонстративно и продължи да мърмори. Но онези, чието внимание беше привлякла, се обърнаха отново напред и забравиха за случката. Тя стисна устни и врътна гневно глава към прозореца.

Пак в същия трамвай!

– Не ви е срам! Млада жена, а се прави, че не вижда! Това младото поколение за нищо не ставате! – извиси се женски глас в кресчендо зад гърба ми.

Обърнах се и… изненада, беше отново същата жена и ме гледаше пак изпепеляващо. Със сигурност не ме помнеше. Без да се замисля прибрах книгата и понечих да се изправя, но тогава усетих мъжка ръка на рамото си.

– Никъде няма да ходите. Стойте си на мястото. А вие, госпожо, просто седнете на друга седалка. Има толкова свободни.

Всяка сутрин се оказвам в трамвая, в който и вие пътувате, и всяка сутрин виждам как си избирате млади жени, за да им вдигате скандал, без да има причина.

Уважавам възрастните хора, но вие просто обичате да правите скандали.Обърнах се назад и видях симпатичен мъж, който я гледаше строго. Притесних се за него, защото обикновено подобни начинания не завършват добре. Очаквах всеки миг да се разнесат гневни гласове в нейна защита.

– Не, не, оставете. Аз ще стана, не ми е проблем – бързо казах.

Тогава чух още един глас – на друга възрастна жена, която седеше по-назад.

– Момиче, стой си на мястото. И аз пътувам все по това време и я виждам как се чуди за какво да вдигне скандал. Проблемът не е в теб. Тя обича скандалите – защити ме другата жена.

Признавам, че никак не обичам да попадам в центъра на вниманието. Може би това е и една от причините да нямам приятелска компания, с която да излизам в петък вечер, да се напиваме почти безпаметно и на следващата сутрин да ме гони махмурлук, да звъня на най-близката си приятелка и да я питам какви съм ги вършила снощи.

Това не съм аз. Ще ме откриете в градската библиотека, на самотна разходка в парка или пред телевизора на дивана у дома в събота вечер, когато всички други на моята възраст се веселят. Не съм от София.

Тук завърших висшето си образование и намерих работа по специалността. През ваканциите се прибирам при родителите си, които продължават да живеят в малък провинциален град. Харесва ми да празнувам в семеен кръг. Имам по-голям брат, който отдавна се ожени и замина на работа в Германия. Понякога се прибира да ни види, но това се случва рядко.

Двамата обаче сме много близки и постоянно си говорим. От известно време майка ми започна да се притеснява, че ще си остана стара мома, заради „тия твои книги“.

А от една година същото взе да ми повтаря и брат ми. Аз обаче не обичам да се срещам с хора, чувствам се неудобно, когато погледите се обърнат към мен.

А в момента в трамвая точно това се случваше. Бях в истинския център на типичен трамваен скандал.

Както и предполагах, половината пътуващи застанаха на страната на „белите коси и срещу невъзпитаната днешна младеж“, останалите им опонираха, че „заради такива като тях нещата не вървят и децата бягат от страната“.

В крайна сметка страстите леко поутихнаха, а и моята спирка наближи. Слизайки от трамвая, видях протегната мъжка ръка. Същата, която бе върху рамото ми. Мъжът се усмихна и ми помогна да сляза.

– Май денят ви не започна много приятно… – продължи да се усмихва той.

– Уви, така е. Благодаря ви, че се опитахте да ме защитите, но нямаше смисъл. Нали видяхте какво се случи? Не обичам скандалите, чувствам се много неловко – започнах да обяснявам.

– Имам предложение и ви моля да не ми отказвате. Може ли да ви почерпя едно кафе? След работа или в обедната почивка? Нали не съм нахален? – попита той.

И аз не знам защо приех поканата. Не бе точно от благодарност, макар да имаше и такъв момент.

Виновна може би беше и усмивката на мъжа, която ми подейства стимулиращо. Казах си, че и аз мога да направя някой път нещо нетипично за мен. И добре че намерих смелост да приема.

С Камен, така се казва той, пихме кафе, поговорихме, а после се разбрахме да се видим отново. Не стана изведнъж. Аз имах твърде много страхове и задръжки, които да преодолявам. Но той бе търпелив. Неговото спокойствие и безрезервна вяра ми помогнаха да се „изхлузя от старите дрехи“ на срамежливо момиче и да поставя ново начало в живота си. За първи път посрещнах Нова година не с родителите си, а с някой друг.

Това бе Камен. На 1 януари, когато всички правят своите списъци с планове за предстоящата година, аз написах само две думи: „Ново начало!“ А Камен се усмихна по онзи негов неустоим начин и дописа моите пожелания: „Ново начало с Камен!“

През пролетта се оженихме, а родителите ми бяха най-щастливите двама души на сватбата. Брат ми шеговито заяви, че ще ни наблюдава отдалеч дали спазваме обещанията да се обичаме. Смело мога да кажа, че ги спазваме вече почти 10 години.

Източник:“Журнал“

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Тото Кутуньо, любовта с Карла, извънбрачното дете, трагедиите и огромния успех

Певецът и автор на песни, който почина на 80-годишна възраст на 22 август, е женен за красивата Карла почти петдесет години и баща на 33-годишния Николо, резултат от извънбрачна връзка.

 „Жена ми можеше да ме изгони, вместо това тя ме накара да го припозная"Певецът и автор на песни Тото (Салваторе) Кутуньо, който почина на 80-годишна възраст след дълго боледуване, има дълъг и щъстлив брак със своята Карла, който продължава почти половин век. Двамата си казват "да" през 1971 г., но нямат деца. 

Преди тридесет и три години обаче Салваторе става баща на Николо, или Нико, както всички го наричат, който се ражда от извънбрачна връзка. Сложнит момент не успява да разруши любовта на Тото и Карла. Всъщност тя е тази, която го подтиква да припознае момчето и да изгради връзка с него "Карла можеше да ме изгони от къщи, но не направи нищо подобно. Първото нещо, което ми каза, беше да припозная сина си и да му дам фамилията си“, разказва Кутуньо през 2018 г. в интервю за Corriere della Sera. 

И добавя, че Нико, с диплома по икономика, "е едно от онези много добри италиански момчета, върху които нашата страна трябва да се съсредоточи".След това, през 2019 г., в интервю за телевизионното предаване Sorrisi e Canzoni, световноизвестният певец и автор на песни, говорейки за ролята си на баща, заявява: „Най-голямото богатство е лоялността. Винаги съм учил сина си Нико да живее така, че да не пренебрегва никого. На какво ме научи той? Да бъда честен. Ако излъжа, Нико се ядосва. 

Но пък аз много харесвам лъжите."Има достатъчно публични свидетелства, които разказват за връзката между баща и син. Така например, през 2018 г., за двадесет и осмия рожден ден на момчето, голямата звезда ана италианската музика публикува поредица от снимки, които ги представят заедно през годините: 

„Нико е светлината, която осветява дните ми“, пише Тото към поста и добавя: „Слава Богу, той днес живее в Милано и затова сме почти непрекъснато заедно“.Интимният свят на Тото обаче е изпълнен с болка. Както самият той разказва в интервю за Corriere през 2018 г.: „ Видях сестра ми Анна да умира, по-голямата ми сестричка се задуши пред очите ми. Ядяхме ньоки, когато едно парченце я задави. 

Тя беше на 7, аз на 5. Няколко месеца по-късно се роди брат ми Роберто, когото много обичам, който се разболя от менингит и оттогава, както предсказа лекарят, води труден живот. След това другата ми сестра, Розана , се оказа първото дете, претърпяло сърдечна операция в Италия, в Торино. Татко задлъжня за тази операция, изплащаше кредитите на вноски цял живот, чак до 1978 г., две години преди да си отиде". 

Бащата на Тото, Доменико, е тромпетист. Именно той е човекът, който въвежда момчето си в света на музиката. На деветгодишна възраст Салваторе вече свири на барабаи в групата на баща си в Ла Специя. Така се ражда артистът, продал повече от 100 милиона копия в кариерата си, превръщайки се в един от най-успешните италиански певци някога.

Поклон, Тото Кутуньо! 7.07.1943 - 22.08.2023 

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

През 1974 година в квартал Момкова махала граждани намират труп на мъж,а гледката е трудно поносима

 „Студени досиета”, така е прието да се наричат всички случаи на престъпления, които са забравени, отдавна приключени или трупат прах, принудително спрени заради изтекла давност. Една история на бивш мой колега разпали любопитството ми към такива, непознати за широката публика случаи, като този за серийния убиец Христо Георгиев. В следващите редове ще се опитам да ви разкажа за перипетиите, през които преминава Народната милиция преди случайността да тикне в ръцете на правосъдието автора на четири кървави престъпления.

Предполагам, че писанието ми ще разбуни отново духовете, които нашепват в главите на нашите читатели положителни или отрицателни емоции за онова време, но целта ми е да представя 3колосалния труд извършен по разкриването на тези убийства и характера на работа на тогавашната система на МВР, а не да правя политическа оценка на дейността им.

Ще видите как са се използвали тайни агенти, нещатни сътрудници, как са се разпитвали близки и съседи на заподозрените, как хомосексуалистите и хората с аморално поведение са били обект на специален надзор, как са се реализирали мероприятия по подслушване, как се изграждат версии и колко отделни престъпления се разкриват, успоредно с преследването на мистериозния садист.

Всичко започва през 1974 година в квартал Момкова махала, близо до Северния парк. Сега тази част на София е известна като Надежда IV част. Там на ъгъла между улиците „Г. Костов” и „П. Михайлов” е намерено тялото на 35 годишния Захари Христов. Дата, на  която се предполага, че е извършено престъплението е 23 срещу 24 август, между часовете 22 и 01. Трупът е намерен от ранобудни граждани, а гледката е трудно поносима дори и за най – хладнокръвните следователи. Счупени ребра, разкъсани вътрешности и обезобразено лице. Това е резултата от грубото насилие довело до смъртта на жертвата. Загиналият носи прякора Фурнаджията, затова и делото разследващо смъртта му е със същото име. Захари е с основно образование, алкохолик, с разбито семейство, а последната му месторабота е като хамалин на свободна практика. Живее в къща в същия квартал, на която предстои отчуждаване.Това кара разследващият ст. л–т Г. Дилков да започне работа по 4 основни хипотези. Първата е, че всичко е станало по хулигански подбуди следствие на злоупотреба с алкохол (с цел грабеж или сексуално насилие), втората е, че става дума за дело на психопат, третата предполага неуредени дългове с приятели и четвъртата намесва семейството и роднините, с които Захари е в доста лоши отношения, а и имат имотен спор.

Огледът на местопрестъплението е направен в 9:10 сутринта от следовател Хр. Мишев. Тялото е проснато по гръб със смъкнати панталони и раздърпана риза. В джоба му има кутия цигари „Стюардеса”, 8 билетчета от по 4 ст., 2 банкноти от по 1 лев, лотариен билет и фиш за Тото 2. Алкохолът в кръвта е със забележителна стойност 2.83 промила.Без да се бавят, започват с разпит на ватмана Павел, който последно е возил Захари. При съпругата му е изпратен да подпита агент „Ана”, проучват се Саро, Горчо, Синето и други интересни на милицията стари познайници. Екипи обикалят по заведенията „Харков”, „Хъшовете” и пиаците за строителни работници. Нещатни сътрудници донасят за влюбените двойки, които са се разхождали до късно във въпросната вечер. Изготвя се списък на всички хомосексуалисти в района, а от психо диспансерите се изисква справка на всички агресивни лица, които са на отчет при тях.

Захари Христов (Войнов) е в София от 1948 г, като отначало работи като фурнаджия. В последствие сменя доста работи, като постоянно е начетен с пари и в крайна сметка всичко това се плаща от съпругата му, а сумата е огромна за онова време – 1800 лв. За 2 години успява да посети и 22 пъти отрезвителното отделение. В семейството му не са рядкост побоищата, като през 1972 г., голямата му дъщеря го удря с чук по главата.

Интересен момент от свидетелските показания представляват думите на Н. Станков, който вижда съседа си пиян в компанията на няколко младежи, единият от които видимо се преструва. Висок е около 180 см, слаб, със светла коса и вид на „гъзарче” с бабаитска походка. По неясни причини тази следа обаче скоро е изоставена.

Тук ще направя малко отклонение, преразказвайки обясненията на заподозрения Цветомир Енев. Те водят до задънена улица, но са интересни, защото показват някои черти на тогавашния подземен свят, сходни със съвременния. Цветомир е заподозрян, защото на 22.08.1974 идва в София, за да подаде молба за постъпване в МК „Кремиковци”.  Не успява да се срещне с началника, който му трябва и започва да скита из столицата. Привечер вижда пиян мъж на земята и се опитва да му помогне да стане. Той обаче решава, че се опитват да го оберат, развиква се и на помощ му се притичва милиционерски патрул. Те отвеждат Енев за разпит. Тази случка дава повод същият да бъде заподозрян като нападател на граждани злоупотребили с алкохол. След като е освободен, той решава да преспи в Парка на свободата, днес Борисовата градина. Там се събужда с откраднати обувки. На следващия ден отново обикаля забележителностите на София и когато решава да си почине отново в същия парк, става неволен свидетел на разговор между няколко младежи, които се хвалят със скорошен побой. Оказва се, че при този случай единият си къса обувките и заради това открадва тези на Цветомир Енев. Той неразумно се обажда и си ги иска обратно, при което е заплашен с нож и обран. Лошият късмет го изпраща в лапите на бандата на Лудия от Перник, които обаче са толкова благородни, че му оставят 6 от 9 – те му лева, за да има за обратен билет към родното място.

Следващите заподозрени са братята от Орландовци, известни като Гробищарите. Те са редовни побойници, а жертвата е и прокурорски свидетел срещу тях. Внедрен е агент „Пламен”, но те се оказват с добро алиби.В крайна сметка се стига до реализацията на т. нар. мероприятие „Родопи”, касаещо семейството на Захари Христов. Агент „Алб4ерт” става близък до съпругата му Веска Войнова и през 1976 г. подава точна информация кога жилището ще е празно, за да се внедрят подслушвателните устройства. Покрай това, за да накарат заподозрените да изпуснат някоя дума пред микрофоните, зетят на Захари е подложен на натиск. Разпитван е. Взети са му проби от косата и кожата, отпечатъци, домът му е обискиран. Използва се трик с фалшиво писмо изпратено до съпругата, в което „анонимен свидетел” и казва, че знае всичко и ще я издаде на милицията. Всичко това стресира дъщерята Емилия и майка й, но само до степен да започнат да си измислят глупаво алиби, притеснявайки се, да не ги набедят и измият ръцете с тях. В крайна сметка и всички версии за изчерпани, а убиецът остава на свобода.

Усилията обаче не са напразни. В хода на разследването са разпитани 17 криминално проявени лица, 25 психично болни, 8 близки на Захари Иванов и 9 заподозрени. Разкрити са 13 стопански престъпления и две хулигански прояви.

Както виждате, уважаеми читатели, подземният свят на София е кипял от дейност, но органите на МВР не му отстъпват по активност. В следващата част, ще Ви разкажем за останалите деяния на все още мистериозния убиец, като чрез дейталното описание на работата по случаите, ще Ви дадем и по – подробна картина на дейноста на Народната милиция.Народната милиция се сблъсква с неуловим сериен убиец през 70-те.Оказва се милиционер

Автор: Стоян Гълъбов, със съдействието на архива при МВР./socbg.com/

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Вкусен Спомен за някогашния ухаещ бял хляб с хрупкава коричка

Днес се говори с ужас за старите ТКЗС-та, но аз си спомням, че моите баба и дядо до края на живота си получавах купони, с които взимаха безплатно от хлебарницата всеки ден първокласен, вкусен бял хляб.

И така беше до тяхната смърт в началото на 80-те години. Освен това всяка година получаваха по няколко декара, засети с царевица и фасул, от кооперацията. Вярно е, че те се грижеха за тях, обработваха ги, а с добитата продукция отглеждаха животните в личното си стопанство.

Тогава нямаше къща, в която да няма поне стотина пилета и кокошки, прасета или дори овце и крави. Хората си помагаха, спомням си дните с окопаването на царевицата, когато на полето се събираше почти цялото градче. Същото беше и есента по време на брането на царевицата.

А най-вкусният боб и до днес в съзнанието ми е бабиният. Вярно е, че хората понякога с носталгия говореха за други минали времена, дочувал съм и ядни реплики по адрес на ТКЗС. Но и до ден-днешен помня пълните дворове на хората с животни, асми, зеленчуци и какво ли не още. Днес вече не е така. Всички се оплакват, всички недоволстват, всички от политика разбират, а дворовете им празни и буренясали.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Какви сватби имаше едно време ей!

Какви сватби имаше едно време ей,

на касетофона - Лепа Брена ти пей,

в стола на ТКЗС - то - ред маси,

етър, швепс и лимонада - каси,

кебапчета, кюфтета с картофи,

бирата се изстудява в кофи, 

кумицата - дебела и дашна,

ракията - огън, домашна,

младоженците - от срам си умират,

мигат и не знаят къде се намират, 

горките те - така чисто се обичат, 

а всички дрехите им с пари кичат, 

гердани с Георги Димитровия лик, 

или левовете се подават в плик, 

някои плюят и лепят смело

цели петолевки на чело... 

Звучи "Ела се вие, превива...", 

майката едва сълзите скрива, 

цял стол вика дружно "Горчиво!", 

личи, че го хваща огненото пиво,

усеща се, че расте напрежение, 

всеки пита другия за уважение, 

отнякъде се чува вой:

"Кумата яде бой!"...

И всички "тръпнат друг път невидели, 

ведно да се бият живи и умрели" . 

На фона на "Камъните падат... ", 

едните другите нападат, 

пеят Сребърни крила

някой вика "Ела ми, ела!", 

а на "Не долази... "

кумата наред гази

(може да е дашна, 

ама и страшна!)

Накрая побеждава алкохола, 

"багер ги товари в една лека кола" .. 

И сватбата е чудесна, 

свършва с хит на Весна,

"И да имам сто живота, 

а не само този един... " 

ще помня, ще търся

това време до амин. 

Автор: Петър Донкин

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Завърших през 1997 година и веднага започнах да работя като учител по английски език

Това далеч не отговаряше на моите очаквания за работа, особено свързано със заплата и условия на труд. Но времето минаваше, а на хоризонта нямаше нищо особено, въпреки бурния кипеж наоколо. 

С учудване разбрах, че познат от основното училище ме търси да говорим по бизнес. Направихме среща в кафене, дойде с костюм и куфарче, поговорихме за пари, икономика, бизнес, общи приказки. И двамата бяхме на мнение, че всеки ден ни дава възможности за растеж и трябва да хванем момента. Млад, зелен и много наивен. Разбрахме се, че ще го посетя в офиса, за да ми предложи работа. Леко се учудих, че в офиса му се живееше. Посрещна ме по костюм с чехли (втори алармиращ сигнал) и ме въведе в стая с бюро, компютър  и стена от  кашони. Започна с представяне, че притежава печатница, специализирана в учебни помагала. И ме покани да му бъда партньор. 

Как? Като продавам тези помагала на учениците и директно печеля от това. Топ подход за 1997 година, който все още работи.

Той правеше едно учебно помагало - въртящ се кръг с неправилните английски глаголи (част от тях). Продавайки го, той беше разбрал, че купуват картинката и нуждата от помагалото, а не самото помагало. В кашоните имаше различни дизайни - с баскетболисти, Мики Маус,  поздравления за поводи, смешни картинки. Беше си направил сметка, че всеки ученик ще си купи което му харесва. Разбираше, че комбинацията от картонено кръгче върху  основа с тенекиен държач в центъра даваше максимум десетина завъртания.

Тук идваше и хапката - учителят да го изисква и като се скъса, директно пак да го продаде. 

Имаше и още една линия- със строги цветове, за възрастни.

"Знаеш ли, човек, купуват ги всички, дори не знаят английски, но искат да са подготвени. Носят ги в себе си, все едно са икони."

Бизнесът му определено вървеше, защото докато си говорехме, мина една жена и си тръгна с кашонче. Плати на ръка в долари. Събра си от всичко, като сложи и от "сериозните" разцветки. 

Отказах му, струваше ми се прекалено добро, за да е истина. Виждах неговите кръгчета ежедневно. Носеха ги учениците, учителите, виждах ги и в ръцете на родителите. Луди години, парите буквално се изливаха и изтичаха за секунди. 

Виждахме се по ресторанти, пишеха за него във вестниците, пускаше обяви за работа, кимахме си, все ме поздравяваше и казваше, че съжалява, че не работя за него.

После изчезна, сякаш никога не е съществувал. Понякога се сещах (като видех такова кръгче) и се чудех къде ли е сега.

Наскоро го видях да пие бира на една скамейка. Поздравих го, припомних кой съм. Гледаше ме абсолютно безизразно, после се сети. Усмихна се, върна се нещо от младежа, който помнех. 

"Ама само как ги въртяхме, помниш ли? Имаш ли една цигара да почерпиш?"

Не пуша, поиска пари. Отказах, след което той с жест показа, че няма проблем и продължи да си пие, загледан без посока. Животът е странен и понякога много шарен. Въртейки кръгчето, никога не знаем на кой глагол ще попаднем.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ