През 1969-а година в СССР е открит първият завод за тоалетна хартия. Производството е със закупени от Великобритания машини. Това става век след първото приложение на стоката в САЩ и 50 години след масовото и навлизане в Цивилизования свят.

За да образоват населението как се ползва тоалетната хартия, са пуснати в обръщение тези подробни упътвания.

Но тоалетната хартия остава силно дефицитна стока в соц-лагера. Ето защо до самия край на Строя във всяка социалистическа държава трудещите се бършеха с речите на първите другари, отпечатани в партийните официози.



История на тоалетната хартия по света:


В древността гърците са ползвали камъни и парчета глина, докато римляните са си служили със специална пръчица, на чийто край била поставена гъба, уголемяваща се в солена вода. Хартията е изобретение, което се появява на бял свят през II век пр.н.е. и идва от Китай. Именно от там произлизат и първите сведения за използването на тоалетна хартия.


За първи път тя е въведена през 1391 г., за да задоволява нуждите на китайските императори. Специално за император Хуну и неговото семейство са били произведени 15 000 меки и ароматизирани листа хартия с размер 60 на 90 см. По същото време хората в Европа са използвали слама, сено, трева или стари парцали.


Първите заселници в Америка пък са си служили с листата на царевицата, а впоследствие днешният вестник се е превръщал в утрешната тоалетна хартия. Така например всяко издание на американския алманах Old Farmer’s Almanac, съществуващ от 1792 г. насам, е имал специална дупка, позволяваща окачването му в санитарно помещение, за да може да бъде използван като тоалетна хартия.


1857 е годината, в която нюйоркският предприемач Джозеф Гайети въвежда първата пакетирана тоалетна хартия, която нарекъл „терапевтична хартия“. В един пакет имало 500 листа на цена 50 цента. Гайети бил толкова горд с изобретението си, че на всеки лист стояло неговото име.


1871   Патентът за тоалетната хартия, такава каквато я познаваме днес, е издаден на 25 юли и принадлежи на американеца Сет Уилър.


1872   Създадена е хартиена фабрика Кимбърли-Кларк (Kimberly-Clark). Днес тя е една от най-големите компании, създаващи продукти за лична хигиена предимно от хартия.


Около 1880  Въпросът кой за пръв път е започнал да навива тоалетната хартия на рула е спорен. Според някои източници пръв е бил Сет Уилър и компанията му Albany Perforated Wrapping (A.P.W.) Paper Company през 1877 г., а според други е била компанията за хартия Scott Paper Co. през 1880 г. Последната се е срамувала от продукта си и не е поставяла името си върху него.


1925   Компанията за хартия Scott Paper Co. е обявена за водеща в света.


1928   Първата фабрика за производство на тоалетна хартия в Европа. Основана е от немския предприемач Ханс Кленк в град Людвигсбург.


1932   Въведена е познатата ни и до днес опаковка, съдържаща 4 рула тоалетна хартия.


1942   Във фабрика за хартия във Великобритания се произвежда първата двупластова тоалетна хартия.


1973   Първият недостиг на тоалетна хартия е бил в Америка, след като на 19 декември телевизионният водещ на популярното „Вечерно шоу“ Джони Карсън, се пошегувал, че тоалетната хартия ще изчезне от супермаркетите. На следващия ден сутринта 20 млн. души, които гледали предаването, се втурнали в магазините и на практика изкупили всичката тоалетна хартия. Отнело цели 3 седмици този ценен продукт отново да се появи по рафтовете на супермаркетите.


1991   Американската армия използвала тоалетна хартия, за да маскира свой танк в Саудитска Арабия по време на войната в Персийския залив.


1995   Сливане на компаниите Кимбърли – Кларк с компанията за хартия Scott Paper Co.


1999   Създаден е виртуален музей на тоалетната хартия.


2001   За пръв път е била въведена навлажнена тоалетна хартия в Америка от Кимбърли – Кларк.


2001   Създадена е енциклопедия на тоалетната хартия, като част от уебсайта www.ToiletPaperWorld.com. Един от създателите на този уебсайт пръв започва продажбата на тоалетна хартия по интернет.


Проучване, направено от Кимбърли-Кларк, сочи, че 61% от хората използват тоалетната хартия и за забърсване на носа, 17% пък почистват с нея, ако разлеят нещо, а процентът на жените, които си махат грима с тоалетна хартия е 8. Тоалетната хартия намира приложение и при 7% от хората, които бършат огледалата си с нея, докато 3% я използват за да почистят ръцете/лицето на своето дете. Това средство за хигиена е популярно още и при покриване на тоалетната чиния и при почистване на очила.


Както и с повечето неща в живота, които често не оценяваме, докато не останем без тях, сещаме се колко е ценна тоалетната хартия, едва когато забележим, че такава липсва. В голяма част от света, рулата с меката хартия са все още лукс, като по-малко от 30 % от хората ги използват.


Тоалетната хартия не е често тема на разговор, а за някои е дори срамно да се обсъжда, но несъмнено тя е удобно средство за поддържане на хигиена. Фактът, че според проучване, 49 % от анкетираните биха взели руло тоалетна хартия със себе си (освен храна), ако попаднат на самотен остров, говори сам по себе си. 



"Москвич" се завръща на пазара. Руската машина ще се произвежда в Китай и все още не е ясно кога ще го видим на пазара. Новият модел е кръстен на река Яуза и се очаква да бъде първият модерен руски SUV.  

"Яуза" изглежда като класически кросоувър. Прибавени са хромирани детайли, както и такива от черна пластмаса. Основата на модела е китайският JAC Sehol X4, въпреки че на предния капак виждаме емблемата на "Москвич". 

Фабриката на китайския бранд е до град Хефей в Източен Китай и именно там би трябвало да се прави и "Яуза" или по-точно - върху вече наличните Sehol X4 да се слага надписът "Москвич".

Новият "Москвич" идва с бензинов двигател от 150 конски сили и автоматична трансмисия. В бъдеще се очаква и електромобил от марката. Цената на Москвич "Яуза" все още не е напълно ясна. JAC Sehol X4 струва между 12 900 и 15 хил. долара в зависимост от модификациите му. Руският му брат-близнак най-вероятно ще пристига на цена от 1 млн. до 1,8 млн. рубли - между 16 300 и 29 300 долара.

Интериорът е по-скоро оскъден. Малък дисплей с инфотеинмънт система и панел с бутони под него. Кожен салон с велурени елементи. Възможно е и някои екстри да бъдат орязани. 

Остава и проблемът кой ще може да си закупи подобен автомобил на територията на Русия. Редица компании прекратиха вноса на свои продукти, защото в страната няма достатъчна покупателна способност.

Източник:www.24chasa.bg



Беше през 80-те години на миналия век. Бях служител в кметството. Много често вършех канцеларската си работа в извънработно време. През деня имаше много  други задачи. И затова вечер когато нямаше  вече посетители си работех спокойно.

Беше ясна и топла юнска вечер. Разтворени бяха врати и прозорци. Работех си спокойно. Тогава в кметството имаше нощни дежурни – мъже, бивши военни, преминали вече в запаса. Едовременно чаках и нощния дежурен да предам дежурството, което ставаше по опис. Предупредих го, че може да закъснее, ако има да върши някаква лична работа. Тогава селото беше многолюдно. Имаше голямо движение на хора и превозни средства чак до полунощ. А пък нея вечер имаше и другарска наборна среща. Бяха надошли хора от различни места за да се срещнат в родното село. 

Още през ранния следобед площадът беше пълен с хора. След 20 часа всички се прибраха в залата за официалната част. Около 22 часа чух, че някой се качва по стълбището, защото стаята ми беше на втория етаж. Разбрах, че при мен идва нетрезвен човек. Не се изненадах, защото и друг път ми се е случвало някой пийнал съселянин като види, че съм още в кметството да дойде да ме посети. Този човек ме изненада, когато се появи на вратата. Беше непознат. Изцапан, изкалян и с охлузвания по лицето. 

Явно беше и пиян. Говорейки на пресекулки ми се представи. Бил на гости в нашето село, в дома на мъж с когото се запознал в болницата. След като приключило гостуването отишъл на спирката, но автобусът вече бил заминал. Отишъл в ресторанта. Понеже не познавал никого, седнал сам на маса. След малко трима младежи го наобиколили. Когато той отишъл до тоалетната, те го последвали. Поискали да им даде всичките си налични пари. Той отказал - последвали няколко крушета. Паднал на земята.  Тогава му взели всичките пари.       

Разбрах, че човекът беше дошъл да изплачи мъката си и преживяното. Разпитах го да ми даде някакво обяснение за тези младежи. Познавах всички в селото. От описанието за нападателите разпознах един от тях, но това ми беше достатъчно. Казах на непознатия, че още на сутринта ще бъдат повикани в кметството да отговарят за постъпката си. Мина ми през ума да го настаня да нощува в дежурната стая или в някой друга, но видът му и състоянието, в което бе изпаднал не позволяваше това. Казах му, че времето е топло - да отиде и полежи на някоя пейка и там ще изтрезнее. Сутринта ще го изпратим с автобуса. Послуша ме човека и с бавни крачки, залитайки заслиза надолу.

Когато дойде дежурният го уведомих, че има пиян човек навън. Ако дойде да го безпокои да не се притеснява или да се чуди какво да прави. Прибрах се в къщи. Към два часа след полунощ дежурният ми се обади, че когато хората са се прибирали от тържеството, на една пейка в парка намерили мъртъв човек. Нямаше никакво съмнение, че това е същият човек, който дойде да ми се оплаче. Обадих се на дежурния в районното управление на МВР.

Отидох в кметството, за да изчакам дежурната група. След двадесетина минути пристигнаха трима следователи. Първата им работа, като дойдоха беше да транспортират тялото за аутопсия.  Казах им, че имам съмнение за един от нападателите. Когато доведоха младежа в кметството беше със същия зелен панталон, както ми го беше описал пострадалия. Нямаше никакво съмнение, че за него ставаше дума. 

Трябваше само да се докаже. Той отричаше да е ходил в ресторанта, разправяше, че не е виждал никого. Доведоха и една от сервитьорките. Тя назова и другите двама младежи, които са ходили до масата на непознатия. Забелязала е, че са говорили с него, но не е чула за какво. Доведоха и другите двама.

Оставиха ги по един в стая. При тях имаше и следовател да ги разпитва. След това следователите се сменяха, за да могат чрез кръстосан разпит да разберат истината. Използваха професионален метод за това. Нападателите не знаеха, че непознатият човек е починал. Следователите им казаха, че още е в нетрезво състояние, настанили са го в друга стая - когато изтрезнее напълно ще ги разпознае. 

Тогава нападателите признаха за всичко - завели го завели до тоалетните, той се е съпротивявал и не им дал доброволно парите си. Единият го е ударил в лицето. Падайки назад мъжът си е ударил тила в стъпалата на тоалетната. От това е настъпила и смъртта му по-късно. Това беше потвърдена и от съдебно-медицинската експертиза.Нападателите получиха справедливи присъди за това си криминално деяние.

Пенчо ЦАНЕВ, с.Горно Абланово, Русенско/Наборе.бг/



Имаше такава институция - другарски съд. Съставът на съда беше от трима души-председател и двама члена. Предлагаха се от местната организация на Отечествения фронт. Одобряваха се от партийното бюро. Съдът имаше правомощия да налага наказание „обществено порицание“. За по-тежките случаи глоба до 20 лева. По него време 20 лева бяха много пари.

Събраните суми от глоби се внасяха в извънбюджетна сметка на Общинския народен съвет. Не беше регламентирано за какво точно могат да се изразходват. По моето време, когато ръководех финансовата служба не похарчих нито стотинка. Имаше наличност от 120 лева. Сумата беше достатъчна за един банкет или кьорсофра, които бяха обичайни тогава. Но Законът за финансовия контрол беше много строг. 

Ако си го бях позволил в най-добрият случай щях да бъда глобен с 3 брутни месечни заплати. Някои щяха да ядат и пият, а аз щях да платя масрафа. Предшественикът ми, който временно заемал длъжността си бе позволил от тези средства да закупи стенен часовник с махало и камбана. Бяха на мода. Часовникът беше закачен на стената в стаята където работех и аз. Когато се пенсионирах стаята ми не се ползваше. Не се виждаше и часовника. Помислих, че са го изхвърлили, защото този тип часовници вече бяха старомодни.

Сегашният кмет хареса стаята ми. Обзаведе я за кабинет. На стената видях същия часовник. Явно му е харесал. Не съм му казвал пък и няма смисъл да му кажа, защото е минала давност. Този предмет е закупен със средства от другарския съд и остава като спомен за несъществуващата вече институция. След време функцията на другарските съдилища затихна. Сумата от 120 лева още дълго време стоя в наличност в извънбюджетната сметка. Когато настъпиха демократичните промени се получи разпореждане да бъдат закрити извънбюджетните сметки като средствата се преведат в бюджета. Тогава тези 120 лева заедно с други такива малки суми ги пуснах в общия куп от където никой никога повече нямаше да ги види.

В някои случаи, когато делата бяха маловажни, Районният съд ги препращаше към другарския съд. Имах възможността да бъда председател на другарския съд. Имаше много интересни дела за разглеждане. Спомням си за едно, което утвърди авторитета ми като съдия. Две съседки на които къщите им на улицата са една срещу друга сигурно заради дребна работа влязоха в остър спор. И двете бяха прехвърлили 75-те години. 

Явно склерозата ги беше натиснала. Сутрин още като отвореха очи и вечер до късно махалата се огласяше от кавги, клетви и закани. Съседите започнаха да се възмущават. Чудеха се как тези кротки жени вече на възраст имат такива зли езици. Доста хора ходиха да ги помиряват, но изход нямаше. Наложи се дори кметът да ги вика в общината, но те като излязоха от там щяха да си оскубят косите. Един ден реших на шега да се опитам да ги сдобря. Не очаквах, че ще има някакъв ефект, но все пак реших. Познавах ги и двете. 

Едната беше по-хрисима. Отидох у тях. Предложих й да подаде заявление до другарския съд - ще повикаме съседката й, съдът ще я глоби 20 лева и ще продължава да я глобява докато не миряса. Жената се засмя и одобри намерението ми. Подаде заявление. Насрочихме заседание. Двете жени се явиха. Предупредих ги да въздържат нервите си, за да може съда спокойно да си върши работата.

Изслушахме и двете страни. И двете страни си мислеха, че са прави. И двете страни нямаха никакво основание да влизат в остър спор за няма нищо. Обявих, че съдът се оттегля на кратко съвещание. След 5 минути прочетох  и решението. Казах им, че решението на съда е двете страни да постигнат споразумение. Да си стиснат ръцете, да си простят взаимно и оттук нататък да си живеят мирно и тихо по съседски. 

В противен случай съдът ще им наложи и на двете глоби по 20 лева. Ще им бъдат налагани глоби до тогава докато не спрат да се карат. Последните ми думи ги респектираха. По онова време пенсиите им сигурно бяха по 30-35 лева. От тук нататък кавгата щеше да им излиза доста солена. Спогледаха се. Станаха прави и си стиснаха ръцете. Заедно си тръгнаха.

След това до края на живота си не си казаха вече лоша дума. Съдът ги вразуми. Това е българинът. С приказки не можеш да го убедиш, но като му бръкнеш в джоба го озаптяваш.

Енчо ЦАНЕВ, с. Горно Абланово, Русенско



Нашенецът осигурил оръжието за Първата руска революция през 1905 г., бил заместник комисар на външните работи в СССР, Горбачов го реабилитирал чак през 1988 г.

Често в историята се случват куриозни ситуации, които са на границата на смешното и трагичното. Както се знае още в края на 19 век грузинският революционер и бъдещ съветски лидер Йосиф Висорионович Джугашвили приема конспиративното си име Сталин, с което е познат през следващите години на целия свят. 

Новото прозвище на бъдещия диктатор означава „човек от стомана” и според историците Сталин истински се е гордеел с него.Почти през същата историческа епоха живее и българският революционер социалист Борис Стоманяков. Неговата биография е здраво свързана с Русия и СССР и сигурно затова днес енциклопедиите, издадени в Москва го определят като "руски революционер с български произход и съветски дипломат".  А фамилията на Стоманяков (също със стоманен корен) го прави адаш на Йосиф Сталин.   

Борис Спиридонович Стоманяков  е роден на 15 юни 1882 г. в Одесса. Семейството му е от български преселници в Украйна. През 1900 г. става член на болшевишката партия на Ленин. През 1902 г. привлича в партията известния революционер и бъдещ висш съветски функционер Владимир Антонов-Овсеенко. 

По време на революцията през 1905 г. Стоманяков е емигрант в Белгия. Със съдействието на секретаря Международното социалистическо бюро (ръководен орган II Интернационала) Камил  Гюисманс българинът закупил огромно количество стрелково оръжие от белгийските оръжейни заводи и го прехвърлил за организирането на първата руска революция. Стоманяков осигурил оръжието на болшевика Камо, прославил се със своите експроприации на банки и богаташи. 


Списък на разстреляните на 16 октомври 1941 г. в 6, 45 часа съветски функционери. Под №10 е името на Борис Стоманяков. Списъкът е подписан от палача на НКВД, изпълнил екзекуцията  

През 1906 г. нашенецът се върнал в Русия - там няколко пъти бил арестуван. През 1915 г. той се завърнал в България и постъпил на служба в българската армия. (В това време вървяла Първата световна война и България воювала с Русия).

През 1917 г. Стоманяков пак пристигнал в Русия - тук вече назрявали революционните събития. Българинът бързо намерил място в новосъздадената администрация на съветската държава. Познавали го всички високопоставени болшевики - Ленин, Свердлов, Троцки, Калинин, Дзерджински, Сталин... Борис Стоманяков бил назначен като дипломат в състава на Наркомата по външните работи. През 1920—1925 г. го изпратили като търговски представител на СССР в Берлин - висок и важен пост за новото съветско стопанство. През есента на 1922 г. Стоманяков разкрил голяма афера - станало ясно, че бившите директори на заводите на компанията "Сименс" в Русия играели тайна игра срещу правителството в Москва... Те сключили неизгодни договори и от това съветската държава търпяла огромни загуби...

В редиците на първите съветски дипломати Стоманяков вече играел една от първите роли. През 1926—1934 година на него му възлагали важни външнополитически мисии по цял свят като член на висшото ръководство на Народния комисариат на външните работи на СССР. 

Така на 5 февруари 1932 года българинът подписал договора о ненападение между Латвия и съветската държава, а на 4 декември 1933 г. сложил подписа си под съветско-латвийския търговски договор. През 1934 г. му гласували голямо доверие - Стоманяков станал заместник министър на външните работи отговарял за Далечния изток - Китай, Япония и други страни.След 1937 г. започнали сталинските репресии срещу висопоставените болшевишки кадри. В полезрението на чекистите от НКВД влязъл и българинът дипломат. Борис Стоманяков бил арестуван на 17 декабря 1938 година. 

Съчинените обвинения срещу него след мъчителни разпити били определени така - "виновен за създаването на престъпна контрареволюционна троцкистка група и шпионаж в полза на Великобритания, Германия и Полша". Съдът се произнесъл - Стоманяков се осъжда на смърт, чрез разстрел. Последвали близо 2 години в затворническата килия, когато българинът чакал екзекуцията си всяка нощ... През 1940 г. той бил включен в дългия списък за разстрел на държавни и партийни функционери, хора на изкуството, военни. На 16 октомври 1941 г. в 6, 45 часа смъртната присъда била изпълнена в Москва.

След 1962 г., след развенчаването на култа към Сталин, у нас започва да се пише и говори за живота и делото на Борис Стоманяков. За него излизат книги, снимат се и филми, но не всички факти от злочестата му биографията се казват. А в СССР общо взето всичко е забулено в мъгла. Пълната му реабилитация става чак през 1988 г., когато присъдата му е отменена от съда... Това е времето на горбачовата перестройка - тогава пред хората излиза истината за българина Борис Стоманяков.

Източник:www.nabore.bg 


Партизаните превземат Стара Загора на 9 септември 1944 г. 

Комендант (командир) на въстаническата зона – Стою Неделчев-Чочоолу,Политкомисар – Йордан Вълчев,Началник щаб – Велко Димитров.

Партизаните превземат Стара Загора на 9 септември 1944 г. В зоната действат 5 партизански отряда, обединени в една бригада ("Георги Димитров"), както и различни бойни групи:

Отряд „Георги Димитров“

Отряд „Петко Енев“

Отряд „Марко Чернев“

Отряд „Цвятко Радойнов“

Отряд „Георги Гърбачев“

Партизанската бригада „Георги Димитров“ е подразделение на Пета Старозагорска въстаническа оперативна зона на НОВА по време на партизанското движение в България (1941-1944). Действа в околностите на Стара Загора. През 1942 г. в Старозагорско е създадена партизанска чета, която по нареждане на ЦК на БКП се влива в партизански отряд „Христо Ботев“. От 1943 г. действа самостоятелно в Старозагорско. На 20 март същата година води бой в местността „Боздугановска кория“, на 3 юни - край с. Бенковски. 

През зимата на 1943 г. зимува в местността „Джамбазлий“, североизточно от Стара Загора, където известно време престоява и новозагорската партизанска чета. През април 1944 г. партизаните от Старозагорско, Казанлъшко и Новозагорско се обединяват в отряд „Георги Димитров“. Командир на отряда е Еньо Танев (Карата), политкомисар Иван Динев (Благоев). Провежда акции в селата в околността на Стара Загора, напада мините „Българка“, „Бутора“, „Надежда“ и „Твърдица“. 

През юли 1944 г. отрядът прераства в бригада, чрез обединение с партизаните от Карловско, Казанлъшко и Новозагорско: Партизански отряд „Георги Гърбачев“, Партизански отряд „Марко Чернев“, Партизански отряд „Петко Енев“ и Партизански отряд „Цвятко Радойнов“.Командир на бригадата е Стою Неделчев-Чочоолу, политкомисар Йордан Вълев (Илич). От август същата година бригадата нелегално издава свой печатен орган вестник „Народна борба“. На 9 септември 1944 г. участва в установяването на властта на ОФ в села в Старозагорско.

Пета Старозагорска въстаническа оперативна зона е териториална и организациона структура на Народоосвободителна въстаническа армия (НОВА) по време на антифашиското съпротивително движение в България (1941-1944) през Втората световна война. Зоната е създадена през март 1944 г. от Старозагорската окръжна организация на БРП (к). Тя е разделена на четири военнооперативни района: Старозагорски, Новозагорски, Казанлъшки и Кириловски. По указание на ЦК на БРП (к) и Главния щаб на НОВА е сформиран щабът на зоната:

Стою Иванов Неделчев-Чочоолу (с прякори Пантерата и бай Драгия) е деец на БРП (к) и участник в Съпротивителното движение по време на Втората световна война. Командир на Пета Старозагорска въстаническа оперативна зона. След 9 септември служи в армията до званието генерал-майор. Роден е на 12 февруари 1908 г. в старозагорското село Калояновец. От 1930 година е член на БКП. През 1934 година се включва в местната чета на Петко Манолов. През 1935 година преминава в нелегалност, а през 1937 емигрира в СССР.Участва в Съпротивителното движение по време на Втората световна война. 

През 1941 година по решение на ЦК на БКП като парашутист се завръща в България, за да организира партизански отряди. Командир е на партизанския отряд "Христо Ботев", партизанската бригада "Георги Димитров" и Пета Старозагорска въстаническа оперативна зона. Два пъти му е издавана смъртна присъда по ЗЗД. Остава неуловим, което го прави един от легендарните партизански командири. Участва във войната срещу Германия (1944 – 1945) като заместник-командир на VIII Тунджанска дивизия от 9 септември 1944 до 10 март 1945 г., когато е ранен. 

Член е на Окръжния комитет на БКП в Стара Загора и на Централната контролно-ревизионна комисия. Многократно избиран за народен представител (1966 – 1987). Служи си трудно с дясната ръка вследствие на наранявания от времето на съпротивата и козирува с лявата. Обявен е за Герой на социалистическия труд. Награждаван е с орден „За храброст“, унгарския орден „На унгарската свобода“ – сребърен, 3 пъти с орден „Георги Димитров“ (1968, 1978, 1983). Герой е на НРБ (1978).През 1967 г. издава мемоарната книга „Боят настана“. Във филма „Осмият“ е прототип на главния герой, ролята на който играе Георги Георгиев-Гец. Почетен гражданин на Стара Загора е от 1978 г. Умира на 27 юли 1987 г. (на 79-годишна възраст) в Стара Загора.От времената, когато легендарният ген. Чочоолу е действащ командир в БНА с него се свързва една история, която и днес го обвива в героична светлина. 

Ето и историята, която звучи като легенда:

През лятото на 1978 г. млада семейна двойка се разхожда в квартал „Изгрев“ в Пловдив. Нападат я тълпа роми с цел грабеж. Мъжът оказва съпротива и е убит заедно със съпругата си, която е бременна в третия месец. Милицията така и не залавя убийците.

Закланият младеж е племенник на ген. Стою Неделчев-Чочоолу, който по това време командва армейските части в Старозагорски окръг. Той пристига в Карлово, където се намира танкова бригада, нарежда два батальона да се отправят към Пловдив и повежда колоната. Хората му обграждат квартал „Столипино“, който се населява от 50 хиляди цигани. Танковете събарят една къща, а генералът довежда до знанието на обитателите на квартала, че ако до сутринта не му предадат убийците, ще започнат да събарят и другите. 

Понеже се стъмва, той издава заповед никой да не се показва навън преди да се разсъмне, защото ще стрелят на месо. Идват тежко въоръжени милиционери и започват да претърсват домовете. Група мъже на млада  и средна възраст, въоръжени с брадви и ножове, оказват съпротива, но направо са пометени от милиционерите, които прибягват и до брутални действия. Всеки, у когото е намерен нож, брадва или нещо друго, което може да се използва като оръжие, е арестуван и затворен в мазетата на пловдивската община. Там попадат и жени, които отправят клетви към блюстителите на реда и военните.

При акцията са открити крадени вещи, пари, за които тези, у които са намерени, не могат да дадат обяснение за техния произход. „Столипино“ изтръпва в панически страх. След няколко дни някой „пропява“ на милицията кои са убийците и те са заловени. Генерал Чочоолу иска да му ги предадат и лично да ги разстреля, но милицията успява да ги опази и ги предава на прокуратурата. Оказва се, че това са 9 мъже на възраст от 23 до 36 г. Съдът осъжда 4 от тях на смърт, а останалите получават от 17 до 25 г. лишаване от свобода. Впоследствие част от тези тежки присъди са преразгледани и отменени.Синът на генерал Чочоолу също става офицер (капитан Стоян Чочев) и служи в армията като командир на танкова рота в Стара Загора. Впоследствие стига до званието полковник.    

Ето какво разказва за командира си Пенчо Пенев от Трявна: 

От 1951 до 1954 г. отбивах редовната си военна служба в новосъздаденото военно поделение 45 590 в Кюстендил... Отидохме на стрелковия полигон, за да проведем първата стрелба. Взводният командир ни раздаде по пет патрона и без обяснения ни призова да стреляме, като се мерим в мишените. Телефонният взвод се отправи към огневата линия. Няколко души стреляха, но куршум в целта нямаше. Настъпи паника. В това време съвсем неочаквано при взвода спря легендарният партизански командир полковник Стойо Неделчев-Чочоолу, който в момента изпълняваше длъжността заместник-командир на дивизията, чийто щаб се намираше в Дупница. 

Вероятно отговаряше за нашия полк. Той разбра нашето смущение. Поуспокои ни и ни обясни как да стреляме, като съчетаваме мерник и мушка. После взе карабината на един от нас и изстреля с лявата ръка три патрона. Всичките бяха попаднали в центъра на мишената. Пожела ни успешна стрелба и си замина...После научихме, че в едно сражение с полицията вражески куршум пронизва рамото на Чочоолу и дясната ръка остава неподвижна. Затова стреля и козирува с лявата ръка. Той е единственият български офицер, който козирува с лявата ръка. Урокът на Чочоолу даде своите резултати... След време през един хубав зимен ден полковник Чочоолу отново бе наш гост и проведе среща с всички бойци от поделението. В своя почти двучасов разказ ни запозна със славния си и героичен живот. Роден е през 1908 г. в с Калояновец, Старозагорска област. Остава от малък сирак. Завършил четвърто отделение. Става чобан (овчар) и чирак в родното си село. 

Работи в тухларска фабрика. Става член на БКП. Минава в нелегалност и участва в партизанска чета. През 1937 г. емигрира в Съветския съюз. Завръща се в България с още седем души. Скача с парашут в Трявна върху ламаринения покрив на къщата на поп Георги. По време на разказа си полковник Чочоолу попита: „Има ли някой от Трявна , жив ли е попът, който ме видя на покрива и много се изплаши?". След няколко седмици скитане из Балкана и срещи с полицията пристига в родното си село... 

След Девети септември взема участие като командир в Отечествената война. За проявен героизъм във войната получава много ордени и медали. Това беше последното ми виждане с Чочоолу. Не се появи вече в поделението. По късно научих, че заминал за Съветския съюз. Завършил генералщабна академия и се завърнал в България като генерал. Генерал Стойо Неделчев-Чочоолу е един от най-славните партизански и военни командири в България. Неговото име във войската се предаваше от уста на уста като легенда! Той беше един от най-обичаните от воините български офицер!"


НАЙ-ЧЕТЕНИ👇

ПОСЕТИТЕЛИ ГЕДАТ👇

АРХИВ НА САЙТА

Сайта bgspomen.com не разполага с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантира за истинността и, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът й, освен ако не е авторска. Възможно е написаното в някой статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.

КОНТАКТИ: