Напусна ни изпълнителката на „Пусть всегда будет солнце!“

Тамара Миансарова – руската естрадна певица, известна с изпълнението на популярната песен „Нека винаги да бъде слънце!“ („Пусть всегда будет солнце!“), почина на 87-годишна възраст, съобщава вестник „Коммерсант“.

Миансарова e издъхнала в късните часове на сряда, 12 юли, в Москва.
„Тя бе хоспитализирана на 6 юли с пневмония“, информира съпругът й Марк Фелдман, пише Блиц.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

ДС осуетява атентат над мавзолея по време на манифестация през 1956 г.

В края на август 1999 г. цяла София, а може би и цяла България бяха настръхнали. Правителството на СДС реши да взриви бившия вече мавзолей на Георги Димитров. Сградата, която над четири десетилетия е била дом на най-скъпия покойник почти десетилетие след падането на комунистическия режим стърчи поругана и изпразнена от съдържание.

На 18 юли 1990 г. правителството на Андрей Луканов изважда мумията от обиталището й и я погреба в „Орландовци“. Оттук започна истинската битка за съдбата на сградата. Защитниците на правото на нейното съществуване лансират всякакви идеи – от художествена галерия или пантеон на загиналите във войните софиянци до дискотека. И така – цели девет години. Когато все пак надделя позицията, че под каквато и форма да остане да съществува бетонният куб в центъра на София, той ще си остане символ на тоталитаризма и място за носталгични комунистически сборища. И затова трябва да бъде разрушен. Властите се опасяват от безредици и провокации. И затова избират за разрушаването „мъртвото“ отпускарско време.

Самото разрушаване донася не малко конфузии за изпълнителите. Защото отне 7 дни – повече време, отколкото е било нужно за построяването му.  Този чисто технически гаф и до днес не е забравен и буди присмех у много хора. Първият взрив бе в 14,37 ч на 21 август 1999 г. Последните отломки са извозени в късния следобед на 27 август. Оказва се, че през 1957 г. и през 1978 г. сградата е била укрепявана допълнително и пригодена за противоатомно скривалище.
Малцина обаче знаят, че в най-новата ни история има един дързък терористичен опит срещу монументалната сграда. Той обаче остава скрит за широката публика.

През 1956 г. антикомунистът Стоян Зарев сериозно подготвял взривяването на Мавзолея по време на една първомайска манифестация. Бомбите с часовников механизъм е трябвало да избухнат, когато на трибуната са най-важните личности в държавата и партията. Така пред очите на хиляди хора е трябвало да загинат членовете на Политбюро, министри, генерали. С тази си постъпка Стоян Зарев-Тони е искал да привлече вниманието на световните медии към себе си. Смятал е, че терористичните актове са напълно нормални в борбата с комунизма. Той е успял да привлече към тая група още 14 души. Освен Мавзолея Зарев е планирал да взриви и пет важни министерства. Групата среща трудности в изпълнението на плана и много се забавя. Конспирацията е разкрита. През  февруари 1960 г. Държавна сигурност осуетява замисъла на заговорниците и задържа терористите.

Източник:Марица

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Войници от царската армия бягат при партизаните през 1943 година

В дни на най-голямо напрежение, когато умората и гладът ни измъчваха и у някои настъпваше униние, случваше се да получим някоя радостна новина, която ни ободряваше. С чувство на дълбока радост и с голям възторг бойците и командирите от нашата бригада посрещнаха съобщението за формирането в района на гр. Лебане, Сърбия, нова бригада от войници, избягали от царската армия, получила името „Георги Димитров“. Основата на тази бригада бяха войниците от една дружина на 123-и сливенски полк, която след попълването си в Сливен през декември 1943 година била отправена за окупация в Лебане.

В състава на тази дружина били мобилизирани като офицери и школници другарите Атанас Русев, Киро Игнатов, Въльо Вълев, Димитър Баев, Йордан Йорданов, Иван Маринов и др., които по зова на партията за работа всред войската още с влизането си в казармата започнали да издирват прогресивните офицери и войници. За кратко време им се удало да привлекат на своя страна десетки организирани и неорганизирани младежи.

В Лебане другарите Игнатов и Русев установили контакт с югославските партизани и уговорили с тях времето и начина на присъединяването на дружината.

Един ден командирът на дружината заминал в отпуск и фактически ръководството на дружината останало в ръцете на нашите хора. Използувайки това благоприятно обстоятелство, другарите Игнатов и Русев създали изкуствена обстановка, която уж изисквала отправяне на дружината в акция срещу една сръбска бригада. Тази бригада се намирала в село Прекупчелица. Получили разрешение, другарите отправили дружината в указания район, където, вместо да влезе в бой с партизаните, се присъединила към тях. Тук в присъствието на много селяни от околните села станало тържественото й формиране в бригада „Георги Димитров“.

Бригадата се състоеше от два батальона и наброяваше около 250 души. Интересно е да се спомене, че когато другарите Игнатов и Русев обявили преминаването на дружината на страната на партизаните, от страна на войниците не се обявил против нито един, а между офицерите се намерили само трима души. Това положение до голяма степен благоприят-ствувало за единството в бригадата и за нейната боеготовност и боеспособност. Участвувайки в десетки боеве срещу немски и български части самостоятелно и съвместно със сръбските партизани, бригадата си извоювала огромен авторитет. Болшинството от офицерите и войниците виждаха в лицето на другарите Русев, Игнатов, Вълев, Баев, Йорданов и Маринов истински народни командири и бяха готови да изпълнят всяка тяхна заповед.

Като получихме това радостно съобщение, ние бяхме уверени, че след тази дружина ще има още много, които ще преминат на наша страна, защото комунистите бяха навсякъде и работеха неуморно за претворяване директивата на партията в живо дело.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Стара Загора:Окръжен Народен съвет

ОКРЪЖЕН НАРОДЕН СЪВЕТ (Площад на свободата). Министерството на правосъдието построява сградата за съдебна палата по проект на проф. арх. Загоров. Завършена е през 1943 г. и е типичен представител на конструктивизма и функционализма, характерни за немската архитектура през тези години.

През 1968 г. е надстроен още един етаж и на входа е поставена бетонна козирка. Благоустрояването пред входа е направено през 1975 г.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Донаборник носи Тапа от морков пред военната комисия. Това бил тайният знак, че иска да стане барета..

За днешните младежи военните комисии са само екзотика от едно отминало време. За нас обаче, децата на соца, те бяха съвсем реална и болезнена действителност. 

Ще ви разкажа за една комична случка, която е най-яркият ми спомен от тези комисии. Беше една от първите ми донаборни комисии. Отидох заедно с двама приятели, Чворко и Пеци. Пеци беше опортюнист, винаги готов за глупости, а Чворко беше идиот. Затова с Пеци решихме да вкараме Чворко в приключение. Знаехме, че няма да е трудно да го навием – винаги ни се връзваше. Убедихме го, че единствения начин да влезе при баретите – а на него това му беше голямата мечта, да стане барета – е да покаже на комисията колко твърд и непоколебим е по отношение… на педерастите(тогава нямаше още гейове в България, само педали, манафи и обратни). Тогава от тия комисии до голяма степен зависеше къде ще те разпределят да служиш (ако си нямаш връзки). Обяснихме на Чворко, че трябва да носи „тапа“. Тапа от парче от морков. Това бил тайния знак, че иска да стане барета. За един момент Чворко като че ли бе на път да провали нещата, замисли се… Но само за минута, а после каза „Еми добре. Много искам да стана барета, ще го направя“. Сутринта се събрахме за комисията и първото нещо, което направихме с Пеци, бе да проверим дали Чворко си е сложил морковената тапа за барети. Влязохме в кенефа на училището заедно с приятеля ни и го накарахме да се наведе със свалени гащи. Не знам как се сдържахме да не изцвилим от смях с Пеци. Много трудно беше. „Да, ти определено не си гей и сега всички ще го разберат!“ – каза със сериозен глас Пеци, а аз трябваше да вляза в една от кабинките, защото повече не издържах. „Ама ме боли. Дано си струва“ – пооплака се Чворко. „Целта оправдава средствата. Без болка няма победа!“ – Пеци беше пълен с подобни мъдрости като лайно с витамини, както гласеше старият соц лаф.


Комисията започна. За онези от вас, които не знаят какво представлява донаборната военна комисия, ще опитам накратко да разясня. Провеждаха се всяка година в края на лятото или началото на есента, в училищата, защото там имаше необходимото място и инфраструктура от множество стаи, така да кажем. На 2 етажа, обикновено, се разпределяха по стаи всички видове лекарски кабинети. Болшинството лекари бяха от военна болница и други подобни учреждения. Внасяше се необходимата апаратура по стаите и прегледите започваха. Минаваше се в група от по 5-6 човека от стая в стая, съответно от един лекар на друг. В началото на маршрута имаше закачалки, където се събличаш по бельо, взимаш си медицинския картон и зеления паспорт (ако вече имаш, ако не – лична карта) и тръгваш. С Пеци бяхме в една група, а Чворко беше в предходната. Цяла сутрин с Пеци се подхилквахме и ръчкахме доволно в очакване на голямото шоу. И ето че групата на Чворко влезе в стаята с вътрешния преглед, където ти разтваряха бузките. По филмите дават как бъркат, но всъщност само оглеждаха. Нашата група чакаше реда си отвън. С Пеци надничахме на пръсти от вратата, но имаше параван и нищо не се виждаше. Изведнъж се чу вик:
- Какво е това бе?!

Настъпи гробна тишина. Чуваше се само едва сдържаното, полуистерично хихикане, което идваше от мен и Пеци. От вратата изхвърча един от докторите. Лицето му беше пламнало. След него се появиха Чворко и един военен, който шибна един зад врата на приятеля ни и го подкара след доктора. С Пеци вече се смеехме на глас. Чворко ни хвърли озадачен поглед. Той май още не разбираше какво става и как сме го наредили. Докторът се спря по средата на коридора и се обърна към нас:
- Смешно ли ви е? Що направо не си изберете едно от трите: Грудово, Елхово или Звездец, а? А-а, вече не се смеете?! Заради такива като тоя хубавец и като вас българската армия вече не е това, което беше! Някога английските офицери ни сочеха за пример заради дисциплината и боеспособността на армията ни. А сега? Не ви е срам!...

Да, Грудо-Елхово-Звездец не беше смешно. „Триъгълникът на смъртта“ за донаборниците…
По-късно Чворко ни разказа, че го завели при началника на военно-полевата болница, както се водеше тая комисия. Някакъв беловлас академик или професор от Военна болница. Той го разпитал за предмета вътре в тялото му и Чворко чистосърдечно му признал защо си го бил сложил. Чворко просто отчаяно искаше да бъде барета! Но с такива приятели като нас, стигна само до поделението на ракетните войски в с. Горна Малина. Чворко и ракети! Това също си беше голям майтап.
/Авторски текст www.bgspomen.com/

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Как живяхме ние,децата на 80-те:Една тънка струна по лирата на сладките спомени

Конкретен период: 1980-1989. Много често е ставало дума за това, че ние, децата на социализма, имахме други игри. Ние наистина не се прибирахме вкъщи. Родителите ни трябваше да се показват по няколко пъти по балкони и прозорци за да ни викат.  Много модерни бяха свиркащите сигнали, както между родители и деца, така и между отделни квартални банди. Костваше ми много време и усилия докато успея да се науча да свиркам с пръсти. Сериозно умение за едно дете по онова време . 

Съвременните малчугани имат хиляди страхотни компютърни игри, ние имахме стотици страхотни улични игри. Това бяха велики игри, чак не мога да повярвам, че на днешните деца не съм им интересни и никога не са ги играли. Фишки, топчета, стражари и апаши(стените на блоковете, тротоарите и улиците бяха изрисувани с разноцветни стрелки), жмичка, ръбче, мач, хокей през зимата, водни регати( когато се спукаше тръба пред някой блок, се състезавахме във водните улеи покрай тротоарите със собственоръчно изработени лодки от лъжички за сладолед - голямо търкане падаше по бордюрите), Седморката на Блейк, Междузвездни войни… Междузвездни войни! Зачудих се как точно да го категоризирам: като най-значимото събитие в художествено-творчески план за няколко поколения деца от соца, като най-великият филм за всички времена или просто като най-значимото събитие изобщо в социалистическото ни детство. Според мен последното е вярното, защото в момента, в който излезеше някой от епизодите по кината и нашия свят тотално се превръщаше в Междузвездни войни.

Живеехме, дишахме и сънувахме междугалактически битки, Люк, Бен, принцеса Леа, Хан Соло и Чуи. Дарт Вейдър! Не спяхме за да се редим от ранни зори по километрични опашки на касите на кината(обикновено първо го пускаха в кино „Сердика“) за да си вземем билети, както за себе си, така и за всички приятели в квартала. Нямаше дете, което да не е гледало всеки епизод от трилогията поне по 3-4 пъти. А имах приятели, момчета и момичета, които го бяха гледали по 20-30 пъти. Невероятен феномен! Не бяхме виждали подобно зрелище, подобна завладяваща фантазия, толкова съвършени аудио и визуални ефекти, такъв мащаб и размах на действието, толкова готини герои – караха те безусловно да се влюбиш в тях, както добрите, така и лошите. Изумително! Абсолютно завладяващо! Просто прекрасно!

Този филм беше почти като юношеско влюбване, с целия този трепет на очакването, пеперудите в стомаха, неистовото желание да бъдеш с него и да споделяш всеки аспект от същността му... Изработвахме корабите на империята и бунтовниците от стириопор и бяхме толкова добри, че се получаваха почти едно към едно. След това си организирахме космически битки. Знаехме всяка подробност за филма. Познавахме в детайли всеки артист. Попивахме всяка информация, която успееше да премине през ситото на соц-цензурата, като малки гъби. Събирахме снимки, плакати, играчки, значки, сувенири. И разбира се, разигравахме всяка сцена от филма по всевъзможни начини. Благодарение на този филм станах фен на научната фантастика. Благодарение на този филм и до сега съм луд по науката. Благодарение на този филм израснаха няколко поколения идеалисти и мечтатели с добри сърца. И не само в социалистическа България. Никога не е имало и няма да има подобен феномен. За нас този филм беше жадувано и прекрасно бягство от сивичката действителност, в която живеехме. Но пък винаги си намирахме достатъчно цветни, и интересни забавления и никога не скучаехме. Защото въображението ни работеше с пълна пара. Защото знаехме как да играем. 

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ