Как с удар лекувах картината на нашия цветен "Рубин"

С този стар цветен телевизор ще ви върнем повече от 20 години назад. Помните ли как го покривахме обикновено с някоя бродерия, с цел да запазим кинескопа по-дълго време, поне така твърдяха някой. И така този съвет вървеше като лавинообразно народно творчество. И се спазваше неминуемо от всички.

А и в онези времена жените бродираха, не чакаха да им дрънне съобщение от Фейса… По-кадърните фъкаха едни брюкселски или калоферски дантели, други виеха така нареченото „мильо“на една кука с конци в цвят „екрю“ (задължително), по-непретенциозните шиеха карета с всякакви мотиви. И те така тези полезни ръкоделия влизаха в повсеместна употреба в социалистическия дом. Най-практично те се използваха точно за покриване на телевизора. Особено актуални станаха с идването на цветната телевизия, изключваме тези, които пътуваха в командировка по чужбините и оттам си купуваха невижданите дълги години у нас марки JVC, Ranasonic, Sony, Sharp…

Тук си имахме екстра качество руски подобни като „Рубин“ – различни модификации, после и наше производство „Велико Търново“, „София“. От едно каре какви ужасии ми се върнаха в главата! Рубин-ът имаше едно капаче като с чекмедженце и разните там врътки и плъзгачи. Ламповата му душичка сдаваше често багажа и за заформяха едни писани черги на екрана тъкмо, когато почнат „Птиците умират сами“, например. Най-напред го „лекувахме“ като сложим една книга върху него за тежест и така се получаваше. После този метод омаля.

Картината зацикляше, започнахме да потупваме дървената рамка отляво, отдясно, както се случи. Ама ръката, която плющеше ТВ-то започна да ме боли и приемникът не искаше да заработи като хората. Затова пренесох един чук край него. Истински чук с дръжка и започнах като геолог, търсещ ценни изкопаеми да потропвам по корубата. Вътре най-вероятно лампите примигваха като щурави, но в един момент намираха правилната конфигурация екранът светваше, сериалът се гледаше, докато ние неистово бяхме вперили очи и уши в него. След това цъкваш копчето, вземаш сгънатото каре, постилаш отгоре и отиваш да спиш.

Източник:www.zarata.info

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

От някогашното Българско Училище

Имало едно време Българско Училище. Някога то давало истинско образование. Имало е и много сурови критерии за приемане във ВУЗ. Тогава и лекарите били лекари, инженерите – инженери, учените – учени.

Учениците не са се пребивали пияни или надрусани до смърт. Имали са и училищни униформи. Сутрин са ги проверявали дали са измити, дали са с изрязани нокти, дали са подстригани и дали са си написали домашните. По онова време обаче на учениците и през ум не им е минавало да държат тон на учител, а какво остава пък да скочат да го бият.

По онова време учениците са се притеснявали от родителите си, когато са получавали слаби оценки, а днес учителите се притесняват от родителите, които се саморазправят с тях, ако децата им получат двойка. Интересно, какво ли са учили тогава учениците? Учили са това, което днес предизвиква истерия у всички арогантни и гръмогласни „модернисти“, които неспирно се бият в гърдите, колко велики постижения има „секуларната ни държава“. Как ли сме оцелявали без такива?

Как ли българското училище е оцелявало без „европейско финансиране“, без печелене на „проекти“ от чужди държави, които прокарват собствените си интереси, чрез евтините ни държавници?

/Александър Сандев, публичен пост във Фейсбук /

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Разказ за телякът, най-отговорната някога длъжност в градската баня!

Архивна снимка на табела, стояща някога в обществена къпалня, предизвиква усмивка в днешните млади хора, защото те нямат никаква представа какво представляваше ритуалът „къпане“ веднъж седмично в градска баня.

На табелата ясно е записана цялата трудова характеристика на особено важната личност, изпълняваща отговорната длъжност „теляк“. Грешка, изписах теляк с малка буква, а задължително трябваше да и сложа главна, защото без Теляка къпането, особено за мъжете, си беше само поливане с топла вода. Жените се организираха по двойки, тройки, като тръгнеха по няколко от родaта или по приятелски, помагаха си в изтриването поне, но Мъжът неминуемо се нуждаеше от специалната грижа на Теляка.

В модерните хамами за онова време, от 30-те години на миналия век, има създадени невиждани за българина до тогава удобства, като така наречената Потилня. В специално обособено помещение хората са престоявали в сгорещен въздух с много пара (нещо като популярната днес сауна), затова и са я наричали още Парната. Там за 2-3 минути кирта кипва, шупва и клиентът е подготвен за Теляка с „дезинфектираната кесия“, както пише на табелата. След 70-те години на 20 век някои от изредените задължителни функции на Теляка определено не се изпълняваха, но явно преди това са били закон.

Четем табелата: 

1. Да покани клиента за потилнята 2. Да изтърка кирта с дезинфектирана кесия 3. Да сапуниса цялото тяло и да измие главата три пъти 4. Да препрати клиента сам да се оплакне на определения душ Вероятно в онези години, когато Телякът функционираше активно, Човекът, отишъл на баня, се е чувствал обгрижен почти като римски патриций.

Източник:www.zarata.info

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Как покръствахме турците през 87-ма в хижа край Стара Загора

Беше през 1987 – лятото. С приятелско семейство и децата бяхме на една хижа край Стара Загора.

По едно време пристигнаха около 15-20 турски младежи на наша възраст. Започнаха да си готвят и вечерта седнаха на масата. Голяма и отрупана софра. Ние като малцинство бяхме в единия ъгъл на столовата. Изпитвахме известно смущение. По това време нещата бяха доста разбунени. Навсякъде се говореше за „голямата екскурзия“, както и за това какви предатели били турците, които оставили реколтата неприбрана от полето.

Как ненадейно напуснали фабриките и заводите и с действията си докарвали българската икономика до катастрофа. На ухо се шушукаше за атентати, арести и ДС. Та в този смисъл бяхме малко смутени от ситуацията. По едно време един от тяхната компания дойде при нас и ни попита може ли да си пуснат малко турска музика. „Пуснете си, разбира се.“ Кои сме ние, че да определяме кой какво да слуша. Пуснаха си няколко кючека и маанета, които и ние българите играем и до ден днешен, като се напием, защото тези балкански ритми са превъплатени в днешната чалга. Но това е друга тема…

Та нали всички бяхме млади хора – от 20-25 години – скоро сляхме трапезата. От дума на дума стана ясно, че тези хора са дошли да се простят с България – Родината. На другия ден заминаваха за Турция. И сега като пиша тези редове очите ми се пълнят със сълзи. Защото пяхме песни до зори. Песните бяха „Вятър ечи, Край Босфора, Стани, Стани юнак балкански“ и прочие. Песни пяти с пълно гърло от два етноса, но на един език – български…

Източник:www.zarata.info

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Как в Русе започнаха първите протести срещу мръсния въздух през 80-те

Годината е 1987, Русе е систематично обгазяван с хлор от химическия комбинат в Гюргево. Заради българо-румънската дружба между двете социалистически държави, реакция няма, въпреки че хиляди семейства напускат града, за да могат децата им да дишат, пише bTV.

Цонка Букурова, Дора Бобева, Стефка Монова, Албена Велкова, Евгения Желева и Вяра Георгиева преодоляват страха си от тоталитарната държава и през септември излизат първи на протест на площада в Русе. Чашата на търпението прелива на 23 септември – денят, в който децата получават червените си пионерски връзки на площада. Навън не се диша от хлорната мъгла, но церемонията не е отменена. „Имаше линейки на площада. Не се намери един от ръководителите да прекрати това нещо, такова издевателстване над децата. Връчвайки пионерските връзки, на които първото предназначение беше да си запушат нослетата децата, ни накара сериозно вече да решим и чашата преля”, спомня си Бобева.

В деня на протеста, организиран тайно по телефоните, на площада е пълно с милиция. Партийните организации са забранили на работниците да присъстват, но хората не се подчиняват. Желанието за чист въздух е по-силно от страха. „Разпънахме първия лозунг и започнахме да се оглеждаме и хората започнаха зад гърба ни да пристигат. Само се поглеждахме и си казвахме „получи се, стана”. Това беше най-важното за нас, да има хора зад гърба ни”, разказва Бобева. Следват нови, още по-масови протести, докато се стига до големия успех – затварянето на химическия завод в Гюргево. 30 години по-късно от шестте организаторки живи са само четири, които обаче активно участват и в днешните екопротести. Те не приемат да ги наричат герои, а просто майки, изпълнили своя граждански дълг – да осигурят чист въздух на децата си. 

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Мариана Аламанчева с дни нямаше какво да яде

На 76 години почина любимата на няколко поколения актриса Мариана Аламанчева. Ето какво разказа за нея актьорът Николай Николаев, по-известен като Бате Николай:

Мариана е моята сестра. Некръвна. С нея сме заедно от 50 години. От 1968 г., откакто основахме „Сладкарница „Захарно петле”. Това е най-добрият човек, който може да се роди на планетата, не в България. Мариана имаше пенсия 300 лв., моята е 320, защото съм раково болен. Тя беше такъв човек, че ако има 2 лв. и срещне на улицата някой просяк, бедняк, отива при него и му дава 1 лев. Това само човек с огромно сърце може да го направи.
Тя имаше един мъж, с когото безумно се обичаха – големият композитор и музикант Дечо Таралежков. Той обаче взе че се залюби с някаква млада жена и поиска развод от Мариана. Тогава тя остана с това дете Зори, което с Дечо бяха осиновили от Дом „Майка и дете” от пеленаче. Като се разведоха, Дечо въобще не се грижеше и лев не даваше за детето си. И Мариана започна да отглежда тази прекрасна Зори, която започна да расте. Но те живееха в недоимък. Мариана беше стигнала дотам, че нямаха какво да ядат с дни. Аз ходех да им нося нещо за ядене. След което тя се хвана да чисти стълбището на кооперацията, в която живееше за 100 лв.

После Мариана започна да прави мартеници – невероятно красиви, обаче то трае един месец. Хиляда мартеници да направи примерно по 50 ст. … Зори беше чудесен художник и започна да продава по някоя картинка. Ама то не е всеки ден. И тя не ги продаваше по 2-3 хил. лв. като професионалистите, а по стотина лева. И пак започна драмата.
Зори имаше един приятел, чудно влюбен в нея, щяха да се женят. Аз щях да им ставам кум. Обаче така стана, че тя си отиде, умря, самоуби се. Мариана остана сама и вече тогава диабетът и се обостри, скръбта по детето, немотията… Тя викаше: „Искам да умра”. Казвах и: „Няма да умираш, това са изпитания, които Бог даде на мене и на тебе. Цял живот ще бъде мъка по тези прекрасни деца“. (Дъщерята на Бате Николай се самоуби преди няколко месеца – бел.ред.)

Такава държава България няма. А хората, които са оставили пътечка в духовната нива на нацията, никой не ги бръсне. Може ли пенсия на един актьор като мен да е 300 лв.! Получавам и голяма инвалидна пенсия – 20 лв. Великата Пепа Николова умря със 70 лв. пенсия!

Източник:retro.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ