Някакво младо момиче оставило стръкче здравец. Бабата го посадила. Всички в стаята на старческия дом се грижат за него. Здраве им носел.

Беше през 1986 година в един голям студ. А и домът за стари хора се намираше далече. Бях видяла много човешки мъки, алчни синовни погледи, миризмата на лавандула не можех вече да понасям. Преди да отида при болните и неподвижните, за да поставят пред мен подписа си (кой за имот, кой за пари, кой за . . пенсия), старите пръскаха стаята с лавандулов спирт. А аз носех в чантата си стръкче здравец и го помирисвах, като излизах навън. Отглеждах го в саксии, в сандъчета, топях го в менчета. Какво чудесно цвете е то, от корен се захваща, с коренища расте, всяко стъбълце от корена на другото взима сила. И затова водата, в която е натопено, не замирисва, затова е толкова непретенциозно. Коренът му е здрав.

А къщите, в които влизах, не бяха със здрави корени — тънки, хилави, подхранвани с пари, с имоти. И чашата вода, поднесена на стария човек, е дадена със сметка.

—За какво ще ходим в дома за стари хора? — попитах аз.

—Жената трябва да ми подпише пълномощно, за да й получавам пенсията — отговори мъжът.

Тогава поисках да ми осигури превоз. Дори не го и погледнах. А в таксито той започна да ми разказва. Останал вдовец. За три малки деца не можел сам да се грижи и се оженил. Тя отгледала децата му. И нахранени, и облечени били. И прибрани в свой дом. Пораснали. Тя пак ходела — при дъщерята да помогне в почистването, при снахите — нещо да им ушие, на внуците да се порадва. И никога с празни ръце. Но. . . паднала лошо и сега не може да ходи. Няма кой да я погледне — мъжът й има задух. Те, децата, сега се сетили, че имат не майка, а мащеха. Три месеца старата жена си изгледала очите, някой от тях вратата да й отвори. Но лоша дума не казала.


Помръкнаха очите на старата жена, като ме видя. Друго лице очакваше да види, затова заплака. Подписа се. Аз й подадох стръкчето здравец от чантата си, а тя го целуна.

— Все така плаче, а аз плача, като си тръгвам. Всеки ден идвам — сутрин и вечер. Говорим си, а тя ме пита за децата, за внуците ... И аз измислям. Та знам ли как са! И родния си баща не поглеждат, нали само една пенсийка ми остана.

Сбогувах се със стария човек и си тръгнах. Не исках да види сълзите ми, от срам за собственото си буздушие, от гняв пред чуждата нехайност. Срамувах се и от коренчето здравец в старческите ръце, и от благия син поглед . . .

Женицата запазила цветето. Останало то в стаята, стръкче топлина от света. Стариците си отивали завинаги от стаята, а здравецът оставал . . .

Автор:Бистра Борисова

Първите стъпки на безмоторното летене у нас са свързани с построяването на безмоторни самолети. Благоприятни условия за това дават самолетната работилница в Божурище, самолетната фабрика в Казанлък и по-късно — новопостроената самолетна фабрика в Ловеч.

През 1925 — 26 г. в Божурище се произвеждат първите безмоторни самолети „Топракчиев“ и „Викилски“. Облитането им се извършва с изтегляне с гумено въже на склон.

През 1932 г. е конструиран и построен оригинален двуплощен безмоторен самолет „Дрангов“.

Под ръководството на инж. Петков в 1934 г. се произвеждат учебните плъзгачи тип „Цьоглинг“.

През същата година в самолетната фабрика в Казанлък инж. Уго Абате конструира безмоторен самолет тип реяч „Български капрони“.

Изброените безмоторни самолети се използуват за провеждане на опитни полети и частична учебна дейност между 1926 и 1935 г. Конструкциите са дървено-платнени. Данни за летателните им постижения не са фиксирани.

През 1936 г. в Божурище се построяват безмоторни самолети „Комар14", които имат по-високи летателни качества. С тях се из-
вършват реещи полети с изтегляне с моторен самолет.

След 1940 г. е внесен безмоторен самолет за високи постижения СГ-3 , с който се извършват реещи полети на термина, дълги вълни и фигурен пилотаж.

От 1944 до 1955 г. по чужди чертежи в самолетните фабрики в Ловеч и Казанлък се произвеждат серийно Учебен плъзгач УГ1-1 („Цьоглинг 38“), Учебен реяч УР-1 („Грунау-беби“), „Жерав“ („Краних-П“) и „Гълъб“ („Вайе“). Те отговарят на съвременните за тогава изисквания. Имат по-съвършени летателни качества. С тях се провежда учебна, тренировъчна и спортно-състезателна дейност. Построяването им в по-големи серии създава условия за по-масова учебна и целенасочена летателна работа. Преминава се към извършване на реещи полети за продължителност на склон и термика,също така свободни и скоростни прелети.


История на създаване:

В периода от 1940 до 1949 г. в конструкторското бюро, ръководено от П. 0. Сухой, са разработени самолети, получили наименование Су с числа от 1 до 17, включително Су-15 достигнал при изпитанията скорост 1032 км/ч. През 1953 г., пристъпвайки към разработването на нова серия самолети, кон структорското бюро отново приема за тях номерацията от самото начало. Пръв сериен самолет от новата номерация е свръхзвуковият Су-7, предназначен за изпълнение на задачи, свойствени за изтребителите, щурмовиките и бомбардировачите.

Работата над самолета започва през 1953 г. През 1953—1954 г. е разработен опитен изтребител, който за пръв път в практиката на съветското свръхзвуково самолетостроене има входно устройство, което се регулира, и управляем стабилизатор. При един от изпитателните полети той достига скорост 2170 км/ч. Резултатите от летателните изпитания са окуражаващи, пристъпва се към строителството на опитен образец на самолета Су-7, който започва да се изпитва през 1955 г. През 1956 г. самолетът е демонстриран на летището в Тушино. От 1958 г. Су-7 е пуснат в серийно производство, а модификацията Су-7Б е приета на въоръжение в много страни, включително в държавите от Варшавския договор.

В процеса на експлоатация самолетът нееднократно е подлаган на модернизация. Извършвани са промени в конструкцията на планера, двигателя, въоръжението, бордовото обзавеждане. На базата на Су-7Б е разработен изтребител бомбардировач с изменяема геометрия на крилата (през 1967 г. той е бил показан на въздушния парад в Домодедово).
Описание на самолета. Су-7 е построен по класическа схема със стреловидно крило. То има стрело-видност 60°, а ламинарният му профил е с относителна дебелина около 5%. Тънкото крило с голяма стреловидност налага към външната страна на тялото да се поставят допълнителни горивни резервоари, които с цел да се увеличи скоростта по време на въздушния бой могат да се изхвърлят от летеца. На същите държатели «место резервоарите могат да се окачват бомби или блокове с неуправляеми реактивни снаряди.

Значителната стреловидност на крилото увеличава скоростта за кацане. За нейното погасяване в опашната част на тялото конструкторите поставят контейнер с парашут.

За да може самолетът да каца и да излита на грунтова писта, на една от модификациите, наречена Су-7БКЛ, е монтиран колесник със ски и колела.

С нарастване на скоростта на полета нараства и натоварването на кормилата за управление. На пилота му е трудно да ги управлява, ето защо се използува буетерно управление. Бустерът (хидроусилвателят) е устройство във вид на бутало, което се движи в цилиндър. Той преобразува енергията от налягането на течността в механична енергия, която се предава на лоста във вид на постъпателно движение. Бусте рът от своя страна е свързан с кормилните лостове.

Пилотът придвижва шибъра на хидравличните усилватели. Но за да се създава у него чувство за пилотиране, към лоста за управление и педалите са включени пружинни натоварващи средства. Те имитират натоварване, към което пилотът е привикнал.

Самолетът има херметична кабина. В нея непрекъснато постъпва чист въздух, който се нагнетява от компресора на двигателя. Автомати поддържат температурата и налягането му постоянни. Колко е важно това. може да се съди например от факта, че на височина 10 000 т температура на външния въздух достига до —50°С, а налягането е десетки пъти по-ниско, отколкото на земята.

В кабината има катапултираща гдалка. При необходимост да напусне самолета, когато е във въз дута. пилотът издърпва съответната ръкохватка. Кабината се разхерме-тжзирва автоматично, изхвърля се

движната част на плексигласовия ак. притягат се привързващите ремъци. Произвежда се изстрел и гарутна ракета изхвърля пилота заедно със седалката от кабината. След това автомати разтварят ключалките на направляващите ремъци и седалката се отделя. В зависимост от височината автоматът отваря парашута.

Шасито на самолета е с три стойки.

Двигател:

Сърцето на самолета е г азотурбинният възду шнореактивен двигател АЛ-7Ф-1, конструкция на А. Люлька. Неговият осев деветсте-пенен компресор, на входа със аръхзвукова степен, създава голямо свиване на въздуха и двигателят има голяма теглителна сила при малък разход на гориво, Устойчивостта на работата му на всички височини и скорости на полета се осигурява автоматично.

За пускането на двигателя във въздуха при височинни условия, при ниски температури на земята, а също така за пускането на фор-сажната камера на самолета е монтирана система за подаване на кис-
лород в двигателя. Непосредствено зад двигателя се намира форсажна-та камера. Тя представлява куха тръба със същия диаметър, както на двигателя. Включва се, когато трябва бързо да се набере височина или самолетът да премине на максимална скорост.

За да се намали разбегът на Су-7, при необходимост се използуват стартови барутни ускорители, които за кратко време развиват допълнителна теглителна сила до 3 тона.

Въоръжение:

Според назначението самолетът е въоръжен различно. На него са поставени две ЗО-шш оръдия, разположени в крилата, а под крилата и тялото се оказват неуправляеми реактивни снаряди „въздух — въздух“, „въздух — земя“ или бомби: За да може да се води точна стрелба от оръдията от реактивните установки и за бомбопуска-не от пикиране, самолетът има автоматичен прицел, който работи съвместно с радиолокационен далекомер. Резултатите от стрелбата на оръдията и реактивните снаряди се контролират чрез киноснимачна апаратура.

Самолетът има комплект радио-и приборно оборудване, което позволява да се води бой и да се поразяват цели денем и нощем. Има шест-канална свързочна ултракъсовълно-ва приемно-предавателна радиостанция, автоматичен радиокомпас, станция за защита на опашната част на самолета, „радиоответчик“, далекомер и радиолокационна станция за сляпо кацане. Има автопилот, облекчаващ пилотирането по маршрут, особено в сложни метеорологични условия.

От ляво на дясно, седнали: Крум Луков, Йордан Милев, Аврам Стоянов. 
Прави: Асен Киселинчев, надзирател, Георги Чулев, Кръстен Раковски, Владимир Томов.
Кърджалийски околийски затвор.

Един разказ на Георги Милев (син на Йордан Милев):

— Денят, за който искам да разкажа, беше 16 април 1925 година, четвъртък, преди Великден. И аз като всички деца се събудих с радостно нетърпение: днес се боядисват яйцата. Сетнешните събития обаче нямаха нищо общо с моето момчешко вълнение.

Беше около три часът след обед. Децата от махалата се бяхме събрали на улицата пред дома на наше другарче. В един миг необикновено силен взрив разтърси всичко наоколо. Изплашихме се, но не бързахме да се прибираме. Настъпи необичайно оживление по улиците. Най-напред видях един млад комшия — не знаех името му, но го познавах по физиономия. Беше с окървавено лице и притискаше челото си с кърпа. (По-късно узнах, че този човек е художникът Александър Жендов) Минаваха уплашени, из прашени хора, някои с драскотини или рани, други — превързани с бинтове. Наблизо се намираше складът на търговците братя Паланкови. Забелягах,, че един младеж започна да лепи позиви върху дървената ограда. Дали беше налепил два-три, когато двама конни полицаи се доближиха с извадени шашки и буквално го притиснаха до оградата. Единият замахна и видяхме труп, разсечен на две. А те удряха и удряха. Насъбраха се хора, разпръсваха ги. След минути спря файтон. Свалиха торбата за зоб и напъхаха в нея насеченото тяло. Камшикът на кочияша изплюшя и файтонът изчезна по ул. „Цар Симеон“. Гледката беше страшна. И сега, след толкова години, тя е пред очите ми. Ужасен, побягнах да разкажа на мама. Никой не знаеше какво точно се е случило. След време татко се прибра — напуснал работа в печатницата. Каза, че е извършен атентат в църквата „ Св. Неделя“. Първото му предположение беше, че е провокация: „Сега ще обвинят комунистите и ще искат да се раз-
правят с нас. Положително ще ме арестуват.“ Мама го увещаваше да се укрие за няколко дни. Той решително отказваше: „Това означава, че се чувствувам виновен и че атентатът действително е дело на комунистите.“

Часовете минаваха бавно. Мълчаливо напрежение беше обхванало всички. Стояхме на тъмно. Изпратиха сестра ми и мен да си легнем, но сън не ни хващаше. Скоро тишината беше нарушена от стъпки на много хора по плочника.Скочихме. През перденцето, без да палим осветлението, видяхме, че  дворът е пълен с униформени и цивилни, а срещу прозореца е насочена картечница. Заблъскаха с приклади по вратата. Татко, привидно спокоен, отвори. Нахвърлиха се върху него. Ние заплакахме. Започна обиск. Извадиха и кюнците от печката. Книгите, без дори да ги поглеждат, пъхаха в един чувал. На масата беше „Клетниците“ — и тя отиде в чувала, който никога не се върна. Поведоха татко без всякакви обяснения. След два дни отведоха и брат му Славе, когото вече никога не видяхме. Страшни предчувствия се вселиха в дома ни. Научавахме за все нови и нови арести. Никой не знаеше къде са задържаните. Отпращаха ни от участък на участък с думите: „Тук няма такъв.“ Скоро се разбра, че по-голямата част от арестуваните са в "Обществена безопасност". Не допускаха до тях никого от близките. Събирахме се на отсрещната страна на реката по бул. „Сливница“. Взирахме се с надежда, че ще зърнем нечие познато лице зад решетките. Така — всеки ден, седмици наред. Дежурихме ту аз, ту майка ми, ту сестра ми, често и тримата. Случваше се, макар и рядко, някой от арестуваните да бъде освободен. Цялата тълпа се втурваше към него. Всеки питаше за „своя“ — жив ли е?

След около два месеца, през юни, бях „на пост“ и едва повярвах на очите си: на най-горния етаж, опрян на решетката, видях татко. Не мога да опиша какво ми стана. Помня, че изкрещях силно: „Татко-о-о“, и замахах с кърпа. Сред мно-
жеството той също ме видя и ми махна.

Учениците вече бяха във ваканция и нашето училище „Константин Фотинов“ беше превърнато в затвор. Той не беше така страшен — обикновено след него идваше освобождаване. Научихме, че татко е преместен тук. Сега можехме и по-често да го виждаме. Един ден чухме съседско момиче да вика: „Лельо Кико, чичо Йордан си идва!“

От разказите на татко след време научих какво се е случило. Започнали с разпит и инквизиции. След това го затворили в една стая, където арестуваните били наблъскани като хамсии в кутия. Прозорците нямали решетки, затова били обковани. Всички били нахвърляни върху голия под само с по едно одеяло. При физиологични нужди чукали продължително по вратата и дежурният полицай ги придружавал. Нощем, когато изгаряли трупове в пещите, парното пращяло, в стаите оставали без въздух. Лампите светели цяла нощ. Към един-два часа след полунощ се чувал зловещият вой на „черните камионетки“. В стаята влизали военни и цивилни, всички с домино на очите. Те почти не говорели, само с бича или сабята посочвали този, който трябва да ги последва. Това бил мигът на раздялата. Който излезел, не се връщал. Дошъл ред и на татко. Простил се с другарите си. Двама цивилни го повели. По стълбите към „мазето на смъртта“ срещу тях се задал някакъв полковник (татко разпознал пагоните), също с домино на очите. „Къде?“ Единият от агентите отговорил: „Там.“ Последвал зашеметяващ удар по лицето и кратко разпореждане: „Върнете това куче, искам лично да се разправя с него!“ Върнали го. Вече никой не го потърсил. Кой и защо е спасил татко по този начин — дълги години сме гадали. Явно, че е бил човек, който го е познавал, и то добре. Може би някой съгражданин. „Рано или късно ще разбера кой е. Той ще ме потърси, ще има нужда от мен“ — казваше татко. Но никой никога не го потърси. Може би спасителят му не е вече между живите. Но е спасил един живот.

Някога в повечето села имаше фурни за хляб, откъдето късно вечер или рано сутрин се разнасяше невероятен аромат на току що изпечен хляб. Да, никога няма да забравим този хляб.

Помните ли вкусният и топъл хляб от селската фурна? Беше толкова хубав и ухаеше толкова приятно, че веднага след като попаднеше в ръцете ни, ароматът му ни караше да си отчупим от хрупкавата коричка от единия край и докато се приберем до вкъщи се оказваше, че неусетно сме го преполовили.
Днес да си купите такъв хляб е рядкост. Не само заради това, че ги няма вече старите майстори-хлебари, но и брашната вече не са като от едно време. Просто сортовете пшеница тогава бяха други, а днес за жалост повечето от нас ядем фуражен хляб.

Ето какво споделя един бивш производител на хляб:

Технологията за направа на хляба не е много по различна от тази преди години, но суровините са се променили. Днес основният продукт брашното е почти изкуствен със сух глутен и химии за отпускане при замесване, пшеницата в у нас масово е фуражна, защото е евтина. Добавят се в брашното заместители и така ядем боклуците, а хубавата пшеница заминава за износ, защото е изгодна, сортовете пшеница също са генно модифицирани или подобрени. Оттам идат и болестите – алергии, диабет и кръвно, така че не се заблуждавайте на много малко места може да се намери истинския хляб който го помним всички.

Шепа керемиденочервено, пръснато в зеления скут на долината, заобиколена от могъщите плещи на Балкана — така изглежда от високото Етрополе. Долу, в ниското, градът добива своите реални очертания:

Тихи сенчести улици,спретнати двуетажни къщи,дворове, наметнати с пъстрата черга на есенните цветя,малък уютен площад с неизменната сграда на кметството и пощата, с кафенето си, с пейките за небързащите за никъде старци — гледки, които навяват ласкаво спокойствие и като че ли забавят хода на холеричното ни време.

На пръв поглед малкият град е лесен за „откриване“ — той не защищава тайните си с помощта на огромните мащаби на мегалополиса, с циклопическите си многоетажни постройки. От центъра до старинната часовникова кула се отива с броени крачки, а от там до последните къщи разстоянието е съвсем малко. И въпреки тази урбанистична яснота Етрополе може лесно да събуди у новодошлия тръпка на учудване или възхита — с прекрасната симетрия между дървото и камъка на една съхранена през вековете българска къща, с романтичната сянка на някой стар чардак, осветен от аленото сияние на цветята, с преданията за древни и бурни епохи. Защото в малкия планински град кръстосвали следи на траки и римляни, на гърци и саксонски рудничари, на славяни и прабългари. И в това няма нищо необикновено — Етрополе е един от най-старите миньорски и железодобивни центрове на Балканския полуостров, средище на занаяти и оживена търговия.


НАЙ-ЧЕТЕНИ👇

ПОСЕТИТЕЛИ ГЕДАТ👇

АРХИВ НА САЙТА

Сайта bgspomen.com не разполага с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантира за истинността и, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът й, освен ако не е авторска. Възможно е написаното в някой статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.

КОНТАКТИ: