Кучето което чака 10 години починалия си стопанин (Статия)

Историята на Хачико датира от 20-те години на XX век, когато един професор в земеделския факултет на университета в Токио го осиновява. Кучето е от породата Акита и е родено във ферма близо до град Одате, префектурата Акита (Япония).
В Япония Хачико е национален герой заради забележителната си вярност, която демонстрира пред своя собственик, и която продължава повече от 9 години след смъртта му. Кучето е известно по цял свят и на него са посветени много книги, филми и дори статуи.Професор Ейзабуро Уено пътувал всеки ден до работното си място и кучето винаги го изпращало до близката станция Шибуя. Двамата спазвали този ритуал до май 1925 г., когато професорът повече не се върнал. Уено починал, а Хачико продължил да го чака на станцията.
Всеки ден през следващите 9 години, 9 месеца и 15 дни Хачико чакал завръщането на Уено в уреченото време на станцията. Много хора, които работели на гарата били виждали кучето и професор Уено заедно всеки ден. Когато през 1932 г. голям японски вестник публикувал историята на Хачико, хората започнали да му носят лакомства и храна, за да го поддържат в невероятното му дело.Хирокичи Сайто, който бил един от студентите на Уено, видял Хачико на станцията и го проследил до дома Кобаяши, където научил историята на живота му. Той се вдъхновил от сърцераздирателния разказа и публикувал преброяване на кучетата от породата Акита в Япония.
Акита, една от най-старите японски породи, е известна със своята вярност. През 1932 г. една от статиите на Сайто била публикувана във вестника Токио Асахи Шимбун, което поставило кучето в светлината на прожекторите и Хачико се превърнал в национална сензация.Много родители и учители използвали историята на Хачико като пример, който да следват децата. През април 1934 г. известен японски скулптор направил бронзова скулптура на Хачико и породата Акита станала още по-известна. Хачико починал на 8 март 1935 г. – тогава бил на 11 г. Кучето било намерено на улицата в Шибуя. Любовта и верността на това куче заслужават да бъдат помнени вечно.Останките му били кремирани, а прахът му бил погребан в гробището Аояма в Токио, където те почиват до любимия му собственик професор Уено.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Новогодишен куверт в ресторант "Вършец"от 1985 г и курорта в стари снимки

Град Вършец се намира в подножието на Западна Стара планина, на 90 км от София, на 35 км северно от гр. Монтана и на 130 км южно от гр. Видин. Вършец е най-старият балнеолечебен курорт в България. Средномесечната януарска температура там е 2,1°С, средномесечната юлска температура е 22°С, а средногодишна температура е 11°С, като за региона са характерни големи температурни амплитуди.

Градът възникнал около минерален извор, като най-старият запазен писмен документ за неговото съществуване датира от VІ в.н.е. във византийските хроники. Там той е споменат с името Медека (Медикус – лечебен) - единственото селище с такова наименование в Римската империя.

За развитието на Вършец като балнеокурорт основно значение има дейността на д-р Дамян Иванов (1874 г. – 1959 г.) - първият балнеолог в България с европейско образование.

През 1910 г. във Вършец отваря врати първата минерална баня в България, днес наричана Старата минерална баня. Изградена е по подобие на баните в Баден-Баден. Новата минерална баня в града се намира до старата и е открита през 1930 г., като е действаща и до днес. По пътя за двете бани се намира и старата чешма, изградена през 1934 г., като температурата на минералната вода, която тече по нея, е 37 °С.

Липсата на варовик във водата на Вършец я прави една от най-меките в България. Минералната вода във Вършец лекува заболявания на нервната и сърдечносъдовата система, и на опорно-двигателния апарат. Чистият въздух и лековитата вода влияят добре и на болести на стомашно-чревния тракт, на отделителната система, при проблеми с очите и кожата и др.

Вършец е известен и с красивия си парк, който е вторият по големина изкуствен парк в България след Борисовата градина в София, с площ от 800 дка. Той се слива със Слънчевата градина, изградена през 1934 г. Името на градината идва от алеите, които са под формата на лъчи, изградени от специален камък, който отразява слънчевата светлина.

През 30-те години на ХХ в. Вършец е популярен курорт сред творческия и политически елит на България. Банското казино, което е разположено в центъра на Вършец, до старата и новата баня, е построено през 1924 г. Преди Втората световна война тук са се забавлявали богати българи и чужденци. Наричат го още „Царското казино”, защото е било посещавано и от принц Кирил (1895 г. – 1945 г.). За момента казиното, както и Старата баня, могат да бъдат разгледани само отвън.

Иванчова поляна е друго популярно място във Вършец. Алеите на градския парк водят до поляната, разположена на най-високото му място. С развитието на града като популярен балнеолечебен център поляната става част от „Пътеката на здравето” - място за гимнастика и отмора. Местните хора вярват, че измиването със сутрешна роса на Иванчова поляна преди изгрев слънце е лечебно. Днес поляната е чудесно място за пикник и досег с красивата природа. На 5 км южно от града, над квартал Заножене, се намира друго приятно място за разходка - местността Водопада – двустепенна водна каскада по течението на р. Орловщица.

В центъра на Вършец се намира красива пешеходна зона, известна като „Булеварда с чинарите“. От двете страни на дългия два километра булевард се извисяват дървета на възраст повече от 100 години. Това е и традиционно място за разходка на гостите и жителите на Вършец, а покрай алеята са разположени едни от най-красивите вили в града, изградени в началото на ХХ век.

Православният храм „Св. Георги Победоносец” е друга интересна забележителност. Строителството му започва през 1902 г. Светият олтар с прилежащите му икони е завършен през 1906 г., когато целият храм е осветен от Видинския митрополит Кирил. В него могат да се видят икони от ХVІІ и ХVІІІ в. Сред най-големите ценности на храма са четирите полилея, произведени в Йерусалим и Цариград и дарени от местни хора за освещаването на храма.

Във Вършец има и Общински музей, открит през 1999 г. Експозицията му има четири раздела: „Античен”, „Археологически находки и монетна колекция", „Балнеология" и „Етнография", като специално място заема бронзовата скулптура от II в. пр.н.е. на тракийското момче-бог Телесфор, което днес е символ на Вършец.

В близост до града, на около 13 км, се намира Клисурският манастир „Св. св. Кирил и Методий”, основан през ХІІІ в. Манастирът работи всеки ден от 8 до 19 ч. Там може да закупите информационни материали за историята на манастира.

От Вършец има екопътека до старопланинския връх Тодорини кукли (1785 м), наречен така заради групата от хълмове, които наподобяват женска фигура. Екопътеката започва над квартал Заножене, но е препоръчителна за добре подготвени туристи. Туристическият информационен център в града предлага водач до върха. Местността Зелени дел е на 10 км от Вършец и е най-удобният изходен пункт за изкачването на върха. В центъра може да намерите информация за туристическите обекти и места за настаняване в града, както и да си купите информационни материали и сувенири.

Всяка година в началото на август във Вършец се провежда традиционен Празник на курорта, минералната вода и Балкана.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

САЩ 94 - Спортни Мигове и Спомени (Видео)

Интервюта със семействата на футболистите. Силни кадри от посрещането.

Поздравления от президента Желев.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

"Роднина,милиционер" и "Стига с тия простотии бе тате!" (Видео)

Уви,няма ги вече много от актьорите,които направиха невероятни роли в този филм.Поклон пред таланта им! А другите - да са живи и здрави и да продължават напред!

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Велко Кънев и Чочо Попйорданов в ролята на Старшинката и Каракочев.(ВИДЕО)

Имаше време, когато Клуб НЛО бе едно от най-гледаните и обичани хумористични предавания в българския телевизионен ефир. И как няма? Все пак, участие в него взимаха утвърдени и талантливи български артисти като Велко Кънев, Георги Мамалев, Антон Радичев, Чочо Попйорданов, Мария Сапунджиева и други.

Един от най-известните скечове на Клуб НЛО бе този за Първолет Каракочев (в ролята Чочо Попйорданов) и Старшинката (в ролята Велко Кънев). Тези двама герои ни караха да се смеем от сърце на преживяванията им, като за щастие, в онлайн пространството все още се намират кадри с тях.

За съжаление, както Чочо Попйорданов, така и Велко Кънев вече не е сред живите. Съдбата ни отне двама от най-добрите актьори на България, като единственото, което можем да направим, е да запазим спомена за тях жив.

Припомнете си един от уникалните скечове с Каракочев и Старшинката. Мир на праха на тези двама велики български артисти!

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Тъжната участ да си сам по празниците..(Статия)

Страшното е, че жестоката действителност поднася често и такъв сценарий - битие, обречено на физическа и духовна разруха. "Душицо, душицо... Върви се забавлявай. Какво ще си губиш времето с мен. Само гледай да не паднеш, че е пързаливо. Mлада си още, ще вземе да си счупиш я крак, я ръка. Пък то сега не е и по болници да ходиш. Те и докторите станаха едни хиени... Всичко пощуря, животът не отива надобре... То нас, старците, кучета ни яли, ами вие, бе, душицо, вие младите, де ще се денете...". Дядо Стефан седи на пейките срещу фонтаните в Плевен. Нищо, че е мокро. Постлал си една найлонова торбичка. Измолил я от магазинерката на закуските отсреща. Така малко ще погледа. Ама вълчи студ, дявол да го вземе, мърмори той. Докато говори, слюнка пълни ъгълчетата на устата му. От носа му руква вода. Подсмърчайки, дядо Стефан я изтрива с ръкава си. После премлясква. Признава, че е гладен. Не бил слагал нищо в устата от вчера. Ама тогава така се наял...

Две филийки си надробил с водичка,

сложил си даже и сол, за да е по-вкусно... Това хапнал и на Коледа. Вечерята му била даже по-богата, защото си скълцал и червен лук. Ама не лютив, а от другия, обяснява старецът. Всеки ден дядо Стефан е на пейките. Без значение дали температурата е -20 или +40 градуса. На 86 години е. Хубаво му е, когато си говори с някого. Сред хората на неговата възраст няма приятели, сам е. Жена му се споминала преди 15 години. Един син успели да отгледат, ама той нещо хаймана излязъл, не крие сълзите си старецът. Два пъти лежал по затворите за кражби. Уж дребни неща вземал, ама на хората къщите по селата разбивал... "Самотата е най-страшното нещо на този свят, душицо. Само аз знам каква мъка е това. Ама то скоро ще свърши... Вижда му се вече краят на този живот, слава Богу... Не го искам вече, измъчих се доста. Даже като си седя тука си викам - що не вземе да ме тресне тоя студ и да дойде оная с косата да си ме прибере. Хем на линейката ще й е по-наблизо, като я викнат. Сега, ако се гътна, чак до Стара гара трябва да идва", опитва се да се пошегува дядо Стефан.

Петносаната му от бенки дясна ръка трепери - начална фаза на паркинсон. За миг спира да говори и мокрите му очи се впиват в отсрещния магазин. Най-вероятно в нищото. Бастунът е подпрян до него, за да не падне. Избелелият и изтънял балтон е на лекета. От дясната му страна се подава мръсна подплата. Панталонът е толкова къс, че

над скъсаните бели маратонки се виждат

вълнени чорапи. На главата си има памучно таке - толкова малко, че едва ли предпазва дори и до някъде от студа. Дядо Стефан разказва за живота си с болка. Роден е в с. Опанец. Там живял, ама се оженил за гражданка. Родителите й били бедни, но все пак имали къща в града. Сега в съборетината останал само той. Мисли си, че скоро ще искат да я бутнат, ама дотогава все пак е покрив... Живее със 100 лева пенсия. 55 лв. дава за лекарства. Другите - за хляб. Топли се на дърва, ама напоследък много го болят краката, а и ръцете не го слушат, за да събира съчки. За цепеници парите не достигат. Няма съседи, които да му помогнат. Няма семейство. От три години не е чувал и виждал сина си.

"Ти вярваш ли в Господ? Аз вече не. Колко сълзи изплаках, но той не ми помогна. Кървави сълзи. Виждала ли си мъж да плаче като дете и да се гърчи безпомощно. Така беше като се спомина жената и когато разбрах, че синът по лош път е тръгнал. Не можах да го спра. Цял живот аргатин съм бил на тоя и оня. Работил съм нещичко да припечеля, у дома да го занеса. Мойта добре беше, ама детето... Блъскал съм се до изнемога, а я ме виж сега... Няма кой да ме погледне... Осиротях, Боже, осиротях... За какви празници ми говориш, душицо... Бог се бил родил. Няма Бог! Иначе щях поне да имам с кого да продумам. Сам съм на света... И новата година - и тя като старата. Все тая. Каква Европа? Нищо не разбирам от тия неща. Имам малък черно-бял телевизор, уж гледам по малко, ама пестя ток. Аз гледам какво става по улиците. Всеки ден седя тук. Хора да видя, че то така не се живей, Боже", нарежда старецът.

Дядо Стефан става, за да се поотупа и пак сяда на мократа пейка. С трепереща ръка поема баничката, която му подавам. Трудно му е с пластмасовата чашка с топлия чай. От благодарност започва да плаче. Като дете. Първо хлипа, после се разтриса целия. Опитва баничката. От устата му падат трохи. Очите му стават други. Някак щастливи. За миг се заглеждат в празничната елха на площада. Но само за миг. После зениците му отново потъват в отсрещния магазин. Най-вероятно в нищото.

Оказа се, че има пенсионери, които са виждали дядо Стефан на пейките. "Този е луд. Аз веднъж го видях да си говори с гълъбите. После и с мен си говори, а на другия ден нищо не помнеше. Нещо не е добре с главата. Седи си сам и ту реве, ту се усмихва. Говори си самичък", обяснява баба Мария. И тя обикаля по пейките, ама казва, че не е толкова луда, че да седне в мокрото. Гледа да не би да има някоя приятелка, с която да разменят две приказки, и се прибира. В тоя студ поне вътре да е, ще побъбри с нейния старец...

А дядо Стефан няма с кого да побъбри. Прегърбен, треперещ от болестта си, тръгва. От далече прилича на герой от разказ на Чехов. Мъничък, жалък, нищожен. Будещ съжаление и състрадание. Излъчващ самота и отчаяние. За него празници няма. Те дори са по-страшни от делниците. Защото по Коледа и Нова година улиците опустяват и дори и там дядо Стефан остава сам. С уличните кучета. С мръсния лед, в който сякаш се отразява жалкото му съществуване. И с елхата, която трябва да носи надежда и радост. Но не и за него. За този старец бляскавите витрини са просто един друг свят, в който той няма място. Затова иска да си отиде от тази земя. Да освободи душата си. Въпреки че не вярва в задгробния живот. Иска да си отдъхне, да му олекне. И ако има Бог, той ще изпълни желанието му. Нали по празниците се случват чудеса?

Източник: bgsever

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ