Беше адска жега. Точно на обед, слънцето бе в зенита си и парещите му лъчи караха хората бързо да търсят спасение в ласкавата прегръдка на морето. Вариант номер две бе сянката от чадърите на тузарския ресторант, разпрострял се досами безкрайната морска шир. Сезонът бе започнал и в заведението имаше немалко хора.
Голямата част от тях се канеха да обядват, но имаше и маси с по една-две бири на тях. Кошмарът на ресторантьорите. От една страна, заемат ти масата за неопределено време, от друга – оборот практически никакъв. Май и тази година сезонът щеше да е като предната – на ръба. Малко туристи, още по-малко чужденци, хора с пари – никакви. Ще има съкращения, няма как.
Такива мисли минаваха през главата на собственика на заведението, Павел Маринов. Поради сложната икономическа ситуация човекът се изживяваше като управител и главен готвач. Пари за такива длъжности просто нямаше. Бе си взел една жена да му помага в кухнята и бе назначил няколко сервитьори. Когато ги наемаше, бе подходил прекалено оптимистично, но заплатите и осигуровките им му тежаха. Бе предупредил екипа, че ако работата не тръгне, ще се наложи да освободи един от тях. И сега сервитьорите хвърчаха като луди, само и само да не си загубят работата. Не че бе кой знае колко добре платена. Просто в разгара на сезона, когато всеки си е събрал екип, да си търсиш наново работа бе тежко предизвикателство.
Днес масите бяха обслужвани от трима – Васил, стар служител с целогодишен договор, Магдалена и Тодор. И двамата бяха току-що назначени на временни договори с изпитателен срок. Най-лесни за освобождаване.
– Сладури – каза им преди началото на смяната Васко, – не че нещо, обаче имам чувството, че един от вас двамата ще отлети оттук съвсем скоро. Тази година работата е малко, повечето висят на едни картофки с наливна бира. Гледам го шефът как пъшка над сметките всяка вечер. Той не е лош човек, но няма голям избор. Така че гответе се!
– Лоша работа! – изпъшка Магдалена. Цяла зима го чакам тоя сезон. Едва навих хазяина да ме пусне с децата без аванс. Обещах да му се изплатя от първата заплата.
Тошко я изгледа замислено и хукна да носи менюта на току-що седнала двойка.
– Дааа – съчувствено отвърна Васил на колежката си. – Не ти е розово положението. Вчера си говорих с Павел, наистина е забелязал работата на Тодор. Момчето говори два езика, бърз е, хората го харесват. А ти не си първа младост.
– Нали може да взема две порции от обедното меню за вкъщи? – смени темата Магдалена. – За децата.
– Вземи! – отвърна ѝ Васил. – Вземи и моята дажба. Нещо не съм гладен днес.
– Сърдечно благодаря!
Работата продължи на приливи и отливи, докато мобилният телефон на Павел, който тъкмо изпълняваше в кухнята сложна поръчка на семейна двойка от другия край на света, не избръмча. Мъжът погледна съобщението, избърса ръце в престилката и се изстреля от кухнята. Излезе отвън и се огледа. Насочи се към възрастна дама с бяла рокля и капела в същия цвят, която бе седнала сама на най-голямата маса в заведението.
– Шефе – пресрещна го Магдалена, – помолих дамата да се премести на малка маса, понеже е сама. Всеки един момент може да дойде голяма компания. Каза ми да си ходя обратно на село. Нарече ме дрипла. И заяви, че не възнамерява да мърда.
– Остави я! – отвърна Павел, без да обръща внимание на оплакванията на служителката си и продължи към дамата с огромната бяла капела.
– Мамо! – извика ѝ щастливо той и я прегърна. – Радвам се да те видя тук! Можеше да се обадиш една идея по-рано.
– Няма нужда да звъня на сина си, че искам да го видя – отвърна му тя. – Как си? Можеш ли да седнеш за малко?
– За секунда, мамо – усмихна се Павел. – И после обратно в кухнята.
– Тази година персоналът ти е ужасен – въздъхна театрално госпожата и подбели очи. – Всяка година става все по-зле.
– Стига де, мамо! – отвърна ѝ мъжът. – Имам двама нови. Учат се.
– И точно на мен ли се паднаха? – продължи да недоволства мадам. – Преди малко дойде една патка и се опита да ме изгони. От заведението на собствения ми син.
– Казах ти, мамо, нова е. Не те познава.
– И за какво са ти двама нови? Мястото не е чак толкова пълно.
– За това си права – въздъхна Павел. – Казах им, че ще освободя един човек до края на седмицата.
– Хубаво ще направиш.
В другия край на ресторанта Васил и Магдалена гледаха изпитателно шефа си.
– Ти току-що да не се опита да преместиш госпожа Маринова от любимата ѝ маса? – поклати глава Васко.
– Жената с капелата ли? Да, защо?
– Майка е на шефа.
– А така... – лицето на Магдалена пребледня. – Тя затова ли е толкова... Директна?
– Директна – изхили се Васил. – “Директна“ не е подходящата дума. “Нагла“ е сравнително точна дума. “Безпардонна“ е друга дума, която ѝ ходи. Но “ужасна“ ѝ приляга най-добре. Идва от време на време и разревава колежките, виждал съм го неведнъж. А шефът я слуша, нали наскоро остана вдовица. На ръце я носи и думата ѝ на две не става. Гледай да не си изкараш изгонването още днес! Тая пача уволни съпругата ми миналото лято, задето супата ѝ била много гореща. Отвратително същество! А откакто остана вдовица, вече взе да получава сигналите директно отдолу. Круела Девил, казвам ти.
– Вдовица – въздъхна Магдалена. – Миналата есен и аз станах вдовица. Обаче за мен нямаше гореща супа. Питаш ли ме как съм изкарала зимата с две малки деца и без работа?
– Животът е тежък, миличка – отвърна ѝ Васил. – Съпругата ми сега работи за два пъти по-малко пари в по-кофти заведение заради тази кукумявка. Карай я стъпка по стъпка, сега имаш подслон над главата си и храна за децата. Гледай да си запазиш работата, това ще те посъветвам. Павел е готин шеф, не са много хората като него. Бачка за трима и си гледа персонала. Майка му е нещо като ахилесова пета. На твоята маса е, направи така, че да е доволна.
Обаче госпожа Кета Маринова въобще не бе доволна. Още от момента, в който Магдалена се опита да я премести, жената бе решила да ѝ вгорчи живота. След около половин час Тошко намери колежката си свита в единия ъгъл на склада, плачеше.
– Добре ли си, Маги? – попита я той. – Да не би нещо госпожата...
– Не ми се говори – отвърна му Магдалена. – Отивам да си събирам багажа. Дано да ми позволят да взема двете порции от обедното за децата, Васко ми даде неговата.
– На мен можеш да кажеш – сложи ръка на рамото ѝ Тошко. – Знам, че съм много по-млад от теб, но ще направя всичко по силите си, за да ти помогна.
– Не ми се вярва – вдигна разплаканите си очи към младежа Магдалена. – Но ще ти кажа, и без това няма какво да губя. Вече не. Откакто седна на масата взе да ме обижда. Патка, гъска, идиотка. Как така съм смеела да я местя. Приборите ѝ били мръсни, покривката с лекета, храната студена. Накрая си пробва основното, замери ме с вилицата и нареди да викна сина ѝ. Убедена съм, че ще го накара да ме уволни.
– Знаеш ли – усмихна се Тошко, – защо не вземеш моите маси, нека аз да обслужа тази... дама.
– Тя иска да види сина си.
– Разбрано. Не му казвай още. Дай ми пет минути.
– Пет минути до моето уволнение.
– Пет минути, докато някой изхвърчи оттук.
Тошко се огледа в склада. Хвана една консерва с кучешка храна за Арес, огромният ротвайлер, който пазеше нощем ресторанта, и хукна нанякъде.
Не след дълго, младежът с танцова походка доближи масата на Круела, пардон, на госпожа Кета Маринова.
– Здравейте, госпожо! – подари ѝ най-искрената си усмивка той.
– Кой си ти? – изгледа го високомерно тя. – Къде е синът ми?
– Господин Маринов в момента е в кухнята, прави Ви ново ястие, тъй като колежката му предаде, че не харесвате предното.
– Побързай! – озъби му се госпожата. – Чакам цял час! Онази трътла не знаеше къде се намира.
– Разбира се, мадам – тържествено заяви младежът, но вместо да тръгне, се взря в клиентката си.
– Какво има? – сепна се тя.
– Очите Ви, госпожо – отвърна ѝ Тошко. – От този ъгъл изглеждат искрящо сини, все едно се взирам в морската шир. Казвали ли са Ви, че имате царствен профил, тази вирната брадичка, римският нос, прекрасната Ви шия. Все едно сте богиня, слязла от небесата при нас, простосмъртните. Вашето присъствие тук наистина придава една класа, една изтънченост на заведението. Даже Ви коментирахме с клиенти от съседните маси. Те са убедени, че сте филмова звезда.
– Глупости! – отвърна му госпожата и се замисли. – Наистина ли са казали така? Коя маса?
– Не, всъщност Ви лъжа – ухили се Тошко. – Евтин трик, много върви на старите чанти. Дават страхотни бакшиши.
– КАКВО? – подскочи като ужилена госпожа Маринова. – КАКВО КАЗА ТОКУ-ЩО?
– Нищо особено – не спираше да се хили Тошко. – Ей сега нося манджата, лелче.
Засили се нанякъде и преди Кета да се опомни, той вече тичаше към нея с голям поднос. В него имаше чиния. А в чинията кафява смес, в която тук-таме плуваха парченца формовано месо. Преди жената да успее да реагира Тошко съвсем случайно се спъна, подносът ефектно полетя към масата на госпожата и съдържанието на чинията обля Кета от глава до пети.
На съседните маси разговорите рязко спряха и няколко човека ахнаха в един глас. Тошко се поизправи и със задоволство изгледа резултата от работата си. Цялата бяла лятна рокля бе на кафяви петна, с парченца месо по тях. Такива имаше и на капелата. Два гларуса ги фиксираха на момента и се зачудиха сега ли е времето за атака.
Отнякъде се появи и Арес, ротвайлерът, който на всичко отгоре бе и адски гладен. Незнайно защо, някой го бе развързал. Видя покритата с кучешка храна Кета и хукна към нея. Гларусите решиха, че могат да изчакат малко. Нека кучето да се нахрани, те щяха да се задоволят с остатъците. Може би четирикракият звяр щеше да им остави капелата.
Госпожа Маринова видя препускащия Арес, изпищя и побегна. Започна преследване с масивния звяр между масите, като ротвайлерът от време на време я настигаше и успяваше да си отхапе части от роклята ѝ, а тя милата пищеше с цяло гърло:
– ПОМООЩ! ПАВЕЛЕЕЕ! ВЕДНАГА ТУК! ПОМООЩ!
И Павел, разбира се, изскочи от кухнята. Хукна към майка си. Хвана кучето и го усмири, докато жената се просна на един стол и драматично се хвана за сърцето. Гларусите решиха, че сега е правилният момент, спуснаха се едновременно и отнесоха капелата на шашардисаната жена. Тя на свой ред започна да пищи отново.
– ВЕДНАГА! НА СЕКУНДАТА! – не спираше да крещи Кета. – ИСКАМ ДА УВОЛНИШ ТОВА…, ТОВА ЧУДОВИЩЕ! – и разбира се, сочеше Тошко.
Васил и Магдалена гледаха усмихнати сценката, те единствени осъзнаваха какво се случва. Жертвайки своята работа, младежът бе помогнал на колежката си и си бе върнал за системния тормоз над екипа, по неговия си начин. Изхвърча от заведението с шут в задника и усмивка на лицето.
Вечерта семейството на Тошко се бе събрало на масата. За пръв път от доста време и самият Тодор присъстваше, все пак вече не му се налагаше да дава смени в ресторанта.
– Сине – тежко започна бащата, – тази работа ми костваше много. Знаеш, че ходатайствах за теб. Павката ми е съученик от онези времена, казах му, че няма да сбърка с теб.
– Павел е страхотен шеф, тате – отвърна му Тошко и се усмихна. – Благодарен съм ти.
– Днес той ми сподели, че си огромно разочарование, моето момче – намръщено каза бащата. – Очаквах повече от теб. Можеше да изкараш няколко силни месеца, преди да започнеш в университета наесен. Щеше да си помогнеш. Щеше да НИ помогнеш. Беше започнал добре, Павката много те хвалеше. Какво стана днес?
– Днес си пренаредих приоритетите, тате.
– За малко да докараш удар на госпожа Маринова. Заслужаваше ли си?
– О, да – уверено отвърна Тодор. – Заслужаваше си.
Пред очите му изскочи Магдалена, вдовицата с две малки деца. На изпроводяк го бе прегърнала и се бе разплакала, отново. Този път от облекчение.
Благодаря ти! – бе му казала тя през сълзи. – Благодаря ти за всичко!
Автор Lui*За тези, които ВСЕ ОЩЕ нямат книгите на автора,летните пакети са тук: www.storieslui.com
9:01
