Ген Джуров се срива, виждайки негови офицери да ровят в кофите за боклук (СТАТИЯ)

Ген. Стоян Топалов, бивш адютант на Добри Джуров: Видях началник щаб на армията да продава вестници
Джуров ме караше да качвам на бегом стъпалата по трибуните на стадиона

Генерал-лейтенат Стоян Топалов е роден през 1941 г. в Стрелча. Завършва ВНВУ „Васил Левски”, военната академия „М.В.Фрунзе” в Москва и военната академия на ГЩ на Въоръжените сили на Русия. Започва като командир на мотострелкови взвод в Момчилград. През 1972-1973 г. е адютант на министъра на отбраната армейски генерал Добри Джуров. През 1991-1993 г. е първи зам.-началник на генщаба на армията. Бил е военен аташе в Русия. От 2005 г. е председател на Съюза на офицерите и сержантите от запаса и резерва. Носител на български и чуждестранни отличия.

— Армейски генерал Добри Джуров беше популярен, и войници, и офицери го наричаха помежду си “бай Добри”. С какво министърът на отбраната си бе заслужил това прозвище?

— Първо бих искал да опровергая всичко онова, което се говори за адютанта. Това не е човек, който обслужва семейството, помага, чисти и лъска обувки. Като адютант на генерал Джуров имах възможност да го опозная отблизо. Той никога не е допускал подобни неща. По време на походите всеки сам си миеше и лъскаше обувките, сам си чистеше дрехите. Знаех цялата му програма, но семейството беше отделна работа. Възмущавам се, когато се пишат неверни неща. Съпругата и децата му никога не са ползвали облаги, той ги беше забранил. Обръщаха се към него с “другарю министър”, но той държеше на военната длъжност “другарю генерал”. В армията действително беше известен като “бай Добри”. Където и да отидеше, правеше всичко възможно да провери как се решават социалните въпроси. Когато през 1973 г. армията започна да се превъоръжава и преустройва, минаваше и всичко проверяваше лично. Битовите военни комплекси се строяха по новому, аз вървях с него, а гой подробно разпитваше строителите. Джуров живееше с ритъма на армията, познаваше всички командири на предните отряди. Беше човек, който със затворени очи се ориентираше в местността. Това му беше генетично заложено.

— Какви са най-ярките ви спомени за него от онова време?

— Веднъж през 1973 г. тръгнахме на поход от Георги Трайково за връх Ком, вървяхме покрай югославската граница. Падна много гъста мъгла, буквално не се виждахме помежду си. Спряхме и тогава за първи път той поиска да извадя картата и компаса. По радиостанцията чухме, че колите ни чакат долу на един черен път и че там грее ярко слънце. Оказа се, че сме сбъркали пътя. Генерал Тако Кръстев, светла му памет, се върза с въже и Джуров му каза да върви направо и да намери пилона на трасирания път по билото на Стара планина. Той го намери и ние по въжето стигнахме до него. Вървяхме около час и изведнъж блесна слънцето. Министърът познаваше цялата територия на България. Разпитваше всички командири какво точно изпълняват, какви трудности срещат, как им помагат местните, какво интересно има в техния район, как се развива местната икономика. Всички въпроси, свързани с живота на армията, ги обвързваше с живота на хората. За него нямаше значение какъв си, офицер, сержант или войник, всички бяха военнослужещи. Затова беше толкова години министър. Имаше едно голямо предимство — познаваше добре историята, свързваше я с днешното и с бъдещето време. Беше широко скроен, с голяма човещина. Оттам дойде и това “бай Добри”.

— Известно е, че генерал Джуров бе отличен спортист. Взискателен ли беше към офицерите по отношение на физическата подготовка?

— Всяка сутрин в 7 часа той беше на стадиона, бягаше по 8 км, после се упражняваше на уредите или играеше на тенискорта. В 8.30 часа приключваше, в 8.45 влизаше в колата и в 9 беше на работното си място. Всяка събота и неделя, ако не беше зает служебно, отиваше на поход. Аз го придружавах. Ако в неделя имаше мач на ЦСКА, оттам отивахме право на мача. Той направи много не само за ЦСКА, а изобщо за спорта в армията. На мене ми каза:

“Тук, на стадиона, се качваш по стълбите догоре, правиш обиколка, слизаш по другите стълби и отново се качваш. Това трябва да ти бъде сутрешното занимание. Ти идваш от военната академия, три години не си занимавал със спорт.”

Играли сме и футбол. Изкарах с него две седмици в Москва, бягахме всяка сутрин заедно, спортно облечени. Дори и там той поддържаше спортна форма. Трите армейски клуба — в Пловдив, Сливен и Варна, се поддържаха от министерството на отбраната. Всичко се правеше в името на спорта в армията, затова имахме световни, европейски и олимпийски шампиони. Бях началник щаб на Втора армия — докато не направихме канала за спартакиадата на Варшавския договор, не ме остави на мира. Тогава за пръв път дойдоха отбори от натовски държави. За него беше основно задължение да поддържа високия спортен дух в армията. Той се грижеше за цялата спортна база. Във всеки полк имаше офицер, който отговаряше за спорта. Така се поддържаше физическата форма на военнослужещите. Нямаше наркомания, нямаше пиянство. Казвам това, защото съм израснал във войската.
— Как преживяхте упадъка на българската армия? В интервю за в. “Златна възраст” проф. Аксиния Джурова, дъщеря на Джуров, каза буквално следното:

“Баща ми се срина, когато видя негови офицери да ровят в кофите за боклук”?

— Тежко ми е. 90-те години бяха много трудни, офицерите масово останаха на улицата, пенсиите им не стигаха, ровеха в кофите за боклук, генерали продаваха вестници по кьошетата. Началник щаб на армията да продава вестници! Връщам се от Москва и го виждам на “Петте кьошета”. Купих много броеве, да може да изкара нещо. Други се хванаха като охранители и пазачи. Това постепенно изчезна, защото хората си отидоха. Но тези, които останаха, направо бедстват. В Дупница, Кюстендил и околните села нашият съюз от много години им разнася храна всеки ден. Само в Треклево са 18 махали, в половината от тях живеят наши колеги. Всяка седмица наш човек обикаля да ги види — имат ли хляб, сол, захар, ток. В големите градове им търсим клубове, за да се събират на кафе. Чест й прави на Йорданка Фандъкова, че откри 18 клуба в София. Повечето от тези хора ни напуснаха, светла им памет. Тях трябва да ги имаме като икони, като реликви и да ги казваме на младите. Има селища, където са останали само бивши офицери и войници, младите са заминали в чужбина. Обикалям да ги видя, открих мои войници в Момчилград. Намерих войник от моята рота, сега е горски надзирател.

— Според вас трябва ли да се върне задължителната военна служба?

—  Трябва да се направят законови промени и да се реши как ще поддържаме въоръжените сили. Не можем да върнем наборната служба. Икономическите и политическите условия днес са други. Това е мое лично виждане. Ние не знаем какво искаме. Казармите стоят празни. Миналата година във Велико Търново и Шумен ги напълнихме със студенти, които минаха 45-дневен курс на обучение. Всичко се правеше по уставите в армията — живеят в казармата, обучават се, стрелят и накрая полагат клетва. Това е форма на задължителна военна служба. Имаме достатъчно преподаватели и казарми, имаме базата и за нея не трябват много средства. Някога имаше донаборна подготовка в училищата, школи за шофьори, за радисти, за строителни и транспортни войски се искаше 7-ми клас. Днес много деца не ходят на училище, а искаме да ги вкараме в казармата. Казват — имаме 50 хиляди младежи, от тях 10-12 хиляди могат да влязат в казармата и да станат наборна армия. Но какъв е цензът им, учат ли или се шляят? Как да им повериш оръжие? Ние загубихме основата. Първата стъпка е да знаем кои са на отчет, защото сега нямаме никой. Трябва да се започне с предказармената подготовка.

— Как оценявате боеготовността на въоръжените ни сили?

— Нашите момчета са готови за действия. Готови са да изпълнят дълга си. Опасява ме само едно — да не ги подхлъзнат и да ги обвинят в нещо, например в корупция. Видях ги как служат, как наблюдават и попиват опит. Те обаче не са добре защитени законово. В последните години има голямо спадане в мотивацията и духа им.

Сухопътните войски трябва да се превъоръжат. Трябва да се мисли професионално, а не политически. Джуров беше преди всичко военен политик, той защитаваше армията. Въоръжихме я с модерни танкове и ракетни установки и после ги нарязахме на скрап.

Източник:bgr.news-front.info Интервю на Христо КУФОВ 

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Трифон Зарезан - през 1946 г. в шуменското село Осмар (ВИДЕО)

Късометражен документален филм, показващ празнуването на Деня на лозаря и винаря - Трифон Зарезан - през 1946 г. в шуменското село Осмар, прочуто със своя превъзходен осмарски пелин.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Чувствате ли се жертва на комунизма? (АНКЕТА)

Днес е един специален ден - от няколко години,  на 1 февруари се чества Денят на признателност и почит към жертвите на комунистическия режим.
Въпреки, че изминаха вече доста години от падането на режима на Тодор Живков, учудващо голям брой  млади хора  твърдят, че в периода 1944- 1989 се е живеело по-добре. Нямаме идея на каква база те твърдят това, освен да са чували разказите на своите бащи и майки. Те  пък, на свой ред, често възхваляват онези години, заради "сигурността, безплатното здравеопазване, хубавата храна и всичко останало". Истина или лъжа са спомените ни за онова време? Труден въпрос...
С цялото ни уважение към хората, които смятат времето на комунизма за най-черния период в новата Българска история, решихме да ви зададем прост въпрос - усещате ли се жертва? Можете да споделите и вашето мнение, ще се радваме да го прочетем.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Създаване и ликвидиране на теснолинейката Ахтопол-Бродилово-Кости

Предистория

В своята многовековна история Ахтопол (Агатополис) е град-пристанище на Североизточна Странджа. Известен е от древността и търгува с градовете на Елада, Рим и Византия, с Венеция, Генуа, Цариград и всички пристанища по Черно море. В износната му листа са включени: дървен материал за кораби; металът мед, добиван от находищата в Странджа; сушено месо; риба; пчелен мед и други. Внася произведения на изкуството, керамика, сечива, оръжия и домакински принадлежности. Внесените по море стоки се пренасят към вътрешността на Странджа чак до градовете на Източна Тракия по път, прокаран по долината на р. Велека. По тоя път векове наред пристанището на Ахтопол получава и изнася на външния пазар ценна дървесина, добита от странджанските гори.

Концесията

През 1913 год. Турция отстъпва на България земите между Атлиман, Караман баир и по долината на Резовска река до с. Резово като компенсация за отнетите имоти на тракийците от Източна Тракия. Голямото горско богатство на тези земи привлича вниманието на търговците Кубарелов, Кирмикчиев и др. Те наемат участъци, предимно нискостеблена гора, и ползвайки незаетата работна ръка, започват производство на дървени въглища.

Те са много търсени на турския пазар и носят огромни за времето печалби. В една справка за 1923-24 год. се вижда, че за тези години на Ахтополското пристанище са докарани 500 000 кг въглища със себестойност 0.70 лв. за килограм. В нея са включени: сеч, овъгляване и транспорт и са продадени за 2.50 лева. Това не убягва от разузнаването на големите търговски дружества и още през 1926 год. се създава Английско-българско акционерно дружество. То получава право от българското правителство на премиера Ляпчев да ползва на концесия за 40 години горите в района на градовете Търново и Василико, по-късно и гората между р. Велека и Резовска река.

Тази постъпка на правителството предизвиква огромно недоволство от страна на населението в Странджа, вече организирано в малки горски кооперации. В протести срещу концесията се включват странджанските и много горски кооперации от цялата страна. Докато кооператорите протестират, концесионерите планират построяването на теснолинейката от Ахтопол до Каръмлък (Тъмна река) и подобряване на пристанището в града. Изготвени са проекти и е набелязано трасето.

Масовите протести принуждават правителството да отмени концесията. Теснолинейката и пристанището остават само в плановете на дружеството.

През 1929 г. Илия Бояджиев обединява всички горски кооперации в Странджански Горски Кооперативен Съюз (С.Г.К.С.) със седалище град Василико (Царево). Със съдействието на С.Г.К.С. и депутата Димитър Янев планираното за Ахтопол пристанище се построява във Василико. При освещаването му през 1935 г. в присъствието на цар Борис, Василико се преименува в Царево.

Проектиране и строеж на теснолинейката

Случаят с концесията е забравен. До 1943 г. горските кооперации и частни търговци произвеждат, складират и продават дървени въглища по скелите Атлиман, Кюприя, Царево, Варвара, Синеморец и Резово. Извозването на въглищата става по познатия вече начин – с биволски и волски впрягове по временни горски пътища до крайбрежието. Единствено пътят Бродилово – Ахтопол е подобрен като коларски и скъсен до 6 км.

Пазарът на въглища често се променя поради кризи. Продукцията се трупа на големи куптори по скелите, след 1940 г. към малките от тях вече не се носят въглища. Те залежават по пристанището на Ахтопол. Макар да ги покриват с цигли, ерозията не ги пощадява. Качеството им се влошава с всяка измината година. Продадени са на загуба до 1946 г.

В 1946 г. се пуска слух, че ще се строи теснолинейка от Ахтопол до Карамлък (Тъмна река) по долината на река Велека. Кой я е планирал, така и не се разбира. Навярно са използвани проучванията, направени от концесионерите през 1926-27 г. Следващата година започват изкопните работи от Ахтопол към Кости. Работят трудоваци. От Тъмна река към местността “Качул“ по трасето работи младежка бригада (в която участва и автора на този текст). Остава нетрасиран участъкът Кости-Качул.

До 1952 г. релсите са поставени до Попова лъка – местност между Бродилово и Кости. Ръководител на строителството е инженер Василев. По готовата линия се транспортират предимно дърва и минни подпори до пристанището на Ахтопол. Пристанът е удължен и на него могат да пристават до три кораба едновременно. Композициите от 6 до 8 вагона пренасят дървата и материалите до самите съдове по релсов път. Работи се денонощно.

Машинистите от Ахтопол – Димо Атанасов и Тодор Митринков, и тези от Бродилово – Димитър Морфов и Яни Мавров, карат композициите на две смени. Към експлоатацията работят още Желю Сотиров – монтьор, и Атанас Боруджиев – ковач. Спирачи са ахтополците Атанас Бурналиев и Христо Мухтаров. По поддръжката са назначени по 6 човека от Ахтопол и Бродилово. Бригади от по 10 човека товарят и разтоварват материалите.

Началниците по експлоатацията се сменят често. Последният, който подписва ликвидирането на линията, е Атанас Касабалиев.

До 1952 г. се построяват две малки гари в Ахтопол и Бродилово и голяма сграда на лесничейство в Ахтопол. От началото на строителството до 1952 г. за заплати на работниците по строителството и експлоатацията са заплатени над един милиард лева (по курса на 1952 г.).

Ликвидиране на теснолинейката

За тогавашното Царево построяването на теснолинейката е неизгодно. Партийно-административното ръководство по всякакъв начин се опитва да го спре. Когато линията достига до Кости, по-нататъшното полагане на релсите е преустановено. Продължава експлоатацията на теснолинейката в този незавършен вид. Промените в партийните и административни ръководства на страната през 1956 г. и определянето на Мичурин като микрорайон се оказват фатални за съществуването на теснолинейката. Ръководството на Мичурин издейства да се построят шосетата Кости – Българи – Мичурин и Бродилово – Мичурин, мотивирайки се, че камионният превоз е по-изгоден.

Малките дъскорезни фабрики в Бродилово и Кости са ликвидирани. Не се построява и планираният за Ахтопол дървообработващ комбинат. Създават се в Мичурин ДИП – Държавно индустриално предприятие и камионна база – ДАА.

Строена в продължение на 10 години, теснолинейката е ликвидирана за 3 (три) месеца! Машините, вагоните и релсите са изнесени от същото пристанище, от което са внесени. Остава само чакълът по опустялото трасе.

Използвана е информация от книгата „Катастрофи и корабокрушения в акваторията на Ахтопол“ с автор Георги Долапчиев.
Източник:tsarevo.info

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Най-силният българин за всички времена!(СТАТИЯ+ВИДЕО)

Най-силният българин за всички времена е роден на 27 декември 1892 г. в село Сенник, недалеч от град Севлиево. Той е борец. Името му е Дончо Колев Данев. Едва на 17 години, когато по традиция в България се извършват държавнически преврати, Дончо отпътува от пристанището в Истанбул към Новия свят заедно с група балканци. В САЩ започва работа при строежа на жп линия. По това време между работниците често се организират борби, в които българинът разбива в пода всичките си противници. Скоро е забелязан от директора на известния американски пътуващ цирк “Виктория”, където якият българин Дончо се превръща в непобедимия кечист Dan Koloff.

Победите му на организираните от цирка турнири по wrestling скоро му донасят славата на най-известния кечист на територията на САЩ. Десетки от известните по това време борци се изправят очи в очи срещу “железните ръце” на българина - Джеф Лорънс, Збишко Циганевич, Джак Шерей, наричан още Човекът светкавица, Руди Дусес, Джое Стекер, Странглар Левис, Джим Броунинг и много други. Нито един обаче не е в състояние да победи Dan Koloff. Още тогава сред почитателите на този спорт тръгва мълвата, че българският борец наистина е надарен с нечовешка сила,
подобно на Херкулес и Соломон. Разказвало се, че са го виждали сам да повдига на раменете си железопътна релса, дълга 50 метра, че вдига над главата си борци, почти два пъти по-тежки от него, че съперниците му посинявали от липса на кислород още щом ги хванел през кръста, за да ги преметне. Митологизираният в Щатите Dan Koloff получава покана за участие в единствен по рода си турнир в Япония, където борбата от хилядолетия е национален спорт. На финалната среща на тепиха излизат Dan Koloff, обгърнат с нашето знаме, и Джики Хиген "Удушвача", идолът на японската борба, непобеждаван от никого. Едва ли светът някога ще забрави тази среща...

Милиони души от всички краища на света застават пред радиата си, за да проследят битката на двамата титани. Новината за победата на българина се разнася над 5-те континента като опустошително цунами. Япония е потопена в скръб, а

в България хората наизлизат по улиците като че за втори път да отпразнуват свободата си

Вечерта Кинг Конг е в хотелския си апартамент и разхождайки се напред-назад, разговаря със своя мениджър Харисън. На милиметри от гърдите му, хвърлени през отворения прозорец от отсрещния апартамент, профучават два самурайски ножа и се забиват във вратата. Веднага пристига взвод полицаи за охрана на победителя, а след час, за да избегне други инциденти, вече го изпраща на пристанището. Едва на палубата той споделя: "Заклевам се, че никога повече няма да стъпя в тази страна, в която хората, за да спасят честта си, най-спокойно си разпарят корема, а не могат да простят на един чужденец, че в честна борба е победил един техен шампион.”

На следващата сутрин никой вече не говори за България като за държавица близо до Османската империя – България вече съществува за света. Журналистите се надпреварват да му измислят прякори - "Кинг Конг", "Кралят на кеча" или "Балканският лъв". Поканен е на големия турнир в Париж. И в Европа Dan Koloff размазва всичките си противници, а на финала и любимеца на домакините Анри Деглан "Човекът с хилядата хватки", който по това време е европейски, световен и олимпийски шампион. След тази победа за всички вече е ясно, че българинът е абсолютният шампион на света. Получава титлата "Европейски шампион" и блестящия "Диамантен пояс".

Дончо гътва Циклопа

Животът на царя на кеча е низ от върхове и падове, но българинът никога не забравя откъде е тръгнал. Баща му умира млад от скоротечна туберкулоза. Същата болест поваля и шампиона 40 години по-късно. Семейството му едва свързва двата края. Майка му Янка не може да изхранва всичките 7 деца и 12-годишен, Дончо заминава на гурбет в Унгария. Намира си работа като градинар. Когато го изпраща, майка му хвърля камък по него повече да не се връща.

Една вечер 20-годишният Дончо отива на цирк и тази случайност променя живота му тотално.

Приятелите му го избутват на манежа, за да премери сили с най-добрия борец в цирк “Виктория” великана Джеф Лорънс, известен като Циклопа. Гигантът тежал 160 кг. И имал славата на непобедим. Дончо обаче го побеждава. Започват да го ангажират и за други борби. Така се ражда артистичният му псевдоним Дан Колов. С него 5 години жъне победи по цирковите арени. Едва на 26 години, става професионален кечист и прави доста късна, но феноменална кариера. Кечистът е висок само 178 см и тежи 105 кг. Коронната му хватка е самолет - влиза в краката на двуметрови мъже, вдига ги нагоре и ги забива в пода. Името му пълни всички стадиони и зали. Двайсет години Дончо от Сенник е най-силният в света кечист. Тушира всички бивши световни шампиони. Получава

оферта да стане бодигард на Ал Капоне,

но отказва. Демонстративно побеждава един от фаворитите на мафиотския бос - протеже на италианския подземен свят. Американските менажери недолюбват кечиста. В началото работи с тях, но отказва да стане янки и да поамериканчи името си. Въпреки милионите, които му предлагат, той отказва да участва в договорени борби. Сам си става импресарио и не дели с никого печалбата.

Реки от долари потичат в джобовете му. Влага милионите си в мини, акции и магазини. Купува си имения в Калифорния и Канада. Побеждава най-силните мъже в света на тяхна територия. Има над 800 победи, а загубите му се броят на пръсти. Световни знаменитости се редят на опашка за негов автограф. Близък става с Шаляпин и оперната прима Илка Попова.

През 1935 г. Дан Колов се завръща в България, за да посети майка си и приятелите от детските години. Посрещат го като национален герой. Опашката от мераклии да го зърнат се точи от Централна гара до църквата “Св. Неделя”. Няма човек с по-широки пръсти от тези на световния шампион. Пръска купища пари за благотворителност –

купува самолет на авиацията, дава 2000 долара за адвокат на Георги Димитров по време на Лайпцигския процес, издържа бедни студенти, артисти и начинаещи спортисти

Щедрият българин плаща лечението на много хора. Хоби на кечиста са ловът, хубавите дрехи и жените. Дан Колов не създава семейство. Личният му живот обаче е пълна мистерия. Фаталната любов на бореца е загадъчната Соня Ефремова - датчанка по произход, която работи като шивачка на оперната прима Илка Попова. Певицата ги запознава и от този момент двамата стават неразделни. Според близки на кечиста именно тя завлякла френските му имоти и влогове в няколко банки. До последния му ден в апартамента му на ул. "Линкълн" тя е неотлъчно до него.

През 1939 г. туберкулоза го гътва на легло. Якият мъж влиза в болницата 105-килограмов, а излиза... 46. Едва на 47 години, на 27 март 1940 г. той умира в родното си село. Преди да почине, връчва на роднини чек за 2000 долара - последните му пари. Питат го къде са мините и имотите. Дан Колов казва, че по-добре е да не ги търсят. Когато разбира за смъртта му, Соня изчезва загадъчно заедно с шефа на банката, където Дан Колов държи милионите си. Последното желание на шампиона е да хапне попара, козунак и пуешко.

Мистерия

Изчезна диамантеният пояс на шампиона

Диамантеният пояс, 6 пистолета и 7 пушки са изчезнали от музея на Дан Колов в родното му село Сенник, Севлиевско, увери се на място “Над 55” преди четири години. Надпис “Желю и Дан Коловь” още седи на керемиденочервената къща в севлиевското село, където преди 114 години е роден борецът. Местонахождението на милионите на Дан Колов и до днес тъне в пълна мистерия.

Съселяните му предполагат, че поясът вероятно вече е изтъргуван в някой музей на Запад. Губят се следите и на много други ценни предмети. В момента трима кечисти от световна класа излизат на подиума с името Дан Колов.

“Три пъти обираха къщата, след като я реституираха. Върнаха я на наследниците му, а после пак на общината. Обезвредили са СОТ-а и влезли направо през вратата. Първия път му отмъкнаха диамантения колан, втория път взеха пушките и пистолетите. Дан Колов е бил ловец и е имал много ценни антики. Изчезна и уникално седло, инкрустирано със скъпоценни камъни, много медали и купи. Третия път завлякоха всичко, каквото е останало. Отмъкнаха му даже трикото и хавлията.

Въпреки това идват много чужденци да разглеждат музея”, разказа за “Над 55” собственикът на хотел-ресторант “Дан Колов”, който е в близост до родния дом на бореца. Той обаче няма роднинска връзка с шампиона. Единствената кръвна наследница на бореца е неговата племенница. Сега в къщата са останали за разглеждане единствено един костюм, леглото и купища писма.

Холивуд безуспешно ухажвал Дан Колов

Само нежеланието да се снима в суперпродукция не направи нашия кечист първият екшън герой на световното кино

Кинг Конг е щял да бъде българинът Дан Колов. Историята на флирта с Холивуд започва на презокеанския лайнер "Куин Мери" с една американска филмова звезда. Случайността ги е събрала на най-големия пътнически параход. Дан Колов отива да се бие с Удушвача, а артистите - на снимки в Япония.

И като резултат - един от най-известните кечисти в света бил ухажван дълго, упорито и безуспешно от холивудска актриса, познала мимолетно глезотиите на световната слава. Българинът остава непреклонен към женските прелести, но по неведомите пътища на съдбата флиртът му с актрисата прераства във флирт с Холивуд.

След като побеждава гордостта на Франция Анри Деглан, холивудският режисьор Мекъл е убеден, че няма пречки да направи филм за Кинг Конг в главната роля с Дан Колов и обсажда бореца, подобно на средновековна крепост, да започват снимките.

Хонорарът, който му предлага, е 24 милиона лева

Дан Колов обаче взема пояса, покрит с диаманти, и след 25 години отсъствие се прибира в България. На режисьора отказва с думите: "Ти не си първият. Имал съм и други предложения, но аз компромиси с моята кариера не правя."

Минават години. Опитите Дан Колов да бъде вкаран в Холивуд продължават.

Та той е звезда от световна величина. Колко приходи би донесъл един филм с негово участие.

Холивудските режисьори и продуценти все така не могат да проумеят как един българин, пък бил той и световноизвестен, ще им отказва - та по тяхната логика малко повече пари и слава никога не са излишни. Сигурно нещо си е наумил? Но какво?

След повече от 25 години на тепиха и повече от 1500 победни боя Дан Колов се завръща в София

на 7 април 1936 г. Борецът прекарва част от почивката си в София. По същото време идва и световната филмова звезда Ханс Алберс, който търси своя партньорка за филма "Под горещо небе". Режисьор е руснакът Учички. Най-накрая Алберс избира за своя филмова партньорка оперетната актриса Надя Ножарова. Научила за това, примата Мими Балканска е обидена и двете се скарват.

Един ден сред екипа най-неочаквано се появява Дан Колов. Той е стар познат с Ханс Алберс, но режисьора Учички вижда за пръв път. Двамата се отделят на двучасов разговор, говорят си на английски, но накрая режисьорът споделя пред журналисти: "Та той е чудесен актьор. Предложих му участие в моя филм."

Дан Колов и този път не се съгласява.

Единственият филм, за който Дан Колов дава съгласието си, е "Под игото".

Той трябва да се снима още през 1936 г. от режисьора Александър Вазов. Пари за снимките обаче така и не се намират, Дан Колов умира през 1940 г. в родното си село Сенник, а "Под игото" е сниман чак през 50-те години.

И до днес остава загадка защо Дан Колов толкова упорито избягва снимачните площадки. Дали е бил толкова богат, та да не са му трябвали пари?

Източник: glas.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Старите сръбски песни от нашата младост (ВИДЕО)

Имаше време се  слушаше почти и само сръбска и гръцка фолк музика.Не можем да отречем влиянието на сръбската музика върху създаването на българския поп-фолк. Всъщност преди години, още в зародиша си, той се яви като неин заместител – с визуално и гласово подражание, със законни или не съвсем кавър версии. Има песни, които завинаги ще останат в съзнанието и сърцата на феновете на жанра. Всички помним как се презаписваха касетки и каква гордост беше да имаш флагче на Лепа Брена, закачено на огледалото за обратно виждане на Ладата.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ