На дискотека през 80-те и как непълнолетните и алкохолът съжителствали с благословията на сервитьорите

За Пламен това е денят, който е чакал предишните шест дни, освен това — денят на заплатата. Валя моли майка си за „колкото ми дадеш“, а после ще измисля как да обяснява за какво ги е изхарчила.

Петър с ленив, обработен от навика жест ще протегне сьнена рька в късния предиобед към нощното шкафче — знае, че там го очаква всекидневната, безотказна петолевка.Илия се е подготвил да чуе познатите „Знаеш ли как се изкарват парите“ и до последния момент няма да знае дали ще получи някой лев.

Боби е спокоен — печели добре и сам разполага със спечеленото — дрехите и хpaната са от родителите.

Маня ще вземе полагащите й се за съботата два лева и ще прибави към тях спестените от закуска.

Владо е продал на съученик поредната касетка, ще може и да почерпи.

С тези (вече отдавна пораснали- бел. р.) момичета и момчета ще се срещнем тази вечер в бар-дансинга „Ритъм“ и в бар-вариете „Аквариум“. Те няма да са на една маса, не се познавaт, може и да не се запознаят — тук най-често се идва с група, а групите пазят периметъра си. Всички са дошли още в пет следобед, за да са сигурни, че ще получат дископорцията си.Децибелите изяждат думите ни още на прага на „Ритъм“. Червено-синьо-зелено-жълтите светлини се изправят като стена между нас и множеството сенки. Метал по тавана, протъркан до камьк линолеум, мрамор по масите, столчета-табуретки, полукръгли сепарета, огромно, разчупено пространство.

Който не е влизал тук, е влизал другаде, или е чувал, или е гледал на екрана, или поне е чел какво представляват дискотеките. Те са вид клубове, места за активна отмора – или поне това би трябвало да бъдат. В тях би трябвало да се реализира културно-идеологическа програма – музикална, танцова, информационна. Дискотеките у нас са две категории – в търговските заведения, програмите в които се осигуряват от ДО „Българска музика“ и в младежките домове и клубове – организирани от Димитровският комсомол.

Преобладаващата част от упреците, които отправяме, са за тези от първата група. „Публикациите за дискотеките станаха повече от самите дискотеки! – подхвърли един колега, любител на статистиките. „Но това не е решило проблемите им!“ – ще уточни отговорьт ни.Малко предистория. Когато преди две години (1983 г.- бел. р.) в подлеза на столичния булевард „България“ бе открит бар-дансинг „Ритъм“, желаещите да получат достъп там били толкова много, че се случвало да „влизат“ и през витрините. Куверт нямало. Сметките се надписвали безбожно, но никой не се оплаквал от страх да не го лишат от щастието следващата вечер отново да принадлежи към дискообществото. 

Непълнолетните и алкохолът съжителствали с благословията на сервитьорите. Проверките, наказанията и уволненията свършили добра работа. Сегашният управител е трети по ред. В студения пролетен ден ни посреща, облечен с кожух – температурата е с няколко градуса по-ниска от надземната, няма отопление, през лятото пък става като в сауна. (Да му мислят сервитьорките – униформите им не са съобразени с климатичните условия.) Управителят смята, че положението е овладяно – обслужващите са на равнише, обслужваните са убедени, че „Ритъм“ е място за културно забавление, а не за демонстрации на сила. Все пак понякога е принуден да търси майстори за ремонта. Скорошната подмяна на счупените витрини е струвала две хиляди лева…

Хоби или случайно преживяване?Двадесет часът и тридесет минути. Край на тричасовото видеоразвлечение. Дисководещият, притиснал уста и до микрофона се мъчи да разкаже нещо за модните състави и изпълнители. Ние използваме за „преводач” Петър, който през различните дни беше успявал да разгадае по малко и да го сглоби: „Но – успокои ни той – повечето не се интересуват от биографията на изпълнителите, нито от това, за което пеят, а от ритьма.“

Мнозинството посетители са между 16 и 22 години и „Ритъм“ е любимата им дискотека. Някои работят, но има и ученици, и младежи с неуставовено положение – не знаят по кой път да тргнат. Идват от близките квартали, от центьра, от „Люлин“ и „Младост“, но има и от Елин Пелин, Самоков, Перник, дори от Станке Димитров. За някои това е любимо развлечение в края на седмицата, за други-случайно преживяване, за трети…

– Къде другаде да отидем? — ни запитаха учудено група постоянни клиенти, щом ние се учудихме, че оставят тук, естествено на части, по-голямата част от заплатата си. Или сума, равна на толкова. Кувертът е 4 лева плюс 1 лев вход. – Можем да отидем на кино. Да плуваме няма къде, да играем тенис, волейбол, шах – също. Тези места са за професионалисти.Скоро дансингьт започва да се опразва. Причината? ..Какво му става тази вечер на дисководещия – възкликва седналият на нашата маса Пламен, – та ни пуска  „Диана експрес?“ Оказва се, че българската музика прозвучава по необходимост. Дисководещият знае задълженията си – една трета от програмата да е родна, всичко да е преминало през ситото на ДО „Музика“. Но знае и още нещо – всеки е заплатил за музиката и иска тя да е най-модната. И не може да бьде заблуден – на .,ти“ е със звездите, има страшна уредба и записи (поне приятелите му), или поне има радио. Конкуренцията е силна, така че не може да се рискува да се изгуби клиентелата.

Напускаме така наречения бар-дансинг „Ритьм“. Какво чудесно преживяване е допирът с чистия въздух и тишината! След изминалия час и половина ние сме уморени както след цял работен ден. (И сме уверени, че този факт е свързан не само с нашата неюношеска възраст.)

Реално предположение: в дискотеки от този вид вероятността от увреждане на организма се доближава до тази в голямо производствено хале, макар и да не се признава за трудова злополука. А някои редовно прекарват в тях време почти колкото един работен ден. Да не забравяме и практически задължителния алкохол.Може ли след всичко това „наелектризираният“ младеж да се прибере в къщи, да прочете, да помисли върху утрешния ден или да заспи спокойно? Не, той излиза от дискотеката с желание за още емоции. 

Понякога те избухват в сбивания със сериозни последици, в кражби с взлом, грабежи, изнасилвания, както показват наказателните дела. И в списаиието („Общество и право“ – бел. р.) сме писали за не едно и две престьпления. „родени“ в дискотеки. Причината? Нарушен е принципът на дискотеката. Главното взаимоотношение между стопанина и посетителя е финансовото. Консумацията. Не на духовни ценности. Забележете – в дискотеката се влиза с куверт като в бар, а не с билет – като в театър, кино или стадион. Тази грешка не е коригирана и до днес. Нещо повече, тя бе нормативно потвърдена: икономическите отношения между тьрговските заведения и ДО „Музика“, което осигурява дискотечните програми, са изградени на принципа на отчисленията от стокооборота. А в него главното перо е алкохолът. Следва ли да се питаме тогава защо дископубликата, която е на ръба на пгьлнолетието, пие? Тук забрани няма да помогнат. От посетителя в дискотеката се очаква да пие. Той трябва да пие, за да оправдае присъствието си. От това колко и какво ше изпие зависи в крайна сметка заплатата на сервитьора, на управителя, на дисководещия… На техните ръководители – също. Затова е трудно да ги виним за компромисите, които правят в името на плана.

Образец с нескрити пукнатини

През няколко трамвайни спирки е бар-вариете „Аквариум“. На входа стои великан с подходящи мустаци, който се вглежда проницателно в лицата на струпалите се в очакване да влязат. Пробиваме си път „с връзки“. Двама от опашката усещат привилегированото ни положение и решават  да влязат заедно с нас, проверяващите. Не става-току-що ги били изгонили заради това, че внесли бутилка водка. В „Аквариум“ режимът е сух.

Прически – сякаш правени от един и съши фрзьор: кичури, устремени нагоре и после клюмнали настрани, якета – сякаш от една колекция, задьжнтелните дънкн, маратонки и шотландски пуловери. Средна цена на екипа – над 300 лева. Средна възраст на „манекените“ – 16-17 години.За децибелите, дисководещия и програмата няма да кажем нищо ново – ползвайте информацията за „Ритъм“. Върху мраморните, почти празни маси – пепелници-чинии. Мокетът, за чийто цвят може да се спори, прилича на решето от изгасените по него фасове. Впечатляващото тук са креслата, заели по-голяма част от залата – огромни. Бежови, плюшени. Но ги използваме само ние, една влюбена двойка и две момчета, които ги превръщат за кратко време в тепих.

Тук срещаме Боби. По-точно – тук е невъзможно да не го срещнеш. Не е навършил 18 годинн, работи, дискохобито погльща цялата му заплата. Съжалява, че скоро трябва да промени временно навика си — счупил е витрина и очаква да му представят фактурата, за да я плати. (Първото нещо, което направил след белята, било да сьобщи на управителя за нея – може би от страх да не бъде отлъчен от любимото място)

Управителят Г. Димитров е натрупал опит в заведения с алкохол, достатъчен, за да го направят противник на алкохола, и тук работи с уловолствие. Знае около 40 от имената на редовните клиенти, биографиите им и какво може ла се очаква от тях.„Идват най-вече ученици, деца. Лудуват, понякога някой подгонва друг или се скарват по-шумно, или една група започва да наблюдава друга с внимание, по-голямо от обикновен интерес. Е, влизат, но рядко, и скандалджии, и такива, които внасят и контрабанда алкохол. За тях ми казват не само сервитьорите, но и децата, с които се познаваме. 

Проблеми с тях нямам. Проблемите са ми са стопански – планьт ми на вечер е 400 лв,  колкото  е броят на местата умножен по задължителния куверт от 3 лв. Отделно се плаща по лев за програмата. През седмицата дискотеката не винаги е пълна, децата бързо похарчват трите лева и не поръчват над тях. За да си изпълним плана и да си изкараме заплатите, откриваме сергии на улицата и продаваме … алкохол. Когато в „Аквариума“ някое предприятие провежда организирано младежко мероприятие, положението е още по-лошо – миналият вторник оборотът ни за една вечер беше 110 лв, а под масите намерихме 40 бутилки от концентрат.“Да не пропуснем още нещо всяка вечер „сервират“ поне по 50 – 60 чаши… вода. Ожадняват децата от танците, а вече са изпили трите коли или трите кафета, колкото им осигурява кувертът.

Танцуват всички. Почти непрекъснато. До края.

Тук затварят в 23 часа (а „Ритъм” – половин час по-късно). На някои от посетителите предстои още час, час и половина пътуване до къщи. А нали така нареченият вечерен час през учебната година е 20 часа и 30 минути?

„Да не би дискотеките да са само за ученици?“ – ще кажат тьрговците.

„А да не би да са само за безработни?!“ — е нашият въпрос. Министерството на народната просвета явно не е могло да се пребори с работното време на „Аквариума“, с пушенето там, със скъпия куверт! А това заведение ни се поднася като образец!

Колко струва ненужният лукс?

С мисълта, че Маня и следващата седмица ще се лишава от закуски, за да бъде в събота отново в „Аквариума“, отиваме в СД „Обществено хранене“ – София, собственик освен на двете заведения, за които ви разказваме (твьрди се, че са най-добрите), и на още шест or този вид. Половина са категория „лукс“, а останалите – „първа“ за храната и „екстра“ за напитките. Казват ни, че надценката в луксозните е 180 процента, но ако се раздели 80 стотинки (цената на колата) на 20 стотинки (цената й без надценка), обявеният процент не се получава… От Илия Несторов, главен директор на СД „Обществено хранене“, разбираме, че нито една от осемте дискотеки не е приспособена за тази цел, че в нормативен документ е казано всяка категория заведения какво обзавеждане трябва да има, че колкого категорията е по-ниска, толкова по-вероятно е младежкото заведение да се превьрне в сборище на кварталните пияници, че дискотеки откриват и други ведомства.

Комсомолът, профсъюзите, институти, учреждения. И във всички се сервира алкохол. „И тъй като ние сме специализирано стопанско предприятие, не можем да изоставаме с плана.“Крайно време е да не се заобикалят разпоредбите на нормативния документ за обзавеждане на младежките заведения. Дори те трябва да имат отделно ценообразуване, с което да се съобразяват и плановете за стокооборота. Децата ни съвсем нямат нужда от предлагания им вид лукс. Нещо повече-той е безмислен защото не се ползува. Но неплатежоспособните посетители са задължени (кувертът ги задължава) да го изплащат. Разбира се, никой не кара юношите и младежите да посещават тези заведения. Но те нямат възможност да избират, а да се откажат да идват не искат. Представете си семейство с две деца на тази възраст, които по веднъж на седмица отиват на дискотека. И ето ти 40 лв от семейния бюджет или една пета от средната работна заплата.

Не искаме да бъдем разбрани погрешно. И ние, както и ръководителите на търговските предприятия, смятаме, че в една столица трябва да има луксозни заведения, но те са върхът на пирамидата. А коя пирамида започва да се строи от върха. И може ли да съществува само чрез него. В пирамидата „дискотечно дело“ липсва основата – местата за евтино и контролирано прекарване на свободното време.

Наистина все още нямаме богат опит в организиране на свободното време на младежта. Но защо не се спрем на опита на другите социалистически страни, които преди повече от едно десетилетие са решили въпроса така: малки квартални дискотеки на самообслужване и с достатъчно място за танцуване, с елементарно обзавеждане, качествени и модерни записи, безалкохолни напитки, сандвичи. Микрофонът често „е ваш“, а работното време е до 22.00 ч. Всъщност това е, което искат младежите. А и родителите.

Обяснимата мимикрия

Напоследък общественото недоволство настоява за край на наложените пиянски забавления на младежта, за сериозни бариери пред безогледния интерес на търговците, за промени. През октомври 1983 г. с Наредба 9 на МНЗ се дадоха насоки кои места и обекти са подходящи за откриване на дискотеки, уточни се начинът на експлоатация на тези заведения и изискванията към тях, забрани се продажбата на алкохол и тютюнопушенето в дискотеките с изключение на тези, които са на „Интерхотели“ И „промените“ започнаха: дискотеките – имаме предвид тези, собственост на тьрговски предприятия, намаляха на половина. По-точно – бяха преименувани в „танц-барове“, „бар-вариетета“, „бар-кафета“, „кафе-аперитиви“. Или по-просто-пред наименованието  им няма никакво пояснение. Целта на маневрата – да се изплъзнат от изискванията на наредбата. И зад новия надпис всичко си продължава по старому- клиентите са същите, стокооборотът – същият, кувертът – същият…

А дискотеката си остава желана и все по-желана от младежта. Вече никой не задава въпроса „за“ или „против“ нея. Актуален е въпросът „как“.Как да се създават и организират дискотеките? Как да се принудят търговските организации да поддържат поне минимален брой безалкохолни дискотеки? Как изпълнението на плана да престане да бъде основната им задача? Как да се преодолее парадоксът, че не държавните предприятия и обществени организации, а граждани притежават най-новата и най-модерната звукозаписна, възпроизвеждаща и видеотехника?

Тези въпроси задаваме и ние, участниците в проверката – представители на Дирекция на Народната милиция – завеждащият отдел „Непълнолетни“, инспектори при детски педагогически стаи, инструктори в ЦК на Комсомола, редактори в списанията „Общество и право“ и „Обществено възпитание“.Не бива да се чакат дълго отговорите на тези въпроси. Защото на всички ни е ясно, че децата ни имат нужда да се събират и да танцуват, че дискотеките със сегашните си претенции са над техните финансови възможности, но те търсят и намират начини да се справят. Че не са им достатъчни сегашните дискотеки, че не всички са по вкуса им. И че ако ние не им създадем условия, ако не им харесват създадените от нас условия, те ще търсят и открият други възможности – празни апартамента, градинки, паркове… Където и алкохолът ще е повече, и надзорът – невъзможен. А случайността по-често ще се намесва в живота им.Вижте още:Как управител на ресторант „Златното пиле“ през 80-те е смятал "своя" ресторант за "кана без дъно", а печеното пиле за него е било златно

Сп. „Общество и право“ (1985) Автори на текста: Ангелина Дичева и Гергина Банкова

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Почина изпълнителката на "Флашданс" /Видео/

Носителката на награди "Оскар" и "Грами" певица и актриса Айрин Кара почина на 63-годишна възраст, предадоха ДПА и АФП.

Тя беше най-известна с изпълнението и съавторството на песента "Flashdance... What A Feeling" от филма от началото на 80-те години "Флашданс". Тя получи наградата на американската филмова академия за най-добра песен през 1984 г., а също така спечели и две отличия "Грами" съобщава  NOVA

Кара, която е родена в Ню Йорк, се превъплъти и в ролята на Коко Ернандес в музикалния филм "Слава" от 1980 г.

За кончината на Айрин Кара съобщи нейната представителка Джудит Мус с публикация в официалния профил на изпълнителката в Туитър.

"С дълбока тъга от името на семейството съобщавам за смъртта на Айрин Кара", написа тя. "Носителката на "Оскар" актриса, певица, текстописец и продуцент почина в дома си във Флорида. Причината за смъртта й за момента не е известна и ще бъде оповестена, когато има информация", се казва още в публикацията в социалната мрежа.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Най-посетеният мач в историята на България-Един двубой, останал в историята /Видео/

Изминаха вече доста години от паметния мач на Левски с Барселона, който сините печелят с 5:4. 1/4-финалната среща от турнира за купата на УЕФА се играе на 17 март 1976 г. пред рекордните и до днес за България 70 000 зрители.

Един двубой, останал в историята и превърнал се в символ на великото поколение на сините от 70-те. Символ на мъжеството, майсторството и магията. Емблема на онези велики артисти на терена, които обединяваха хиляди и превръщаха играта в послание и начин на живот.Днес ние протягаме ръка към онзи велик миг, докосваме се до непреходното величие на онези 11. На всички „сини“ сърца, туптящи в ритъма на магията, наречена Левски.

Защото паметта е най-силното ни оръжие…, пише по този повод сайтът на българския гранд.

1976 – 2016. 41 г. от фамозния мач Левски – Барселона 5:4

Мигове от вечността. 70-те:

– 1976 г. ЛЕВСКИ – Барселона 5:4. Най-посетеният мач в историята – 70 000 зрители

– Най-значимото присъствие на „сините“ в турнирите – годините между 1975-а и 1979-а

– Два поредни четвъртфинала в КНК и УЕФА

– Отстранени силни съперници от Германия, Португалия, Полша, Холандия, Гърция.

– Благодарение на ЛЕВСКИ в София гостуват Барселона, Реал, Атлетико, Аякс, Милан…

– ЛЕВСКИ – Барселона 5:4 – в цялата си история гостите само още веднъж допускат повече от 4 гола – през 1962 г., когато губят финала за Купата на панаирните градове от „Валенсия“ с 2:6. Единственият отбор извън Испания, вкарал 5 гола на „Барса“, която е в знаменит състав и в мач с два пълни обрата в резултата, е ЛЕВСКИ.

– Двубоят в София ще се помни завинаги с визитата на великия Йохан Кройф

– В състава на „сините“ блестят: На вратата Стефан Стайков, по фланговете Стефан Аладжов и Ники Грънчаров, в центъра на отбраната Кирил Ивков и Иван Тишански. Култовата шестица Стефан Павлов – Фифи Перото, бързият като вятъра и също толкова виртуозно техничен Воин Войнов, човекът на големите мачове – Данчо Йорданов- Пиката, незабравимият таран Кирчо Миланов, виртуозът Павел Панов и прохождащият в големия футбол бъдещ огромен любимец Емил Спасов. Тези играчи са влезли завинаги в храма на „синия“ клуб.Вижте още:През 1978 година, десетки фенове на Хасково разбиват рейса на ЦСК

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Последното посещение на Леонид Брежнев в България е през януари 1979 г. в Банкя и става по необичаен начин

На 13 януари дълга влакова композиция докарва на Централната софийска гара вече тежко болния ръководител на СССР и генерален секретар на КПСС. Предварително е договорено посещението да бъде обявено като работно и на гарата няма познатата навалица от възторжени посрещачи със знаменца и букети в ръце. 

На перона са само членовете на Политбюро на БКП, първите ръководители на София и цялото съветско посолство. Времето е студено и мъгливо, ръми неприятен дъжд.

За първи път такъв „висок гост“ е настанен в личната резиденция на Живков в Банкя. Предварително е решено официалната вечеря в негова чест да бъде пак там, вместо на обичайното място в резиденция „Бояна“. Препоръката за това е на лекарите, придружаващи Брежнев. Малцина са информирани, че съветският лидер ще премине оздравителен курс при народния лечител Петър Димков.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Трагедията на Лена: Спортът трябваше да изстреля младата девойка в небето, а превърна нейния живот в голям кошмар /Видео/

Никой не може да си представи дори частица от изпитанието за тялото и душата, на което е подложен човек, парализиран от врата до петите. Няма начин. А когато това ти се случи на 20 години, в разгара на шеметния ти полет към световната слава... Кошмар.

И трагедия, а тази дума е неизменна част от всеки материал, филм или книга - защото и такива има, посветени на невероятната съдба на Елена Мухина.На 22 декември 2006 г., дни преди края на поредната монотонна година в нейния живот, Елена си отиде от света. Отзвукът бе огромен. Новината обиколи световните медии, а двете най-големи спортни издания в бившия СССР - списание "Советский спорт" и вестник "Спорт-експрес", посветиха целите си първи страници на предколедните тиражи на нея.

Огромни снимки и едно простичко "сбогом" за звездата, която блесна в небето, но след това угасна и изчезна от небосклона.

Мухина се ражда на 1 юни 1960 г. в Москва, а на пет остава без двамата си родители. Отгледана от баба си, но нейната основна опора става спортът. На 7 е в залата за спортна гимнастика на ЦСКА, а в един и същ ден има две тренировки - една там, една на леда в съседство, с треньорите от фигурното пързаляне.

На 15 години още не е в състава дори на клуба си, защото нещо липсва в представянето. Тренира здраво, но сякаш има притеснения да се отпусне и да покаже всичко на уредите. Тогава с нея се заема треньорът Михаил Клименко, станал впоследствие главен герой в съдбата на Елена. Той изготвя най-трудната програма за Мухина, като постоянно и набива в главата: "Ти си най-добрата и ще си световна, и олимпийска шампионка. Само ти можеш да направиш най-трудните елементи по този начин".Това е доста смел подход, като дори детето Елена знае, че по света в този момент има невероятни гимнастички, а отборът на Румъния с Надя Команечи доминира по страхотен начин. На Олимпиадата в Монреал през 1976-а виртуозната румънка получава 7 пълни десетки в оценките, печели общо пет медала (три златни) и младата московчанка е убедена, че ако иска да е №1 в света, трябва да е по-добра от това чудо на спорта.

Мухина не попада в тима за игрите в Канада, което е разочарование, но Клименко я убеждава - "твоето време идва".

На 17 години избухва на сцената с пет медала от Европейското в Прага, от които 3 са златни. Година по-късно на Световното в Страсбург просто е суперзвезда, засенчвайки Команечи. Печели отборното злато с тима на СССР, става абсолютна шампионка на уредите, взима първото място и на земя. Плюс още два сребърни медала. В Москва цари еуфория - непобедимата Надя е победена!

А Елена вече е звезда в родината, но и в света. Американското списание Sports Illustrated пише за "феномен, който няма слабо място или уред в гимнастиката и ще доминира дълги години".

МОК я превръща в едно от лицата на предстоящата през 1980-а Олимпиада в Москва, която и без това е заредена с адски много политика и напрежение. Има нужда от позитивни, млади и свежи лица. Елена е напредничава и дори бунтарка. Тя се появява на тренировки, снимани от медиите, с тениски на западни музикални групи, купени при пътуванията по състезания. Учи испански и английски език, дава интервю за американска медия през 1978-а след триумфа си в Страсбург... Все неща, които не са особено типични за съветски спортист по онова време.

Но когато влезе в залата, всичко друго отива някъде далеч. Тренира по 5-6 часа, двуразово, понякога триразово на ден. Игрите в Москва се превръщат в някаква фикс идея за нея и Клименко, но точно в този период отношенията им се изострят. Треньорът иска от нея да изуми света със Салтото на Томас - един от най-трудните елементи в спорта, който се изпълнява до този момент само от мъже. Кръстен е на американеца Кърт Томас, първият световен шампион на тази страна. Изпълнението е на земя, но е изключително опасно и има една шепа гимнастици, които изобщо го опитват - и то, само мъже.

Елена Мухина в документален филм от 1978 година

Но "за да си най-добра, трябва да ги шашнеш, да направиш нещо повече", твърди Клименко.

"Казах му - ще се пребия, ще се потроша. Не ме чуваше", твърди в интервю години по-късно Елена Мухина. В отговор идват убеждения, дори крясъци. И гимнастичката продължава. Главният треньор на СССР Юри Титов не се намесва и оставя треньор и състезателка да решават сами дали да упражняват елемента. По време на поредната тежка тренировка преди Световното първенство в Тексас, САЩ, 19-годишното момиче пада лошо и чупи крак. Така през есента на 1979-а съветската гимнастика е в паника - Елена не само не може да иде на Световното, но е под въпрос и за Олимпиадата!

Връщат я в залата много бързо, още през февруари. Снимките на крака показват, че не е напълно заздравял, но и гимнастичката, и треньорите са единодушни - тя трябва да се готви, защото игрите в Москва са много важни. Мухина тренира с убийствено темпо, а друга тогавашна шампионка от тима на СССР - Нели Ким, си спомня: "Лена беше като машина, тя не излизаше от залата. Говорих с нея два пъти, като и казах - момиче, ще приключи зле, ще се контузиш отново от пренавиване."

Години по-късно самата Елена си спомня, че вътрешно в себе си се е страхувала от това, че е невъзстановена в този убийствен ритъм на подготовка, но желанието да участва на Олимпиадата е било твърде силно. В добавка - никой около нея не поема отговорност да я спре, напротив. Клименко включва отново Салтото на Томас в програмата, което е прието с недоволство от Лидия Иванова, представител на федерацията, отговорник за женските отбори. Тя иска Мухина да получи дни почивка, преди да влезе в последния лагер за игрите. И там да се прецени - ако не е готова, да не участва. Има твърде много добри гимнастички, за да се рискува здравето на една от тях.Във фаталния ден - 3 юли 1980-а, е една от последните тренировки, преди да бъде определен отборът за игрите. Те започват само 15 дни по-късно. Лидия Иванова е в залата, за да гледа заниманията. И си спомня:

"Лена бе преуморена, но в нея просто бушуваше желание да ни покаже колко може. Клименко проведе разговори с нея, надъха я допълнително. Той често я буташе на предела, че и отвъд... Тя направи "Томас", след това го повтори... Главата остана ниско, падна на нея и... Катастрофа."

Лекарите веднага оказват първа помощ, като се установява, че краката на гимнастичката са неподвижни. Тя е счупила прешлени във врата и гръбнака, като е откарана в клиника в Москва. Не се решават да я оперират цели 72 часа, за да установят всички травми - а те са много. Години по-късно специалисти в Русия твърдят, че онези близо три дни забавяне може да са допринесли допълнително за случилото се.

Аркадий Лившиц все пак извършва операцията и дава оптимистична прогноза. Крайниците ще бъдат наред, Мухина ще се движи сравнително нормално, но - край със спорта. Достатъчтно тежък удар на първо време, но Лена дори още не знае. Тя е в медицинска кома с дни, след като всеки опит да я извадят от нея води до рязко влошаване в състоянието на организма. След седмици в това положение, най-после е стабилизирана и се установявя - почти пълна парализа на цялото тяло. Може да движи само раменете и лактите си.В това време вече вървят игрите в Москва и темата остава някак встрани. Но Олимпиадата приключва и Лидия Иванова насочва пръста на обвинението към Клименко, Титов и останалите треньори. Тя иска намеса от най-високо държавно ниво и разследване.

То не води до нищо, а Титов дори казва: "Мухина и нейният треньор са взели решение да се готвят по този начин. Да, Клименко използва "мъжки методи" в неговите тренировки, но те винаги досега са носили успехи". Само дето никой не е казал на Лена на каква цена са били нейните успехи - в трите години, в които успява да се състезава.

На 20 години тя остава напълно неподвижна. Първите месеци са кошмарни и тя моли хората около нея да помогнат с контакти на американски, китайски, германски лекари, за да търси някаква нова операция. Консултациите стигат до Бразилия, до Австралия, като голяма помощ оказва един партиен функционер и запален почитател на гимнастиката. Той лично води в Москва най-голямото светило на американската терапевтика тогава... Заключението е: "Почти нулеви шансове. Твърде тежки и необратими травми."

След това идва периодът на отчаяние. Лена плаче по цял ден, затворена в дома си в Москва, заобиколена от грижи, но... лишена от най-важното. От живота на един млад човек. Споделя, че иска да сложи край на живота си и дори моли една от лелите си, която я гледа, да помогне... Настава паника.

После дава първото интервю - за списание "Огоньок", което не спира да пише по темата с нейната травма.

"За нашата страна успехът в спорта винаги е бил нещо много повече, нещо като национален престиж - казва в него. - Те обличат с него политическия път, който СССР е поел, като спортът става символ на превъзходство, на успех. И така изискванията, напрежението за това да се печели постоянно, е твърде голямо. Явно здравето на спортистите не е толкова важно, колкото престижа на нацията.

Ще променя изцяло отношението си към живота и към околните - казва тя в него. - Никога повече няма да завидя на никого, нито пък да пожелая на някого нещо лошо. Съдбата е нещо страшно, ето какво направи с мен. Ще опитам да използвам максимално това, което ми остана."

За самата контузия признава:

"Не бях готова да тренирам, но нямаше сила, която да ме изкара от залата. Бях притисната и от треньора ми, който повтаряше, че нямам право да пропусна Олимпиадата."

Пропуска въпроса дали е обидена, дали ще прости на Клименко и останалите. Никога не пожелава да го види отново, въпреки че самият треньор иска няколко пъти да иде при нея. Той заминава за Италия година след игрите в Москва, заживява там със семейството и двете си деца. Не се прибира в СССР и след това Русия никога повече.

Салтото на Томас е извадено от програмата и забранено още през есента на 1980-а, на сесия на световната гимнастика. Определят го като "свръхрисков елемент". Твърде късно, ако питате Лена...Лидия Иванова не спира да обвинява Клименко, директно и във всяко интервю. От треньора - ни дума, чак до смъртта му през 2008 г. в Италия.

През есента на 1982 г. в дома на Мухина пристига висок гост, който тя приема с охота. Хуан Антонио Самаранч, президентът на МОК, идва в столицата за среща с гимнастичката. Носи подаръци, остава в дома на Мухина няколко часа. И основното - вади от специална чанта един орден - това е Медалът на Олимпийската чест - сребърен, който се дава изключително рядко. До онзи момент не е получаван от жив човек, а само посмъртно. Смразяваща подробност, но и голяма чест, а Лена се разплаква. Самаранч я прегръща и целува по главата, което е запечатано на снимка от "Советский спорт", а фотосът обикаля света.

Година по-рано вече е наградена с Орден първа степен "Ленин", който е най-висок в страната. Гласувана е държавна пенсия на спортистката, предостатъчна за нуждите и на Мухина, и на нейната баба и леля, които я гледат. И на друга бивша гимнастичка и първа треньорка на момичето - Елена Гурова, която също се пренася в дома им.

Следват години, в които рисува, диктува ежеседмичната си колонка за "Московски новини", като анализира събития от спортния живот. Гледа телевизия, слуша радио, както и един грамофон, който и подарявят останалите гимнастички от отбора. Това е ежедневието на звездата, която победи Команечи и трябваше да стигне световната слава.

Умира на 22 декември 2006 г., след като последните месеци преди това състоянието и рязко се влошава. Новината е водеща по света, а в Русия хиляди отиват на поклонението. Телевизията предава на живо. След 2000-ата година Мухина дава много интервюта, говори за случилото се от дистанцията на времето и хората в страната никога не забравят нейната история.

"Лена си отиде. Този път - напълно", пише дни по-късно "Советский спорт" в коледното си издание.

В едно от последните си интервюта тя казва:

"Цял живот се боря със страха си, с парализата, с мислите си. Чудя се какъв беше смисълът... Дано поне ме запомнят като добра състезателка, световна шампионка."

Лидия Иванова и Елена Гурова изпълняват това последно желание - на надгробния паметник на Мухина в Москва пише:

"Елена Мухина - велика гимнастичка и световна шампионка".

И момиче, докоснало твърде рано славата, отворило очите си за живота, за да изживее цели 26 години в кошмар.

Източник:dir.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Чудото да се сдобиеш с кола по времето на соц-а!

Страхотен личен разказ на покойния д-р Милчо Касъров за чудото да се сдобиеш с кола по времето на соц-а! Как се чака ред с години, какви преживелици е да я получиш, какви проблеми ти създава...Вечна му памет на автора, много добър писател беше! 

"КОЛАТА

Един ден срещам комшията Куката отвън и той ме пита: „Какво става, намери ли ред за кола да купиш?” Прочетох нещо в погледа му, което ме постави нащрек, затова отвърнах: „Абе, има двама-трима, ама искат много пари.” „Колко?” „Петстотин” „Че петстотин много ли са бе, хората по хиляда ги продават”. „Ами, продават те… Наскоро ми казаха, че по селата вървели по триста, че и по-малко. Трябва да се разтърся тези дни по селата…” 

Куката помълча малко, после измънка: „Защото аз реших да продам моя ред…” Сърцето ми трепна и щеше да изхвръкне, но само подметнах небрежно: „Твоя работа. Колко ще му искаш?” „Петстотин, не по-малко” – рече той с надежда. „Петстотин едва ли ще му вземеш, но ще попитам тук-там. За Шкода излязъл ли е редът ти?” „За всичко е излязъл – и за Шкода и за Москвич.” „Ще ти се обадя тия дни” – обещах му. „Защото аз бързам – трябват ми пари до една седмица” – издаде се той. Лош търговец е Куката. Никога не казвай, че си на зор! Ура! Намерих си ред! Влязох лениво вкъщи, но само до вратата. Като я затворих зад гърба си, хукнах с все сила и на един скок взех стъпалата, нищо че гърбът ме позаболя. Ваня ме посрещна ужасена, но като видя щастливата ми физиономия се успокои.

Решихме да купим реда от Куката. Седнах и писах на татко. Ще се опитам, писах му, да понамаля малко цената под 500 лева, но едва ли ще успея защото досега, където съм намерил искат най-малко 700-800. 

Той ми се обади по телефона: вземай го, ако си решил, каза, защото в Бургас редовете под 1000 лева напоследък не падат. Това е хубава цена.

Отидох до Спестовна каса, изтеглих 500 лева от влога си и се удивих колко малко изглеждат – никога не бях държал 500 лева в ръката си. Триста напоследък – да, от заплатата ми, но 500!… Едва изтраях да се върне Куката от работа. Знаех, че си идва някъде към 5. Дано не закъснее, че аз от 7 съм пак дежурен. Връща се той и аз го пресрещам уж случайно до вратата му. „Какво става бе, Кука, продаде ли реда си?” – питам го нехайно а той отговаря: „Че кога бе, аз ти казах днес на обяд, а ти искаш за няколко часа…” „Защото, ако не си го продал, рекох да ти направя един хаир – аз ще го купя.” „Ти нали щеше да ходиш по селата?” „Абе нямам време, много работя напоследък, пък и какво ще се разправям с разни селски тарикати – с тебе поне се познаваме, знам, че няма да ме излъжеш.” „Тебе да излъжа? Никога! – отсече Куката. – Чакай да се преоблека цивилно и ще дойда да се разберем.” 

Влязох вътре, извадих шише ракия, макар да не я обичах много тогава, но знаех, че Куката си  пийва и зачаках. Стори ми се, че се забави векове. И ето, идва той, сядаме на масата, чукваме си чашките, гаврътваме ги – той наведнъж, аз на няколко пъти. Вади от мазния си портфейл щателно сгънато на четири малко, протрито листче и ми го подава – и аз имах такова, само че с много по-голям номер. Това е издадено от Старозагорския клон на „Мототехника” и номерът му е безсрамно малък – някъде към 30 000. Гледам го като хипнотизиран и се чудя, как може в един такъв малък номер да се крие щастието и радостта на хората. И това число, само защото е малко, струва толкова скъпо – от 500 до 1000 лева!

„Кука, няма ли да намалиш малко, бе? Множко са за мен 500 лева” – правя последен опит аз. „Множко – за душманите! Добре, ще поема после разноските по прехвърлянето на моя дял” Все пак беше нещо, защото това прехвърляне струваше към 40-50 лева.

Каква бе всъщност юридическата технология за продажбата на един ред? Продажби на ред всъщност не се разрешаваха. Това бяха нетрудови доходи. Никой нямаше право да забогатява по такъв лесен начин. Редът за кола беше личен – само вписаното в удостоверението лице имаше право да купи колата. Законът обаче не му забраняваше това лице в последния момент да привлече съдружник, с когото заедно щяха да купят колата. Неговият дял се оформяше някъде към 20 %, та и таксата да бъде по-малка. После с пълномощно той  предоставя правото на купилия реда да кара без ограничение колата. След известно време (поне няколко месеца, за кумова срама, колкото да не рекат в съда, че работата е нагласена, а те отлично знаеха, че е така) собственикът на реда "продаваше" възмездно своя дял на съдружника си. Тук именно бе рискът, защото той, ако е мошеник, може да започне да те изнудва и да ти иска още пари, преди да го прехвърли. Познавах хора, които оформяха това едва когато решаха да продадат колата. (И аз сторих същото, но по съвсем други причини).

И като се уверих в истинността на документа, а  в честността на Куката не се съмнявах (познавах го добре, Ваня – още по-добре, а баджанакът Вълко знаеше и кътните му зъби), извадих 500 лева и му ги подадох. Той ги преброи бегло, потърка ги в брадата си, и ги прибра.  

Сипа си още една ракия и взе да ми се оплаква от пустата му язва, която, щом глътнел една-два чашки и започвала да го гризе… Затова слагал по малко мастика вътре. Е, мастика нямах. Тогава той стана да си върви, като се уточнихме, щом събера парите да му се обадя да идем да вземем колата, но за Шкода трябвало да следим, защото идвали по малко и бързо свършвали. Той имал човек в Стара Загора и щял да му се обади да проверява. „Една да дойде – наша е!” – увери ме на раздяла Куката.  Харен човек!…

И така, проблемът беше вече само в парите. Не смеех да притискам повече Ваня за още икономии, за да не стигнат нещата както в анонимното писъмце – кой ли мръсник го беше написал, та да тормози горките ми родители? Това май е била целта му – иначе щеше да пише на мене.

Вие как смятате, кой ще да е този мерзавец?

Към началото на юни вече имах парите – три хиляди лева. След като купих реда, бях изтеглил  вноската и с нея ставаха 4500. Шкодата струваше 4600. Москвичът, ако е без радио – 4550. За радиото – още 150 лева. Че много скъпо радио, бе! Ще ми трябват обаче стотина лева за пътен данък – ако е преди края на юни е в пълен размер – шейсет лева, регистрация, номера от КАТ още нещо и ето ти още 200 лева отгоре. Обадих се на татко и той прати своите 300. Сега  вече бях спокоен. Колата можеше да бъде купена. Само трябваше да получат в склада.

Един ден, бе към средата на юни, Куката ми вика отвън твърде възбуден: „В Стара Загора в склада имало две шкоди – червени. Моят човек се обади. Да тръгваме, ако си свободен, защото някой може да ги лапне. Търча до „Спестовна каса”, тегля парите, грабвам бордерото с реда на Куката, вземам  Ваня и тръгваме. На нейните хора нищо не казахме – искахме да ги изненадаме. Пък и не се знаеше дали щяхме да можем да купим колата – някой можеше да има по-малък ред от нашия. Много не ми се нравеше червеният цвят, предпочитах бял, но какво да се прави – късмет. 

С какво пътувахме до Стара Загора, убий ме, не помня. С автобус ли, с влак ли? Не е било с такси, защото такситата бяха скъпи, а дотам има 60 и повече километра. Всъщност това няма значение. Пристигаме в склада и веднага виждаме двете червени шкоди – доста са прашасали по време на транспорта (сигурно са ги докарали с влак), но иначе са съвсем нови - през стъклото се вижда, че  вътре черните седалки са обвити в предпазен полиетилен, а километражът им показва едноцифрено число. 

По едно време забелязвам, че и на двете коли им липсва по една кръгла лайсна отпред около предния фар.  Казах на Куката. „Абе, една лайсна струва пет лева – в магазина ги има. Това да е кусурът. Ще я купуваме ли?” „Тръгваме” – отвръщам и тръгваме тримата към канцеларията. Ваня остава отвън, а ние с Куката влизаме. Там вадим бордерото и човекът от склада го оглежда – номерът ви е излязъл за всичко, казва, ей там има два измити москвича – изберете си единия. „Ама ние искаме „Шкода” – обаждам се аз. „Шкоди няма.” Споглеждаме се с Куката и нещо ме стисна в гърдите – пак ли куцуз! „Как да няма, ами онези двете червените?” „Те са недоокомплектовани, правим рекламация до завода”. „Кое им е неокомплектованото? Това че им липсва лайсната на фара ли? Аз ще си купя лайсна. Вземам я така.” „Не може. Неокомплектовани коли нямаме право да продаваме. Като ни пратят от завода лайсните, ще ги поставим, ще измием колите, както е по наредбата и тогава ще ги пуснем за продажба.” „И колко време ще отнеме това?” „Може месец, може и повече…” „Вижте, ще ида до магазина да купя две лайсни. Вие ще ги монтирате и хем няма да се занимавате с рекламации, хем аз ще си купя колата, която искам. Става ли?”  „Не става. Нямаме право…”

Куката ме дърпаше вече за ръката и ме измъкна навън. Ваня разбра, че става нещо недобро и тревожно тръгна към нас. „Не виждаш ли, че не иска да продаде колите? Пазят ги за свои хора. Не ти ли стана ясно?” – казва ми Куката. „Разбрах, ама не ми се иска да го възприема – как може такава наглост. Хайде де идем при директора – предложих – може той да реши въпроса.” „Как ще го реши, като именно той му е наредил – този е най-обикновен продавач и от него нищо не зависи. Дай петдесет лева и ще се увериш. Ще откаже да ги вземе, нищо че са половината от заплатата му. Пък ако ги вземе – ще си имаш Шкода.”

Прежалих петдесет лева, макар че бяха почти половината и от моята основна заплата, извадих ги от тестето, което държах дълбоко в джоба си и ги дадох на Куката. Тръгнах с него, но той ме спря – тези работи ставали само на четири очи.

Влезе той, постоя няколко минути и излезе. „Нали ти казах – подаде ми той парите – не ги взе. И сто му предложих, но не кандиса. Очите му останаха в парите, но казва че не може – така бил наредил шефът.” „И сега какво ще правим? Пита ли го поне кога ще има пак шкоди?” „През второто полугодие, за първото вече били получили количеството, но кога точно ще дойдат, никой не знаел. Може да е през юли, а може и през декември.” 

Абе как ще чакам аз още половин година – измърморих под носа си и Куката веднага подхвана: „Ти защо не си вземеш един Москвич? Съвсем не са лоши – особено последния модел 408 виж ги – посочи той към рампата, където мъж и жена тъкмо разглеждаха една от току-що измитите коли. 

Приближихме и ги погледахме. Парите ги имах. Тези бяха с радио, но и толкоз имах. Как така обаче изведнъж да се откажа от мечтата си и да взема кола, за която дори не бях мислил! В това време Куката продължаваше да ме навива: „И ако искаш да знаеш, москвичите са много по-подходящи за нашите пътища, имат яка ходова част – много товарят, меко возят и не харчат много”. „Десет на сто – отвърнах му. – А Шкодата – 7 литра.” „Да, ама иска по-високооктанов бензин, а на Москвича и бензин за разреждане на боя да му сипеш, пак ще върви.” “Абе ти какво така взе да ме навиваш, нали беше върл шкодист? “ „Аз пак съм си, но като помисля, за тебе Москвич ще е по-подходящ – нали често ще пътувате до Бургас, багажи, едно друго…”

Погледнах към Ваня. Тя слушаше разговора ни мълчаливо. „Какво ще кажеш?” – попитах я колебливо. Тя повдигна рамене: „Не знам – каквото решиш ти, аз не разбирам нищо от коли. Но ако решиш за Москвич, нямам нищо против – не са лоши коли.” 

Това реши въпроса. Ваня не може и да си представи дори колко много неща в съвместния ни живот, та до днес, са били предрешавани с нейното мнение, макар да твърди обратното.

Качихме се на рампата и огледахме и двете коли. Бяха току що измити – лъскави и чисти. Едната беше съвсем бяла с леко сивкав оттенък, като цвета, който много харесвах, а другата – пак бяла, но с бежов оттенък. Тръгнахме към бялата. (Други двама души – мъж и жена, заедно с техника към склада, оглеждаха отвътре другата – с бежовия оттенък.) Като ни видя, техникът дойде при нас. Тази кола искаме да купим, рекох му и той каза, готово, само трябва да почакате десетина минути да ѝ сменя спирачното цилиндърче на едното колело, че нещо е омаслило – изглежда изпуска. 

Тъй като нямах твърде ясна представа за величината на дефекта, ми се стори важно, щом е свързано със спирачките, ето защо възразих. Не, рекох, искам колата да е в пълна изправност, затова ми дайте другата. Като чуха това, мъжът и жената веднага гракнаха, че вече си я били избрали. Какъв е номерът на реда ви, попитах, ако е по-голям от моя, аз имам право на избор преди вас. Техникът потвърди. Моят се оказа по-малък. Жената ме изгледа с ненавист и се преместиха с неохота при другата кола. Аз останах при „тяхната”. Това беше една от най-големите грешки в живота ми. По-нататък ще разберете защо.

И ето, седим тримата в колата, Куката я кара в града, защото аз отдавна не съм карал, и седя до него на предната седалка, а Ваня отзад се кипри доволна. После пуснахме и радиото и кефът стана пълен. „Много им е хубав радиоапаратът – рече Куката и наду звука докрай”.  „Дай сега аз да карам” – побутнах го по ръката,  той отби и спря отстрани на банкета. Бяхме излезли вече от града.

Разменихме си местата, аз потупах задния си джоб, за да се уверя, че шофьорската ми книжка е там, седнах зад волана и подкарах колата. Не бях карал от последните си студентски години, когато приятелят ми Ангел беше инструктор по авто-мото в Бургас и през свободните от курсисти часове идваше от време на време при мен или при Зафито да ни даде да покараме по половин час. Оттогава бяха минали четири години май. Бях позагубил малко тренинга си, а и чувството за габарити. Куката седеше вдясно от мене като на тръни и от време на време оправяше волана ми, защото карах много в средата на пътя. По едно време застигнахме един „Запорожец” от първия модел – една от ония руски „въшки”, които не можех да гледам. Разправят, че когато в Париж се появил един такъв, предизвикал голям интерес, защото всички смятали, че човекът сам си го е направил.

По нататъшният път до Хасково изминахме безпроблемно, като се изключи един ляв завой, който взех с твърде голяма скорост и едва не изхвръкнах от банкета, та Куката се изправи на нокти. Ваня дори не забеляза. „Слез, аз ще карам по-нататък!” – рече Куката категорично и аз не възразих, защото и без това наближавахме Хасково, а в града не ми се щеше да карам.

Паркирахме до къщата на Ваня откъм ул. „Враня”, аз свирнах с клаксона, някой погледна през прозореца и веднага се скри. Представях си радостта от изненадата за всички вкъщи. 

Изненаданите се оказахме ние. Ваня влезе вътре да каже, че си имаме кола, а аз останах да я заключа. В туй време като фурия навън излетя кака Тина и ми вдигна страхотна гюрултия, как съм могъл да направя такава глупост, да ида да си купя кола, без да кажа на никого, какви били тези неща, цървули нямаме, а гайда искаме и ред още други глупости, докато крясъците ѝ стигнаха до истерия – до истинска, клинична истерия – защото думите ѝ вече не се разбираха, тя се пенеше и крещеше, сякаш бях купил не кола, а крокодил! Някой я задърпа и я вкара в къщи, откъдето още дълго време се чуваха злобните ѝ крясъци. 

Малко е да се каже, че бях разочарован. Просто недоумявах. Как е възможно сестра да вдигне такава врява на сестра си, защото са си купили кола? Те като си купиха кола някой вдигна ли им гюрултия? Никой! Само че те я бяха купили след няколко години  спестяване,  а аз я бях взел за десет месеца! Ето това не можеше да преживее тя. Завистта. И то от сестра си. Ще ни убие нас, българите, тази завист. И злобата…

Останалите приеха новината по-спокойно. Дали смутени от инцидента с Тина, или нещо друго, но нямаше нито радостни поздравления, нито прегръдки и целувки, нито малка разходка с колата около квартала, нито задължителната от моя страна почерпка, та да върви всичко по вода. Празникът беше опорочен. Вместо радост изпитвах горчивина. Ваня беше като попарена. Не смеехме да се погледнем в очите.

Така ли си представяхме ние посрещането ни с новата придобивка?"

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ