Ексклузивно: В гроба на Тато лежи... негов двойник!

Баш скулпторът Величко Минеков измайсторил първия паметник на Тато в Правец и надгробните паметници на Мара Малеева и Людмила Живкова

На 9 август се навършват 12 години от смъртта на човека, управлявал България цели 35 години "со кротце, со благо и со малко кютек". Никой не вярваше, че Тодор Живков ще се пренесе толкова "рано" в отвъдното, защото приживе той обичаше да се фука с предците си, които често прехвърляли стоте. Според негови бивши приближени точно това му изяло главата... Ако се беше преструвал на болнав и немощен, той можел да изкара още няколко спокойни години на кормилото на държавата А така, пращящ от здраве, при това от сой на дълголетници, никой нямал търпение да го чака да умре, та чак тогава да сдаде властта. Бившият Първи издъхна месец преди да навърши 87 години. Преди това той се лекува 27 дни в Правителствена болница. В последния му път го изпратиха целият клан Живкови в пълен траур, бившият член на ЦК на БКП Йордан Йотов, негов земляк, както и част от тогавашните БСП лидери.

Тато бе погребан на "правителствения" 10-и парцел в Централните софийски гробища. 

Най-любопитното е, че родната къща на Тодор Живков, която си остава главната туристическа атракция в балканската паланка, е превърната в... кръчма. Постройката на бившата улица "Маруца Живкова" е скромна, с почти запазен възрожденски стил. Но около нея се шири луксозен туристически комплекс с претенциозното лого "Клуб "Правец". Преди години, когато Тато за пръв път напусна "Секвоя", за да посети родното си място навръх 24 май, култът към него беляза своя бум. Тогава портретите му се харчеха между 100 и 200 марки. А в лъскавия бар "Роко" в центъра на Правец над главата на барманчето висеше ликът на Първия, увеличен многократно. Между живите беше и бившата камериерка на Живков - баба Цоца, която преди 10 ноември въртяла цялото домакинство на станция "Чавдар". Там Тато пирувал със свитата си, за всяка трапеза се колели прасенца сукалчета, а пък животът в Правец бил "пей, сърце". Баба Цоца понякога даже... преспивала в покоите на Тато. По думите й той много обичал хубавите булки. "Па у това е убостта на живота", каза бившата ВИП икономка. Днес всичко това е вече история. На 10-и парцел в Орландовци, където са струпани покойниците от клана Живкови, положението е доста по-различно. Гробовете на Людмила и Тато бяха осквернени от вандали. И докато човекът, отчупил парченце от бронзовия нос на "дамата с тюрбана" в средата на 80-те, бе заловен и набързо осъден на смърт, то крадците, отмъкнали буквите от надгробната плоча на Първия, потънаха вдън земя. Впрочем автор на надгробията е "придворният" скулптор на височайшето семейство проф. Величко Минеков. Той си спомня, че когато починала Мара Малеева, Людмила Живкова му възложила лично да направи надгробен паметник на майка й. След нейната кончина го извикали в ЦК и Милко Балев му казал: "Величко, тъй като предстои годишнина от смъртта на Людмила, има решение да се направи паметник. Решихме на теб да го възложим". Маститият скулптор изработва и първия паметник на Тодор Живков в Правец. Тази задача също му била спусната "отгоре". А понеже предстояло и посещение на Брежнев у нас, неговият колега Валентин Старчев бил удостоен с височайшата поръчка да измайстори паметник на съветския генсек, който се кютна в алеята зад паметника на Съветската армия в София.

Малко след погребението на бившия Първи сред народа и в медиите плъзнаха куп слухове и легенди

О.з. полковник от УБО, пожелал анонимност, хвърли бомбата, че някой е "помогнал" на Тато да се пренесе на оня свят. "Дълбоко се съмнявам, че Тодор Живков си замина от естествена смърт", заяви бившият кадър на УБО. Дълги години той бил в близкото обкръжение на Първия и много добре познавал здравословното му състояние и дълголетния му правешки корен. "Някой, но това не е медицинско лице, е помогнал смъртта да настъпи по най-бързия начин. В лабораторията на УБО имаше суперефикасни медицински средства, които можеха за кратко време да ускорят до смърт иначе традиционни болести, с които може да се живее дълго. Така например едно нищо и никакво хапче, пуснато незабележимо в чашка кафе, само след 3-4 часа предизвиква стопроцентов инфаркт...", разкри човекът от "гвардията" на Тато. Ако се вярва пък на щатния сътрудник на Второ главно управление на МВР - някой си Д.М.,

Живков изобщо не е умирал през 1998 г., а се покрил в Швейцария. ДС служители го прехвърлили там в пълна секретност. Тато се настанил при брат си Христо и заживял като суперзаможен рентиер. Защото заедно с него към швейцарските банки "пътували" и авоарите му в размер на 270 млн. долара. Според тайнствения разузнавач в гроба на Първия лежал... неговият двойник. Той се казвал Павел Димитров. Бил роден през 1912 г. и работил като стоковед в СО "Технснаб" в Шумен. През 1981 г. бил вербуван от Шести отдел на ДС заради удивителната прилика с "първия партиен и държавен ръководител". На 24 април дубльорът на Тато "загива" при пътен инцидент в отсечката между Троян и Тетевен при загадъчни обстоятелства.

Автор и снимка :Виктор НАУМОВ /Блиц/

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Любопитни подробности за Самарското знаме, които всеки Българин трябва знае!

През 1877 г. на официална церемония до град Плоещ, Румъния, изработеното в руския град Самара знаме е връчено на Трета дружина от Българското опълчение с командир подполковник Павел Калитин.

Създаденото от монахини знаме първоначално е било предназначено за Априлското въстание от 1876г., но по решение на местната власт в Самара е предадено година по-късно на Българското опълчение. На специална церемония в Плоещ на 6-ти май по стар стил (18-ти по нов) делегация от руския град тържествено връчва трикольора в червено, бяло и синьо на Трета опълченска рота с командир щабс-капитан Попов и Трета дружина, предвождана от подп. Калитин. За знаменосец на новия флаг е определен Антон Марчин. Знамето е заковано на дръжката със златни пирони, последният от които е поставен от старият поборник и войвода дядо Цеко Петков.

Връчването на Самарското знаме на Българското опълчение в Плоещ; Николай Дмитриев-Оренбургски
Знамето участва в сраженията край Стара Загора, където последователно загиват трима знаменосци. При риска флагът да бъде пленен, командирът подп. Калитин героично жертва живота си, за да не попадне знамето в ръцете на врага. Изнесено е от бойното поле след свиреп ръкопашен бой от спонтанно формиралата се Знаменна група и в последствие участва в битките при Шипка и Шейново.

Днес оригиналното Самарско знаме може да бъде видяно в Националния военноисторически музей, където то се съхранява при специални условия от 1946г. насам.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Призрачните изоставени ЖП Гари на северозапада...

София. 22:30 часа. Централна жп гара. Обикновена делнична вечер, в която се налага да пътувам с нощен влак към родния град. Причината да направя този нечовешки избор е, че изпуснах всякакъв друг вид транспорт, защото бях на работа, но пък си обичам работата и това не ми пречи. Е, ето сега ще почивам четири дни и се прибирам във Видин.
Началото е традиционно – билет от касите. Очевидно късно вечер остават само две работещи каси, пред тях традиционно се вият опашки, а касиерките отвътре, сякаш затворени в аквариум след грандиозния ремонт на гарата, традиционно те посрещат с отношение и поглед, като че ли ти казват „и ти ли бе?!“.
Купих си билета с едва ли не чувство за вина, че съм се появил толкова късно пред „нейно величество“ Касиерката. Отивам към заветния коловоз 6-ти – запад, където е композиран влакът ми. Качвам се на ескалатора и показвайки се на перона, едва доловимо в далечината виждам нещо мръсно, ръждиво и приличащо не на влак, а на музеен експонат от преди векове. Така изглежда влакът за Видин, който да вметна, е международният влак за Будапеща, но все още известен като „мазния влак“. Е, съответно в ума ми минава пак онази мисъл „Яснооо… пак ще ходя пеша до Своге“. Влакът отново е в края на перона. Много пъти съм се чудил дали хората над 70 изобщо стигат до него, но това е друга тема.

Качвам се в последния вагон. Най-удобен след ходене почти километър със сак в едната ръка и чанта с лаптоп и техника в другата. Вътре моментално ме блъска атмосфера като от сауна, но с традиционния аромат на БДЖ. Мрак, жега и почти не е останал кислород. Пет минути в тази обстановка и човек може да колабира. Отварям всички прозорци на вагона, а отвън влиза звук от отдавна забравена ретро чалга, но акапела. Някой пее… или поне се опитва, но упорито. Така три перона на гарата получават озвучение.

И така… сядам на мястото до прозореца след стабилно проветрение, вадя слушалките и изчаквам определения по разписание 23 часа, за да замина за Видин. Не след дълго гласът на гарата надвиква музиката в ухото ми и чувам „Международният влак за Мездра, Бойчиновци, Брусарци, Видин и Будапеща ще замине с 5 минути закъснение!“. А от вагона глас отговаря „Добре, че не е с 5 часа!“.23:07 часа влакът тръгна! Мимолетна радост и успокоение, че все пак ще се прибера до Видин. Накратко ще Ви кажа, че спирахме на още три следващи гари, където изчаквахме между 5 и 10 минути, но който пътува често с БДЖ, знае за какво говоря. Пътят до Мездра почти го проспах, но на престоя в железничарското градче пуших една цигара до влака и се разсъних. Да поясня, че там преместват машината и има около 20 минути престой. От Мездра до Видин, т.е. следващите 3 часа от нощното пътуване не спах, а гледах… и то какво ли не!
Пътувам често с влак, но през деня. Този път минах същия маршрут, но в тъмната част на денонощие и всичко изглеждаше сякаш пътуваш към Ада и не само защото е нощ.


Веднага след Враца се позиционирах на прозореца и започнах „детективско“ наблюдение. Излизайки от града под Вола, влакчето ни попадна в тунел на мрака. Почти никъде нямаше светлинка, камо ли светла част. Установих, че нощно време Северозападът е сякаш декор за филм на ужасите. Сградите на гарите, повечето от тях полуразрушени, са мрачни, тъмни, с падащи мазилки, изтрити букви на имената, обрасли с всевъзможна растителност. Тук-там една едва светеща крушка, вероятно от 50 вата, дава светлинен сигнал, че има живот тук. От сградата, сякаш от скривалище, излиза „началник-гара“ за да посрещне и изпрати влака и отново влиза в полусветлата стаичка.

Има и гари, където никой не излиза. Една от тях е гара Макреш. Намираща се в дълбокия Северозапад, само на 35 километра от Видин, гарата прилича на селска вила на семейство Адамс. Там отдавна никой не слиза и никой не се качва. Влаковете спират като сираци пред паметна плоча на родителите си, за да отдадат едва ли не почит с минута престой в памет на някогашната красива, бодра и жива гара. Сега, посреднощ, само една бяла лампа виси над табелата, склонила крушка в знак на умиление.
Приближавайки Видин, установявам, че железният път на мотрисата ни е сякаш пътека към гробищницата на БДЖ. Свирещият началник, вдигащ зелената палка за пускане на влака, го няма и на гара Жеглица, не се показа и на гара Синаговци-Гурково, не излезе и на гара Слана бара. На тези места едва видях полусрутените сгради, които нямаха прозорци вече, камо ли стъкла, а на последната церемониално на вратата имаше израснало дърво, сякаш увековечило началника на пост.

Ясно е, че тези трагични картини не са от сега. Години вече е така. Но през нощта те изглеждат зловещо, но и носталгично. Карат пътника от влака да се замисли не само за живота преди, но и за живота сега и да си каже… „,Е, нема такава държава“.
Несъмнено много неща има да свърши БДЖ преди да стигне до гарите Макреш, Жеглица, Слана бара… и още много знайни и незнайни вече подобни гари в нашата малка, но красива родина. Тук възниква и въпросът има ли смисъл да се реставрират? Има ли кой да се качи от тях или да слезе по тези места? И така отваряме една нова тема за нас, българите, питаме се къде сме, защо избягахме, защо останахме…?
Извода го оставям на Вас! А аз слизам на видинската гара, защото е вече 4:20 часа сутринта. Пристигнахме по разписание. Прибирам се у дома. Умислен. До следващата среща с призрачните гари…!

Автор: Петър Антонов eurocom.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Уникална видео разходка из черноморието ни през 1981 година

Българското Черноморско крайбрежие започва от нос Сиврибурун при държавната граница с Румъния и завършва при устието на Резовска река при границата с Турция. 

Дължината на крайбрежието е 354 км (200.167 километра по дъгата на земния сфероид), от които 200 км (120 мили) представляват плажна ивица, покрита с пясък.Физикогеографски, зоната обхваща крайбрежието, включително и част от шелфа и сушевата ивица, която има ширина от 10 до 40 – 50 км съответно в зоната на Балкана и на Странджа.

Северното крайбрежие е завършекът на Добруджанското плато, което в северната си част е с стръмна брегова ивица. При Дуранкулак и Шабла има обширни пясъчни плажове и няколко крайбрежни езера, при Тюленово, Камен бряг и нос Калиакра брегът е стръмен, образуван от червенообагрени твърди сарматски варовици и конгломерати, които се спускат 70 метра надолу до морето. Край Балчик и Каварна, варовиковите скали се прорязват от гористи долини. Релефът на крайбрежието около курортите Албена и Златни пясъци е хълмист, с типично изразен свлачищен, стъпаловиден характер. Лонгозните гори при устието на Батова река бележат началото на Франгенското плато. На юг от Варна са характерните за северната част лонгозни гори, особено гъсти край устието на река Камчия.

Видео

Устието на Резовска река дели българското от турското Черноморие
Стара планина потъва в Черно море при нос Емине, разделяйки условно бреговата ивица на южна и северна част. Южното крайбрежие е познато с неговите широки и дълги плажове за разлика от северното, което има по-скалист релеф.

В български териториални води се намират пет Черноморски острова:

Света Анастасия (старо име Болшевик) – площ: 0,222 км2  / 8,5 дка
Св. Иван – площ: 660 декара
Св. Петър – площ: 4 – 5 дка
Св. Кирик и Юлита (старо име: Св. Кирил) – площ: 82,589 дка
Св. Тома (известен още като Змийски остров) – площ: 3 дка  / 10 дка 

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

„Най-лошата демокрация е много за предпочитане пред най-добрата диктатура.” Руи Барбоса, „Писма от Англия”

Напоследък все по-настойчиво се говори за разпад на ценностната ни система – и то в национален, в общонароден мащаб пише bulgariaanalytica. За съжаление подобни опасения не са лишени от основание. Корупцията, лъжата, измамата не само си прокараха път в общественото битие – те и го завладяха пълномерно. Доколкото обаче всяко общество се състои от личности, всички тези пороци не биха се масовизирали, ако не бяха се превърнали в елементи и на личностното морално съзнание, и на персоналната ценностна скала на отделните граждани – общественият морал не е нищо друго, освен съвкупност от моралите на членовете на съответното общество. И когато сочим с пръст държавните си лидери с предупреждението на Плутарх, че рибата се вмирисва откъм главата, не бива да забравяме, че това е само част от истината. Другата, по-невидима част от същата истина се съдържа в обстоятелството, че пътят е и обратен: Както примерът свише е заразителен и, спуснат по вертикала от държавните върхове до масите, създава школа и печели последователи, така заразителен е порокът и в обратната посока, отдолу нагоре – неговото популяризиране сред електората подхранва лансирането му и по високите етажи. Процесът, с други думи, е диалектичен, двупосочен и реципрочен – и в порочността, и в добродетелността общество и личност, редови гражданин и лидер, принц и лакей не само си влияят, повлияват се, а и се съдържат взаимно. Тъй като и в най-демократичните общества държавническите висини са труднодостъпни за нас, простосмъртните, най-добри шансове за противодействие имаме, ако всеки, както съветва Карлос Кастанеда, тръгне от себе си. Това обаче не става на практика. Питайки се защо, един античен римски мислител с огорчение установи, че всеки от нас запретва ръкави да громи външното зло, срещу което често е безсилен, а не насочва усилията си към злото в себе си, което му е подвластно.

Така или иначе, онези многобройни мои колеги по перо, които се жалват от разпада на ценностите в ново време, имат донякъде право. От което формалнологически следва, че донякъде и нямат право. Къде и доколко имат право, е, струва ми се, видимо – корупционните скандали на всички равнища в държавния, в обществения, че и в частния сектор и господстващото по улиците не само на големите градове насилие го илюстрират ден след ден. По-невидимо, по-трудно доловимо, по-неразпознаваемо е къде и кога нямат право. Нямат право според мен тогава, когато, съзнателно или не, дума по дума превърнат разобличаването на порочността, колкото и действителна да е тя, на новото време в носталгия по старото време. Сиреч когато от критичните им тиради ни лъхне въздишката, че, видите ли, под слънцето на мира и социализма децата ставали в трамвая, за да отстъпят мястото си на възрастен пътник; добросъседството било на почит – хората, особено в малките селища, се поздравявали най-учтиво; обединени в тимуровски команди, чавдарчета и пионерчета чистели домовете и прекопавали градините на старците от квартала; от градските улици и заведения били прогонени всички хулигани и т. н., и т. н. – та чак до спретнатия външен вид на строителите на социализма.

Всички тези елементи на комунистическия морал не са мистификация – те действително съществуваха. Аз съм жив свидетел на техния триумф и ако, въпреки това, ги наричам не добродетели, а елементи на човешкото поведение, си имам своите основания, които ще споделя. Не са добродетели според мен, защото са въдворени чрез насилие и чрез насилие са поддържани и контролирани. А добродетел, наложена чрез насилие, няма. За да бъде едно качество или дори само една постъпка добродетелна, тя трябва да бъде израз на съзнателен свободен избор, на свободната воля. Това е така, защото свободата е не просто и само добродетел, а висше благо, чието върховенство легитимира всички останали духовни блага. И не само духовните – дори произведените чрез насилие материални блага не обогатяват, а оскотяват едно общество. Ето защо, доколкото насилственият труд е престъпление, за мен основоположникът на метода на социалистическия реализъм, Максим Горки, който десетилетия наред ни бе натрапван от партийната идеологическа пропаганда като литературен и граждански идеал, е знаменосец не, както ни учеха, на прогреса, а на престъпността. В такъв той го превърна, обстоятелството, че е първият автор в руската и световната литературна история, възпял (именно възпял, а не просто отразил) принудителния труд в съветските наказателни лагери.

Що се отнася до възпитаните и спретнати деца и младежи на комунистическото общество, и тяхното възпитание бе продукт на насилие – насилието, под чието господство протичаше и изтичаше безследно от пустото в празното и целият граждански живот. А иначе и днес моят син отстъпва място на възрастните и немощните в трамвая, защото така съм го учил от малък. Правя го и аз, защото и мене така са ме учили от малък мама и тате. А техните уроци са незабравими, защото са протекли не под надзора на партията-ръководителка, а под знака на любовта. Няма що: любовта е по-убедително начало от партийността, родителската загриженост теши и топли повече от партийната грижа за човека. Която има качеството да обезчовечава – отново защото е продукт на насилието. Вярно е също, че навремето от улиците бяха прогонени хулиганите, но тяхното улично насилие бе ликвидирано със силата на по-могъщото, на държавното, на тоталното насилие, удавило цялата ни страна. Става дума значи не за установяване на един правов ред, а за тотално обезправяване, за победа на крупното, централизирано общодържавно зло над по-дребните злодеи и злодейства по места. От което пък закономерно следва, че краен победител е не обществената нравственост – краен победител е безнравствеността, въдвореното по ведомствен път насилие над личността, господството на институцията над духа. Тъкмо затова всички добродетели, с които ветераните на комунизма и техните многобройни днешни последователи показно се кичат, са измамни. Една измамност, която, скрита зад завесата на ловки пропагандни постулати, често остава неразпозната. Коментирайки парадоксалността, с която англичаните усвояват римския начин на живот, Корнелий Тацит отбелязва: „Неопитни, те наричаха култура онова, което е било част от робството.” Всъщност не древните островитяни – лично днешните български носталгици по мистификациите на зловещото комунистическо минало е портретирал античният римлянин…

Автор:Димитър Бочев bulgariaanalytica

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Помните ли Чебурашка и Крокодилът Гена ? Вижте 10 факта които не знаете за тях...(ВИДЕО)

1. За първи път Чебурашка идва на бял свят като персонаж от книга – „Крокодил Гена и его друзья” („Крокодилът Гена и неговите приятели”) на Едуард Успенски от 1966 г.  В илюстрациите към книгата Чебурашка повече прилича на мече – самият автор твърди, че е имал играчка, която не е приличала на нито едно познато животно. Името Чебурашка идва от думата „чебурахнуться” (падам, сгромолясвам се, а в речника на Дал – означава и играчка, направена от дървено кълбо, използана и като поплавък). Според спомените на Успенски, когато веднъж е бил на гости, дъщерята на домакините възкликнала по адрес на шубата, която не можела да остане в изправено положение: „Ой, опять чебурахнулась!”

2. За първи път Чебурашка се появава на екран през 1969 г. в диафилм – „Крокодил Гена и его друзья” („Крокодилът Гена и неговите приятели”) на художника Борис Степанцев. Тук Чебурашка е нарисуван с огромна катерича опашка.

3. Първият анимационен (всъщност куклен) филм от сериите за Чебурашка излиза през същата 1969 г. – „Крокодил Гена” на режисьора Роман Качанов. Следващите три епизода са: „Чебурашка” (1971), „Шапокляк” (1974) и „Чебурашка идет в школу” („Чебурашка отива на училище”) (1983). През 2005 г. при ежегодната акция „Рожденият ден на Чебурашка” – за набиране на средства за деца сираци, авторът Едуард Успенски обявил 20 август 1969 г. за рожден ден на Чебурашка.

4. Антагонистът в епизодите – бабичката Шапокляк, дължи името си на вид сгъваеми цилиндри, наричани шапоклак (chapeau claque). Авторът на книгата Успенски твърди, че при създаването на образа на Шапокляк е имал предвид първата си жена, а художникът, създал кукления персонаж, признава, че се е вдъхновил от … тъща си.

5. Чебурашка и Гена са били доста популярни в Швеция през 70-те като Drutten och Krokodil. Но тематиката на филмчетата е различа и героите са били кукли марионетки, които живеят на лавицата с книги.

6. На Чебурашка и Гена е посветена пощенска марка, издадена в СССР през 1988 г. (като част от серията за съветската анимация).

7. Двамата герои имат и няколко паметника – първият от тях е издигнат в Раменское през 2005 г. Техни фигури има и в Кременчуг, Днепропетровск, Хабаровск. В Чебоксари планират да създадат техен паметник заради търсенето на името Чебуаршка в първото филмче  („Чебуреки, Чебоксары, Чебурашка нет…“). А в една московска детска градина е открит и музей на Чебурашка.

8. Чебурашка е телисман на руския олимпийски отбор в три поредни олимпиади – лятната през 2004 в Атина, зимната през 2006 г. в Торино и лятната през 2008 г. в Пекин. За зимната олимпиада Чебурашка е издокаран с бяла козина, а за тази в Пекин – с червена.

9. През 2003 г. японците откупват правата за филмирането на персонажите до 2023 г. и започват да пускат нови 3-минутни епизоди. За периода 2009-10 г. са създадени 26 епизода. През 2010 г. японците създават 80-минутен римейк на оригиналните  епизоди от 70-те., който беше показан и в Киномания 2011 у нас.

10. Името Чебурашка е популярно и в масовата култура – така се наричат популярните през 70-те автомобили Запорожец 968 (заради щръкналите въздухозаборници), самолетът Ан-72, големите аудиослушалки, както и двуострите брадви, използвани при ролевите игри за рекострукция на сражения.
За финал –  една от причините тези герои да са толкова популярни – песните, които видимо надживяха интереса към самите филмчета. Първата песен – „День рождения“ е всъщност от… второто филмче – „Чебурашка“, а пък втората – „Голубой вагон“ е от третото – „Шапокляк“.

Блогът на ivonikov 

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ