Айнщайн е казал за Учителя: Цял свят се прекланя пред мен, а аз се прекланям пред Петър Дънов от България


В столичния квартал "Изгрев", срещу Руското посолство, се намира гробът на Петър Дънов, наричан от последователите си Учителя. Тиха, подредена градина с много гълъби, цветя и зеленина, пише Mila.bg. Вратата винаги е отключена за всеки. Гробът на Учителя е във формата на елипса. Намира се до стара лоза, под която той обичал да си почива.На надгробната плоча е инкрустиран пентаграм – символът на Бялото братство. В него са изписани петте християнски добродетели – Любов, Мъдрост, Истина, Правда и Добродетел. Знакът е в окръжност, която символизира божественото – а в нея пише: “В изпълнението волята на Бога е силата на човешката душа”. Това според Дънов е символ на пътя към усъвършенстване на душата, по който се стремят да вървят последователите му.


Казват, че мястото в “Изгрев” е чудотворно. Може би затова там винаги има някой, дошъл да поговори мислено с Учителя. Самият Пако Рабан, когато бе в България през 1996 г., посети гроба на Дънов. Преди време името на Учителя зае второ място в класацията на “Великите Българи” като се нареди веднага след Васил Левски. А Айнщайн е казал за него: “Цял свят се прекланя пред мене, а аз се прекланям пред Учителя Петър Дънов от България”. Знаем ли всъщност, кой е той и каква е мисията му?


Според Учителя изпитанията са проверка на добродетелите ни


“Истинските успехи не се измерват с материалните ни придобивки, а с реализирането на вътрешния ни потенциал”, твърди Учителя. Той казва: “Започнете със себе си – развивайте вярата си, милосърдието си, сърцето си, разсъдливостта, въображението, музиката. Добрият човек трябва да бъде силен, но не като побеждава себе си, а като познава себе си. А изпитанията в живота са проверка на добродетелите ни. Мислим, че сме добри, но щом ни поставят в неблагоприятни условия, веднага ще се познае колко сме добри. Най-ценното нещо на човека е неговият характер, минал през огъня на изпитанията.”Учението на Дънов помага да усъвършенстваме духа си


Роден е на 12 юли 1864 г. в село Хадърча, близо до Варна, в семейството на свещеник. Около 7 години изучава теология и медицина в САЩ, където създава връзки с американски езотерични духовни групи. След завръщането си в България получава просветление за мисията си и казва: “Моята задача е да събудя в човека свещеното чувство към живота и Бога, за да вярва в доброто и възвишеното, което е вложено в него”. Основава общността „Бялото братство” и взема духовното име Беинса Дуно. През 1900 г. за пръв път събира последователи и бързо групата прераства в малък кръг от 10-20 души. 11 годиниДънов обиколя страната, прави френологични изследвания (по формата на черепа и лицето се съди за характера и качествата на човека).


Учението му, както самият той казва е “наука и вяра”. Последователите му са убедени, че то просветлява ума с познания за същността на Бога, и ни помага да усъвършенстваме духа си. Наследството на Учителя включва 7500 беседи, около 100 000 страници, молитви, кръговия танц паневритмия, хиляди духовни опити, упражнения и съвети за всеки аспект от човешкия живот. Като цигулар и композитор Дънов е създал над 150 песни. За музиката му казват че: “разширява душата, дава сила на духа, стопля и омекотява сърцето, осветява и освобождава ума”.“Пазете се от пресищането както в яденето, така и във всяка друга дейност”


Днес членовете на Братството слушат беседи на Учителя, пеят негови песни молитви по негова музика в съпровод на пиано и цигулки. Помежду си се наричат братя и сестри. Не се оплакват от скъпотията и тежкия живот, за да не натоварват околните и себе си. Смятат, че това е загуба на време. В живота на дъновистите няма тайнства и изповеди. Сред тях няма и духовен водач, нито ритуални обреди, а традиции, оставени от Дънов. Придържат се към природосъобразен начин на живот – разделно хранене с много сурови зеленчуци и плодове.Повечето дъновисти са вегетарианци, защото вярват, че от страха на животните при убиването им в месото им се отделят психични и органични токсини, които след това преминават и в организма на консумиращия месото. Всяка седмица дъновистите правят 24-часов хранителен пост – смятат, че това осигурява на тялото физическа почивка, която събужда духовната активност. Спазват и 10-дневен житен режим през февруари.Казват, че ябълките и черешите са под властта на планетата Венера и осигуряват благородство и мекота на характера; орехите и бадемите - под властта на Сатурн, което ги прави отлична храна за мозъка, а картофите се влияят от Юпитер и подсилват интелекта. Затова след 24-часовия пост се захранват именно с картофена супа.


Дънов учи: “Пазете се от пресищането както в яденето, така и във всяка друга дейност”. От март до септември хората от Бялото братство са повече на открито – отдават се на разходки, здравословно дишане, излети в планината.Особено почитат празниците по време на пролетното и есенното равноденствие, тъй като смятат, че това са важни моменти в енергийния обмен между човека и природата. А за съборните дни на Рила (19-21 август) казват, че са с най-голямо енергийно значение за земята и за хората.


Играят паневритмия - танц, сътворен от Дънов, който се изпълнява по негова музика на открито сутрин и следобед от 22 март до 22 септември. “Това, което ще получите за здравето си през този период, няма да намерите в никоя аптека”, казва Учителя.



Днес ще ви припомним няколко популярни стари български филма от „едно време“. Една приятна възможност да ги гледаме отново и да се върнем в златните години на българското кино. А понеже сме сигурни, че най-доброто тепърва предстои, предричаме една платинена епоха за настоящото поколение български актьори и режисьори. Предвид факта, че български филми все по-често вземат призови места на много чуждестранни фестивали, тази наша прогноза изглежда все по-реална.


1. Опасен чар „Опасен чар“ е български игрален филм от 1984 година, криминална комедия на режисьора Иван Андонов, по сценарий на Свобода Бъчварова. Оператор е Пламен Вагенщайн. Музиката във филма е композирана от Георги Генков.

Комедия, в която главният герой се препитава чрез най-различни измами. Обикаляйки из цялата страна, той омайва доверчиви жени с предложения за брак и в изобретателността си стига дотам, че когато милицията започва да го издирва, се обявява за умрял.

2. Крадецът на праскови „Крадецът на праскови“ е български игрален филм (драма) от 1964 година, по сценарий и режисура на Въло Радев.

Специална награда на журито, награда за женска роля на Невена Коканова, награда за мъжка роля на Раде Маркович, Варна, 1964г.

3. Осъдени души „


Осъдени души“ е български игрален филм (военен, драма, романтичен) от 1975 година, по сценарий и режисура на Въло Радев.


Филмът печели златен медал и награда за мъжка роля на Ян Енглерт на VI МКФ на Червенокръстките и здравни филми, Варна, 1975, награда за режисура, награда за операторска работа, награда на СБХ на Константин Джидров на фестивала „Златната роза“, Варна, 1976 и други.


4. Куче в чекмедже „




Куче в чекмедже“ е български игрален филм (драма, семеен) от 1982 година на режисьора Димитър Петров, по сценарий на Рада Москова. Оператор е Атанас Тасев.


Родителите на Миташки са разведени, майка му работи по цял ден и той си стои сам вкъщи с телевизора. Голямата мечта на момчето е да има куче. Заедно с двама приятели събират последните си стотинки, купуват Рошко и започват да се редуват у кого да нощува кучето. Това довежда до редица бели и усложнения.


5.С деца на море „С деца на море“ е български игрален филм (семеен, комедия) от 1972 година на режисьора Димитър Петров, по сценарий на Братя Мормареви.

Едва ли има човек, който да не си спомня култовата семейна комедия от 70-те години на миналия век „С деца на море”. Във втората новела „Фотолюбител“ децата нарушават плановете на съседа си от София чичо Манчо, който е в командировка в Несебър с чужда жена. Ролята на чичо Манчо се изпълнява от ненадминатия Георги Парцалев, а едно от децата е малкия тогава Кирил Петров.


6. Дами канят „Дами канят“ е български игрален филм (комедия) от 1980 година на режисьора Иван Андонов, по сценарий на Георги Мишев.

Чаровен инструктор по шофиране след развода си се отдава на лекомислени авантюри. И въпреки че всяка от жените, които го ухажват, се опитва здраво да го впримчи, неотразимият Дон Жуан успява да излезе от всякакви капани.


7. Оркестър без име „Оркестър без име“ е български игрален филм (комедия) от 1982 година на режисьора Людмил Кирков, по сценарий на Станислав Стратиев.

Четирима самодейни музиканти: Велко (Велко Кънев), Филип (Филип Трифонов), Павел (Павел Поппандов) и Гошо (Георги Мамалев), завладяни от мечтата да прибият на музикалните сцени на българскато черноморие, правят оркестър и заминават на турне. Но успехът им не зависи само от таланта. Филм, в който се разказва за море, любов и още нещо.


8. Вчера „Вчера“ е български игрален филм (драма) от 1988 година на режисьора Иван Андонов, по сценарий на Иван Андонов. Филмът се основава на романа на Владо Даверов „Вчера“.


Краят на 60-те години. Времето на Бийтълс, Ролинг Стоунс и настъпването на сексуалната революция. Според информацията, която имахме за филма тези събития имат своето ехо и в софийската английска гимназия, в която учат предимно деца на висши партийни функционери. Реда в училището непрестанно провокира свободолюбивите характери на неговите възпитаници.

Наш читател даде коментар, че филмът не описва софийската английска гимназия. Оригиналната любовна история, по която се гради сюжетътът, е за немската гимназия в Ловеч. Говореше се дори, че става дума за случка, свързана с наш политик държавник от близкото ни минало. Иначе е сниман основно в Пловдив и само част от кадрите (тези с песента на Щурците) са снимани в 120-то училище в София.


9. Изпити по никое време „Изпити по никое време“ е български игрален филм (семеен, комедия) от 1974 година на режисьора Иванка Гръбчева, по сценарий на Братя Мормареви.

Филм за родителските амбиции без реално покритие. Майката смята, че синът й трябва на всяка цена да се научи да свири на цигулка, защото има талант. Детето няма никакво желание за това и изпраща при учителя по музика едно свое другарче. В края на годината децата дават концерт пред своите родители и учители. Митко се проваля, но майката решава, че той трябва да свири на пиано, щом е претърпял неуспех с цигулката.

И като бонус добавяме първата част на триологията за Хан Аспарух, в чийто образ винаги ще помним страхотната игра на незабравимия Стойко Пеев. Българският сериен филм (драма) от 1981 година е дело на режисьора Людмил Стайков, по сценарий на Вера Мутафчиева.

Резюме на този филм не е нужно. Един от шедьоврите на българското игрално кино, създаден по случай 1300 години от основаването на българската държава.


 


Зрелия социализъм, към средата на 80-те на миналия век.

Народната република е изобретила и пуснала на пазара технологичното чудо, наречено „дек Финезия“. Това е български касетофон, копие на полския „Унитра“ от преди десетилетие, който пък е копие на западногерманския „Грундиг“ от преди две десетилетия. Финезията струва повече от две месечни заплати, обаче като всички младежи от онуй време и аз искам музикална кутия, събрал съм парите и тръгвам да обиколя всичките места, откъдето мога да го купя. ЦУМ на последния етаж, магазин Електроника на Витошка и някакъв магазин за електроуреди в Люлин. Разбира се, декът както всички български технологични чудеса, също като телевизорите Велико Търново, хладилниците Мраз и пералните Перла свършват на минутата, в която ги пуснат в магазина. За да се сдобиеш или се редиш на опашка от предната вечер или трябват много дебели връзки за да го купиш. Навсякъде, където питам, отговорите са между любезното „проверете пак другия месец“ и „епа, не виждаш ли че нема“.

И тогава се сещам за Иван. Иван е чичото на жена ми. Работил 5 години в Либия, има долари човекът. Така или иначе имам парите, плащам му по черния курс, по три лева за долар и отиваме в Корекома*, откъдето вземаме едно прекрасно червено Сони, с откачащи се колони, вградено радио с УКВ, хем по-евтино от Финезията, хем с куп екстри за времето си – докато свири песента, натискаш бутон за бързо пренавиване на касетката, системата открива паузата между песните и ти пуска предната или следващата.

(Може би все още работи това Сони….а Antonia Wirth?)

След няколко месеца Иван ми се обажда по телефона, искрено разтревожен, вика ми, Жоро, моля те, ако се обадят от милицията, да кажеш че съм ти подарил касетофона. И наистина ми се обаждат. Представя се някакъв лейтенант от стопанска милиция иска да знае историята на тоя касетофон, дето по документи се води на Иван. Как и защо е у мен. Казвам му, Иван ми го подари за рождения ден. Ама може ли да го напиша това на един лист и да се подпиша отдолу, той лейтенантът щял да мине да вземе декларацията.

Иван купил пет касетофона от Корекома – за сина си, за себе си, за приятелката си, за мен и за някакъв негов комшия. И стопанска милиция го погнали. Спекулант, който е направо за затвора. Нищо, че е лекар, нищо че парите са си негови, изкарани с труд.

Отърва се човекът, ама го разкарваха по милициите, писа обяснания, както и ние покрай него.

Чудесно беше през социализма. Имаше ред.

(На снимката е моят приятел Росен, който точно в тия години демонстрира западен лукс и разложение – касетофон, телефон, дънки и уиски. Шишето е от уиски, но всъщност е пълно с на дядо ми трънската крушова шльокавица, която Росен мисли за чист Балантайнс. Къде ти истински Балантайнс по онова време, че да му знаеш вкуса… Но това вече е друга история)

*Кореком е магазин със специално снабдяване, където се пазарува със западна валута и милицията зорко следи кой и защо пазарува в тоя магазин и откъде има валутата.

Георги Величков



Есента на 72 година, аз съм хилав дългуч с  девствен мустак, родом от Златна Ливада, Чирпанско. Завърших гимназията в Чирпан и интересите ми бяха такива, че дядо ми се беше отчаял, че никога няма да стана мъж. Бях радиолюбител, можех да сглобя радио от стара кутия от вафли, слушах френска и английска музика по късите вълни и бях меломан, пишех стихове. Според дядо ми, това не беше занимание за истински мъже, които примерно ставаха трактористи или комбайнери. Или най-малкото, бригадири. Идеята да стоя постоянно заврян в общинския радиовъзел го отчайваше, него и баща ми, който работеше на полето по цял ден.

По ирония на съдбата - пратиха ме в секретно поделение насред нищото, на стотици километри от родния Чирпан. Стърчах една глава над всички, а мустакът ми предизвикваше само смях. Но когато по заповед на капитана ремонтирах и пуснах в употреба радиоточката, както и единствения телевизор в столовата - уменията ми започнаха да предизвикват страхопочитание.

И кариерата ми получи неочаквано развитие - прехвърлиха ме в екипа на стенвестника, издаван от съпругата на капитана. Поделението беше секретно, определено без достъп до външния свят, на телевизора хващахме чудесно турска и гръцка телевизия, но българската идваше през дъжд от снежинки и се чуваше само пращене. За вестници и списания - идваше един път на 10 дни вестник Българска армия, когато ни носеха храна. Всяка седмица съпругата на капитана правеше на пишеща машина вестника и го лепеше на стената - патриотична поезия, писана от нея, снимки на граничари, новини за живота на поделението.

Имахме си редакция - в радиовъзела. Преместиха ми легло там, сутрин пусках патриотични песни за закуската и за строевата подготовка, народна музика за обяд. Следобяд отрядите тръгваха из околностите да сменят постовете, връщаха се късно вечер, когато пак им пусках народна музика. Вечерта имаше поздравителен концерт с патриотични песни и малко българска естрада. До мен на бюро стоеше съпругата на капитана - слабичка софиянка, поетеса, която се усещаше предадена от това, че кариерата на нейния съпруг я беше докарала в тези земи, все още неоткрити от цивилизацията и културния живот. Прочетох и мои стихове, тя ми чете свои, бяхме си станали доста близки. В един момент - дори повече от близки, когато тясната кушетка между бюрото ми и радиоуредбата се оказа свидетел на моя първи път. Мога да кажа, че не бях така добре, както си го представях, но тя положи доста усилия за да избие страховете ми и да получи емоцията, от която се нуждаеше.

Не знам дали капитанът имаше време за нея, но всички пропуснати моменти с него тя компенсираше с мен - почти всеки следобед, в тишината на утихналото поделение. И аз се влюбих, в ума си кроях планове за бягство, дори и в чужбина. Границата беше близко.

Изминаха няколко месеца. На свиждане със семейния Москвич ми дойдоха роднините и зяпнаха - хилавото момче бе станало як мъж. Добрата храна, чистият въздух и редовните тренировки, включително тестостерона от отношенията ми с една зряла жена бяха направили чудо. Чудо беше станало и на още едно място - моята колежка и главна редакторка на стенвестника стана странно емоционална и изведнъж отиде в София на "прегледи". Върна се за няколко дни и пак изчезна, без дори да ми обясни какво. От клюките разбрах, че е забременяла най-накрая и е отишла в София да се подготвя за раждането. Там при нас нямаше лекар на 60 километра от поделението. Беше ми просто да сметна 2 и 2, което в моя случай значеше само едно - не само мъж, но и баща.

Капитана го преместиха в друго поделение и дойде един млад кариерист, който разбута всичко в поделението, включително и ме премести обратно в общото спално. Не ми отпаднаха обаче задълженията в уредбата, началниците много бяха харесали озвучаването и не даваха косъм да падне от главата ми. Заех се и със вестника, беше ми удоволствие. Нищо, че тя ми липсваше. Но бяха такива времена.

Уволних се в в края на септември 1974 година, малко почивка на село, помогнах на нашите за реколтата и в София ме приеха веднага в Техническия. Дълги години изкарах там като млад асистент, след това и преподавател. Имам мое семейство, куп деца и внуци. Мисля, че живях достойно, нищо, че не стана от мен тракторист или комбайнер. Но нека да си призная, че много често се вглеждах в моите студенти и търсех да видя в някоя от тях мои отличителни белези или леко тъжните очи на съпругата на капитана. Спомен за следобедите в радиовъзела, които ме направиха мъж и вероятно...промениха завинаги.



1. Ето ви образцова книжарница. Портрета на Тошо Правешки и великите му трудове. Имат всичките томове луксозни издания. Нищо, че никой не ги купуваше. За нови хубави книги чакахме на опашки с часове. И като ти дойде реда ти казват, че ако искаш да си купиш „Шогун“ на Джеймс Клавел, трябва да си купиш и тези двете. „Тези двете“ бяха книги, които НИКОЙ НИКОГА не би искал да прочете, камо ли да притежава! Така ни набутваха да купим още поне две непродаваеми книги.



2. Ето ви го голямото „имане“ Снимка от РУМ-а. Щанда за печки, прахосмукачки и т. н. Има две прахосмукачки предполагаемо „чудо“ на съветската техника. Ел. печки с реотан в разнообразие от 2 модела. „Изгрев“ И Изгрев“ 2. Печка за готвене един модел- малка, компактна и напълно подходяща за 3х3 метра кухня в модерната соц панелка.



3. Ето го и големия супермаркет. И тук цари едно имане… Първа етажерка, прах за пране 2 вида. Алфа и Гама. Но пък з етажа рафтове са препълнени. От другата страна сапун два вида. С жълта и със зелена опаковка. И пак така з етажа рафтове са препълнени с 2 вида стока. Следват рафтовете с консерви. Тук има голямо разнообразие. Русенско варено, скумрия, 2 вида копърка и Ропотамо. Магазина прилича по-скоро на военен склад. Консервите са повече от всичко друго. На предпоследния рафт цари разнообразие от консерви с жърта опаковка и неидентифицирано съдържание. Но пък има много, цели 4 рафта. Там виждам и някакви буркани явно шипков мармалад. Следва разнообразие от оцет един вид с надпис ОЦЕТ, олио един вид от слънчиглед марка „Слънце“. Не виждам бисквити. Имаше винаги два вида – обикновени и чаени „Чайка“ За други не се сещам. И ако обикновените бяха „отлежали“ бяха по-твърди от камък. Захарта беше дефицитна лятото като варяхме сладка и компоти. Имаше и период, когато олиото беше дефицитно. Буржоазни екстри като тоалетна хартия не се забелязват. На щанда с кантара цари пълно спокойствие. Изобилието от колбаси се вмества в 5 метров щанд, обслужван от 3 продавачки. Едната се е облегнала замечтано в очакване на клиенти. Пред средната продавачка се вижда изобилие от нещо като кренвирши или „Кучешка радост“



4. Плод-зеленчук в Ямбол през 80-те. Плодове и зеленчуци почти няма. Но има бутилки с нектар и буркани с домати. Общо преброих 17 артикула, от които 12 са в буркани. Що са го кръстили плод-зеленчук, Господ знае.. Но пък всичко беше качествено! Щото се пръскаше с ДДТ и се тореше с високо нитратни торове. И така почти ВСИЧКИ зеленчуци и плодове съдържаха над допустимите норми нитрати, както и токсини от ДДТ. Колбасите бяха пълни със соя и субпродукти. Даже имаше вицове за кренвиршите. Във всички ТКЗ та животните се тъпчеха с антибиотици и ваксини, които сега са забранени в ЕС. Не като сега! Тогава всичко беше чисто и качествено!



5. Това ми е любимата снимка! Щанда за парфюмерия и козметика, 70-те. Разнообразие от шампоан „Зелена ябълка“, крем „Каро“, крем за ръце и яйчен шампоан. Има и лак за нокти. Червен и бял перлен, ако познаваш продавачката. „Пускаха“ и шампоан „Мелинда“ и Кеч балсам внос от Унгария. За тях се чакаше на опашка. Червената Рексона беше мечта както със своята рядкост, така и с цената от 13,50 лв. Или 10% от на мама заплатата.



6. Универмаг. Пуснали са тъмно оранжева булана с мек  отенък! Заветната мечта на всеки образцов соц гражданин – холова гарнитура покрита с булана и секция с витринка пълна с опаковки на стоки от „Кореком“ и сапун Fa. Може и малки шишенца с уйски и други. И заветната Metaxa.



7. Упадъчния „Кореком“ пълен със западни боклуци на площ няколко метра има повече стока от халите.

Текст: Biliana Ambareva


 


Чирпанската есен е ярка, топла и пълна с плод. Тази година още от август се заредиха едни тежки мъгли. Ароматът на топла земя се смесваше с мократа влага във въздуха. Есента се усещаше, но лятото все още не искаше да избяга. В града дойде панаира - приятно шарено разнообразие за децата и за възрастните.

Във времето на нашата история (края на 70-те години на 20 век), панаирите пътуваха от град на град в дълги колони от автомобили и камиони. Няколко дни да се устроят и в града вече гърмеше диско музика, светеха светлини, вечерта се събираха всички около лъскавите въртелешки и сергии. Хората от панаира живееха своя живот на номади, неподчиняващи се на законите на социалистическа България, облечени шарено и в западни дрехи, неразчитащи на заплата, аванс, непритеснявани от началник и партиен секретар. 

Един ден са тук, на другия ден на друго място, къде да ги хванеш, как да ги спреш?

В една мъглява сутрин панаирът пристигна и веднага започна да се устройва на голямата празна поляна. Това бе събитието на годината, нямаше как да го изпуснат. След два дни гръмнаха Boney M и градът се събра на преобразената поляна, пълна със светлини, аромати, шум, въртележки и атракции. Какво можеш да правиш там, да ядеш пуканки и фъстъковки, да се люлееш на люлките, да играеш на безбройните игри или да стреляш с пушка, за да спечелиш някоя от атрактивните награди. Пушкаджийницата беше нова, в огромен бляскав фургон, който за първи път идваше в града ни. Пред нея се тълпяха момчета, мъже и старци, за да стрелят и да спечелят награда. Но причината съвсем не беше в любовта на чирпанлии към стрелбата, нито в шарените кутии с карти за игра, пакетите Малборо, дънките или сребристия касетофон, които бяха главните награди.

Момичето на пушкаджийницата успя да плени сърцата на всички - около 25-30 годишна, с игрив смях, лек акцент. Стоеше непрекъснато с една разкопчана карирана ризка и къси дънкови панталони, особен матов тен, който всички приписваха на произхода й - баща италианец, майка българка, цирков артист. Това знаеха за нея в Чирпан, казвала се Сара, от малка обикаляла с панаирите.

Разкопчаната карирана ризка и късите дънкови панталони, които показваха изпечените стройни бедра на Сара успяха да подлудят чирпанлии. Бе онова време на годината, когато лозов сок тече във вените на мъжете от този край, а всяка емоция можеше да го накара да ферментира и да полудеят. Още на другата сутрин "младата на пушкаджийницата" беше най-обсъжданата тема в града. Вечерта панаирът беше още по-грандиозно посетен, като тълпата стоеше тихо и като в храм пред пушкаджийницата, за да не изпусне нито една дума или късче от смеха на Сара, която откровено се забавляваше и леко флиртуваше със своите стрелци. Излизаха мъжете, плащаха си своите левчета и стреляха, зяпайки бедрата й, осветени от цветомузиката, която проникваше в полумрака на фургона. Не печелеха нищо, но даваха пушките на следващите, с топли и потни приклади. Сара се смееше и им подвикваше окуражаващо.

На другия ден Сара и още няколко жени от панаира бяха видени в града из магазините. Представете си страхопочитанието и дистанцията, как на метри от нея се тълпяха мъжете, уж случайно, но без да съберат куража да я докоснат. Защото на слънчева светлина тя беше още по-красива, с изрязани сандали и изпечени от слънцето бедра, неземно еротична за Чирпан през 1979 година. Та тогава жените още ходеха със забрадки и дълги поли, които метяха улиците.

Валеше топъл септемврийски дъжд, но мъжете пред сергията не намаляваха, стояха и чакаха своя ред - всяка вечер панаирът беше пълен. Уж идваха само заради панаира, но най-големите опашки бяха пред Сара, за Сара и след Сара. Тя откровено бе подлудила мъжете в града, ако се говореше нещо друго, то бяха някакви несъществени неща.

Течеше последната вечер на панаира. Част от атракциите вече пътуваха за Стара Загора, където скоро щеше да се пренесе всичко. Сара с нейната пушкаджийница все още стоеше, пълна с мъже, които искаха да я погледат. Мъжете обикновено мълчаха, чакаха тя да говори.

Затова и се изненадаха, когато един от опашката застана до сергията и извика "Сара, обичам те! Остани да живееш с мен в Чирпан". Разшумяха се, позасмяха се, стар ерген, пък къде се е навирил за Сара. Къде точи зъби, не е това за него хапка. 

Сара само се засмя, каза "Стреляй, стреляй, само така ще ме задържиш - ако уцелиш."

Никой сякаш не забеляза, че той се прицелва, но пушката му не е от тези в пушкаджийницата, а я извади от дългия калъф, който носеше със себе си. Не го забеляза и Сара, докато изведнъж една червена роза не цъфна на гърдите й и тя се свлече на пода, все така усмихвайки се игриво, сякаш готова да подвикне - "Момче, уцели, твоя съм!"

И изведнъж настана тишина, ухаеше ужасно много на земя, на жадна за влага пръст, на лудост, която се е стаила в замлъкналия панаир. Милицията дойде първа, а линейката минути след нея. Лекарите само поклатиха глава и посочиха към мъжа, който стоеше прав до пушкаджийницата, обграден от стотици мълчащи негови съграждани. Ако беше направил само и едно движение, тълпата щеше да го разкъса, но той стоеше като омагьосан и гледаше Сара, свлечена на дъсчения под.

Изгаснаха светлините на другите фургони и започнаха да се подготвят по никое време да пътуват. Панаирът беше свършил.

Никой не разбра къде изчезна убиецът. Никой не коментираше, дори и градските милиционери мълчаха. Пред очите им беше още осиротелият светещ фургон на пушкаджийницата, от който се чуваше веселия смях и "Опитайте пак, момчета. Да заредя ли?"

Когато след десетина години се появи в града в болнав вид и с движението на ръце си имитираше пушка и правеше "Пам пам", малцина вече си спомняха за онази нощ и за Сара. Бе лежал в затвор за душевно болни и си беше привършил престоя - или по-скоро, с идването на демокрацията нямаше кой да го храни и лекува. Поживя като куче на улиците на града и една сутрин през зимата го откриха замръзнал извън града. Все не го свърташе и обикаляше, сигурно за да намери Сара, която не пожела да бъде негова.

Но бяха вече други години, никой не помнеше звънкия смях на Сара и онзи изстрел, който накара червената роза да цъфне на гърдите й.

*в статията е ползвана илюстративна снимка от панаир в Луковит през 80-те


НАЙ-ЧЕТЕНИ👇

ПОСЕТИТЕЛИ ГЕДАТ👇

АРХИВ НА САЙТА

Сайта bgspomen.com не разполага с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантира за истинността и, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът й, освен ако не е авторска. Възможно е написаното в някой статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.

КОНТАКТИ: