Мохамед Халил Язар (14 г.) живее със семейството си на платото Акдаг, близо до турския град Елазиг. Всеки ден се грижи за кози, но не се отказва от ученето, затова не изпуска книгите от ръцете си.

През последните няколко дни турските медии писаха много за трудолюбивия тийнейджър , който изкара 494 точки на приемния изпит и постигна втория най-добър резултат в страната.

През зимата Мохамед помага на баща си в месарницата, а през лятото играе ролята на овчар на 2500 метра надморска височина. Но това момче не само отглежда кози, но и прави сирене, а междувременно учи и се подготвя за по-нататъшно образование.

Сега той постигна страхотен успех и само една грешка го отдалечи от най-добрия резултат на приемния изпит в Турция! Мохамед иска да продължи образованието си и да бъде също толкова успешен в колежа. Най-голямото му желание е да стане хирург, съобщава „Миллиет“.„Животът на хълма е тежък. Ние обаче вършим тази работа и ни харесва. Имаме крави и кози. Тайната на моя успех е моето семейство. Освен това нямам телефон и не гледам телевизия. И учителите се погрижиха за мен, защото ми купиха книгите, от които имах нужда“, казва той.

Тийнейджърът обясни и как е успял да работи и да учи за приемния изпит:

„Когато извеждам козите на паша, се крия някъде на сянка и чета книги. Вечерта доим кравите, и пак чета, после заспивам. Кандидатствах в осем гимназии и те се намират в Истанбул, Елазиг и Анкара.“Баща му Юджел изтъква колко е горд:

„Живеем в ограничени условия и доходи. Мохамед вършеше моята работа понякога като пастир. Той е получил образованието си в планината, в тези условия”.Колко упорито и целенасочено в ученето е било момчето издава разказът на директора на тамошното училище Адил Йълдъръм.

„Когато взе таблета, не искаше да играе игри. Другите правеха точно това, но той търсеше книги оттам. Той дори ни даде идеи какви четива да закупим. Иначе много харесва планините и животните. „Може би друга тайна на неговия успех са чистият въздух и храната, които получава“, казва директорът.

Аплодисменти за това невероятно момче!



Телевизорът бе малък, но тежеше повече от всякакви 40 инча плазмени подобрения. Картината кофти, каналите два, но не и през целия ден. Грамофонът бе „Юность“. Звукът заглъхва. Туряш един юмрук на колоната и се оправя. Закуската-мляко с надробен хляб. „По дяволите, забравих да сложа захар преди да натроша, сега няма как да разбъркам!“.

Чести сънени несгоди върху дървената маса, със старата мушама, погледът прилепен върху кърпените пердета, светлината през зацапаните прозорци. Животът, който заповядва да бъдеш навън.

Всичко вече е като сън

 От двора, с наръфана ябълка в ръка, надолу, през дерето.

Така се тръгва към спортни подвизи на село.

Огризката се отнася от течението на малката рекичка, която се прескача за миг. Следва набиране по баира. А после-стадионът. Иде като мечта. Изкачване към победата. Босите крака настъпват тръни и тревички. Изранени, но е сладко. Селският терен. Навред чилии и дървета. Десетки седнали и люпят семки. По ската. Седалки няма. Две врати, от малките. Тъчът е тръни, за дузпа трябва кръв. Безчет боси крака ритат единствената топка. Ходилата стават черни като нощта в града. Тъмна и неизпитваща болка. Защото тази в село е друга. Тя пее.

Футбол до откат. После търкане на краката с керемида на чешмата, че барем се махне чернилката. Тръните също не прощават.

Защо боси?

 Ами всички имат по един чифт маратонки, ако ги вкарат на терена и ще трябва вдругиден да ходят боси по асфалта. Щото пенсията на бабата ще дойде късно.

За всичко е късно, време няма.

Евтините обувки стояха зад ръждясалите врати. Всеки после ги носеше в ръка. С наведени, уморени глави. Но весели лица.

Последният сигнал идваше от чановете на стадото. Някъде от чешмата долу. И всеки тръгва, за да посрещне добитъка. За да помогне на старите. С изранени крака, но усмивка на лице.

Път през тръни, през дере, през камънаци, през… детството.

Станахме мъже по него.

„Вече спрях…“

Сега трън в петата е наказание. Тогава бе победа. Над суетата и страха.

Сега опашките в Била и Мила са орис, тогава овчето мляко бе сила.

Кръвта от носа бе орден за храброст, сега-някакво заболяване.

Юмруците бяха винаги свити. Сега дланите са отворени за подаяния.

Чупехме тръни с ходилата си по пътя на мечтите. На селския стадион, който забравихме. Но той нас-никога.

Доихме животни, пасяхме ги, в помощ на старите.

Сега те се молят за пенсии, а внуци пращат от Европа.

Сега керемидата стене, потрошена от спомените.

Лястовичката не идва за гнездо. Защото няма кого да събуди.

Тогава бяхме. Сега не сме.

Спомени от селото, което загина

 Ние бяхме последната въздишка на нашето си село.

Там прекарвахме ваканциите.

Там бе всичко свято.

Там за нас бе целият свят. Не в дупката на града.

Там бяхме други. Там природата ни пазеше.

Там луната разказваше своите притчи. А облегнати на скалите ние слушахме в захлас.

Там дори слънцето не палеше толкова жестоко.

Там кучетата не ни лаеха. Защото ни познаваха.

Там шамарът заглъхваше в ромона на чешмата. В елака измивахме раните.

Там реката отнасяше в черното дере лошото.

Там мечтите струваха повече.

Там бяхме ние!

А сега…Вижте още:56 златни спомена от нашето детство

Жельо МИХОВ, 24rodopi.com



На площадката с греблото бутайки овес към елеватора за една гроздоберачка (2лв)на ден.След десет дни ми платиха една банкнота от най големите (20лв).Това ми беше първата честно заработена пара.

После имаше и други работни дни,подскачайки отзад прав зад кабината на Газ- 53.Беше голямо удоволствие да усещаш вятъра на открито.Трактора с машината за балиране беше зад нас.

Готовите бали набучвахме на вилите и горе друго момче на камиона правеше на пирамида.Как съм ги вдигал на тежест са били почти колкото съм тежал тогава.

Накрая като натоварим стягахме с въжета на три места и държейки се за някое от тях поседнал малко под върха на пирамидата отново усещахме вятър и слама в косите и очите.Хубави години с прекрасни спомени.

Иван Иванов




Като малко дете първолак, си спомням, че майка ме изпращаше на училище с 0,20 ст. Всеки ден това бе моят бюджет. С тях си купувах баничка с масло,кифла с мармалад или един  сандвич с кренвирш,така се казваше не хот- дог, с хубав бял, вкусен хляб, чубрица и истински сварен кренвирш.

През голямото междучасие ни сипваха какао с мляко, всеки си носеше своята чаша, а на обяд за 0,35 ст. имаше вкусен обяд в ученическият стол...тъй като ходех и на занималня ни се полагаше следобедна закуска от кекс, кифла с мармалад от шипки, макова кифла или тутманик....имаше и рогче.Тези вкусове от детството ми вече никъде ги няма...а най важното е , че майка ми е взимала 120 лв. заплата тогава и всичко имаше, нищо не липсваше, даже родителите ми са спестявали....

По-късно вече в СПТУ по ПС в гр.Стара Загора,ученическият стол беше напълно безплатен.



Всеки месец ни се даваха купони за закуска,обяд и вечеря,които трябваше да заверяваме за всеки следващ ден.Общежитието към училището беше също напълно безплатно.



Беше адска жега. Точно на обед, слънцето бе в зенита си и парещите му лъчи караха хората бързо да търсят спасение в ласкавата прегръдка на морето. Вариант номер две бе сянката от чадърите на тузарския ресторант, разпрострял се досами безкрайната морска шир. Сезонът бе започнал и в заведението имаше немалко хора. 

Голямата част от тях се канеха да обядват, но имаше и маси с по една-две бири на тях. Кошмарът на ресторантьорите. От една страна, заемат ти масата за неопределено време, от друга – оборот практически никакъв. Май и тази година сезонът щеше да е като предната – на ръба. Малко туристи, още по-малко чужденци, хора с пари – никакви. Ще има съкращения, няма как.

Такива мисли минаваха през главата на собственика на заведението, Павел Маринов. Поради сложната икономическа ситуация човекът се изживяваше като управител и главен готвач. Пари за такива длъжности просто нямаше. Бе си взел една жена да му помага в кухнята и бе назначил няколко сервитьори. Когато ги наемаше, бе подходил прекалено оптимистично, но заплатите и осигуровките им му тежаха. Бе предупредил екипа, че ако работата не тръгне, ще се наложи да освободи един от тях. И сега сервитьорите хвърчаха като луди, само и само да не си загубят работата. Не че бе кой знае колко добре платена. Просто в разгара на сезона, когато всеки си е събрал екип, да си търсиш наново работа бе тежко предизвикателство.

Днес масите бяха обслужвани от трима – Васил, стар служител с целогодишен договор, Магдалена и Тодор. И двамата бяха току-що назначени на временни договори с изпитателен срок. Най-лесни за освобождаване.

– Сладури – каза им преди началото на смяната Васко, – не че нещо, обаче имам чувството, че един от вас двамата ще отлети оттук съвсем скоро. Тази година работата е малко, повечето висят на едни картофки с наливна бира. Гледам го шефът как пъшка над сметките всяка вечер. Той не е лош човек, но няма голям избор. Така че гответе се!

– Лоша работа! – изпъшка Магдалена. Цяла зима го чакам тоя сезон. Едва навих хазяина да ме пусне с децата без аванс. Обещах да му се изплатя от първата заплата.

Тошко я изгледа замислено и хукна да носи менюта на току-що седнала двойка.

– Дааа – съчувствено отвърна Васил на колежката си. – Не ти е розово положението. Вчера си говорих с Павел, наистина е забелязал работата на Тодор. Момчето говори два езика, бърз е, хората го харесват. А ти не си първа младост.

– Нали може да взема две порции от обедното меню за вкъщи? – смени темата Магдалена. – За децата.

– Вземи! – отвърна ѝ Васил. – Вземи и моята дажба. Нещо не съм гладен днес.

– Сърдечно благодаря!

Работата продължи на приливи и отливи, докато мобилният телефон на Павел, който тъкмо изпълняваше в кухнята сложна поръчка на семейна двойка от другия край на света, не избръмча. Мъжът погледна съобщението, избърса ръце в престилката и се изстреля от кухнята. Излезе отвън и се огледа. Насочи се към възрастна дама с бяла рокля и капела в същия цвят, която бе седнала сама на най-голямата маса в заведението.

– Шефе – пресрещна го Магдалена, – помолих дамата да се премести на малка маса, понеже е сама. Всеки един момент може да дойде голяма компания. Каза ми да си ходя обратно на село. Нарече ме дрипла. И заяви, че не възнамерява да мърда.

– Остави я! – отвърна Павел, без да обръща внимание на оплакванията на служителката си и продължи към дамата с огромната бяла капела.

– Мамо! – извика ѝ щастливо той и я прегърна. – Радвам се да те видя тук! Можеше да се обадиш една идея по-рано.

– Няма нужда да звъня на сина си, че искам да го видя – отвърна му тя. – Как си? Можеш ли да седнеш за малко?

– За секунда, мамо – усмихна се Павел. – И после обратно в кухнята.  

– Тази година персоналът ти е ужасен – въздъхна театрално госпожата и подбели очи. – Всяка година става все по-зле.

– Стига де, мамо! – отвърна ѝ мъжът. – Имам двама нови. Учат се.

– И точно на мен ли се паднаха? –  продължи да недоволства мадам. – Преди малко дойде една патка и се опита да ме изгони. От заведението на собствения ми син.

– Казах ти, мамо, нова е. Не те познава.

– И за какво са ти двама нови? Мястото не е чак толкова пълно.

– За това си права – въздъхна Павел. – Казах им, че ще освободя един човек до края на седмицата.

– Хубаво ще направиш.

В другия край на ресторанта Васил и Магдалена гледаха изпитателно шефа си.

– Ти току-що да не се опита да преместиш госпожа Маринова от любимата ѝ маса? –  поклати глава Васко.

– Жената с капелата ли? Да, защо?

– Майка е на шефа.

– А така... – лицето на Магдалена пребледня. – Тя затова ли е толкова... Директна?

– Директна – изхили се Васил. – “Директна“ не е подходящата дума. “Нагла“ е сравнително точна дума. “Безпардонна“ е друга дума, която ѝ ходи. Но “ужасна“ ѝ приляга най-добре. Идва от време на време и разревава колежките, виждал съм го неведнъж. А шефът я слуша, нали наскоро остана вдовица. На ръце я носи и думата ѝ на две не става. Гледай да не си изкараш изгонването още днес! Тая пача уволни съпругата ми миналото лято, задето супата ѝ била много гореща. Отвратително същество! А откакто остана вдовица, вече взе да получава сигналите директно отдолу. Круела Девил, казвам ти.

– Вдовица – въздъхна Магдалена. – Миналата есен и аз станах вдовица. Обаче за мен нямаше гореща супа. Питаш ли ме как съм изкарала зимата с две малки деца и без работа?

– Животът е тежък, миличка – отвърна ѝ Васил. – Съпругата ми сега работи за два пъти по-малко пари в по-кофти заведение заради тази кукумявка. Карай я стъпка по стъпка, сега имаш подслон над главата си и храна за децата. Гледай да си запазиш работата, това ще те посъветвам. Павел е готин шеф, не са много хората като него. Бачка за трима и си гледа персонала. Майка му е нещо като ахилесова пета. На твоята маса е, направи така, че да е доволна.

Обаче госпожа Кета Маринова въобще не бе доволна. Още от момента, в който Магдалена се опита да я премести, жената бе решила да ѝ вгорчи живота. След около половин час Тошко намери колежката си свита в единия ъгъл на склада, плачеше.

– Добре ли си, Маги? –  попита я той. – Да не би нещо госпожата...

– Не ми се говори – отвърна му Магдалена. – Отивам да си събирам багажа. Дано да ми позволят да взема двете порции от обедното за децата, Васко ми даде неговата.

– На мен можеш да кажеш – сложи ръка на рамото ѝ Тошко. – Знам, че съм много по-млад от теб, но ще направя всичко по силите си, за да ти помогна.

– Не ми се вярва – вдигна разплаканите си очи към младежа Магдалена. – Но ще ти кажа, и без това няма какво да губя. Вече не. Откакто седна на масата взе да ме обижда. Патка, гъска, идиотка. Как така съм смеела да я местя. Приборите ѝ били мръсни, покривката с лекета, храната студена. Накрая си пробва основното, замери ме с вилицата и нареди да викна сина ѝ. Убедена съм, че ще го накара да ме уволни.

– Знаеш ли – усмихна се Тошко, – защо не вземеш моите маси, нека аз да обслужа тази... дама.

– Тя иска да види сина си.

– Разбрано. Не му казвай още. Дай ми пет минути.

– Пет минути до моето уволнение.

– Пет минути, докато някой изхвърчи оттук.

Тошко се огледа в склада. Хвана една консерва с кучешка храна за Арес, огромният ротвайлер, който пазеше нощем ресторанта, и хукна нанякъде.

Не след дълго, младежът с танцова походка доближи масата на Круела, пардон, на госпожа Кета Маринова.

– Здравейте, госпожо! – подари ѝ най-искрената си усмивка той.

– Кой си ти? –  изгледа го високомерно тя. – Къде е синът ми?

– Господин Маринов в момента е в кухнята, прави Ви ново ястие, тъй като колежката му предаде, че не харесвате предното.

– Побързай! – озъби му се госпожата. – Чакам цял час! Онази трътла не знаеше къде се намира.

– Разбира се, мадам – тържествено заяви младежът, но вместо да тръгне, се взря в клиентката си.

– Какво има? –  сепна се тя.

– Очите Ви, госпожо – отвърна ѝ Тошко. – От този ъгъл изглеждат искрящо сини, все едно се взирам в морската шир. Казвали ли са Ви, че имате царствен профил, тази вирната брадичка, римският нос, прекрасната Ви шия. Все едно сте богиня, слязла от небесата при нас, простосмъртните. Вашето присъствие тук наистина придава една класа, една изтънченост на заведението. Даже Ви коментирахме с клиенти от съседните маси. Те са убедени, че сте филмова звезда.

– Глупости! – отвърна му госпожата и се замисли. – Наистина ли са казали така? Коя маса?

– Не, всъщност Ви лъжа – ухили се Тошко. – Евтин трик, много върви на старите чанти. Дават страхотни бакшиши.

– КАКВО? –  подскочи като ужилена госпожа Маринова. – КАКВО КАЗА ТОКУ-ЩО?

– Нищо особено – не спираше да се хили Тошко. – Ей сега нося манджата, лелче.

Засили се нанякъде и преди Кета да се опомни, той вече тичаше към нея с голям поднос. В него имаше чиния. А в чинията кафява смес, в която тук-таме плуваха парченца формовано месо. Преди жената да успее да реагира Тошко съвсем случайно се спъна, подносът ефектно полетя към масата на госпожата и съдържанието на чинията обля Кета от глава до пети.

На съседните маси разговорите рязко спряха и няколко човека ахнаха в един глас. Тошко се поизправи и със задоволство изгледа резултата от работата си. Цялата бяла лятна рокля бе на кафяви петна, с парченца месо по тях. Такива имаше и на капелата.  Два гларуса ги фиксираха на момента и се зачудиха сега ли е времето за атака.

Отнякъде се появи и Арес, ротвайлерът, който на всичко отгоре бе и адски гладен. Незнайно защо, някой го бе развързал. Видя покритата с кучешка храна Кета и хукна към нея. Гларусите решиха, че могат да изчакат малко. Нека кучето да се нахрани, те щяха да се задоволят с остатъците. Може би четирикракият звяр щеше да им остави капелата.

Госпожа Маринова видя препускащия Арес, изпищя и побегна. Започна преследване с масивния звяр между масите, като ротвайлерът от време на време я настигаше и успяваше да си отхапе части от роклята ѝ, а тя милата пищеше с цяло гърло:

– ПОМООЩ! ПАВЕЛЕЕЕ! ВЕДНАГА ТУК! ПОМООЩ!

И Павел, разбира се, изскочи от кухнята. Хукна към майка си. Хвана кучето и го усмири, докато жената се просна на един стол и драматично се хвана за сърцето. Гларусите решиха, че сега е правилният момент, спуснаха се едновременно и отнесоха капелата на шашардисаната жена. Тя на свой ред започна да пищи отново.

– ВЕДНАГА! НА СЕКУНДАТА! – не спираше да крещи Кета. – ИСКАМ ДА УВОЛНИШ ТОВА…, ТОВА ЧУДОВИЩЕ! – и разбира се, сочеше Тошко.

Васил и Магдалена гледаха усмихнати сценката, те единствени осъзнаваха какво се случва. Жертвайки своята работа, младежът бе помогнал на колежката си и си бе върнал за системния тормоз над екипа, по неговия си начин. Изхвърча от заведението с шут в задника и усмивка на лицето.

Вечерта семейството на Тошко се бе събрало на масата. За пръв път от доста време и самият Тодор присъстваше, все пак вече не му се налагаше да дава смени в ресторанта.

– Сине – тежко започна бащата, – тази работа ми костваше много. Знаеш, че ходатайствах за теб. Павката ми е съученик от онези времена, казах му, че няма да сбърка с теб.

– Павел е страхотен шеф, тате – отвърна му Тошко и се усмихна. – Благодарен съм ти.

– Днес той ми сподели, че си огромно разочарование, моето момче – намръщено каза бащата. – Очаквах повече от теб. Можеше да изкараш няколко силни месеца, преди да започнеш в университета наесен. Щеше да си помогнеш. Щеше да НИ помогнеш. Беше започнал добре, Павката много те хвалеше. Какво стана днес?

– Днес си пренаредих приоритетите, тате.

– За малко да докараш удар на госпожа Маринова. Заслужаваше ли си?

– О, да – уверено отвърна Тодор. – Заслужаваше си.

Пред очите му изскочи Магдалена, вдовицата с две малки деца. На изпроводяк го бе прегърнала и се бе разплакала, отново. Този път от облекчение.

Благодаря ти! – бе му казала тя през сълзи. – Благодаря ти за всичко!

Автор Lui*За тези, които ВСЕ ОЩЕ нямат книгите на автора,летните пакети са тук: www.storieslui.com



Сдружението с нестопанска цел БАТСЗМ, обединяващо хора, чието хоби е търсенето и промиването на самородно злато, обяви, че страната ни е сред най-богатите на ценния метал в Европа, пише Actualno.com.


Сдружението има сайт, съдържащ ценна за златотърсачите информация, на който може да откриете и карта с точното местоположение на находищата на злато, които се оказват стотици – сериозен брой на фона на малката територия на страната ни. Оказва се, че самородно злато може да откриете както в реките, така и в планината, като то е разпръснато почти по територията на цялата страна.И все пак – къде има най-много злато в България и в кои райони са концентрирани най-много злати находища у нас?


Къде има най-много злато в България?


Находища на самородно злато откриваме в почти всички области на страната, като най-бедни на злато са източните части на страната – край морския бряг. Там находища откриваме само край Бяла и Албена, както и в Странджа планина, която извисява гръдта си над южните ни черноморски курорти.Бедна на самородно злато е и Северна България, където находищата извън тези в Русенско, Котел и Жеравна са струпани във северозападните части на страната, близо до границата в районите на Белоградчик, Вършец, Монтана, Врачанския балкан и Чипровци.


По-богати на златни находища са Централна и Южна България – областите Пазарджик, Смолян и Стара Загора и по-специално на запад от този областен град в посока Баня. С многобройни находища се отличават районите около Първомай и Хасково и на юг от този областен град – Кърджали, Крумовград, Мадарово, Ивайловград и Ивайловградските села, разположени близо до границата ни със съседна Гърция, Баните, Златоград. В Родопите находища на злато има и в района на Асеновградските села.Други родни планини, богати на находища на самородно злато, са Рила и Пирин, където също има разпръснати многобройни места, предпочитани от златотърсачите. Находища са струпани по маршрута между Благоевград и София, около Гоце Делчев, Огняново и Якоруда в Пирин.


Ако ви е нужен по-кратък отговор на въпроса къде има най-много злато в България, то бърз поглед на картата на златните находища красноречиво сочи струпване в централните, северозападните, югозападните части на страната и осезаемо по-малък брой находища в североизточните части на страната, в Дунавската равнина, по Черноморското крайбрежие. Вероятно обяснението на този факт е простичко – самородно злато се открива най-често в реките и в планините, което прави Дунавската равнина и бреговете на Черно море много по-бедни на злато.Какво да имате предвид при търсене на самородно злато?


Подобно на всяко хоби, търсенето на злато изисква време, усилия и средства, макар да не е скъпо оборудването. Необходимо е и познаване на действащото законодателство в страната с оглед недопускане на нарушаването му. Ако смятате да практикувате това хоби, имайте предвид, че търсенето на злато е забранено на територията на исторически обекти, археологически обекти, резервати, защитени местности и природни паркове на територията на страната.Най-голям шанс за откриване на самородно злато има:


В по-големите потоци и реки златото най-често се открива върху основната скала, но обикновено по дължината на тясната ивица, наречена блага ивица,в по-малките потоци златоносният чакъл най-често обхваща цялото дъно,в течаща вода златото се утаява най-често при завоите и при устията на притоците,в местности, богати на скали, образувани със самото застиване на земната кора, тоест пълни със стари скални масиви.

Като една от най-богатите на злато европейски държави България се посещава от гости от редица европейски страни с цел практикуване на хобито им, свързано с търсене на злато.


НАЙ-ЧЕТЕНИ👇

ПОСЕТИТЕЛИ ГЕДАТ👇

АРХИВ НА САЙТА

Сайта bgspomen.com не разполага с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантира за истинността и, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът й, освен ако не е авторска. Възможно е написаното в някой статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.

КОНТАКТИ: