Някога в повечето села имаше фурни за хляб, откъдето късно вечер или рано сутрин се разнасяше невероятен аромат на току що изпечен хляб. Да, никога няма да забравим този хляб.

Помните ли вкусният и топъл хляб от селската фурна? Беше толкова хубав и ухаеше толкова приятно, че веднага след като попаднеше в ръцете ни, ароматът му ни караше да си отчупим от хрупкавата коричка от единия край и докато се приберем до вкъщи се оказваше, че неусетно сме го преполовили.
Днес да си купите такъв хляб е рядкост. Не само заради това, че ги няма вече старите майстори-хлебари, но и брашната вече не са като от едно време. Просто сортовете пшеница тогава бяха други, а днес за жалост повечето от нас ядем фуражен хляб.

Ето какво споделя един бивш производител на хляб:

Технологията за направа на хляба не е много по различна от тази преди години, но суровините са се променили. Днес основният продукт брашното е почти изкуствен със сух глутен и химии за отпускане при замесване, пшеницата в у нас масово е фуражна, защото е евтина. Добавят се в брашното заместители и така ядем боклуците, а хубавата пшеница заминава за износ, защото е изгодна, сортовете пшеница също са генно модифицирани или подобрени. Оттам идат и болестите – алергии, диабет и кръвно, така че не се заблуждавайте на много малко места може да се намери истинския хляб който го помним всички.

Шепа керемиденочервено, пръснато в зеления скут на долината, заобиколена от могъщите плещи на Балкана — така изглежда от високото Етрополе. Долу, в ниското, градът добива своите реални очертания:

Тихи сенчести улици,спретнати двуетажни къщи,дворове, наметнати с пъстрата черга на есенните цветя,малък уютен площад с неизменната сграда на кметството и пощата, с кафенето си, с пейките за небързащите за никъде старци — гледки, които навяват ласкаво спокойствие и като че ли забавят хода на холеричното ни време.

На пръв поглед малкият град е лесен за „откриване“ — той не защищава тайните си с помощта на огромните мащаби на мегалополиса, с циклопическите си многоетажни постройки. От центъра до старинната часовникова кула се отива с броени крачки, а от там до последните къщи разстоянието е съвсем малко. И въпреки тази урбанистична яснота Етрополе може лесно да събуди у новодошлия тръпка на учудване или възхита — с прекрасната симетрия между дървото и камъка на една съхранена през вековете българска къща, с романтичната сянка на някой стар чардак, осветен от аленото сияние на цветята, с преданията за древни и бурни епохи. Защото в малкия планински град кръстосвали следи на траки и римляни, на гърци и саксонски рудничари, на славяни и прабългари. И в това няма нищо необикновено — Етрополе е един от най-старите миньорски и железодобивни центрове на Балканския полуостров, средище на занаяти и оживена търговия.


Произвежда до 1990 година:

МАШИНИ И СЪОРЪЖЕНИЯ

ЗА МЕХАНИЗАЦИЯ

НА ЖИВОТНОВЪДСТВОТО

И ДРУГИ СЕЛСКОСТОПАНСКИ

МАШИНИ:

•ТРАНСПОРТЬОР ЗА ОБОРСКИ ТОР •ЕДНОЩАНГОВ ТРАНСПОРТЬОР • ЗЪРНОСУШИЛНИ ЗСЛ-100 •САМОХРАНИЛКИ ЗА ПОДРАСТВАЩИ ПРАСЕТА •САМОХРАНИЛКИ ЗА УГОЯВАНЕ НА СВИНЕ •ВЕРИЖНО-ТРАНСПОРТНИ ХРАНИЛКИ ЗА ПТИЦИ.


Какво е Сухиндол без грозде, слънце и вино? Отколе, та до днес е така. И всичко започва от сухин-долската гъмза. На улицата с таково име живее Кина Гърбова. Убедена е — шансът променя живота на човека из основи. Вярвам й — срещала го е два пъти. Първо, родена е на 9 септември 1944 година. Второ, връстничката на свободата олицетворява свободния труд върху банкнотата от два лева, която края до 80-те години беше в обръщение

Девойката от двулевката разказва:

— Бях шестнадесетгодишна, ученичка в гимназия. Дойде фотографът Льчемир Чаръкчиев, избра мен и още три момичета. Беше по гроздобер, прави ни снимки в лозята. На следващата година през февруари се омъжих, а когато смениха парите през януари 1962 година, дъщеря ми беше на десетина дена. Върна се свекърът, носи няколко двулевки, хвърли ги в кошчето и вика: ..Вземи, да имаш майка си за спомен.“ Колкото го разбра малката, толкова и аз! Събра се целият род, гледат двулевката, гледат мене, гледат снимката на стената. Едните викат: „Бе тя ще да е“, другите не вярват: „А-а, не е.“ Пък то съм си аз, само дето снимката ретуширана. После научи целият град, даже и име ми измислиха „Кина— двата лева", някои пък завиждаха:

 „Че защо да е тя, друга няма ли?", но то без това не може. Всичко това щеше да си остане нашенска, сухиндолска история, но към 1975—1976 година градът взе да позамира, младите почнаха да бягат. По-рано гимназията — тясна за учениците, грозде — за износ, стотици хора из лозята по гроздобер. Сега гимназията я закриха, гроздето само за промишлени технологии, а между две преброявания градът намаля с 1000 души. Нашите хора решиха пак да се заговори за града, обадиха се тук-там и журналистите дойдоха. Тогава работех във Винпрома. За търговски сделки идваха французи, германци, англичани, американци. Като разбраха, че съм изобразена на банкнотата, много се чудиха. „При нас на парите политически личности и крале, а у вас — работничка!" Започнаха да прииждат писма от цяла България, някои не вярваха, други искаха срещи.

Цялата тази шумотевица нито ме е потискала, нито ме е издигала. Работих във Винпрома, в РПК, в детската градина. Знам едно — всичко се изменя, не съм вече на 16 години и внуци имам, животът си върви и трябва да го живееш достойно с труда си. Двата лева са само епизод, вярно, хубав, но със спомени не се живее.

В семейството, на работа, покрай внуците — така минават делниците  на момичето от двата лева.



След доста години години на Зарезан в Сухиндол отиушъл фотографът Любомир Чаръкчиев, видял Кина Гърбова и не можал да я познае. Посочили му я негови приятели. Той е автор на 26 изложби,неговата снимка „Златен дъжд" е отличена със златен медал през 1970 година в България, със сребърен в Гърция и Япония, участвува в Лондонския салон на фотографията. През 1967-а печели първа награда на фотоконкурса на вестник „Правда“. Има над 50 фотографски години зад гърба си. Вероятно затова смята снимката на гроздоберачката също за епизод и казва: „Снимка със снимка не си приличат.“

Фотографът:

— Аз съм доайен сред фотографите, които се свързаха със земята и селското стопанство. Когато постъпих в Държавния фотоархив, бях най-младият. Другите се определиха — кой към театър, кой към балет, кой към художествената фотография. За мен остана селското стопанство. И все тичах — къде има най-едри домати, коя е героинята на социалистическия труд, къде ще започне най-напред жътвата. Сухиндол го знаех отдавна, имах много приятели там, често съм бивал по Зарезан. Не е като сегашния! Тогава излизала по 600 души, всеки с бъклица заница, а отгоре печена кокошка, каруците се строяваха като на парад, всяко семейство изобразяваше някаква сцена от лозарския живот, после започваше ръченицата — от Върбака, та чак до града — шест километра. Запомних завинаги този празник и реших да направя снимка на „богинята на Сухиндол“. Помогна ми директорът на гимназията. Една сутрин в осем часа сред лозята докарахме ученичките от горните класове. Строихме ги като войници, над 200 човека. На първи преглед останаха 50, после 20, накрая 4. Сред тях беше и Кина. Чарът й е в усмивката и тези трапчкнки на бузите. После с тази снимка спечелих първо място на фотоизложбата в ГДР. На следващата година представителна комисия от Българската народна банка прегледа снимки от всички фото центрове в страната. Така моята снимка послужи за образ на двата лева — защо точно на тях? Открай време сухиндолчанинът е казвал: „Грозд, дето е два да стане, лев, дето е — на два да се обърне.“

Бляскавият днес хотел „Империал“  част от ваканционния клуб „Ривиера“, някога е бил почивна база на правителството на НРБ „Дом № 7“. Ваканционната постройка приютяваща най-висшият ешелон на властта е завършен през 1976 г. Там са почивали само най-висшите служители на Министерския съвет и техните семейства, както и високопоставени чуждестранни гости на БКП. До 1989 г. достъпът до него е бил забранен за простосмъртни.

„Слънчев ден“ се намира в най-северната част на курорта Свети Константин /преди Дружба/ и представлява затворен комплекс от 4 хотела (бивши почивни бази на ЦК на БКП). Най-големият от тях е „Палас“(белият хотел вдясно на снимката). През социализма се води Дом № 6 и там са отсядали само членове на ЦК и чуждестранни гости на БКП. В останалите 3 почивни дома та,м са имали достъп всички служители на ЦК, вкл. готвачи, чистачи и шофьори. 

Екипажът на „Союз ТМ—5": от ляво на дясно българският космонавт-изследовател Александър Александров, командирът на кораба Анатолий Соловъов и борд-инженерът Виктор Савиних


Свидетели сме на втората българо-съветска космонавтска мисия през последното десетилетие. Любителите на статистиката ще отбележат още един факт: 18-ата космическа страна в списъка на ООН, шестата в света със свой космонавт и третата, която изработва храни за Космоса.България пета поред (след СССР, САЩ, Франция и ФРГ) изпрати в около-земното пространство своя втори представител. За ентусиастите от програмата ИНТЕРКОСМОС полетът на новия съвместен екипаж А. Соловьов, В. Савиних и А. Александров е не само поредният етап от осъществените през последните две десетилетия множество изследвания и експерименти на непило-тирани и пилотирани космически апарати.


Проектът „Шипка“  е и достоен пример за международно обединение на идеи, възможности и умения в мирното изследване и използване на космическото пространство, за решаването на отговорни задачи с общочовешко значение.Както вече знаем, комплексната, богата и разнообразна научно-техническа програма на полета предвижда изпълнението на 46 експеримента в областта на космическата физика, дистанционните методи за изследване на Земята от Космоса, космическото материа-лознание и космическата биология и медицина* За тяхното осъществяване са изработени 9 оригинални български апаратури. Дело на учени от академични институти и от висши учебни заведения, на специалисти от различни научни и практични области от цялата страна, тези уреди са и своеобразен залог за сегашните и бъдещите възможности на нашата съвременна електроника и машиностроене.

НАЙ-ЧЕТЕНИ👇

ПОСЕТИТЕЛИ ГЕДАТ👇

АРХИВ НА САЙТА

Сайта bgspomen.com не разполага с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантира за истинността и, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът й, освен ако не е авторска. Възможно е написаното в някой статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.

КОНТАКТИ: