Телефонният сигнал минаваше по кабел. Кабелите – кът, не стигат. Та два телефона, обикновено на съседни апартаменти, ползваха един кабел. В края на кабела има една кутийка, която разделя сигнала. Единият телефон като заеме линията, другият не може нито да избира, нито да го търсят. В апартамент живееха по 3-4 човека, че и повече. Което прави 7-8 човека на една телефонна линия.Умножено по две, защото и от другата страна някой като говори, също блокира 7-8 човека.
Не мога да опиша колко съседски войни се водеха всеки ден заради дуплексите.
Имаше и „прави“ телефони. Сиреч – един телефон, един кабел. Те бяха най-често за началниците, за връзкарите или по случайност ако има излишен кабел, нещо което рядко се случваше.
И за телефон се чакаше десетина години, да ти прокарат кабела. Планова икономика
Работех по едно време в едно АТЦ и викам на шефа, шефе, като работещ в системата, няма ли да ми пуснете телефон. А шефа ми вика, е, Жоро, две години работиш тука, а хората чакат по десет години. Ей на, имаш слушалка, закачвай се на някой кабел и си говори. (имахме едни телефонни слушалки с шайба и две „щъркелчета“ на края на кабела, с които проверявахме сигнала). И така, нямах домашен телефон, като ми се налагаше да се обадя някъде слизах на улицата до разпределителния шкаф и закачах слушалката на някой случайно избран кабел за да се обадя. От стотици граждани съм взел по 2 стотинки, толкова беше цената на един разговор. Лошото беше, че мен нямаше как да ме търсят.
В централата имахме един грък, женен тук. Питам го, Лазо, как е в Солун? Е, как е, казва, има няколко конкурентни фирми, обаждаш се и на другия ден ти прокарват телефон. Лъжеш, Лазо, викам му, ти си капиталист и ми пробутваш вражеска пропаганда. Не може там за един ден да могат, а тук за десет години да не могат.
(на снимката съм аз със слушалката на шкафа, някъде в средата на 80-те)
–
ПП. Да спомена и още нещо. Както казах, стотици хора съм ощетил с по две стотинки за лични разговори.
Обаче в служебните ни задължения беше да крадем от хората.
Отиваш да провериш някой чифт на шкафа. Трябва да се свържеш с централата за да измерят напрежението в съответния чифт. Свързването става от случайно избран кабел. Демек от някой краен абонат – няма друга възможна опция. В централата работят няколко жени, които трудно обръщнат внимание на всички. Чакай сега, обади се по-късно и т.н. Понякога въртиш три-четири пъти.
Ако се наложат няколко измервания – това са няколко разговора.
Накрая трябва да прозвъниш чифта (номера) който е бил проблемен и едва като вдигнат отсреща, можеш да го отчетеш за оправен (отново с обаждане до централата).
Нормативът на ден беше 10 повреди.
Което приблизително прави към 60-80 служебни обаждания от шкафа. От нечии телефони. Някой в крайна сметка ги плаща тия 2 стотинки.
Разбира се, гледахме да се закачваме на различни кабели, за да не натоварим само една сметка. Но както и да го погледнеш – 80 на ден, това са над 1500 служебни разговора месечно за сметка на крайни абонати. По 2 ст. са 30 лева. От един монтьор.
С над 300 лева месечно само нашето АТЦ служебно е ощетявало крайните абонати.
И още едно последно допълнение.
В ония години службата ни беше абонирана за в-к „Орбита“, издание за научни и технически новости.
Събрали сме се и четем една сутрин на планьорката статия от някакъв си, дето обяснява каква е крайната цел на съобщенията – как в бъдещето, когато построим комунистическото общество, всеки човек ще има в джоба си персонален телефон и ще може да се свърже с всеки друг човек по земното кълбо, независимо къде се намира.
Ние се смеем колективно и викаме, тоа па къв е, за идиоти ли ни взема, ората чакат по 10 годин за телефон, тоа ни приказва приказки от 1001 нощ. Голяма веселба беше.
Ама излезе прав.
Ей на, не минаха и 30 години и построихме комунизма.
Всичко писано от философи и поети се сбъдна.
Георги Величков/Фейсбук/
7:08
