Тодор Живков искаше България да се вижда от космоса

 

Генерал Тенев за пореден път се опита да прекъсне тишината в правителствения автомобил. Пътуваха от Пловдив към София, в късните часове на деня. Другарят Живков беше така тих, необичайно за него. По време на тези пътувания той слушаше радио Хоризонт и така си почиваше. Много обичаше да си чуе името в новините и да се засмее, че него хем го няма в София, хем в радиото знаят какво да кажат. Не и този път.

Кортежът на УБО наближаваше София, когато Живков помоли да спрат, защото иска да види нещо. Беше хладно есенно време, от последния автомобил хукна лекар и сестра с одеало, да завият Живков, който пътуваше само по официална риза и панталон.

Колите бяха спрели на пътя, а Живков с още двама от охраната и генерал Тенев вървяха по полето. Пред тях светеше София, столицата на България. Главният проговори най-накрая.

- Знаеш ли, питах космонавтите (връщаха се от посрещане на руски космонавти в Пловдив) какво се вижда от България в космоса. И те мълчат. Не ни стигат силите да ни виждат отгоре, нито нашите, нито американските космонавти. Но ще променим това, утре искам да събереш целия ЦК при мен.

Кортежът продължи, от втората кола звъняха вече по радиотелефона на всички от ЦК на БКП, за да ги уведомят за внезапното желание на Живков. Сънени, големите в държавата не знаеха какво се слува. Преврат или...

На другия ден в официалната зала бе тихо. Живков влезе усмихнат, защото бе решил нещо за себе си, за България.

- Другари, вчера посрещахме руските космонавти. Питам ги какво се вижда от космоса от България и те мълчат. Не може така. Ще променим нещата. На България й трябва небостъргач. Да се вижда не само от космоса, но и от цяла България. И да бъде на най-високото място в България.

Тишина последва думите му. Чу се нестройно мърморене. 

- Но другарю Живков...нямаме пари.

- Как да нямаме, просто ще стегнем малко коланите. Пенчо няма да ходи всеки месец на лов в Африка, вие по-малко ще крадете, ще помогнат другарите. Правим го за България. И отгоре ще има огромна звезда, да свети в тъмното. 

Беше 1970 година, а мащабният проект бе една от най-строго пазените тайни в малка България. Бе подбрано място - връх Бузлуджа, а височината бе специално избрана - 35 етажна сграда, 165 метра височина. С хотел, специална конферентна част, офиси, ресторанти, болница, както и резиденция на правителствено ниво. Огромен проект, който ще издигне България на световно ниво.

Но и парите не бяха малко. Живков се опита да вземе от СССР, като организира нарочна среща с Брежнев. Беше готов да даде всичко, от няколко реколти с домати, до безплатни почивки за всички руснаци на морето. Но срещата започна с хилене от страна на Брежнев, който знаеше всичко за проекта.

- Не растете ли малко повече, другарю Живков?

С този въпрос и приключи разговора, а Живков беше бесен. Но в главата му вече имаше план, да направим сградата сами. Да покажем, че можем. Отне десет години, но най-накрая над сградата засвети червена звезда, видима и от Космоса.

Архитектурният проект е дело на колектив, ръководен от арх. Георги Стоилов. Конструкциите са проектирани от колектив, ръководен от проф. инж. Добромир Коларов. Сградата има визуална прилика с Олимпийския стадион в Монреал, както и със сграда, проектирана около 1955 г. от Франк Лойд Райт за Гръцката православна църква в щата Уисконсин, САЩ.

Дом паметникът се състои от куполна сграда и 70-метров двоен пилон. На върха на пилона от широките му страни са монтирани 2 неправилни петолъчки (външно изглеждащи като обща петолъчка) с размери 6,5 х 12 м. Тържествената зала в сградата е с диаметър 42 м и височина 14,5 м и е декорирана с мозайки с обща площ от 550 м². Мозайките пресъздават борбите на БКП и изграждането на социалистическо общество. Залата е опасана от коридор, по който има 14 композиции, отразяващи мирния труд. 

Монументът на връх Хаджи Димитър се изгражда близо до местността Вътро поле (Узана), считана за географския център на страната. В петолъчката на върха на пилона са монтирани осветителни тела с мощност 150 КW, като по проект светлината от тях може да се види от румънския бряг на река Дунав, а през нощта и в ясно време – от брега на Бяло море в Беломорска Тракия. 

И ако гледате какво говори Тодор Живков с българските космонавти през 1986, Главният пита:

- Вижда ли се?

Космонавтът отговаря по устав:

- Като на длан, другарю Живко.

Никой не разбра кое, но двамата си знаеха!Главният беше наистина щастлив.

Една от последните усмивки на другаря Живков, защото идваха тежки години за България.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

А нягока преди не чак толкова много години беше така...

Кой ти е мислел за хотели олинклузив, които да са с изглед към морето и да са 5 звезди? Палиш влака и айде на морето... Картата ти е на бунгало - романтика, имаш пари за бира и цаца - кеф, а ако останат за разходка с лодка или "Комета" - божествено!

Носехме си газирана вода в малки зелени стъклени бутилки, защото водата в бунгалото не всякога беше добра... Прекрасни спомени от едно друго време, необременено от идеята за ненужен лукс, 5 звезди и олинклузив ...

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

7 неща които съпътстваха бита ни по времето на Соца в НРБ

Да си спомним София през 80-те. Поредната неделна надвечер в сивото ни социалистическо ежедневие. В столичния жилищен комплекс „Младост“ бащата на малкия Иванчо, както обикновено, е отворил капака на москвича и пушейки цигара „Стюардеса“, си повтаря: „Ах, защо ли те купих“. Майка му, седейки на новата кувертюра в панелния им хол, си хапва лимонови резенки и гледа тв предаване на купения с връзки цветен телевизор „Рубин“. Дядо му се е скрил в спалнята и върти копчетата на ВЕФ-а с надеждата да хване някоя вражеска радиостанция. Малкият Иванчо пък разлиства с интерес новия брой на сп. „Дъга“, дъвчейки дъвка „Идеал“ с надеждата да направи най-големия балон в света.

1. Цъкни, майна, ВЕФ-а, да чуем Кидика!

ВЕФ е латвийска компания, а съкращението се превежда като Държавна електротехническа фабрика. Освен популярните преди 3-4 десетилетия радиоприемници тя произвеждаше телефони, фотоапарати, а в някои етапи от живота си дори…коли и самолети. ВЕФ е създадена през 1919 г. През 1924 г. тя произвежда и първото си радио. През 1934 г. вече носи името ВЕФ.

 

2. Дъвката за балончета „Идеал“

Последни остатъци на пазара от старата дъвка „Идеал“ е имало в далечната 1995 г. Тогава обаче сладкото изкушение за деца и възрастни бе твърдо, с неправилна форма и трудно за дъвчене. Балончета от тях почти не ставаха, освен ако не сдъвчеш 4 наведнъж. Въпреки това навремето повечето хлапета упорито събираха картинките от дъвките „Идеал“ с герои от приказки, които бяха мерило за детски комфорт и щастие.

 

3. „Москвич“ – най-масовият автомобил

„Москвич“, което на руски означава московчанин, бе дело на Автомобилния завод „Ленински комсомол“ (АЗЛК) между 1945 и 1991 г., а между 1991 и 2001 г. на ОАО „Москвич“. Житието и битието на марката „Москвич“ започва след войната, след като СССР пренася буквално цялата производствена линия на „Опел“ от Бранденбург. Във фабриката Московски завод за малолитражни автомобили (МЗМА) „Москвич“ започва производството на първите модели – „Москвич 400“, базирани на „Опел Кадет“. По-късните модели се разработват от съветски инженери. Автомобилът очевидно няма за цел да печели конкурси за дизайн и удобство. Предназначението му е да е здрав, надежден, издръжлив по доста тежките пътища на СССР и Източния блок. Винаги има дефицит на предлагането, така че снабдяването с автомобила е въпрос на „записване“ и дълго чакане. Петдесетте и шестдесетте години се смятат за „разцвета“ на марката, като през 2-3 години излиза нов модел.

 

4. Тракторите „Беларус“

След края на Втората световна война съветското стопанство е в тежко състояние, а липсата на техника – основен проблем. На няколко места в страната започват да се правят трактори, като първоначално за това се пригаждат танкове. Белорусия се оформя като основен производствен център, със своя Мински тракторен завод (МТЗ). Всички трактори, правени в завода, излизат под марката „Беларус“, макар често да се различават по дизайн. Тракторите бързо намират приложение в СССР и целия Източен блок, въпреки че от качеството им има какво да се иска. Трите основни концепции при производството им са да са прости, евтини и надеждни. През 80-те тракторите „Беларус“ се изнасят и на западните пазари, но не успяват да пробият заради ниското качество в сравнение със западните конкуренти.

5. „Каро“ – кремът за бръснене на българския мъж

Кремът за бръснене „Каро“, който и до днес навява спомени за младостта на всеки български мъж над 60 години, е марка на козметичната компания „Рубелла бюти“. Известна е както други популярни марки на фалиралия пловдивски завод „Ален мак“, като детските шампоани „Па-па“ и пастата за зъби „Поморин“.

Марките на компанията бяха популярни не само на българския пазар, но и на територията на бившия Съветски съюз. „Каро“ започва производство през 1969 г.

 

6. Цветни телевизори „Рубин“ – 850 лв. и само с връзки!

Във времена, когато по света гледат телевизия на приемници като „Сони“ и „Панасоник“, в България телевизорите основно са съветски и български. „Рубин“ са серия телевизори, които се произвеждат в Московския телевизионен завод „Рубин“. Те струваха около 850 лв. Най-популярните модели от цветната му ера, продавани и у нас, са „Рубин-401“, „Рубин-Ц 201“, Ц-260 и Ц-266. Както и „Рубин-714/Д“, който изкарва на конвейера 9 години – от 1976 до 1985-а. За този период от него са произведени 1,44 милиона бройки, като 172 хиляди са продадени в страните от Източния блок. Габаритите на това чудо са 550х545х796 мм и тежи 60 килограма, което е малко над средното тегло на нежната половинка през соца.

 

7. Цигарите „Стюардеса“ – мечтата на съветския пушач

Цигарите „Стюардеса“ със сигурност са една от малкото български марки, които бяха по-популярни извън България, отколкото у нас. Разбира се, основно в рамките на бившия Съветски съюз. Сигурно помните, че Белов и компания пушат именно „Стюардеса“ в първите серии на „Бригада“, преди да пробият в престъпния свят и да я заменят за по-високопрофилни марки. „Стюардеса“ е марка цигари с филтър, която се произвежда от 60-те години. Тя се продаваше в разновидности в и без целофан, като бе масова и не особено качествена. Кутията вървеше по 40 стотинки.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Ето Кой е Володимир Зеленски/Биография/

 

Снимка: ЕПА/БГНЕС

Зеленски е роден е на 25 януари 1978 г. в еврейско семейство в град Кривой рог,тогава в Украинската съветска социалистическа република на СССР. 

Майка му Рима Володимировна Зеленска (род. 16 септември 1950) е пенсионерка, работила 40 години като инженер. Баща му Олександър Семьонович Зеленски (род. 23 декември 1947)е математик, програмист,доктор на техническите науки, професор[8][9]. Живял и работил 20 години в Монголия, където е строил минно-обогатителен комбинат в град Ерденет.

След завръщането си в Кривой рог учи в кривойрожката гимназия № 95 с усилено изучаване на английски език. Активно участва в училищната самодейност, бил е китарист в училищния ансамбъл.

В училище мечтаел да стане дипломат, но постъпва в Кривойрожкия икономически институт, филиал на Киевския национален икономически университет, в който получава юридическо образование. По специалността си никога не е работил.

Политически възгледи

Поддържа Евромайдана и изнася представления пред негови участници.По време на ескалацията на конфликта в Украйна Зеленски поддържа действията на украинската армия и на доброволческите батальони,изнася концерти пред украинските военнослужещи, участващи в бойните действия в Донбас, заедно с другите участници от „95-и квартал“ дарява за нуждите на доброволческите батальони един милион гривни.

Президентски и парламентарни избори 2019 г.

На 31 декември 2018 г., няколко минути преди Нова година, Володимир Зеленски се обръща по телевизията към украинците, като заявява, че ще участва в президентските избори през 2019 г.

На 21 януари 2019 г. партията „Слуга на народа“ издига Володимир Зеленски за кандидат за президент на Украйна. На 22 април 2019 г. той печели на балотажа със 73.2% от подадените гласове 

Имущество и доходи

Зеленски е собственик на къща в село Иванковичи, Киевска област, купена за 29,3 хил долара, и земеделски парцел с площ 1200 кв. метра на стойност 25,2 хил. долара. Освен това, членовете на неговото семейство притежават общо 5 апартамента – 4 в Киев и един в Ялта. Съпрузите Зеленски са наели във Великобритания два апартамента. Зеленски има автомобил – „Land Rover“ на стойност 4,7 млн. гривни.

Семейство

Съпругата му (женят се на 6 септември 2003) Олена Володимиривна Зеленска (род. 6 февруари 1978) е архитект по образование, завършила Криворожкия технически университет с червена диплома, но работи като сценарист в „Студия квартал 95“.

Дъщеря му Олександра (род. 15 юли 2004) от 2014 г. се снима в киното. През 2016 г. участва в шоу „Разсмей комика. Деца“ и печели 50 000 гривни.Синът му Кирило е роден на 21 януари 2013 г.

Източник:bg.wikipedia.org

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Обаждане от дълбините на океана,продължило два дни и струващо 28 живота

Тази история е за един продължителен телефонен звън. Става дума за телефонен сигнал, когато телефонът издава звук „Дрън-н-н…”. Може би това е било най-дългото телефонно позвъняване в света, но за съжаление представители на Книгата на рекордите на Гинес не били там, за да го регистрират.

Само си представете картина: Северният Атлантически океан, безкрайният океан е спокоен и ленив, а сред ледените вълни плува шамандура, на която има стар телефон и безкрайно звъни. Кристално чистият въздух се разпростира върху няколко кабела, това смразяващо душата, искане за помощ. На другия край на линията … на дълбочина от 60 метра … 28 души много се надяват, че някой ще чуе това обаждане, вдигне телефона и ще ги спаси. Било двудневено звънене. И цената на 28 живота. Заинтригувани ли сте? И така да караме под ред.В началото на 20-ти век в Съединените американски щати са проектирани подводници от серията S, и са построени 36 броя. За времето си това бил доста успешен проект. Някои подводници от серията S оцелели до 40-те години и дори участвали във Втората световна война – патрулирали около Алеутските и Соломоновите острови в Тихия океан.Любопитно е, че американските конструктори дори са се опитали да проектират на борда място за разузнавателни самолети. Тези редки снимки потвърждават това.

На палубата на подводницата с номер S1 имало оборудван цилиндричен хангар. В него се помещавал сглобяем биплан Martin MS-1. Но по-нататъшните тестове не показали никакви предимства на подводницата имаща хидроплан и експериментите в тази посока спрели. Моряците позирали на неговия фон за спомен и след това бил изпратен за скрап.Подводницата, героиня на нашата историята била с номер S-5. Тя била пусната на вода през 1919 г., а през август на 20-и започнали изпитанията. Изпитването на всички системи и механизми се провело в северната част на Атлантическия океан, близо до нос Делауеър. Всичко продължило както обикновено, екипажът свикнал с военния си кораб и точно изпълнявал заповедите на капитана. Всички задачи били изпълнени и останал само последният изпит – аварийно потапяне.Капитан Чарлз Кук дал командата за потапяне. При тази команда най-важното е да не забравите да затворите вентила на главната вентилационна линия, която доставя на подводницата въздух. Но старшината, който отговарял за този клапан, или се поколебал, или объркал и не му стигнало времето да го затвори. Водата започнала да нахлува през вентилационната система във всички отделения на подводницата. Докато успели да блокират необходимите клапани, в подводницата се натрупали тонове вода и я потопила на дъното. Най-силно пострадало носовото отделение с торпедни тръби – то било напълно наводнено. Дълбочината на това място била само 60 метра, но това не правело нещата по оптимистични. Било технически невъзможно да се изпрати радиосигнал за бедствие през водния стълб. Екипажът знаел, че никой няма да ги открие в този забравен от Бога ден в Кейп Делауеър.

Сред екипажът на подводницата S-5 имало един радист или електротехник, който намерил дълъг кабел, свързал го към корабния телефон, прикрепил телефона към сигнален буй и го изпратил на повърхността. Така в открития океан се чувало обичайното телефонно позвъняване. Над ледените вълни звучало вледеняващия звук „Дрън-н-н…”.Телефонният сигнал „Спаси душите ни!“ звучал дълго време. Много дълго. Десет часа. За хората, уловени в дълбините, всяка минута изглеждала като цяла вечност. Проблемът се утежнил от факта, че тази зона била ниско плавателна и само чайки и албатроси можели да чуят телефонния SOS. И тогава капитанът, носещ чудесната морска фамилия Кук, взел много важно и решително решение. Дълбочината е 60 метра, а дължината на подводницата е 70, което означава, че ако успеете да я поставите вертикално, с нос на земята, кърмата ще се показва над водата. Такъв “поплавък” трудно ще остане незабележим.Идеята, разбира се, била много рискована. Основната опасност при такава маневра е киселинен електролит от батерии, който може да се разлее и отрови хората с изпаренията си. Но екипажът се доверил на своя капитан. Заедно офицерите и механиците разработили подробна процедура за всеки моряк и можели само да се надяват на точно изчисление и координация на действията на целия екип.

И тогава екипажът чул, нечувана до този момент в морската практика заповед: “Пригответе се за изплаване на кърмата!” Стоманената пура на подводницата плавно започнала да издига кърмата… и след няколко минути подводницата вече стояла почти вертикално, с лек наклон и забит нос в дъното. Можете ли да си представите какво се случвало вътре в това време? Тоновете вода се изливали в носовите отделения, понасяйки всичко по пътя си. Моряците едва успели да залостят люка, водещ надолу. Екипажът се събрал в задната част на отделението. Всички били живи. И самотният и тъжен телефонен сигнал продължавал да се чува отвъд океана … Той плашел летящите чайки и минаващите косатки в продължение на почти два дни.А внезапно на подводницата и провървяло – по щастлива случайност наблизо минавал военният транспорт „Алантус“.Отначало вахтения моряк видял на повърхността огромна шамандура с изумителна конструкция с изпъкнали винтове, а после чул да звъни телефон. Тогава си помислил, че полудява.

Когато моряците на „Алантус“ се приближили, един от тях вдигнал телефона и попитал: „Здравейте, какъв кораб е това?“

Получил отговор: “Американска подводница S-5” …

Морякът бил изключително изненадан, объркан и обезкуражен, но след като не можал да измисли друго, попитал: „Къде отиваш?“

Получил остроумен американски отговор: “Право към ада!”Но на този ден нито дяволът в ада, нито ангелите в рая не дочакали 28 души, които вече били в списъците им. Командирът на подводницата и моряците на “Алантус” объркали всичките им планове. Моряците били спасени. Последният, който напуснал кораба си, бил капитан Кук. Този смел офицер след 20 години щял да стане командир на линеен кораб “Пенсилвания” и с него да оцелее от въздушната атака на японските камикадзе в Пърл Харбър. След войната, Чарлз Мейнард Кук-младши, се издигнал в ранг на адмирал и бил назначен за командир на 7-ия американски флот в Тихия океан.

Как бил изваден екипажът? Моряците от „Алантус“ бързо подготвили за работа всички инструменти, които имали, и направили дупка с необходимия диаметър в подводницата. В еуфория, породена от отчаяние и надежда, моряците с трудност изпълзявали от подводницата.

В последствие боен кораб „Охайо“ се опитал да изтегли подводницата в ремонтните докове. Но, очевидно, през това време още повече вода е проникнала през дупката, в резултат на което буксирният кабел се скъсал на половината път, а злощастната подводница S-5 отишла на дъното.А през 1921 г. Потъналата подводница S-5 била зачеркната от морския списък и напълно забравена. Днес някъде в Америка, в някакъв малък град, в нечия къща се съхранява древна семейна реликва – корабен телефон, който в продължение на два дни е сигнализирал за помощ.

Източник:svetovnizagadki.com

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Поглед от другата страна:Партийният секретар ми отряза премията, защото си пуснах брада

Много хора не спират с носталгията по социализма. Но ние, родените през петдесете години на миналия век, помним добре!

Помним как ни стрижеха в училище, как ни разпаряха тесните панталони, как забраняваха да слушаме „упадъчна западна музика“ („Бийтълс“)! Помня как за децата на „активните борци“ имаше специална квота за влизане във ВУЗ – приемаха ги с тройки, докато ние трябваше да имаме бал отличен 6, за да влезем в МЕИ-то. И аз го имах, защото приемните изпити по физика и математика издържах с отличен. 

През 1966/67 г. живях в общежитие в кв. „Дървеница“, в 10-и блок. В стаята 3,7 на 4,20 м, или 15 кв. м, бяхме четирима! Аз, момче 1-ви курс, момче от Пловдив 2-ри курс, един от Тунис и един 50-годишен партиен деятел, който учеше икономика по партийно поръчение. Имаше една масичка в стаята. За кого по-напред! А Саллих от Тунис и „партягата“ все се караха. Това ме накара да ида в селото Дървеница на квартира в къщата на един шоп! След три месеца напуснах, защото ми се караше, че съм ползвал банята да си избръсна лицето! Така и не ми върна предплатата за цяла година. 

После на квартира в таванска стая – без чешма и тоалетна! Вярно, купоните в стола бяха 60 ст., но какво ядяхме? Вечерята често беше ориз с домати в една желязна чинийка и купичка компот! Голямо ядене! Вечер, когато окъснявахме да чертаем проекти, към 23 часа отивах в близкия ресторант и купувах един хляб. Пътьом забърсвах солница, а ако имах късмет, и олиото от оливиерата. Там в ресторанта съм виждал как от отсервираните чинии връщаха в тавите ганитурата, дето не е изядена, за да я продават отново!

Сприятелих се с едно свястно момче от Русе – също студентче. То не беше виновно, че баща му беше партиен големец. То се хранеше не в стола с мен, а се разделяхме пред хотел „Рила“, където се хранеше в специалния стол за партийните велможи!

После, преди да се дипломирам, започнах работа в ЗЗУ-то и получавах заплата 150-200 лева. Но когато защитих дипломната работа и се сдобих с титлата „инженер“, заплатата ми стана 110 лева! Социализъм ! После бригади, бригади – всяко лято по десет дни трябваше да окопаваме цвекло!

Карта за море? Може да се уредиш, но не за почивната станция, която се ползваше от директорите, партийния секретар и фамилиите им. За нас беше лагерът с дъсчените бунгала. В тях имаше две легла и един стол. И няма как повече! Те бяха с размер 2,50 на 3 метра. Банята е обща и представлява пак заградено с дъски място и издигнат варел за вода да се топли от слънцето. Когато след петнадесет години заплатата ми стана 200 лева, пожелах най-после да купя за семейството пералня. Купих „Татрамат“ – чешка, за 630 лева. Със заем! Изплащах я две години!

През всичките тези години три пъти подавах молба за държавно жилище, защото бяхме младо семейство с дете, но... отговорът дойде чак през 1988 г. – тоест след 16 години! През това време на неженения син на съседите ми – баба и дядо „активни борци“, му дадоха тристаен апартамент в нов блок!

Да добавя ли още как ми „орязаха“ премията на два пъти по разпореждане на заводския партиен секретар, защото си пуснах брадичка и не я махнах, както ми заповяда той! И има много още какво да се разкаже за „красотите“ на онзи строй.

 Св. Горанов/Ретро.бг/

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ